Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Never Leave Me, 1953 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боряна Семкова-Вулова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Syndicate(2013)
- Разпознаване и корекция
- Egesihora(2014)
Издание:
Харолд Робинс. Никога не ме напускай
ИК „Хомо Футурос“, София, 1994
ISBN: 954-8231-13-1
История
- —Добавяне
Началото на края
Главата ме болеше, очите ми горяха от неизплаканите сълзи. Не знам колко дълго съм седял и гледал през прозореца, но не намерих отговор.
Вътрешната линия изграчи. Уморено отидох до бюрото си и вдигнах телефона.
— Да, Мики.
— Сандра Уолас е тук и иска да те види.
Поколебах се за момент. Часовникът на бюрото ми показваше почти шест. После размислих.
— Покани я.
Останах на същото място, когато вратата се отвори и Сандра влезе. Беше енергична, руса и по-жизнена от всякога. Жизнеността й бе в разгара си. Нищо на този свят не можеше да й се опре. Бях сигурен в това. Толкова се различаваше от Елейн.
Сините й очи ме гледаха.
— Здравей, Брад — поздрави тя ведро от прага.
— Влизай, Санди — поканих я тихо.
Тя пристъпи бавно в кабинета.
— Как си?
— Добре — отвърнах уморено.
— Радвам се, че синът ти се оправи.
— Благодаря. — Разсеяно се запитах откъде ли е научила. — Какво те води в града?
— Имам известие за теб.
— От господин Брейди? — попитах я.
Тя поклати глава.
— Не.
Погледнах я въпросително.
— От госпожа Скайлер.
В първия момент думите не стигнаха до съзнанието ми, после направо експлодираха в него.
— От госпожа Скайлер? — повторих глупаво. — Но тя… тя…
— Знам — рече тихо Санди. — Чух тази сутрин. Господин Брейди беше много разстроен.
— Как получи известие от нея? — поинтересувах се.
— Видя ли я?
Тя отново поклати глава.
— Не. Тази сутрин пристигна по пощата. — Сандра отвори чантата си и извади един плик. Подаде ми го.
Взех плика и го погледнах. Беше отворен. Погледнах я.
— Първият бе адресиран за мен — обясни тя бързо. — Вътре има друг. Той е за теб.
Отворих плика. До ноздрите ми достигна познатият дъх на парфюма, който Елейн употребяваше.
Притворих очи. Сякаш я виждах да стои пред мен. Извадих другия плик отвътре. Беше запечатан. Разрязах го. Погледнах Санди. Тя не помръдваше.
— Ще почакам отвън — досети се тя.
Поклатих глава.
— Остани тук.
Санди отиде и седна на дивана. Отпуснах се на стола си и започнах да чета писмото на Елейн. Почеркът й бе разбран, равен и не издаваше вълнение. Очевидно, когато го е писала, вече е била взела решението си. Датата беше от преди два дни.
„Мой най-скъпи Брад,
Откакто се качи на самолета, непрекъснато мисля и се моля за теб. Единствената ми надежда е синът ти да се оправи. Това е най-важното нещо на този свят.
Мисълта за него ме накара да осъзная колко дребни и глупави, колко егоистични сме били. Ние, които бяхме готови да пожертваме всичко край себе си в името на една моментна страст.
Защото истината е, че това бе всичко, което можехме да изпитваме един към друг. Аз го осъзнах. Моят живот бе свършил, а аз се опитвах да взема назаем от твоя.
Мисля, че ти споменах колко ми напомняш за Дейвид, че имаш същите качества и изпитваш същата почит и любов към семейството си, които той изпитваше към нас.
Това бе първото, което ме привлече към теб, но тогава аз не го разбрах. Ти беше същият тип.
В самотата си, след като ти си тръгна, отидох до гробището, където почиват Дейвид и децата ми. Седнах на пейката и се загледах в паметника, на който сега е изписано името ми. Мястото ми е до неговото — мястото, което винаги съм заемала в живота му. Тогава ми мина мисълта, че ако остана с теб, никога няма да мога да бъда с него и с децата. Никога нямаше да можем да сме заедно — ние, които означавахме толкова много един за друг!
Така разбрах, че не те обичам по-малко, но че съм обичала Дейвид и децата повече.
Затова не мисли, че съм предала любовта ни. Ценях я повече от всичко друго на света. Моля те, мисли с добро и се моли за мен.
Очите ми продължаваха да горят от всички сълзи, които бях пролял този деня, но вече се чувствах по-добре. Тежестта изчезна от душата ми. Изправих се.
— Много мило, че ми го донесе, Санди — рекох дрезгаво.
Тя също се изправи.
— Трябваше да го донеса. Знаех, че я обичаш.
Поех си дълбоко дъх.
— Обичах я. — Никога всъщност не съм знаел колко я е боляло. Единственото, което си спомнях, бяха очите й, така замъглено сини, почти виолетови от болката, която се таеше в дълбините им.
Тя беше вече на вратата.
— Трябва да се връщам. Обещах на леля Нора, че ще се прибера вкъщи преди дванайсет.
— Леля Нора? — попитах с нескрита изненада в гласа си.
Тя кимна.
— Господин Брейди ме заведе вкъщи да се запозная с нея. Каза, че искал да се чувствам като тяхна дъщеря. Ще поживея при тях известно време. — Странна усмивка премина по устните й. — Не знам какво му каза онзи ден. Оттогава е друг човек. Дори започвам да го харесвам. Всъщност е много мил, когато го опознаеш.
— Радвам се, Санди. — Отидох до вратата и я погледнах. — Ще се отрази добре и на двама ви.
— Надявам се. — Тя се усмихна и вдигна буза към мен, за да я целуна като малко момиченце.
Целунах я.
— Довиждане, Санди.
Вратата се затвори след нея. Аз отидох до прозореца и го отворих. Стоях там тихо, късах писмото на Елейн на малки парченца и ги пусках да падат от прозореца. Това беше краят, но бе и началото. Нов живот и ново разбиране за всичко. Не бях по-различен от мнозина други мъже, които забравяха, че есента е сезонът на зрелостта, и отчаяно се опитваха да се върнат към стихията на пролетта. Вече знаех повече. Не можех да върна часовника назад. Чакаше ме още много години живот с Мардж и децата. Добър живот. Сега разбирах какво е имала предвид Елейн. Място до тях. Въздъхнах дълбоко. Студеният въздух проникна в дробовете ми и се почувствах добре. Неочаквано ми се прииска да си отида у дома…
Докато карах към къщи, започна да се сипе първият сняг. Когато стигнах до алеята, тя бе цялата побеляла. Спрях пред гаража, седях в колата и гледах къщата.
Всички прозорци светеха, дори стаята на Брад, и от тях върху снега се сипеха топли отблясъци. Таксито на баща ми бе паркирано отпред.
Излязох от колата и отворих вратата на гаража. Както обикновено, пантите изскърцаха. Върнах се в колата и я вкарах в гаража.
Чух гласа на Джийни да ме вика:
— Татко! Татко!
Слязох от колата и тя изтича в прегръдката ми. Целунах я леко.
— Как е моето момиче? — попитах я.
— Страхотно! — отвърна тя развълнувано, после понижи тон до заговорнически шепот. — Надявам се да не си забравил за подаръка на мама, защото тя ти е купила най-хубавия ръчен часовник! — Притисна устни с ръката си. — О, боже! Издадох се. А обещах, че няма!
Усмихнах й се. Сигурно бе казала на Мардж за моя подарък. Не можеше да пази тайна, никога не е могла.
— Няма нищо, мила — успокоих я нежно. — Няма да се издам, че зная.
Пресегнах се през седалката, взех кутията с палтото на Мардж и го пъхнах под мишница. После, ръка за ръка, като оставяхме следи в снега по циментовата пътека, влязохме вкъщи.