Харолд Робинс
Никога не ме напускай (31)

Тридесета глава

Прекарах почивните дни, без да погледна часовника си. Времето нямаше никакво значение. Беше меденият месец, който никой никога не е изживявал, мечтата, която никога досега не се бе сбъдвала. Прекарахме, както един мъж и една жена никога не са прекарвали; ядяхме, когато се сетим, спяхме, когато се изтощим.

Като че ли завеса падна около нас и единственото реално нещо бяха чувствата ни един към друг. Смеехме се на всички досадни и нормални неща в живота: бръсненето, къпането, обличането, изкипяването на кафето, изгарянето на филийките. Това беше наш собствен свят, създаден от нас самите за наша собствена наслада.

Ала подобно на всички неща, които прави човек, и на това му дойде краят. Може би малко по-скоро, отколкото си мислехме, но краят наближаваше и ние го знаехме, макар и да не говорехме за него. А после, когато заговорихме за това, телефонът позвъня и нашият свят се пукна като балонче от дъвка пред лицата ни.

Бях се изтегнал на пода пред камината. Чувствах как топлината на пламъците лизваше тялото ми и се протегнах мързеливо. Тя тъкмо бе излязла от банята и се въртеше около мен. Никога не бях виждал някой да обича толкова къпането. Направо изпитваше щастие, когато си вземеше душ. Можеше да го прави всяка минута.

Пламъците хвърляха червено — златни отблясъци върху краката й, които се подаваха под хавлиената кърпа. Превъртях се и я сграбчих, тя тупна до мен и започна да се смее. Засмях се заедно с нея, посягайки да махна кърпата. Тя се бореше да се загърне отново, но не много настойчиво.

Когато ме погледна, в очите й се четеше печал. Целунах я по носа, тя се усмихна за миг, после тъгата отново се върна в очите й. За пръв път от два дни в гласа й долових болка.

— Брад, какво ще стане с нас?

Въпросът бе напълно естествен, но когато го зададе, изтръпнах. Досега никога не си го бях задавал истински, но тя имаше право да получи отговор.

— Не знам.

— Не можем да прекараме остатъка от живота си така — отбеляза тя.

Опитах да се пошегувам.

— Какво лошо има в това? На мен ми изглежда чудесно.

Тя подмина шегата.

— Не можем да прекараме остатъка от живота си, като лъжем и се крием от хората. Рано или късно ще трябва да излезеш оттук. — Тя вдигна хавлиената кърпа. — Не знам как се чувстваш ти, но аз няма да мога да издържа.

Запалих цигара и изпуснах дима, после я сложих между устните й. Отговорът дойде от дъното на душата ми:

— И аз не бих могъл.

После с вперени в мен очи тя ме попита:

— Тогава какво ще правим, Брад?

Мислих дълго, преди да отговоря. Това не бе прекарване през почивните дни, от което се измъкваш с лъжи на дребно; беше нещо истинско. Прокарах пръсти през косата й.

— Можем да направим едно-единствено нещо. — Обърнах лицето й към себе си. — Да се оженим.

Гласът й бе много тих и леко трепереше:

— Сигурен ли си, че искаш това, Брад?

Поех си дълбоко дъх:

— Сигурен съм.

— Повече от всичко на света искам да живея с теб, да бъда с теб. — Тя не откъсваше поглед от мен. — Какво ще стане обаче с жена ти? С децата?

Болката у мен се надигаше. Бях мислил за всичко друго, но не и за тях. Сега осъзнавах, че съм мислил само за себе си. Погледнах я в очите.

— Не съм те търсил, нито пък ти мен. — В този момент си спомних какво ми бе казала Мардж същата сутрин, когато тръгвах да се срещна с Брейди. Разбрах, че Мардж е знаела отговора преди мен. — Мисля, че Мардж вече знае какво изпитвам към теб. Онзи ден спомена, че никой не може да даде на никого гаранции за цял живот. Тя ще е първата, която не би искала да бъде другояче.

Елейн сведе глава на гърдите ми.

— Да предположим, че е така, но не казваш нищо за децата.

— Те вече не са деца — отговорих й. — Те са големи хора. Джийни е на шестнайсет, а Брад е почти на деветнайсет. Знаят всичко за живота. Сигурен съм, че разбират. И са почти на възраст, на която могат да се грижат за себе си.

— Но ако ти се обидят и не поискат повече да имат нищо общо с теб? Как ще се почувстваш? Може би след време ще започнеш да ме мразиш, защото съм те откъснала от тях. — Гласът й бе глух и неясен, защото бе опряла лице в гърдите ми.

Гърлото ми се стегна. Едва можах да отговоря:

— Аз… аз… не мисля, че ще се случи така.

— Но би могло да се случи — настоя тя. — Случвало се е и преди.

Не исках да мисля за това.

— Ще му мисля, когато му дойде времето.

— А парите? — не се отказваше тя.

— Какво за парите? — попитах бързо и за миг изпитах подозрение, което нейният отговор разсея веднага.

— Разводът ще струва много пари — отвърна тя. — Познавам те. Ако трябва, ще останеш без цент, само и само да постъпиш почтено с нея. Ще й дадеш всичко, което поиска, и това е единственият верен път. Тя има право на това заради всичките години, през които сте били заедно. По-късно обаче може би ще съжаляваш, че си й дал всичките тези пари заради мен.

— Нямах много, когато започнах. Няма да се огорча, когато си тръгна с малко. — Усмихнах й се. — Това е всичко, ако нямаш нищо против.

Тя стисна ръката ми.

— Не ме е грижа за парите. Само за теб. Искам да си щастлив, независимо какво ще стане с мен.

Целунах ръката й.

— Ти ще ме направиш щастлив.

Тя притегли лицето ми към своето и ме целуна по устните.

— Ще те направя — обеща тя.

Облегнах се на стола.

— Утре ще поговоря с Мардж.

— Може би… — тя малко се поколеба. — Може би трябва да почакаш малко, за да си сигурен.

— И сега съм сигурен — отвърнах самоуверено. — Отлагането няма да помогне с нищо. Само ще влоши нещата още повече.

— Какво ще й кажеш? — попита тя.

Започнах да отговарям, но тя изведнъж сложи пръст на устните ми и ме принуди да замълча.

— Не — прекъсна ме бързо тя. — Не ми казвай. Не искам да го чуя. Ще кажеш онова, от което всяка жена се страхува, което вижда и чува в най-ужасните си кошмари. Живеем в страх, че някой ден той ще каже, че повече нищо не го интересува. Не искам да чувам онова, което ще й кажеш. Само едно нещо ми обещай, скъпи. — Очите й погледнаха дълбоко в моите.

— И какво е то? — попитах я.

— Бъди внимателен и мил с нея — прошепна тя. — И никога не казвай и на мен това, което ще й кажеш.

— Обещавам — отвърнах и я целунах по челото.

— Никога няма да ти омръзна, нали, Брад?

— Никога — отговорих, когато телефонът започна да звъни.

Отдръпнахме се един от друг и се погледнахме озадачено. За пръв път се звънеше, откакто бях дошъл. Тя ме погледна въпросително.

— Кой ли би могъл да звъни? — попита тя. — Никой не знае, че ще съм тук през почивните дни.

Усмихнах й се.

— Има само един начин да се разбере.

Тя стана и вдигна слушалката.

— Ало.

Чу се пращене в слушалката и на лицето й се появи странен израз. Гласът й стана студен и резервиран:

— О, не, не съм го виждала. — Погледна ме особено. В слушалката отново някой заговори. Очите й се разшириха от онова, което чу, и в тях се появи ужасна болка. Онази болка, която видях дълбоко в тях първия ден, когато се запознах с нея. Тя затвори очи за миг и леко се олюля.

Скочих на крака и я хванах през кръста, за да я подкрепя.

— Какво става? — прошепнах.

Лицето й бе напрегнато.

— Няма значение, господин Роуан — рече тя с неочаквано вцепенен глас. — Тук е. Сега ще ви го дам. — Тя ми подаде телефона.

Взех слушалката от нея.

— Татко? — обадих се аз, а очите ми я проследиха как отива в другия край на стаята.

Опитвах се да бъда спокоен.

— Мардж ме помоли да се опитам да те открия. Брад, малкият Брад е много болен. Тя заминава при него.

Сякаш стаята се разлюля под краката ми.

— Какво му е?

— В болница е — отвърна той. — Полиомиелит. Мардж каза да се молиш за всички ни.

За миг останах без сили и не можех да проговоря. Татко притеснено започна да вика:

— Брад! Брад, добре ли си?

— Да, да — отвърнах. — Кога заминава Мардж?

— Днес следобед. Поръча ми да се опитам да те намеря.

— Къде е Джийни? — попитах.

Чух щракване.

— Тук съм, татко — отговори нейният глас.

— Остави телефона, малка палавнице! — чух баща ми да вика.

— Няма нищо, татко. — Сигурно ни бе подслушвала от деривата на горния етаж. Рано или късно трябваше да разбере. — Как си, мила моя?

Тя започна да плаче на телефона.

— Успокой се, мила — рекох й нежно. — Като плачеш, няма да оправиш нищо. Тръгвам веднага и ще направя всичко, каквото мога.

— Отиваш ли, татко? — в гласа й се усещаше недоверие. — Няма да ни оставиш, нали?

Затворих очи.

— Разбира се, че не, миличка. Сега затвори телефона и си лягай. Искам да говоря с дядо ти.

Гласът й беше станал по-ведър.

— Лека нощ, татко.

— Лека нощ, сладка моя. — Чух как тя затвори. — Татко?

— Да, Бърнард.

— Тръгвам веднага. Искаш ли да предам нещо на Мардж?

— Не — отвърна той. — Само й кажи, че се моля заедно с теб.

Затворих телефона, в устата ми горчеше. Мардж не се беше обадила, защото знаеше. Татко се обади, защото знаеше. Единственият, когото успях да заблудя, бях аз самият.

Прекосих стаята и отидох при Елейн.

— Чу ли? — попитах я.

Тя кимна.

— Ще те закарам на летището.

— Благодаря. — Тръгнах към банята. — Трябва да се облека — обясних глупаво.

Тя не отговори. Обърна се и отиде в спалнята. Когато след няколко минути влезе при мен в банята, беше вече облечена. Погледнах я в огледалото, докато оправях възела на вратовръзката си. Не беше както трябва, но за първи път не ме интересуваше.

На лицето й бе изписано съчувствие.

— Ужасно съжалявам, Брад — рече тя.

— Казват, че ако се лекува навреме, не е толкова страшно.

Тя кимна.

— Сега го лекуват много по-успешно, отколкото когато ние… — Споменът върна болката в очите й.

— Скъпа — обърнах се и я притеглих към себе си. Тя ме отблъсна.

— Бързай, Брад.

Преди да се кача на самолета, я целунах.

— Ще ти се обадя, скъпа.

Тя ме погледна в лицето.

— Аз съм виновна — рече тя тъжно. — Нося нещастие на всички, които обичам.

— Не говори глупости! Вината не е твоя.

Очите й ме гледаха широко разтворени.

— Дали?

— Елейн! — рязко я прекъснах аз.

Самовглъбението изчезна от очите й.

— Ще се моля да се оправи. — Тя се обърна и изтича към колата си.

Качих се на самолета и намерих място до прозореца. Гледах навън, но не можах да я видя. Чу се ревът на мотора. Наведох се напред и хванах главата си с ръце. Една налудничава мисъл премина през ума ми. Ако някой имаше вина, във всеки случай това не беше Елейн. Вината бе моя.

Какво бяха казали за греховете на бащите?