Кнут Фалдбакен
Вечно твой (9)

2

Един метод да държиш реалността и конфликтите, които тя носи със себе си настрана, бе да използваш телефона. Той правеше всички конфронтации абстрактни, смилаше проблемите на прах, редуцираше всички новини, обвинения, молби и заплахи до една пращяща секвенция в телефонната мембрана, така механизирана и далечна, че ставаше съвсем нереална, невъзможно да бъде взета насериозно. Направо бяха смехотворни всички тези неясни, възбудени сигнали, пристигащи от много, много далеч, тези случайни импулси, уловени в непрестанната електронна буря над ефира на Лос Анджелис.

Откъде можеше да е сигурна, че говореше с него? А той как можеше да бъде сигурен, че говори тя? Та нали в този град всеки подвикваше нещо на някого през телефонната мрежа и никое съобщение не може да се приеме буквално: „Прибирам се след малко“ отнема поне час и половина. Невъзможно бе, дори съвсем безсмислено да искаш да се правят уговорки за прибиране, за хранене, гледане на деца. Задръстванията на Сан Диего Фриуей бяха в състояние тотално да прекатурят всеки един семеен живот.

Той бе наясно с всичко това и се нагаждаше според ситуацията. Освен това смяташе, че и тя също трябва да се пригоди. Няма как, това бяха страничните ефекти на престоя им в Калифорния. Такава бе калифорнийската им действителност — имаха два живота, тя — нейния и той — неговия. Неговият бе в университета УКЛА (най-красивата университетска местност в света с най-красивите студентки, той ги обичаше всичките, но една от тях особено…) като гостуващ лектор по норвежка литература. Освен че преподаваше на малка трупа напреднали студенти, това означаваше и конференции, подготовка на материал, систематизация на резултатите, сбирки и контакти с членовете на факултета. И със Силия.

Нейният живот беше в Лонг бийч с децата — на час и половина при нормален трафик. Един доцент от неговия факултет, който в момента беше за година във Виена, им бе дал къщата си под наем. Голяма и грозна според скандинавските представи. Стара и достолепна според елейските. Съвсем близо до плажа. Имаха и домашна прислужница от Мексико, която идваше три дена в седмицата, а Томас ходеше на детска градина, така че й оставаше достатъчно време за бебето и за самата нея — лукс, който в Осло не можеше да си позволи.

Затова не смяташе да се афектира от притесненията й, недоволството и постоянните й въпроси — „Не ми лази по нервите! — крещеше вътрешният му глас — Не ми лази по нервите, по дяволите! Не ме принуждавай да лъжа повече, отколкото е необходимо!“ — от горчивата й резигнация, че живеели разделени, макар той хиляди пъти вече да й обясняваше, че бяха принудени да водят два отделни живота по време на престоя им тук — тя в къщи с децата, а той на работа.

Сега й беше казал, че ще ходи на вечеря и ще се прибере по-късно. Кога? Ами не знае кога! В този град човек никога не знаеше кога. Когато приключат снимките, лентата е готова и режисьорът — доволен. И ако тази нервна нотка, която той ясно долавяше в гласа й дори през шума на телефонната електроника скоро не изчезнеше, щеше просто да затвори и да заличи сигнала и да каже, че връзката се е разпаднала.

— … Е това означава ли, че въобще няма да се прибираш в къщи? — отново попита тя и искаше да знае неща, на който той самият нямаше никакъв отговор. Вечерта беше свободна. Вечерта бе негова и на Силия. Според неговия сценарий нея в тази сцена я нямаше.

— С кого пак ще излизаш?

„Да… Пак…“

Какво да й каже? Той беше внимателен съпруг и не искаше да я наранява ненужно, не искаше да я безпокои. Пулсът му беше висок и се чувстваше лек, лек, лек в главата, когато за енти път (или поне на него така му се струваше) й обясняваше, че ще излиза с Браян и Майкъл и жената на Майкъл, които работеха към института по германистика и който го били поканили да вечерят суши в един новоотворен японски ресторант, който бил добър и недалеч от университета. Браян беше прясно разведен и двамата със Сигмунд често бяха излизали да пият заедно или пък го беше вземал на разходки по магистралата с корвета си, с който особено се гордееше. Освен това беше доверил на Сигмунд, че е член в един порноклуб, въпреки че имал угризения и изпитвал интелектуално отвращение, но какво да се прави „по дяволите, женското тяло ми липсва така жестоко“. Сигмунд веднъж бе отишъл с него от чисто любопитство и защото изведнъж беше усетил мрачното желание да бъде „съучастник“ — влечението към неизживения живот.

— Това е всичко — казваше той успокоително в телефонната слушалка и се надява, че топлотата (която из веднъж му се стори откровена) и грижовността, които той въпреки всичко изпитваше към нея и децата, ще оцелее през комуникационната мрежа, докато уханията от супермаркета се промъкваха в телефонната кабина тежки, почти противни, както бе застанал до щанда за плодове, около който постоянно се въртяха малки японци и подреждаха все нови и нови плодови пирамидки, които пръскаха с вода. От тук виждаше около осем или десет сорта картофи. А колко вида салати? Май бяха повече от двадесет. За момент забрави, че държи слушалката на ухото си, защото бомбардировката върху сетивата му в магазина внезапно притъпяваше целия му възприемателен апарат и защото жаркият празник за очите срещна своя антагонист в лицето на задушаващата воня на развалено, идваща от отворената задна врата, през която отпадъците се изхвърляха в огромни контейнери.

— Искам да се прибереш — решително казва тя из веднъж. — Сега. Веднага!

— Хана, нали ти обясних, че…

— Искам да се прибереш и да ме чукаш. Порядъчно. Чуваш ли! Иначе…

— Нали ти казвам, че имам уговорка, но ще си дойда веднага, щом мога! Не се ядосвай, моля ти се!

Какъв изблик! Така нетипично за нея.

— Ще взема нещо вкусно за вкъщи — мога да напазарувам тук наблизо, в Чармърс маркет, бях ти казвал за него, сещаш ли се? И утре ще си починем заедно. Ще закусим в леглото. Обещавам ти, Хана!

— Добре тогава.

Само това. Точно сега, когато за него беше толкова важно тя да не се натъжава или притеснява излишно. Можеше да развали собственото му настроение.

— Да се надяваме само, че аз ще съм тук, когато се прибереш.

Тя затвори телефона и внезапната тишина прокънтя в главата му. Тя затвори, не той! Тя вдигна иглата и спря плочата, създавайки тази празнота, която за момент го бе изкарала от равновесие и бе накарала шума от отвън отново бавно да изпълни главата му и да се превърне в съсипваща врява. Крясъците на стотици гласове под високия таван, тътенът откъм шосето, влаченето на безброй крака по подовата мозайка с вградените звезди и обграждащото ги мото: „Дивей леко“, „Остави щастието само да те намери“, „Не отивай твърде далеч, но го прави често!“. И: „Животът започва след залез-слънце“. Изведнъж се сети, че забрави да купи виното, заради което всъщност бе влязъл в супера и се забърза към щанда за алкохол, където едно красиво младо момче, с коса, изсветляла от слънцето, облечено в потник и къси лилави панталонки извади бутилката, към която той сочеше, кимна одобрително, зави я в хартия и с обезкуражаваща усмивка му я подаде заедно със сметката, която трябваше да плати на касата.