Кнут Фалдбакен
Вечно твой (8)

1

Сигмунд наблюдава как предното стъкло на колата обрамчва свистящата покрай него география на града — забързаните картини, ясни, контрастни в топлата, червеникава светлина на здрача, се редуват като кадри от дълга филмова лента, която той сам върти, по-бързо, по-бавно, в зависимост от това колко силно натиска газта.

Сигмунд обича това, което вижда: извитите хълмове на Пико авеню, водещи към Санта Моника и Венис бийч надолу към морето, където денят умира — перфектният пейзаж, перфектната финална сцена на слънчевия залез. Не липсват дори характерните за Лос Анджелис палми. „Не, никаква финална сцена“ — крещи вътрешният му глас, „Едно ново начало. Истинското, същинското начало!“ Защото на него му се иска да е така, за нея и за него. Макар и да им оставаха само няколко седмици… А от тонколоните, разположени на облегалките на задните седалки, гърми концерт номер две за пиано на Рахманинов. („Рахманинов, първият в света филмов композитор, създал своята емоционална и високо колоритна музика дълго преди филмовата лента да даде на драматургичните шмекери възможността да направят същото с помощта на монтаж, редакция и сгъстяване на ефекти, и която накрая взривява осемнадесет релсовата лента на чувствата…“ Това изречение трябва да го запомня на всяка цена!). И вятър. Сух вятър в косите, попътен вятър в лицето, косите в лицето, фин пясък във въздуха, по ръцете, по изпотения врат. Поглежда отражението си в огледалото за задно виждане — сухи устни и бляскави зъби, кожа със слънчев загар, руса коса. Тук, в страната на кабриолетите, във вечния, нажежен град на слънцето, градът на широките авенюта и безконечни плажове, той самият обикаля в ролята си на калифорниец, седнал в нает Буик с червен кожен салон, дошъл на временна работа, настанен в къща под наем, а сега на път към открадната среща, опиянен от всичко ново и преходно нахлуло в живота му — от комфорта, движението, развлечението, от самата лекота на живота, любовта и изневярата. Всичко е еднакво леко, така невероятно леко… Have a nice day. Who cares?^[1]

Не, не остава място за дребни грижи, когато живееш заедно с още единадесет милиона души на един полумесец от блатна земя между океана и пустинята, където кулисите и декорите на цивилизацията се издигат и рушат, създават и пресъздават. Където драмите на човешкия живот се пишат и пренаписват, режисират и разиграват, така че любов, омраза, завист, ревност, гордост, страст и суета да могат да бъдат тълкувани и преразтълкувани, отново и отново, така че да дадат на всеки един възможността да намери точно своята версия, тази, която идеално подхожда на неговия живот. Или да намери живот, който точно да отговаря на неговото тълкуване — ролята, която ти искаш да играеш точно в този момент.

— Карай надолу по Пико, докато стигнеш до Мейстрийтвенис — беше му казала тя. Завий наляво и давай по Мейн стрийт, докато стане Вашингтон булевард. Там можеш да паркираш. Ресторантът е съвсем наблизо, а Чармърс маркет се намира отдясно. Ако пресечеш Брийз, значи си го подминал.

Венис вече не беше това, което той познаваше от бийг литературата: убежище за жизнерадостни аутсайдери като Керуак, удавил се в реката от хапчета и евтино червено вино. Тогава е бил малък провинциален град с очарователни редици от полуразрушени къщи, а сега във всеки квартал имаше антикварен магазин, бутик и френски ресторант, макар все още да се намираха останки от автентичните дървени постройки, двуетажни, с полуотворени прозорци и разтурени балкони. Простряно пране. Задни дворове с портокалови дръвчета. Малцинството тикано във война с негърските банди. Най-високата квота за убийства в Калифорния. Най-високи цени на квадратен метър. Непоносимо напрежение между незаличими контрасти: младо, бяло момиче в кожено палто от норки е наръгано с нож пред един ресторант. Извършителят е черен мъж, а мотив липсва. Не я е обрал, нито изнасилил. Оставил я е да лежи на улицата кървяща, с перлените огърлици на врата. Пред полицията казал, че изведнъж изпитал толкова силна омраза, че нямал друг избор…

И ето го тук — Чармърс маркет, шопинг центърът за запалените, вманиачените, за тези, изгарящи от огъня на страстта, в чиито очи проблясваше пламъкът на копнежа, изкован от мека стомана. Супермаркетът за сетивата, предлагащ уникален избор от гастрономически стимуланти. Например хляб: хляб в кошнички, в кърпи, в панички и по висящи снопове, франзели, швейцарски, немски и руски хляб, продълговат, пухкав, малък и голям, кръгъл, златист, препечен, пшенично бял и хрупкащ под погледа ти хляб. Или пък хляб, печен на глина, във фурна, черен, хляб кисел и димящо влажен като най-горчивите ти разочарования. Месарският щанд предлагаше обезпокояващ асортимент: шунка от Парма, от Бавария и от финландските сауни, пикантни колбаси от Унгария и Краков, планини от кърваво черно говеждо от Тексас и Оклахома, толкова крехко, че на мястото на разреза фибрите му почти се разпадаха, сурово месо, червено месо — това го можеха в Чармърс маркет! И деликатеси: пастети, печени, декорирани с фазанови глави и крака, пастети с трюфели, които се конкурираха по ухание с планините от богато подправени с чесън мезета до тях, меки френски сирена, италиански пармезан, цели тежки пити реджиано, най-добрият. А плодовете! Ами рафтовете с подправки!

И консервите — всичко, що може да се затвори в буркан, беше там. Кой беше най-хубавият мед, този от Перу или от Крета? Кое беше най-подходящо за тяхната любовна вечеря?

В теракотата на пода на Чармърс маркет бяха вградени звезди, около които бе изписано по едно мото, за онези, на които им се четеше: „Стъпвай тихо, влизай надълбоко“, съветваше едното. „Кожата е най-важният полов орган.“, поучаваше друго. Трето питаше: „Ти да си най-големият враг на самия себе си?“ Или: „Днес дари ли вече любов?“ Надписи по пода, призиви, предизвикателства, нежни упреци и кротки предупреждения.

Бляскави месингови звезди, накъдето и да се обърнеш. В Лос Анджелис нямаше значение дали ще вдигнеш поглед или ще наведеш глава — навсякъде грееха звезди. Те оставяха върху града своя отпечатък — този на нереалността. Можеше да си купиш карта на Лос Анджелис, къде то бе отбелязано къде живеят холивудските звезди. Но в действителност човек никога не успяваше да ги види. Разбира се, често ти се случваше да говориш с някого, който тъкмо, ей сега беше видял Харисън Форд, при това в пощенския клон. Или пък Робърт де Ниро в белия си мерцедес… Той самият бе видял жена, която можеше да бъде Сиси Спейсък. Беше в киното. Естествено човек никога не може да бъде сигурен — в тълпата, в полутъмната зала, а тя беше без грим. Изглеждаше толкова малка, бледа и невзрачна като кое да е младо момиче. Така че нямаше как да е била действително тя. Звездите не трябва да приличат на нас — обратното, ние трябва да се опитваме да приличаме на тях.

Отпечатъците от ръце и крака, пръснати навсякъде из града, доказваха, че и те са от плът и кръв и че са наоколо и сигурността на тяхното присъствие сама по себе си беше достатъчна, за да направи сърцето така странно леко, а животът така странно безгрижен и весел, все едно че нищо друго не беше от значение, освен че тях ги имаше. А нищо, което не стои между теб и чувството ти на щастие не беше съществено: единственото важно е да се препичаш на слънцето на тяхна близост, да потръпваш от очарование при вида на хладния им блясък, да нашепваш сластни формули в ухото на тази, която държиш в обятията си и да се придържаш към сценария на щастието, който обещава договор за главна роля в собствения ти живот.

Лос Анджелис беше идеалният град за един писател. За писател, който обичаше да наблюдава живота си отстрани и едновременно с това да го живее. Някой като Сигмунд. От момента, в който стъпи тук, се почувства като на сцена, играейки роля, за която получаваше страниците от сценария една по една. А той обожаваше именно това!