Кнут Фалдбакен
Вечно твой (5)

1

Шерито беше сладко. Но това не попречи на баща й да обърне три чаши още преди да са пристигнали всички гости. Скоро щеше да е във форма да подхване любимата си тема на разговор при подобни семейни събирания — разпада на цивилизацията, упадъка на нравите. Съвсем скоро, веднага щом всички се съберяха, щеше да започне да изнася лекцията си, която толкова често бяха слушали, макар че всеки път я разширяваше с нови наблюдения и детайли, последователно спирайки погледа си на всеки един от присъстващите така, като че ли точно те, неговите гости и най-близки роднини, бяха най-доброто потвърждение за достоверността на аргументите му.

Докато той говореше, жена му Ела, майка й, щеше да стои като замръзнала. Харалд внезапно се почуди дали въобще някога я беше виждал да сяда по време на тези им срещи, още по-малко пък докато се хранеха; тя вечно търчеше напред-назад с нещо в ръцете, което спешно трябваше да се донесе или пренесе — докато някакъв свръхестествен сигнал откъм кухнята не я накараше пъргаво да скочи и с извинителен поглед да напусне компанията.

Агнешкият бут щеше да е сух и добре препечен, защото той така го обичаше. Брюкселското зеле щеше да е преварено, защото той иначе получаваше газове и в подобен случай нямаше да пропусне да обясни на всички присъстващи за какво болезнено изтезание ставаше въпрос. И сосът за печеното пак щеше да е хладък и размит, защото всеки път беше едно и също, колкото и Ела да бързаше и да се стараеше, планираше и подготвяше. Защото един обяд за осем или десет души — в зависимост от това дали някой се беше отказал, заминал на великденска ваканция и дали на Сузане й отърваше да вземе близнаците или не — не беше по силите й, без някой да й помогне в кухнята. А той естествено не й помагаше.

Беше Великден, рожденият ден на тъста му и едновременно с това годишнина от сватбата на родителите й. Семейният обяд се беше превърнал в традиция, част от добрите маниери — манифестация на мазохизма, присъщ за тяхната обществена прослойка. За коя прослойка по-точно? За еснафската? За едрата буржоазия? За търговската? Или за капиталистическата? Подобни етикети бяха на мода и Харалд се забавляваше с това мислено да изброява най-популярните от тях, докато седеше и скучаеше, макар и да беше напълно безсмислено: не принадлежеше ли и той самият към тези „прослойки“? В крайна сметка живееше в собствена къща и притежаваше собствена фирма, която на всичкото отгоре беше наследил. Това го превръщаше в капиталист и социален паразит като от картинка. На двадесет и осем години и вече паразит, хи-хи-хи…

Но точно едно такова събиране, при което всички се отегчаваха и на което никой в действителност не желаеше да присъства, онагледяваше непобедимостта на тази прослойка, си помисли той. Кой иначе би издържал да се облича официално и да демонстрира приятелство и сплотеност с хора, с които в най-добрия случай нямаше нищо общо, а в най-лошия чисто и просто не можеше да понася, макар и да му бяха роднини? И това всяка година, на един и същ празник. За тази цел бяха необходими именно онези качества, които тъстът му всеки път оплакваше в надгробното си слово по повод модерното време: дисциплина, себеотрицание, дълг. Тук, в скованите ритуали на семейните срещи, те все още бяха живи. Или може би беше по-добре да се каже: тук се концентрираше това, което беше останало от тях.

Тези обеди бяха като киселинен дъжд за него — след това се чувстваше галванизиран. Беше в състояние да издържи, на какъвто и да е вид натоварване, след като веднъж се беше преборил с жилавото агнешко на тъща си, беше изслушал монолозите на тъста си и видял как в течение на следобеда останалите членове на семейството един след друг униваха по местата си, сякаш смазани под тежестта на огромен товар — тежестта на монументалната постройка, наречена традиция, която никой от тях нито искаше, нито пък имаше сили и воля да носи, но и нямаше достатъчно кураж или инициативност да свали от плещите си. Да, след подобна проба той отново щеше да бъде непобедим, си мислеше Харалд, случайно поглеждайки към Селма, неговата вярна съпруга, дъщерята в къщата, която пъргаво търчеше напред-назад с бутилката шери в ръка и помагаше, където може. Къщовни жестове, но той знаеше, че са напълно изкуствени. Тя просто не беше всеотдаен човек и обичаше да се грижи преди всичко за себе си, за външния си вид и здраве — по стегнатата й, момичешка фигура нямаше излишен грам — естествено и за бутика.

Ето че дойде и сестрата на Селма в пакет с новия си приятел и близначките от първия брак. Те бяха почти на четири годиш, а с приятеля бяха заедно от две, така че можеше да се каже, че Сузане не се беше туткала. Но тя така или иначе никога не го беше правила — знаеше от Селма, че май пак е бременна. Абсолютен кувьоз!

Подозираше, че ако е вярно, го е направила само, за да се подмаже на баща си. Няма нужда да се споменава, че на него разводът й му беше като трън в очите. За него разводите по принцип бяха признак за упадъка на цивилизацията. Но от друга страна пък искаше да има внуци, а в това отношение той и Селма бяха голямо разочарование. Осем години брак и още нито едно дете — за тъста му това си беше почти против законите на природата. Добре, че нямаше представа колко дълбоко я бяха загазили в действителност.

Но ето, че Сузане влезе с плавната си походка в стаята и ако и да беше бременна, то поне по контурите й не беше лесно да се разбере, защото беше доволно дебела още отпреди и се обличаше така, че да го прикрие. Приятелят й се казваше Ролф, с малка, рошава брада, модерни очила и работеше като компютърен инженер — професия, към която тъстът се отнасяше особено скептично, просто защото не разбираше за какво става въпрос.

Ролф беше няколко години по-млад от Сузане и явно според тъста това също беше позор и в разрив с условностите на обществото. Единствената възможност за Ролф да компенсира недъзите си — безбрачно съжителство с по-възрастна жена плюс някаква модерна, чудата и почти подозрителна професия — беше да се представя като особено любвеобилен, жертвоготовен и пълен с разбиране баща на близначките, които беше наследил, когато след собствения си корабокрушенски брак намери убежище в широкото легло на Сузане. Тя беше работила като секретарка в компютърната фирма, преди да се ожени и се познаваха оттам.

Селма наливаше шери. Чичо Макс поклати глава в знак на отрицание. Знаеше, че в тази къща трябва да внимава с мярката. Едничката причина да го канят бе, че беше единственият жив роднина на Ела и защото тъстът обичаше да се отнася към него със снизхождение и да демонстрира пренебрежението си. Като млад чичо Макс беше надигал чашката повече, отколкото трябва и така беше пропилял добрите си шансове. Май е имало и някаква история по време на войната, макар че той тогава е бил още почти дете.

Дълбоко потънала в креслото си, баба Линес беше погълната от собствената си драма, която сега, по време на великденските празници, се разиграваше в Гетсеманската градина и на Голгота. Баба Линес не пиеше шери, защото алкохолът беше дяволско творение и това й ставаше все по-ясно, колкото повече старческата слабост я тикаше назад към лабиринтите на детинските й вярвания.

Но ето, че Сузане нахлу във всекидневната и я изпълни с бърборенето, смеха, обема и свитата си: Ролф, който очевидно се разкайваше заради избора си на светъл костюм, при положение, че тук традицията явно повеляваше тъмен, и близначките — момиченца в еднакви моряшки роклички и редки, червено-руси коси, експериментално вързани на конски опашки на върха на главите. Пълните им, червени устни вече бяха нацупени в израз на сърдито недоволство, което същевременно съдържаше и заплаха: Само почакайте! Един обяд с близначките на Сузане никога не може да бъде изцяло безпроблемно начинание.

По някакъв мистериозен начин Сузане светкавично успя да заграби бутилката шери и вече обикаляше и черпеше останалите, на които Селма току-що беше наляла. При това се смееше, оживено разговаряше и правеше приятно впечатление на всички присъстващи. Селма, която по принцип на подобни срещи заслепяваше с изисканата си външност и облекло, стана странно невзрачна в момента, в който сестра й се появи в стаята. Не и ако човек я погледнеше, нищо подобно: Каква красива и елегантна, дори съблазнителна млада жена! Но тя не го усещаше.

Харалд леко се отдръпна назад и опря с гръб стената. Изведнъж му стана ясно към коя обществена прослойка принадлежеше — тази на „невидимите съпрузи“…

Внезапно, почти като насън, в главата му проблясна искрица див, ирационален оптимизъм — зад гърба му безшумно щеше да се отвори врата, през която ще може да се измъкне и изчезне от тук, незабелязано, безследно и без някой от другите да усети нещо. Щеше да мине през стената, през зида, обграждащ живота му, и да излезе на някое друго място гол, непокварен и свободен — бомба с часовников механизъм от неизползвана сила и положителна енергия! Беше на двадесет и осем години, а стоеше тук с чашата шери в ръка. Сладко, евтино, испанско шери. Изведнъж му напомни за майка му. Беше избягала в Испания, след като продаде къщата и си купи друга в Марбела. Докато той киснеше тук и старееше. Само да можеше ламперията зад гърба му малко да се помръдне, съвсем мъничко! Голямата, навяваща страхопочитание къща беше построена от качествен материал още през двадесетте и тук, сред закоравялата еснафска атмосфера на тъста му, нямаше място за тайни врати. Само за имитации на стилова мебел, антики със скорошна дата, цели серии юбилейни чинии от различни порцеланови фабрики, картини на местни художници с мотиви от околния ландшафт, месингови лампи и медни съдове по корниза на камината. Нищо истински изискано, добре подбрано или превъзходно. Само скъпи, хубави, неутрални предмети. Стилни, до колкото стилът може да бъде купен с пари.

Видя как Селма в отстъпление се оттегли към кухнята, здраво стиснала майка си под ръка. За нея несдържано плодородното присъствие на Сузане сигурно беше още по-непоносимо, отколкото за него. Но нали пък от друга страна това беше основният смисъл на подобни събирания — да направят всичко колкото се може по-непоносимо. Точно в този момент за него беше нетърпимо да гледа Селма заедно с майка й — Естествената физическа близост между две жени, свързани единствено от факта, че бяха майка и дъщеря, нещо, което по-скоро би трябвало да ги дистанцира. Но днес… естествено щяха да си говорят за неща, които не то засягаха. Това го отчайваше! Трябва да издържа — мислеше Харалд. — Може би накрая издръжливостта ще се окаже най-висшето човешко качество. То потвърждава контакта ни с живота. Нали самият живот също издържа и продължава да съществува — докато не умре. Сети се за комара, който веднъж бе държал стиснат между пръстите си. Беше треперил с френетична енергия до самия си край.

Откакто преди няколко години баща му внезапно почина, имаше навика постоянно да си мисли за смъртта небрежно, почти непочтително. Сякаш тя беше проиграла най-добрата си карта и вече с нищо не можеше да го изплаши. Във всеки случай не можеше да го изненада. Действително онова лято животът му рязко смени курса си. Онова лято той беше започнал да се учи да търпи.

Сега обаче усети, че тази вечер няма да може да изтрае глупавия брътвеж на Сузане, така че като я видя да се приближава с бутилката шери в ръка, бързо се изнесе към другия край на стаята.

— Е, Харалд, напоследък нещо не ви виждаме толкова често…

За съжаление обаче попадна в обсега на тъста си и неговите равномерно излъчвани, заредени с тънък упрек любезности. Притежаваше коварното умение да се обръща към събеседника си с малкото му име, уж приятелски и поверително, но в същност беше клопка, капан за чувствата, част от стратегията да задържи вниманието на слушателя, дълго след като всякаква взаимност и разум се бяха изпарили от разговора, превърнал се в монолог, по време на който тъстът приковаваше жертвата си с поглед и лъжлива фамилиарност.

— Не ни виждате…? — Харалд беше действително поразен. На него му се струваше, че гостуваха на родителите й почти непрекъснато.

— В последно време май бяхме заети повече от обикновено. Имаше доста работа… Във фирмата се беше наложило да назначат допълнително персонал. Времената бяха добри и строителният бранш процъфтяваше.

— А и приготовленията покрай пътуването.

— Пътуването…? Аха, тя значи не се отказва от плановете си, Харалд.

Разбира се беше грешка, че въобще спомена пътуването й.

— Не, естествено, че не се е отказала.

Тъстът му дори не предполагаше колко твърдо стоеше зад решението си.

— Радва се, нали го планира вече толкова време. Според мен ще й е от полза. Пък и една година не е цяла вечност…

В действителност в този момент пътуването й до Италия изведнъж му се видя прибързано, безотговорно, дори опасно, като експеримент, на който не биваше да се подлагат. Високомерният скепсис на тъста към всичко непознато или извън контрола му винаги имаше подобно въздействие върху възгледите на Харалд, макар и отдавна да беше прозрял този психологически механизъм и сам да си казваше, че всъщност тесногръдието му, неговата еснафщина, примитивност и страхове бяха тези, които говореха, а не някой авторитет, в който трябваше да се вслуша. Проблемът с пътуването беше, че го бяха планували, без да се допитат до съвета му. Бяха го поставили пред свършен факт и той не можеше да им го прости.

— Между другото, днес прочетох нещо интересно във вестника…

„Хайде, започна се!“ — помисли си той, защото тъстът леко повишил глас, угрижено сбръчка веждите си и едновременно с това мигновеното проблясване в очите му издаде, че в момента вече изискваше цялото внимание на всички присъстващи. Явно пак беше намерил ново доказателство за упадъка на нравите, цялостния разпад на нацията и скорошния залез на западната цивилизация. Позна.

— Ти, Харалд — макар в действителност да се обръщаше към всички в стаята, — знаеш ли, че над един милион души в тази страна под една или друга форма се ползват от социално подпомагане? Над един милион души…!

Той спря за момент, проучвайки израженията на събеседниците си, сякаш за да се увери, че информацията наистина бе достигнала крайната цел и бе задвижила желаните умствени процеси. След това продължи:

— Това е всеки четвърти норвежец, Харалд. Всеки проклет четвърти норвежец под една или друга форма се ползва от социално подпомагане!

Отново този мигновен, проницателен, но същевременно самодоволен, дори игрив поглед, сякаш искаше да сигнализира за някакво съзаклятие помежду им. Сякаш те двамата бяха единствените посветени в нечувано важна тайна — тайната за предстоящия упадък на цивилизования свят. И макар и да беше добре запознат с подробните статистически данни от предишни негови разкрития, нямаше как директно да му се противопостави. Евентуално можеше да увърта и неуверено да мънка в отговор на най-нелепите му твърдения. Но нямаше как директно да му противоречи. Чисто и просто не вървеше, дори и в случаите, когато беше напълно убеден и имаше конкретни доказателства, че тъстът греши. Това щеше да бъде пълна катастрофа. С други думи, щеше да унищожи функцията на тъста — ролята му на всезнаещ pater familias, която той сам си беше отредил в семейния кръг, на този, който проумява взаимовръзките и познава истината — Мойсей, слизащ от планината Хеброн със скрижалите. Подобна роля не можеше да бъде поставена под съмнение. Във всяка една постановка най-важна е ролята, която играеш. Тя е всичко. А това беше постановката на живота му. Да го обори с факти би означавало да го конфронтира със собственото му празнодумство, предразсъдъци, недостоверна информация и нисък интелект, да разобличи суетността му, претенциозността му и да подчертае нищожността му, да го представи като посредствена личност, каквато всъщност беше. С две думи — да го унищожи. Нужен е един, единствен слънчев лъч и тролчето вече се пръска. Но пък това едва ли би било краят на света — помисли си Харалд и не можа да сдържи усмивката си, допи леко се изкиска и прикри уста с ръка.

— Смешно ли ти е, Харалд? Смяташ значи, че е комично, че всеки четвърти норвежец е бреме за обществеността, за данъкоплатците, за теб и мен?

Не, не, съвсем не… — смънка Харалд, борейки се с набъбващия смях под маската на сериозно и умислено изражение. Представата как тъстът му се подува като балон и се пръска на парченца, които се изсипват по главите на цялата тази тържествено облечена компания само защото някой е бил достатъчно непредпазлив да отбележи, че приказва абсолютни глупости, внезапно му се стори неустоимо забавна.

— Но всъщност аз само мога да се съглася с теб, Харалд — комично е, във всеки случай трагикомично, извратено, гротескно, наречи го както искаш, че всеки четвърти, всеки четвърти… Ами, ние колко сме тук в тази стая…? Той се огледа, с цел да преброи присъстващите и да раздели броя им на четири.

— Всеки четвърти — заплашително продължи той с вдигнат показалец и със сигурност не беше случайност, че погледът му продължително се задържа върху чичо Макс, който се беше оттеглил на табуретката до големия фикус и тъкмо си отпиваше от шерито, което в крайна сметка бяха успели да му натрапят.

Харалд видя Селма да излиза от кухнята, но този път без поднос. Устните й бяха подути и обезформени. В ръцете си мачкаше някаква кухненска кърпа и му се стори, че беше плакала. Внезапно го заля гореща вълна от умиление, от която почти му се зави свят. Но знаеше, че ако отиде при нея…

Близначките не искаха да ядат месо, само картофи и съвсем, съвсем мъничко зеле…

След маса ненужни преговори и прехвърляне на съдове и купи между Сузане и Ела, угрижени, че близначките може би не се хранеха достатъчно, накрая всичко беше аранжирано по тяхно желание и тъща му се впусна да разказва една прекалено дълга история за злояди деца, докато чевръсто мачкаше картофите и ги смесваше със соса в чиниите им. На всички останали им беше пределно ясно, че малките ни най-малко не възнамеряваха да ядат каквото и да било и само се забавляваха да държат цялата маса под напрежение с измислените си прищевки.

Милите сини очи на мама Сузане придобиха угрижено изражение и тя наистина опитваше всичко: уговорки, хитрости, молби, подкупи и благи заплахи. Всичко, освен единственото, което би могло да помогне в случая — едно порядъчно потупване по дупетата и гонене от масата.

От масата така или иначе ги изгониха, но не и преди едната да забие вилицата си в бузата на другата. Сузане подскочи с крясък и трескаво започна да чисти раната със салфетката си. Оказа се, че кръвта не беше нищо друго, освен сервираното като гарнитура желе от френско грозде. Всички си отдъхнаха. Облекчението бе още по-голямо, когато Ролф по знак на Сузане се зае с ревящите деца и ги извлече от стаята. Така тъстът най-накрая можеше да тегли приветственото си слово, което по традиция държеше всяка година и в което съчиняваше поводите отново да са се събрали тук: радостните юбилеи и самият Великден, разбира се. Цял един уикенд за задълбочен размисъл, един от най-важните духовни поводи за събиране в нашия културен кръг, където принципът на смирението, жертвоготовността и страданието веднъж завинаги са получили своето монументално значение чрез Христовата трагедия, разиграла се в Гетсеман и на Голгота… Тук той изненадващо бе прекъснат от баба Агнес, която силно стиснала ръба на масата с пръсти, почти толкова бели, колкото и покривката, извика:

— Разпнали са го! Турили са му венец от тръни на главата и са го разпнали!

— Да, майко. Точно така са направили — съгласи се тъстът, видимо полагайки усилия да си възвърне предишния патос, за да може да продължи малката си реч:

— Хм… Великденската драма, истинската манифестация на великия принцип на Любовта… — За съжаление обаче беше изгубил мисълта си и сега явно се отказа от продължението на постановката. Дългите му пръсти нервно се увиваха около столчето на чашата, сякаш не можеше окончателно да се реши да я вдигне и приветства присъстващите с добре дошли. Възпрепятстваше го може би фактът, че целият му род бяха строги въздържатели. Харалд не можеше да откъсне очи от тези пръсти. Селма веднъж му беше доверила, че баща им всеки път при провинение ги е налагал на голо — при това дори, когато вече са били ученички. Потърси погледа й, дори и само за да й вдигне наздравица и най-после да изплакне пресъхналото си гърло с доброто червено вино на тъста си — в това отношение наистина не можеше да го критикува — но тя беше потънала в разговор с младата жена на чичо Макс в усилието си да накара поне нея да се чувства като у дома си. Освен ако целта й не беше да игнорира Сузане, която седеше насреща й и в момента вече охолно си сипваше в чинията. „Пак ме е нападнал един апетит“ — поверително подшушна тя на съседите си по маса и се разкиска, защото не всички знаеха, че отново е бременна.

Агнешкото беше доволно препечено, а брюкселското зеле разкашкано. В тази къща и дума не можеше да става за подправки от сорта на чесън или магданоз, да не говорим пък за марината от вино и розмарин. Затова и не беше ни най-малко странно, че Селма си сипа миниатюрна порция, макар и на него да му се искаше тя да се храни по-добре. Напоследък страшно беше отслабнала. Дали наистина беше само напоследък? Може би само си въобразяваше. Беше започнала да пази елегантната си линия, откакто преди няколко години отвори собствен моден бутик като филиал на магазина на баща си — понеже хората най-после отново малко по малко започнаха да се интересуват от дрехи, вместо само да си купуват парцали от най-близкия битак. И наистина беше добър манекен за колекциите си. Рокли и поли с финес се увиваха около дългите й бедра, а блузи, ризи и сака прилягаха красиво и елегантно на правите й рамене. Действително, тя беше красива. И елегантна. Имаше всички основания да се гордее с нея. Но тя не го поглеждаше, а той беше на път да умре от жажда! Плъзна поглед по седящите около масата с надеждата да открие сродна душа. Така попадна на чичо Макс, който предпазливо надигна чашата си към него — полупълна. Наздраве! Имаше какво да се научи от чичо Макс, щом ставаше въпрос незабелязано да си изпиеш виното. И пак наздраве!

— Ти трябва да минеш на компютри — почна да му обяснява полузетят Ролф, когато по-късно пиеха кафе и коняк.

— Мини на компютри, нямаш представа колко работа и пари ще ти спести. Складове, поръчки, сметки, счетоводство — всичко само с едно копче. В чужбина вече всички работят така. Всички! Това е бъдещето. Истинското бъдеще!

Ролф опасно напъваше копчето на панталона си, така както се беше провесил напред и усилено се взираше в тумбестата чаша със златист коняк, сякаш беше кристално кълбо, притежаващо мистичната способност да показва бъдещето. Или просто защото не му стискаше да срещне скептичния поглед на тъста. Ако беше малко по-съобразителен, нямаше да си позволи да хвали модерните прогресивни технологии точно на този така специален и важен за семейството ден. Но тъстът не изглеждаше ни най-малко подразнен и дори се усмихваше, когато отговори, че казаното от Ролф му се струва интересно, защото потвърждава доста от нещата, над които той самият често е разсъждавал. Лицето на Ролф просия, защото явно си помисли, че най-после беше на път да спечели уважението на неофициалния си тъст плюс евентуален голям клиент за фирмата в лицето на Харалд. За съжаление нямаше възможност дълго да витае в облаците на подобна заблуда, защото тъстът продължи с разяснението си как точно ентусиазираното увлечение на Ролф по компютрите се връзваше със собствените му философски размишления.

— Надявам се, разбираш — каза той и докато говореше, се втренчваше не в тлеещото око на коняка, а право в очите на събеседника си. — Надявам се разбираш, Ролф, че по мое мнение компютрите са абсолютно безполезни и излишни. Те са най-излишното и безсмислено, да не кажа направо деструктивно изобретение, видяло дневна светлина, откакто ни натресоха тази проклета телевизия!

Горкият Ролф естествено съвсем се оклюма след това коварно нападение, но смело изпразни чашата коняк с надеждата, че най-лошото беше отминало. Уви.

— Но разбираш ли, Ролф, всъщност всичко това е дяволски интересно, точно тези безсмислени нови изобретения, по които хората толкова се превземат, само потвърждават моето отдавнашно твърдение, а именно, че нашата цивилизация се е устремила към собствения си упадък. И това става все по-ясно, Ролф, колкото повече стават странните измислици, с които ние така се гордеем и наричаме „бъдеще“. Схващаш ли ми мисълта, Ролф?

Ролф, който в момента вече очевидно се чувстваше изключително дискомфортно в летния си костюм, все пак успя пъргаво да кимне в отговор, преди окончателно да се свлече във фотьойла, свалил очила и разтърквайки очите си.

— Нека само да ти кажа, че през петдесет и седма в този град все още имаше една банка, в която служителите стояха на високи маси и изписваха редиците числа с перо и мастило! — триумфираше тъстът. — Откакто модернизираха филиала си, кракът ми повече не е стъпил там.

— Да, ама… Добре — подхвана пак Ролф, — ти, ти не можеш сериозно да твърдиш, че… перо и мастило! Боже Господи…!

Ако беше хранил надежда, че обръщайки внимание на тази нелепост, ще принуди тъста към отстъпление, дълбоко грешеше.

— Тук не става въпрос за телефона, пишещата машина или, от мен да мине, за електронната крушка — търпеливо поясни той. — Не за това говоря. Говоря за Спутник! През октомври петдесет и седма година руснаците изстреляха в космоса своя изкуствен земен спътник. За първи път човешко изобретение си проправи път през космоса наравно с останалите небесни тела. Разбираш ли какво означава това? Това означава, че човекът най-после осъществи амбициите си да се прави на Господ Бог. Означава, че цялото равновесие в така наречения прогрес с един удар бе разрушено, че човешкото въжделение се превърна в единствения устрем на човешкото съществуване. Хората започнаха да вярват, че отсега нататък могат сами да направляват съдбата си. И ето ти, погледни докъде я докараха…

Той се огледа в стаята с изражение на леко презрение, изписано по лицето му, като че ли присъстващите бяха явният резултат от окаяното състояние на нещата.

Ролф леко се приповдигна на облегалките, сякаш за да се опита да отговори нещо, но се отказа и се отпусна назад.

— Трябва ти само да отвориш някой вестник: нападения, убийства, измами. Обществените ценности са пред разпад. Разводите процъфтяват. Новият закон за абортите легализира убийството в майчината утроба…

За Бога! Нима старецът беше подочул нещо? Харалд за момент се отърси от отегчението си, но в следващия отново се отпусна. Тъстът никога не би подхванал някоя наистина гореща тема, не и тук, в семейния кръг.

— Наскоро случайно ми попадна една стара изрезка от вестник — продължи той с остра, добре урегулирана дикция, отчетливо като радиоговорител. Тази вечер старецът направо надминаваше себе си. Като кобра се беше настанил в креслото си и равномерно извръщаше глава наляво-надясно, сякаш за да ги хипнотизира всичките с доклада си.

„Отегчението е моят серум — мислеше си Харалд. — Отегчението е моето оръжие — първо превръщам всичко в отегчение, след това се научавам да го владея. Който владее отегчението, владее света.“

Ако беше взел със себе си фотоапарата, щеше да им направи портрети на всичките. Истински портрети: лицата им като застинали маски от вежливо очакване, докато под тях кипяха трескави процеси, целящи да облекчат мъченията, предизвикани от отегчението тук, в хола, където стояха скупчени около креслото на тъста. Издаваха ги само едва доловимата мимика, извивките в ъглите на устата, движенията на пръстите, разширяването и свиването на зениците…

— Беше една изрезка от петдесет и седма, половин страница от местния вестник, която ме наведе на тези мисли. Изключително интересен документ и то поради редица причини. Била е запазена, защото съдържа една малка обява на нашата фирма. Също много интересно четиво. Или какво бихте казали вие, скъпи дами, за „жарсени комбинезони с презрамки“ от по десет крони? Или нощници, също така жарсени, три различни модела за по петнадесет, седемнадесет и петдесет и двадесет крони? А детски рокли от по три, четири и петдесет и пет крони? По наше време дрехите имаха цени, които хората можеха да си позволят. А ти беше едно бузесто, чистосърдечно и мило малко момиченце на шест-седем години, скъпа моя!

Внезапно се беше извърнал към Селма с такава сила, сякаш цяла вечер само беше чакал тази възможност, за да й говори на всеослушание.

— Да не би модната линия в Милано тази година да е още по-елегантна? Нима жените вече няма да могат да приличат на жени и да изпълняват нормалните си женски функции, само защото не отговаря на модните тенденции? На модните тенденции!

Цялото му бащинско снизхождение заедно с общителния му тон сега бяха изчезнали и лицето му беше оголено в агресивна атака. Приличаше на граблива птица с острия си поглед, голото си теме и дълъг, ръбест нос. Пръстите му бяха като ноктите на ястреб. Но от тези ястреби, които, кацнали ранени на някой прът, без да могат да летят или ловуват, са запазили единствено пронизващото си око и горда стойка.

Боже Господи! — помисли си Харалд. — Разбрал е. Знае.