Кнут Фалдбакен
Вечно твой (4)

4

Следващото събитие беше, че бащата на Харалд получи инфаркт и почина. Излязоха наяве и някои нередности, когато един ревизор се зае с прегледа на счетоводните книги на фирмата, с цел да изчисли наличностите. Майката на Харалд беше разпоредила прегледа, но стана ясно, че укритите суми — най-вече данъци — бяха толкова големи, че след погасяването на заемите и глобите нямаше да им остане кой знае колко.

„Жалко — беше краткият й коментар, — мислех си да разпродам всичко и да се преместя в Испания.“ Изказване, което дълбоко порази Харалд. Не по-малко го потресе и фактът, че след погребението майка му отново беше започнала да пуши.

„А защо не? Пушех и преди да го срещна, но после ги отказах заради него. Липсвало ми е през всичките тези години. Сега, когато вече го няма, мога поне да си позволя някое удоволствие.“

Харалд не разбираше как майка му можеше да бъде толкова безчувствена към паметта на баща му. Като единствено дете беше много привързан към нея. Той все още я намираше за привлекателна и добре помнеше радостните, интимни моменти помежду им от времето, когато беше малък. Но сега я гледаше и усещаше, че би могъл да я мрази. Имаше нещо прелъстително и несигурно в женската красота, към която той знаеше, че има слабост и от която за в бъдеще трябваше да се пази. Нещо повърхностно, почти декадентско, се криеше в женската същност. Под красивата, сияйна външност се таеше брутална лекомисленост, която се проявяваше в момент на невнимание. Сега вече беше прозрял жените. Майка си също, и никога повече нямаше да се остави някоя жена да го омае, колкото и съблазнителна да беше. Никога!

На всичкото отгоре беше започнала да размества мебелите и много от ценните принадлежности, бокали и ловни трофеи на баща му, между тях и огромната лосова глава с десетократните рога, заминаха да събират праха на тавана. Харалд ясно си спомняше как като дете, седейки в скута на баща си, често беше протягал ръце към лосовата глава, която царствено и гордо красеше стената.

За него поведението и действията на майка му се обясняваха с типичната женска неблагонадеждност и нелоялност и почти в знак на протест срещу тях той предприе една изключително решаваща стъпка: със съдействието на семейния адвокат, отговорника на работниците и доверения представител на служителите състави план за спасяване на фирмата. Това беше и единственият шанс за Харалд да запази поне една част от досегашния си нормален живот, макар и да беше за сметка на всичките му мечти за бъдещето, които засега трябваше да се отложат. Според плана, ежедневната дейност на фирмата щеше да се ръководи от отговорника, а адвокатът щеше да се заеме с финансите. През това време Харалд трябваше възможно най-бързо и подробно да се запознае с предприятието и да навлезе в бранша, за да може после да поеме управлението — решение, което изведнъж твърдо беше взел, сякаш за миг беше пораснал и преминал в лигата на възрастните. На практика за него това означаваше през деня да се учи във фирмата, а след това да ходи на вечерен курс по икономика и търговия.

Самите събития, а и въздействието, което имаха върху Харалд, направиха силно впечатление на приятелите му. Само в рамките на няколко седмици през това слънчево лято, между Еньовден и началото на ваканцията, почти пред очите им, той като че ли се състари, леко оплешивя и лицето му придоби по-тежко, уморено и почти жлъчно изражение. Повечето от тях заминаха на почивка и се дистанцираха от мрачната сериозност на живота, която безпощадно се беше стоварила върху приятеля им.

За Хана, Селма и Сигмунд случилото се постави трагичен край на гимназиалното им приятелство и любов, ако не и на цялата им младост, както беше случаят с Харалд. Всеки един от тях по свой начин се чувстваше „виновен“, въпреки че смущенията им естествено по никакъв начин не бяха повлияли на болестта на баща му. И все пак им се струваше, че собственият им конфликт беше толкова голям и болезнен, че беше в състояние да предизвика, което и да е нещастие. В действителност можеше да се каже — макар единствено Сигмунд, с типичния си литературен изказ, да можеше да си позволи подобна формулировка — че смъртта на бащата на Харалд постави „подобаващо“ грандиозен край на драмата им. И сега, когато виждаха как само в рамките на няколко седмици приятелят им буквално се свлече, а раменете му увиснаха, движенията му станаха забавени, като че ли беше остарял с десет-петнадесет години, никой от тях не можеше да бъде сигурен дали именно неговото или нейното предателство не беше прибавило най-тежкия камък към бремето, което той носеше.

За Сигмунд ситуацията беше непоносима. Той, който действително обожаваше приятелите си и не желаеше на никого от тях нищо лошо, беше станал първопричината, предизвикала целия скандал: Уловен in flagranti^[1] от любимата си, буквално проснат върху годеницата на най-добрия си приятел. Това беше предателство от такъв ранг, че дори самият Казанова не можеше да му бъде конкуренция! Или поне той самият така виждаше нещата и това беше непоносимо. Всичко само още повече се утежняваше от факта, че Сигмунд беше влюбен. Толкова влюбен, че нито за миг не можеше истински да съжали за ужасния епизод. Самата мисъл за Хана, това сладко същество, за стройното й, крехко и гъвкаво тяло, което сякаш предусещаше всичките му желания и блянове още преди да са се оформили като мисъл в собствената му глава, изместваше всички по-дълбоки следи на разкаяние за случилото се и само го караше отново и отново да го желае.

Дори доброто му възпитание, което по принцип би го накарало да отиде при Селма и да се опита да й обясни, да й се извини, да поеме цялата вина върху себе си и да спаси поне част от нараненото й женско достойнство, в момента беше безпомощно. Сега мислеше за Селма и за механичния й, безрадостен сексапил в най-добрия случай с нежелание и пренебрежение и му беше все тая дали въобще някога щяха пак да се видят. Само да можеше да бъде с Хана.

Но Хана го отбягваше, разяждана от собственото си огромно и дълбоко отчаяние. Защото Хана беше наясно, че ако искаше да бъде със Сигмунд, когото обичаше — в това нямаше никакво съмнение — да живее с него и дори да се ожени за него, трябваше да се преместят. В техния малък град не можеше да се живее като „приятелят, който отне годеницата на другаря си“ и „годеницата, която изневери на любимия си, докато баща му лежеше на смъртния одър“. Беше чисто и просто невъзможно. Не и тогава, в края на шестдесетте, когато благоприличието и отговорността бяха на почит. Хана не искаше да се мести. Тя обичаше родния си град. За нея той представляваше нормалността. Но същевременно любовта, която изпитваше към Сигмунд, беше толкова силна, че дори засенчваше тъгата й от това, че Харалд жлъчно отхвърли предложението й да останат приятели. Макар чувствата й към него вече дори да не бяха приятелски — тя само го съжаляваше. Проблемната й любов към Сигмунд само още повече превръщаше в проблем бъдещето, което сега й се струваше по-далечно и объркващо отвсякога. Налагаше се да направи своя избор, но не можеше. Не и в момента. Защото беше единствената, която си даваше сметка за последствията. Затова отбягваше Сигмунд.

Тъй като той повече не можеше да издържа на напрежението, за първи път се реши да замине някъде сам. Първо с влак през Европа, после с ферибот покрай Адриатическото крайбрежие до Гърция и гръцките острови, към улегналата природа на античността. Море, вятър и слънце!

Родителите му сметнаха идеята за добра, след като изпитите вече успешно бяха взети и студентството скоро щеше да започне. Заредиха го с пари и пожелания за късмет и приятно изкарване и го изпратиха. Изказаха съжаление единствено, че Селма не можеше да дойде с него. Разбира се, като родители те водеха отчет за всяко едно посещение и обаждане и от известно време насам бяха наясно, че нещо в отношенията им не е както трябва.

Но където и да отидеше, Сигмунд винаги се натъкваше на някоя таверна, която му се струваше позната, известна мелодия, вкус на евтино вино или дъх на цъфтящи храсти в нощта, които му напомняха за първата вечер с Хана. Ако случайно срещнеше група норвежки туристи и чуеше гласа на някое момиче, все му се струваше, че е Хана. И дори когато го хвана стомашно разстройство — от мидите на кораба от Пирея за Анкона! — и остана на легло няколко дена в един пансион в Песаро, на задушното, горещо Адриатическо крайбрежие, пак беше Хана, нейното красиво лице и тяло, които непрестанно населяваха измъчените му от треската сънища. Така, когато най-после се почувства достатъчно силен, за да стане и излезе от стаята, Сигмунд потърси най-близката поща и й изпрати телеграма.

Три дена по-късно Хана пристигна на летището в Римини.

Селма беше тази, която донесе на Харалд новината за изневярата на Сигмунд и Хана и заради това я терзаеше неимоверното желание да изкупи вината си. Не само заради ролята си на вестоносец. Дълбоко в себе си тя може би се беше надявала, че двамата с Харалд биха могли да се обединят, с цел в общата си съдба, някак си заедно да намерят обратния път към нормалния си живот или с други думи — заедно да избягат от ужасния шок. Тя не би имала нищо против подобно развитие. Защото Селма отдавна беше хвърлила око на Харалд. В интерес на истината, беше почти случайност, че на времето се събра със Сигмунд, а не с него — така както често именно случайността определя кои млади хора да се съберат.

Но неговата реакция беше много по-различна, отколкото беше очаквала. Вместо разочарование, гняв и сълзи, той не показа никакви чувства. Само стоеше неподвижно, сякаш не разбираше какво му говори. Затова тя за всеки случай го повтори, хлипаща, докато се притискаше към него, сложила ръка на рамото му — толкова беше любопитна как ще приеме новината, че за момент беше готова да забрави собствената си болка и унижение и изцяло да се жертва в ролята на утешаващата го жена. Но той само отдръпна ръката си и се отмести леко настрана:

„Ами, наистина?“ — отвърна той. „Наистина…?“ Тогава Селма осъзна, че отдавна вече окончателно беше приключила със Сигмунд. Същевременно усети едно топло и дълбоко влечение към Харалд, който беше толкова безпомощен и нещастен, стоейки по средата на стаята, опитвайки се да осъзнае, че приятелката му точно в този момент — след Сигмунд Селма беше изтичала директно у Харалд — да, точно в този час, се чукаше с най-добрия му приятел, а той не можеше нито да изкрещи, нито да троши лампи, ругае, вика или реагира по някакъв друг начин, освен сковано да повтаря „Наистина ли? Наистина…?“

Влечението й към него само още повече се усили, когато той без възражения се остави да го завлече към дивана, където го сложи да седне и потъне между възглавниците, докато тя, силно притисната към него, всъщност почти лежейки отгоре му, бавно разкопча ризата му и започна да го гали по корема и гърдите с ясното съзнание, че всъщност тя беше виновна за мизерното му състояние. Нали тя беше дошла с ужасната новина. Затова беше длъжна да направи ситуацията колкото се може по-търпима за него. И тя го правеше с удоволствие, защото на Селма й се нравеше да манипулира някой послушен, безволев мъж с мисълта, че се жертва.

Но нуждата й от изкупление се простираше още по-далеч от това да се прави на утешителния ангел на Харалд. След фаталната ваканция в Испания, когато всичко нормално беше унищожено, на Селма й се струваше, че цялото й съществуване беше омърсено и опетнено от двойствения живот, който водеше. И сега, когато връзката й със Сигмунд, все пак олицетворяваща всичко представително в момичешкия й живот, приключи така рязко и унизително, тя го прие като още едно доказателство затова, че нещо с нея не беше наред. Дълбоко в себе си тя нито за миг не се беше усъмнила, че заслужава да бъде предадена по този начин от такова добро и благонадеждно момче като Сигмунд.

Последвалата кончина на бащата на Харалд и това, че той повехна така да се каже в ръцете й, само задълбочиха самопрезрението й. Дори утешителните й самарянски посещения у Харалд след погребението — които бяха станали доста редовни — явно с нищо не можеха да подобрят положението му. Затова вече беше стигнала дотам да се чувства отговорна за всички злини, които се случваха.

Селма предусещаше наближаващата развръзка и не се съпротивляваше. Напротив, прие я с блаженото облекчение на светица — искаше да свърже живота си с този на Харалд!

Вместо да започне медицина в Швейцария, тя реши да затвърди някои хуманитарни предмети във вечерното училище, да остане да живее при родителите си и през деня да помага в текстилния им магазин. По този начин жертваше момичешките си мечти за вълнуващ, космополитен живот и интернационална кариера пред олтара на действителността — а тя беше, че Селма всъщност изпитваше дълбока и откровена радост от решението си. Единствено оставайки в къщи и опитвайки се да изгради връзката си с Харалд, можеше отново да възстанови нормалния си живот. Това беше най-важното.

Селма и Харалд често се срещаха след вечерните си курсове. Малко по малко тежестта и меланхолията отпуснаха примката, в която го държаха. За него беше предизвикателство да навлезе в строителния бранш от нулата и едновременно с това да се измъчва с безкрайно скучни неща като фирмено управление и счетоводство. Но това също му носеше един вид удовлетвореше. Беше неговата жертва.

Не беше останало много от самоуверения гимназист, но така той още повече допадаше на Селма. Колкото по-малко младееше, привличаше погледа и сияеше, толкова повече се доближаваше до идеалния за нея мъж. На следващата пролет се сгодиха, а през лятото се ожениха. Тогава той вече беше поел фирмата, а тя беше станала управителка на текстилния магазин. Когато се върнаха от медения месец на френската Ривиера, новата им къща вече беше готова да се нанесат. В града гледаха на тях като на образцова съпружеска двойка, на която всичко й беше наред, с добри доходи, отпуски в чужбина и къща с голям двор в реномиран квартал. Единственото, което липсваше, бяха деца, но хората си казваха, че някой ден и те ще дойдат. Сега времената бяха други, младите жени бяха започнали да се грижат повече за себе си и да гледат собствения си живот и не бяха обсебени от мисълта да раждат деца, само защото така беше „правилно“ и защото родителите им така бяха направили.

Сигмунд и Хана се ожениха в общината в Осло, след като той беше приключил с основната част от следването си по норвежка филология. Освен това предната есен беше излязъл първият му сборник разкази. Тогава вече се беше родило и първото им дете. Хана работеше почасово като помощник — чертожничка в едно архитектурно бюро. Жилището им беше тясно, но за друго парите не стигаха. Сигмунд често се оплакваше, че няма нормален работен кабинет в къщи, но продължаваше вечер да работи върху романа си и беше сигурен, че рано или късно ще печели добре с писане. Сега, когато синът им Томас вече ходеше на детска градина, на Хана й се искаше да продължи с образованието си и да стане архитект. Много рядко посещаваха родителите си в малкия град и когато бяха там, никога не им оставаше време да се обадят на старите приятели. Така беше най-добре. Това беше тяхната жертва.