Кнут Фалдбакен
Вечно твой (28)

4

— Може ли да те помоля за нещо — само ако не го смяташ за твърде голямо натрапничество? — попита Селма. Вече бе прибрала снимките обратно в чантата и се приготвяше да си тръгва. Остави на Хана две снимки от Тенерифе за спомен.

— Да, разбира се — отвърна Хана. Чувстваше се доста бодра след този разговор, въпреки многото сълзи.

— Може ли да погледна работния му кабинет?

— Значи знаеш, че се изнесе?

— Ами да, пали го писаха по вестниците.

— Само дето никой не знае къде е.

— Дори и ти?

— Не. Дори и аз. Ела, ще ти го покажа. Не че има какво толкова за гледане. Освен безредието.

Работният кабинет на Сигмунд беше малък и заради секциите с книги, които заемаха три стени и широкото бюро, което се простираше по дължината на четвъртата изглеждаше още по-тесен. Пишещата машина, която той вече не използваше, стоеше върху купчина ръкописи. Лаптопът бе взел със себе си, когато се бе изнесъл. На бюрото, на протърканото кресло и по пода стояха високи купчини книги. Имаше много статии от вестници, списания и писма. Хартии навсякъде. Няколко пощенски картички, адреси, бележки, снимки и детски рисунки бяха закачени с кабарчета и тиксо над бюрото.

— Ето ти я тайната му стая. Моят педантичен Сигмунд. Знаеш ли, не съм влизала тук, откакто той си тръгна.

— Гробът на Тутанкамон — измърмори Селма. — Находище за археолози. Тук ли се крие ключът за загадката на мъжете?

Оглеждаше стаята така, сякаш искаше да я фотографира с поглед.

— Доволна ли си?

— Никога не съм доволна. Мъжете никога не можеш напълно да ги разбереш. Непретенциозността им е лъжовна. Под общителността и любезността си Сигмунд е затворен и самотен човек.

— Мога да ти го подпиша, ако искаш? — Хана потисна горчивата си усмивка. — Знаеш ли кои бяха последните му думи към мен, преди да си тръгне?

— Кажи!

— „Животът не е само един живот…“, или нещо такова. Той обича да ми пуска подобни сентенции и да си мисли, че не ги разбирам.

— Липсва ли ти?

— Не. Но не обичам да съм сама. Ходя на терапия, за да свикна. Не знам какво ще правя, ако пак се появи. Може ли аз да те попитам нещо?

— Давай.

— Какъв беше той?

— Кой? Харалд?

— Да, Харалд. Понякога се питах. Та нали в края на краищата можеше аз да съм с него?

— Да ти кажа ли нещо ужасно? — попита Селма, чието изражение се менеше между отчаяние и ирония.

— Аха? Да, казвай!

— Не знам.

— Не знаеш?!

— Не, нямам никаква представа. Точно сега нямам абсолютно никаква представа.

Стояха изправени в тесния, непроветрен и миришещ на книжен прах кабинет на Сигмунд и се гледаха с невярващи, търсещи очи, и двете леко нестабилни след толкова много уиски.

После се прегърнаха, без повече да проронят и дума.