Кнут Фалдбакен
Вечно твой (26)

2

Селма все пак не се беше наконтила толкова и Хана се поуспокои. Със себе си носеше една голяма чанта, която вкара в хола. Отначало не искаше нищо за пиене, но после размисли и помоли за чаша чай. Хана я чу как се разхождаше неспокойно напред-назад, докато тя стоеше в кухнята и приготвяше напитките.

— Колко добре си живеете тук — каза Селма, когато Хана се върна с подноса. Беше застанала до прозореца и гледаше към фиордовете. Хана колебливо сложи чашите на малката масичка пред сепарето — щом Селма обичаше изгледа към тях, щеше да го получи.

— Със сигурно се питаш, защо така неочаквано нахълтвам тук — каза тя, след като няколко минути мълчаливо бяха седели над чашите си с чай и бе станало ясно, че нямаха общи теми на разговор.

— Всъщност да… Малко ме изненада.

— Наложи ми се да прегледам всичко, откакто Харалд… го няма.

— Разбирам.

— Но не съм дошла, за да се оплаквам… или да поплача на рамото ти. Не искам да си мислиш подобно нещо, а й защо въобще да ми хрумва подобна идея?

Хана сякаш забеляза сълза в крайчеца на окото й.

— Но в подобна ситуация има толкова дела за уреждане, неща, за които си си мислил, че отдавна си приключил с тях… Трябва да се оправи „наследството“, а това означава, че на човек му се налага да разтреби и оправи целия си живот, разбираш ли?

Хана кимна. Разбираше я дори твърде добре. Само че тя още не бе започнала с това разтребване. Но пък и Сигмунд не беше мъртъв. Само си бе отишъл.

— Страхуваш се седмици, месеци наред. Казваш си, че нямаш сили да се справиш, че други ще трябва да се заемат с тази задача. Но кой? На някоя фирма ли да дадеш да прегледа всички чекмеджета и шкафове, документи и лични вещи? Има ли въобще такива фирми? Трябвали всички излишни мебели, глупави предмети, въобще всички неща, които се натрупват за един живот да бъдат предадени в ръцете на някой търговец на стари вещи? Можеш ли да понесеш тази мисъл? Не — рано или късно трябва да го направиш; да изпразниш шкафовете, да отвориш чекмеджетата, да прочетеш писмата…

— Май няма да е лошо да сипя по чашка — прекъсна я Хана, когато видя колко трудно бе за приятелката й да й разкаже всичко това.

— Да, мерси…

Хана извади бутилка уиски от шкафа и наля две чаши. Усети, че и на нея щеше да й дойде добре.

— И така… — отново поде Селма, след като отпи глътка от силното питие. — И така се стегнах и подредих. Изчистих къщата от всички лични дреболии на Харалд, които не биха представлявали интерес за никого. Наистина си беше цяло разчистване на нашия живот, неговия и моя. Но не искам да те натоварвам с тези неща. Само едно ще ти кажа: мислиш си, че познаваш някого, с когото си живял заедно толкова много години…

Селма отново отпи голяма глътка от чашата си, постави я на масата, вдигна показалеца си и започна да маха с него напред-назад — жест, който Хана свързваше с южните страни.

— Нищо такова. Нямаш си и представа. Истина ти казвам!

Тя изпразни чашата си, сбърчи нос и я протегна към Хана за още.

— Не, че е водил някакъв таен живот или подобно — не и Харалд. Но въпреки това — какво знаех за него? Какво всъщност сме споделяли…?

Сега плачеше и Хана също се бореше със сълзите си, защото докато приятелката й говореше, пред очите й изникна образът на Харалд, нисичък, възпълен и с почти голо теме (в спомена й то лъщеше, защото тя бе по-висока от него и то се бе разкрило пред погледа й), но с такъв пламенен копнеж в очите, когато я бе погледнал, че Хана неволно си бе помислила: „Той все още ме обича. Той никога не е преставал да ме обича. Животът му без мен е бил грешка…“ Влечението й към Харалд, скръбта от жестоката му гибел и мисълта, че не спази уговорката им — нещо, което никога, никога нямаше да си прости, макар и той да не бе разбрал — всичко това я задушаваше и накара сълзите да избият в очите й.

— Като тези снимки — подсмръкна Селма. — Знаех, че са му голямо хоби. Той прекарваше толкова много време в тъмната стая, че му бях предложила да си пренесе дивана и направо да остане да живее там. Едно от нещата, за които наистина се зарадвах да се махнат от къщи, бе тъмната стая… Но така пък се наложи да прегледам целия му архив. Всички снимки, всички негативи. И намерих това… — Докато с едната ръка притискаше една кърпичка под носа си, протегна другата и качи чантата на дивана. Отвори я и извади съдържанието на масата — две картотечни кутии, няколко папки и малка купчина пликове с различна големина. От някои от тях се подаваха връхчетата на стари снимки.

— Снимките му! — Хана не можа да сподави вика си.

— Това е само малка част — каза Селма с леко раздразнение. — Наистина съвсем малка част, повярвай ми.

Тя започна да отваря кутиите и пликовете и да нарежда снимките на масата. Някои очевидно бяха със стара дата. Повечето бяха черно-бели и това им придаваше особена изразителност, почти магически реализъм. Показваха деца. Почти всички. Някои показваха и къщи, само къщи, без хора. Но на повечето имаше деца, бебета в колички или в скута на майките си, малки деца в пясъчници, в пазарни колички в супермаркети, по поляните, в паркове и на плажа. Имаше и по-големи деца на път за училище, на колела, на ски, в разговор, радостни и ядосани. Деца, деца, деца…

— Ние нямахме деца — каза Селма. — Мислех, че сме единодушни, че не искаме деца… Във всеки случай аз не исках да имам деца. Но само погледни тези снимки! Трябва да е бил болен от копнеж. Но никога дори и намек! Нито дума на мен… Защо? Защо трябва сега аз да се измъчвам с това, при положение, че и думичка не пророни, докато беше жив?

Хана се замисли за собствената си горчива снизходителност, всеки път, когато Сигмунд се прибираше след някое от любовните си приключения, макар „приключения“ — той винаги твърдеше, че не се интересува от сексуални завоевания, ами излизаше на лов за лични качества и индивиди, които можеха да му доставят човешка суровина за книгите му. Но Хана често се бе питала, кое е по-лошо: една обикновено кривване или тази душевна изневяра, която много по-интензивно и унищожително ангажираше вниманието и интереса на съпруга й, отколкото някое кратко еротично омайване… Когато от време на време обръщаше внимание и на семейството и децата си — защото както той се изразяваше, се страхувал да не им стане чужд и да не пропусне нещо съществено в живота им, тъй като наблюдавал растежа и развитието им само от разстояние — тя му се беше присмивала, окачествявайки чувствата му като типична мъжка сантименталност. Децата не са нещо, с което човек си играе през свободното си време. С децата трябва постоянно да се работи. Децата ти вземат най-доброто, което имаш, без да се задължават достойно да ти се издължат. Децата трябва да получат всичко, от което имал нужда, а това, което остане — ако въобще остане нещо — може да се даде например на партньора. Да, тя със сигурност бе използвала децата срещу него, за да усили угризенията му. Бе издигала прегради между него и тях. И какво бе постигнал с това? Имаше син и дъщеря, което от тийнейджърските си години почти не се задържаха вкъщи, но иначе се възхищаваха от постиженията на далечния, ненадежден баща и изчезнал съпруг…

Двете със Селма заедно плакаха над снимките.