Кнут Фалдбакен
Вечно твой (2)

2

В Тенерифе не им дадоха стаи с изглед към морето, каквито бяха резервирали. Служителката от туристическото бюро се извини и обеща да види какво може да се направи. Рецепционистите бяха толкова заети с това да оправят хаоса от пристигащи и заминаващи, че само свиха рамене. Хотелът беше препълнен, въпреки че сезонът още не беше започнал. Там бяха и те, надяващи се на две спокойни, отмарящи седмици на слънце, за да могат да се възстановят след изпитите. Това със сигурност не беше особено обещаващо начало.

От всички Харалд най-много се ядоса заради недоразумението с резервацията и на няколко пъти сам ходи да се разправя на рецепцията. Той беше убеден в интелигентността си и в нейното въздействие върху останалите и смяташе, че така автоматично излъчва повече авторитет. Този път обаче нищо не постигна и това допълнително го раздразни. На всичкото отгоре на идване в самолета малко прекали с пиенето и след като повърна в тоалетната, прекара остатъка от полета в неспокоен и неудобен сън, легнал в скута на Хана. С две думи въобще не беше в настроение. В интерес на истината не беше никак сигурен, че се е представил добре на матурите. Имаше предчувствие, че е оплескал съчинението по литература. Странното възпаление между краката му (което след 4 — 5 дена изчезна така внезапно, както се беше и появило) доста го разсея и по време на изпита по математика. Харалд се страхуваше, че няма да достигне бала, който си беше набелязал, и че пътят към Техническия университет в Трондхайм може би нямаше изцяло да се превърне в триумфалното шествие, на което се беше надявал. Затова и прие сравнително дребния проблем с хотелските стаи — всички стаи в тяхното крило бяха еднакви и вместо изглед към морето даваха възможност на пребиваващите да се любуват на невероятния изгрев над планините — като лична обида и се ядоса на персонала.

Въпреки че в крайна сметка останалите погледнаха с усмивка на случилото се и го помолиха да се успокои, не можеше да се отрече, че гневните му изблици понижиха настроението. С едно подобно начало пътуването до Тенерифе, на което толкова се бяха радвали, нямаше как да стане перфектно. Не и така перфектно, както бяха свикнали винаги да им се подреждат нещата. Освен това тълпите непознати хора около тях ги притесняваха.

Когато най-накрая се настаниха по стаите си, решиха набързо да слязат до басейна, докато още не беше станало късно. За сметка на това, че някои дреболии не бяха протекли съвсем както трябва този първи ден, поне можеха да си позволят малко средиземноморски лукс. После щяха да излязат да вечерят навън. След кратка дискусия стана ясно, че ще потърсят някое уютно заведение в близкото село, вместо да вечерят в хотелския ресторант. Така възможността да изследват хотелското меню беше отложена за следващия път. Тази първа вечер трябваше да бъде специална.

Идеята беше основно на Сигмунд. Той вече си представяше малката таверна (ако в тази страна на това така му се казваше), с маса отвън, запалени свещи в бутилки, шампанско в чашите и шума на прибоя от близкия плаж. Сигмунд без съмнение беше най-големият романтик сред тях. Беше влюбен в самата мисъл, че за първи път е на почивка на Юг и не трябваше да се допуска нещо да му развали настроението. Той често гледаше на обкръжението си като на заден фон на чувствата, които го вълнуваха в момента, и това понякога го правеше доста безпристрастен към емоциите на останалите. Другите биха предпочели да вечерят в хотела. Особено момичетата бяха на мнение, че ще бъде по-разумно да изчакат с разходките до селото, преди да са го поогледали малко на дневна светлина. Само че нищо не можеше да спре Сигмунд, а и ентусиазмът му беше заразен.

Разположението на лампите около басейна караше тропическите растения от терасата да хвърлят дълги и многообразни сенки, които сякаш се преплитаха и образуваха тайнствена джунгла в сумрака зад осветената площ. Каква прекрасна екзотика! Около обляния от светлина бар отстрани на басейна се бяха събрали две-три групички туристи и оживено разговаряха.

Четиримата оставиха хавлиите и скочиха във водата. Момичетата отначало малко трепереха — беше вече осем часа вечерта, но въпреки това им беше приятно. Момчетата се впуснаха в надпревара по диагонала, макар и да нямаше никакво съмнеше в изхода — във водата Сигмунд беше непобедим.

Докато двамата беснееха и се боричкаха, Хана и Селма излязоха и се настаниха на ръба на басейна. Бързо им стана студено и след като се изсушиха с хавлиите, Хана запали цигара. Селма седеше и се вслушваше в пръхтенето на кавалерите и си мислеше, че всъщност не обичаше да се къпе заедно със Сигмунд. По-точно не и харесваше начина, по който той винаги окупираше всяко място за къпане. Издълженото му, мускулесто тяло, също като на плувец или гмуркач, големият му замах и шумните му начинания сякаш изпълваха цялото водно пространство и прогонваха всички останали, които може би също искаха да се насладят на това. Малко бяха нещата, които Селма обичаше повече от това да поплува спокойно в приятно топла вода. Наслаждаваше се на чувството изцяло да се слее с чуждия елемент, на свободното, безтегловно състояние, на ритмичните движения, така естествени и леки, че й се струваше, че може да продължи вечно, без да се измори или схване. Обожаваше това чувство! Същевременно цялото й удоволствие се разваляше всеки път, когато се къпеше със Сигмунд, заради ефектните му номера във водата, постоянните му подкани за един или друг вид надпревари и игри, гмуркане и хвърляне на топка. Шумното му пляскане и пръскане я дразнеше… Радостта му я дразнеше. Беше толкова по-различна от нейната, толкова гръмогласна и узурпираща!

— Внимание! — измърмори Хана полугласно. Две мъжки фигури, една висока и една ниска, се бяха отделили от групичката на бара и вървейки бавно покрай басейна, с леко несигурна стъпка се насочваха към тях. Още от разстояние чуха единият почти като за предупреждение да подвиква на шведски: „Скивай мацките“. Когато се изравниха с момичетата, по-ниският безцеремонно плъзна погледа си по телата им и докато мазно им се усмихваше, поздрави: — Добър вечер, момиченца, страшно време, а!

Те не отговориха и мъжете отминаха, без да спират, но след като се бяха отдалечили на няколко крачки, ясно чуха настоятелния, почти разгорещен глас на ниския, възпълен мъж:

— По дяволите, к’ви мацки, а? К’во ще кажеш, а…?

— Какви мацки, бе…? — само избоботи другият.

— Абе не видя ли мацките? — настоя ниският — Майко, к’ви крака! И к’ви гърди! Ела, ще те запозная…

— А, не, не, не! Никви женски тая вечер! — запротестира другият и бутна ръката на ниския от рамото си.

Така двете крещящо ярки ризи изчезнаха по пътеката в тъмнината и момичетата най-после дадоха воля на смеха си.

— Ей сега вече ни излезе късметът! — изхлипа Хана. — Майко! К’ви крака, к’ви гърди…! Какъв джентълмен казвам пък аз.

— Нито ден под тридесет и пет! — констатира Селма. — И нито сантиметър над метър шестдесет и пет…

— А и биреното му шкембе!

— Уф, ти пък така внимателно ли го огледа?

— Как им стиска на такива! За какви въобще се мислят?! Колко често смяташ, че му се връзват на подобни представления?

— Стига бе, представяш ли си…?

— Ама че гнусотия! — Хана се задъхваше от смях. Беше доста добре оформена и по принцип нямаше нищо против да я заглеждат и да й се възхищават, а и беше свикнала на това от вкъщи, макар и по малко по-различен, по-сигурен начин — като приятелката на Харалд. Според нея Харалд дори беше малко прекалено трезв и сдържан в това отношение. Освен това трябваше да си признае, че него сексът не го вълнуваше толкова, колкото нея. Не че не се стараеше, но за него сексът сякаш беше нещо, което трябваше да се свърши, за да може да се занимава с по-важни работи, като например да си пише домашните, да отиде на кино или да се обади на приятели. Докато тя се наслаждаваше на интимните моменти още от първото докосване. Изострените й сетива, емоцията и очакването на това, което щеше да последва, сякаш караха времето да спира. Една ласка, която траеше секунда, й се струваше като цяла вечност и това, което следваше — макар и да го желаеше, да тръпнеше и въздишаше по него — идваше винаги твърде рано. Можеше да си почива, на което и да е стъпалце от стълбата на сладостта и да се чувства изпълнена и щастлива. За късмет природата беше щедра към нея и още при първите непохватни опити й беше показала как накрая да си достави удовлетворение, дори и с неопитно младо момче. Хана усети колко й е приятно да седи полугола в тъмното и да усеща нежния вечерен въздух. Надяваше се Харалд скоро да преодолее напрежението, което го измъчваше през цялото време покрай изпитите, и да започне пак да се интересува от нея. В последно време нямаше много контакт между тях — истински контакт. Тя го забелязваше по тръпката, която преминаваше през тялото й всеки път, когато сетивата й долавяха нещо, което напомняше на еротика. Можеше да бъде миризмата на афтършейв, примесена със следа от пот, няколко косъма, подаващи се от разкопчаната риза, веригата на часовник около едрата мъжка китка. Можеше да го усети и като впиеше зъби в някоя праскова или директно, както се беше случило днес, докато заедно с тълпата туристи чакаха да се качат в автобуса на летището и видя две кучета, които се сношаваха. Трябваше да отвърне поглед…

Селма беше едновременно раздразнена и възбудена, но най-вече раздразнена заради това, че беше така възбудена. Наистина нямаше причина толкова да се ядосва — двама пияни туристи… Но си беше малко неприятно да те зяпат така… Беше усетила погледа на ниския дебелак като докосване, като ръце по тялото си и след това се почувства омърсена, почти унизена по един начин, който, ако трябваше да си признае, едновременно й се нравеше и я отблъскваше. И това, което най-много я дразнеше, беше, че колкото повече растеше възмущението й от двамата противни мъже и безвкусните им забележки, толкова повече растеше насладата й да се смее на висок глас. Имаше нещо толкова странно облекчаващо в един възпълен нисък мъж, който просто спираше и зяпаше и зяпаше гърдите й, докато само побутваше приятеля си настрана и обясняваше: „Гледай! К’ви гърди само!“.

На Селма малко беше започнало да й писва от целия този разкрасяващ, романтичен ореол, с който обгръщаха сексуалността. За нея прехвалената рамка все по-малко и по-малко се връзваше със съдържанието. Сексът такъв, какъвто си го беше представяла, и такъв, какъвто го бе изживяла, бяха две съвсем различни неща. И когато сега съвсем неочаквано се сблъска с една директна, груба, примитивна и сексистска реакция, породена от собствената й младост и красота — същите тези младост и красота, от които приятелят й също така примитивно и егоистично се възползваше (настроението й в момента я изкушаваше за подобно твърдение), но под прикритието на любов, възхищение и идилия — не можеше да потисне дивия си и облекчаващ смях! Затова, когато момчетата най-после доплуваха до тях и ги попитаха дали не искат да пийнат нещо на бара, преди да се приготвят за вечеря, Селма сърдито отказа, грабна хавлията и ключовете за стаята и си тръгна.

Селото беше по-далеч, отколкото им се беше сторило на идване с автобуса. Портиерът в хотела ги посъветва да си вземат такси, но те сметнаха, че четирима здрави младежи без проблем ще могат да повървят малко и му се присмяха.

По-късно, вървейки по неосветения път, може би малко съжалиха. Чакълът се забиваше в тънката кожа на белите, високи обувки на момичетата, а колите, които свистяха покрай тях с луда скорост, почти ги изтикваха в канавката. Въпреки това благодарение на заразния ентусиазъм на Сигмунд — „Усещате ли въздуха? Ухае на див розмарин!“ — и на флашката на Харалд успяха да поддържат градуса на настроението.

Когато най-накрая се добраха до целта, се оказа, че намирането на идеалното местно заведение също не е така лесна задача. Селото от своя страна нямаше много общо с някое живописно испанско рибарско селце. По-скоро приличаше на курорт, където от двете страни на широката главна улица бяха струпани малки хотели, почивни станции и модерни магазини. Първото място, към което се насочиха, беше затворено. Една нечетливо написана бележка на вратата разясняваше защо. Второто беше препълнено, а и келнерът не можа да им обясни колко време ще трябва да чакат, докато се освободи маса. „Още по-добре“ — измърмори Сигмунд, тъй като и на двете места нямаше маси отвън.

Затова пък имаха късмет в третото заведение, което разполагаше с голяма тераса. Не беше съвсем малката местна таверна (ако в тази страна на това така му се казваше), която си бяха представяли, ами ресторантът на хотел „Гранада“ с меню на английски, немски, френски, италиански и шведски, но поне гледаше към морето и човек можеше да долови шума на прибоя някъде долу, в тъмнината. Въпреки че бяха единствените на терасата и че стана по-студено, отколкото бяха очаквали, невероятно евтиното червено вино, което поръчваха в големи количества, им помогна да поддържат високия градус на настроението и телата си. След като свършиха с вечерята и платиха, свалиха обувките си и слязоха на плажа. Беше толкова тъмно, че чак не се виждаше къде точно започва водата. Сигмунд и Хана влязоха и се измокриха до над коленете, когато една вълна се разби в тях, докато те стояха смаяни и ослепени от вихъра на пяната и трябваше да се вкопчат един в друг, за да не паднат. Смехът им кънтеше още дълго след като бяха излезли на сухия пясък.

Продължаваха да се смеят и когато помолиха шофьора на таксито на път за хотела да спре, за да може Харалд да се облекчи в канавката. Сигмунд се смя най-много. За него първият ден от почивката им, въпреки всичко, беше протекъл отлично.

Следващите дни преминаха изцяло според очакванията. Ставаха късно, закусваха на хотелската тераса — отказаха се от романтичната идея да си приготвят закуска за двама на балкона още след втория ден и с плажните принадлежности под мишница извървяваха стотината метра до плажа. „В проспекта пишеше двеста метра, но са най-малко четиристотин. Най-малко“ — констатира Селма.

Беше средата на май и водата още не беше съвсем топла. „И пак е много по-добре от норвежкото лято“ — твърдеше Сигмунд и непрекъснато поощряваше другите да влизат с него в морето. Те повече предпочитаха да се излежават на слънце или под сянката на чадъра, или пък да висят в кафенето на плажа с някоя разхладителна напитка. Селма беше типична севернячка, с бледа кожа и от страх да не изгори прекарваше по-голямата част от времето в това да се маже с плажно мляко. Хана беше по-мургава и не даваше пет пари за защитни кремове. Тя бързо доби тен, който идеално се подчертаваше от жълтия й бански. Само дето често изглеждаше унесена и леко разсеяна, освен когато не се въртеше покрай Харалд, стараейки се да го ободри, а от това определено имаше нужда, тъй като той очевидно не беше в най-доброто си настроение. Когато не се занимаваше с това да щрака с фотоапарата си каквото му попадне пред обектива, най-вече приятелите и природата — фотографията беше негова страст — Харалд обикновено седеше на сянка с една студена serveza^[1] в ръка и иронично оглеждаше местността: „Само си представете какво би могъл да направи някой усърден предприемач с един добре обмислен строителен план от този район. А тези жабари тук — освен ако не са били някои германци или шведи — дето безразборно са нахвърляли един хотел тук, един там, а помежду им са пръснали бунгала и хасиенди…“

Обикновено обядваха на хотелската тераса заедно с останалите от тяхната група, а след това се оттегляха по стаите си за типичната южняшка сиеста. „Една хубава, дълга сиеста“ — натъртваше Сигмунд, преди да стане от масата и да последва Селма, която вече бързаше напред. Стомахът й се беше разстроил още след първата вечеря. Харалд и Хана не ставаха от масата, преди той да изпие и последната капка вино. Ако тя поставеше ръка на рамото му и усмихнато го попиташе как се чувства, вместо отговор получаваше само някоя гримаса и нечленоразделно сумтене. Не беше спал с нея от седмицата преди изпитите и това сериозно започваше да я притеснява. Но можеше ли да подхване темата и да зададе такъв въпрос на едно момче…?

Следобедните часове при басейна минаваха твърде бързо. Когато палмите започнеха да хвърлят дълги сенки по терасата и откъм бара се разнасяха гръмогласните песни на немците, означаваше, че е време да се приберат по стаите си, за да се приготвят и решат как да прекарат вечерта. Този момент, кулминационен за повечето почиващи, които, след като през цялото време се бяха пекли на плажа, се радваха, че краят на един прекрасен ден ни най-малко не означава края на денонощието, беше за Селма, Сигмунд, Хана и Харалд един странен антиклимакс. Почнеше ли да се здрачава, всеки един от тях по свой начин се чувстваше жалък и изоставен, макар хотелът да беше препълнен и по всички тераси, на рецепцията и в ресторанта да гъмжеше от народ: радостни, ентусиазираш, жадни за слънце туристи като самите тях, развълнувани в очакване на напълно предсказуемите — и поради това особено удовлетворителни — преживявания по време на почивката.

Селма и Сигмунд, Хана и Харалд бяха пламнали от слънцето и баните, но не се чувстваха ни най-малко изпълнени от преживяното през деня, нито пък тръпнеха в очакване при мисълта за вечерните приключения: нов ресторант с непознато и интересно меню, евентуално дискотека или някой приятен бар, декориран с рибарски мрежи и истински миди. Дори и да можеха да се радват на всичко това, сякаш все пак нещо ги смущаваше. И това „нещо“ беше фактът, че по цял ден се разхождаха из хотела, по плажа, терасата или покрай басейна и се чувстваха невидими.

А не бяха свикнали да е така. У дома беше обратното. Там им обръщаха внимание, възхищаваха им се и дори им завиждаха, защото бяха специални и единствени. Там бяха най-красивите и успешни двойки и дори се бяха шегували помежду си, че би било добре да отидат някъде, където никой не ги познава и където ще могат „да правят каквото си искат, без веднага да почнат да ги обсъждат.“ Сега бяха тук, където беше пълно с хора, които не ги познаваха и които очевидно нямаха и най-малкия интерес да се запознаят с тях, и изведнъж се почувстваха самотни. Другите явно просто не ги забелязваха. А и защо им беше да го правят? В хотела имаше стотици туристи, повечето на средна възраст, но и доста млади хора и двойки. Модерни, самоуверени и състоятелни младежи в скъпи маркови дрехи, които, разхождайки се наоколо, гледаха така да уловят възхищението на околните, както когато човек мимоходом хвърля бегъл поглед в огледалото — с безчувствено, пресметливо изражение. Тук Селма и Сигмунд, Хана и Харалд имаха равностойна конкуренция — нещо, с което не бяха свикнали.

Тази анонимност измъчваше всеки един от тях по различен начин. Въпреки че не бяха правили каквито и да е опити да завържат запознанство с някой от групата или хотела — нали вечно смятаха, че са друга категория хора, а не някакви си обикновени, скучни туристи — това, че автоматично не се превръщаха в център на внимание, както бяха свикнали, караше всеки един от тях тайно да се пита, дали нещо със самия него не беше наред.

Най-лошото бе, че подобни съмнения започнаха да обтягат и добрите отношения помежду им: а може би нещо с другите трима не беше както трябва и разваляше цялостното впечатление, което оставяха? Или с други думи, както Харалд със сигурност би го формулирал с типичния си сарказъм, „нещо, което понижаваше средния им успех“? Дори след една седмица слънце и впечатляващо количество изпразнени бутилки вино, той още не можеше да се отърси от глождещото го съмнение в собственото му представяне на изпитите. То лежеше в дъното на лошото му настроение, маскирано като раздразнение от „лекомислието“ на останалите. На тях малко започваше да им писва от постоянните му спекулации относно резултатите, а и от пиянството му, което вече на няколко пъти ги поставяше в неудобни ситуации.

Хана, която почти беше на път да се откаже от надеждата, че той най-накрая ще излезе от размишленията си и пак ще започне да й обръща внимание, междувременно се печеше по монокини, както на плажа, така и до басейна. На Селма това й се струваше неуместно и не си замълча. Поне не пред Сигмунд. „Абсолютно вулгарно и евтино — изрази се тя. — Единственото, което постига, е, че й се лепят пияните шведи.“ В действителност доста жени се печаха по монокини, така че Хана не беше предизвикала кой знае каква видима сензация. Сигмунд от своя страна тайно се възхищаваше на гърдите й и отговори, че може би няма да е зле и Селма да последва примера й, вместо да се прави на монахиня. Тази му реакция я накара да побеснее и с още по-голяма решителност да запази горнището си.

В действителност тя не беше надарена като Хана и заради това смяташе, че Сигмунд поне можеше да я подкрепи по този въпрос, вместо да зяпа като невидял.

Селма беше резервирана пред останалите, но пък за това нямаше задръжки, когато със Сигмунд бяха сами в стаята си и колкото повече забелязваше интереса му към гърдите на Хана, толкова повече растяха усърдието и изобретателността й. Резултатът беше една трескава сексуална активност с почти автоматична редовност — всяка вечер, всяка сутрин, всеки следобед. При това смътното, изцяло неприветствано впечатление от милия, добър и хубав Сигмунд като егоистичен мачо, имаше достатъчно повод да се затвърди. Той не подозираше какво се крие зад енергичността й и отдаваше еротичния им прогрес на южния климат и ваканцията, провъзгласявайки ги за перфектните условия за млади и влюбени хора. Засега от всички Сигмунд имаше най-малко причини да се оплаква, макар и излетът им до нудисткия плаж, който се намираше на около половин час с кола надолу по крайбрежието, да се провали. На него му се искаше да бяха отишли. Можеха да наемат кола за един ден и да поразгледат острова. Хана също прояви желание и това беше достатъчно да накара Селма решително да се противопостави. Харалд пък и без това не искаше да си нарушава удобния режим със студена бира на плажното барче, обяд и вино на терасата и един дълъг следобеден сън в стаята, който му беше необходим, за да изтрезнее, докато Хана лежеше до него и само слушаше стоновете и въздишките, долитащи от съседната стая.

Така по средата на слънчевата им почивка помежду им се прокрадна една хладна сянка на досада и неопределимо, но изцяло взаимно раздразнение. Без да разбират защо и без всъщност да има ясна причина, вече почти бяха започнали да не се харесват. Но това настроение не намери конкретен израз преди случката с огърлицата.

Един следобед, вместо да стоят при басейна, слязоха до селото, за да огледат малко магазините. На витрината на един златар, между стандартната, типично туристическа стока, забелязаха една наистина красива коралова огърлица. Импулсивен, какъвто си беше, Сигмунд наивно възкликна: „Страшно е красива! Хана непременно трябва да си я купи!“.

Това беше възможно най-неподходящата реплика във възможно най-неподходящия момент. Предишния ден Селма в отчаянието си пропусна плажното мляко между 12 и 4 и сега лицето и шията й бяха жестоко зачервени. Беше се опитала, доколкото може да прикрие окаяното си положение с пудра и крем, но все пак едва ли в момента можеше да се намери нещо по-неподходящо за пламналото й деколте от едно огненочервено колие. Но дори и да не беше така, не беше работа на Сигмунд да избира огърлици на приятелката й, все едно е най-естественото нещо на света. Най-вече защото беше очевидно, че коралът идеално би отивал на гъшия врат и прекрасния, златистокафяв тен на Хана…

Сигмунд обаче не се усети и продължи, като настоя да влязат в магазина, за да може Хана да пробва огърлицата. Той дори собственоръчно й я сложи и закопча на гърба й, а тя се изпъна леко назад, за да може да види и двамата в огледалото, което продавачът държеше пред тях и се засмя, въпреки че нямаше нищо смешно. Сигмунд, на когото винаги липсваше тактичността да се усети кога е време да престане, сега настояваше, че Хана трябва да купи колието, което толкова й отиваше и което не беше никак скъпо. Той дори й предложи да й услужи с пари, след като се оказа, че нито тя, нито Харалд имаха в себе си достатъчно.

Тук чашата преля. На Селма й се зави свят и реши да си вземе такси и веднага да се прибере в хотела. Не, нямало смисъл Сигмунд да идва с нея, защото тя само искала да си легне, наистина не се чувствала добре — явно всичко било от слънцето. Те можели да продължат разходката си и без нея… Така и направиха и в интерес на истината с облекчение, защото барометърът на настроението у Селма напоследък сочеше единствено между „променливо“ и „буря“.

Получи се странен следобед — нали не бяха свикнали да остават само тримата. Отначало бяха доста развеселени, смееха се и се шегуваха, но после стана трудно да намерят за какво да си говорят. Известно време седяха в едно кафене, където Хана всеки пет минути опипваше новопридобитото си колие и търсеше потвърждение колко добре й седи vis-a-vis в огледалните стъкла или във възхищението на кавалерите си. Харалд се отдаде на това да се удивлява на уникалния усет на испанските келнери да се навъртат около масата им точно в момента, когато и той се усещаше, че му се иска още една студена бира. Междувременно щракаше с фотоапарата Сигмунд, Хана и кадри от уличния живот.

Часовете се нижеха и при здрач, студените бири вече бяха станали много, така че когато Сигмунд предложи да потърсят някой приятен ресторант за вечеря, Харалд вече беше в заядливата си фаза и го нарече, „мръсен задник“. След това като че ли най-му се искаше да намери къде да си легне. Затова го напъхаха в едно такси и го изпратиха обратно в хотела. Сега бяха сами.

Естествено Хана и Сигмунд бяха оставали сами и преди. Но не и на Тенерифе, на почивка, в едно селце, което поне привечер, на светлината на уличните лампи изглеждаше уютно и живописно, с нежния вятър, галещ пламналата от слънцето кожа през леките им летни дрехи. Не, това вече беше една много особена ситуация. И двамата го чувстваха, но им липсваха думи да го изкажат. Затова мълчаха и се наслаждаваха на всяка минута. И когато случайно минаха покрай малкия ресторант, където бяха вечеряли първия път — бяха минали само 8 дена, а им се струваха като 8 седмици! — и видяха, че беше отворен, почувстваха такова въодушевление, че веднага решиха да влязат, обзети от ентусиазъм и в очакване на нещо, което сякаш отдавна бяха жадували и което щеше да се случи точно тук, точно тази вечер. Когато се оказа, че ресторантът имаше и малка тераса на покрива, където намериха маса под гъстата асма на току-що разлистилата се лоза и където не им се налагаше да слушат нервните опасения на Селма от испанската храна, нито пък нетърпеливите викове на Харалд за още пиене, които само биха заглушили тихия звън на китара, долитащ от долния етаж и шума на вълните, разбиващи се на тъмния плаж под тях, да, точно тогава Сигмунд погледна Хана, която седеше насреща му толкова красива, колкото никога не я беше виждал преди и почти развълнувано си помисли, че за първи път изживяваше истинското приключение, точно такова, каквото приключението по време на една средиземноморска ваканция изглеждаше в представите и мечтите му.

Сигмунд беше влюбен. Беше влюбен в Селма — никой да не си и помисля нещо друго! Беше влюбен в нея с цялото си вярно сърце или по-точно вярното му сърце не можеше да си представи да не е така. Но той беше влюбен и в този остров, в слънцето, в морето и плажа, в селото, в ресторанта, да, беше дори малко влюбен в келнерите, които бяха толкова вежливи и приветливи, макар и да се мотаеха с поръчката. Преди всичко обаче Сигмунд беше влюбен в собствената си влюбеност във всички тези неща. Нали беше естет и романтик — нещо, което го правеше жестоко опасен за обкръжаващите го, тази вечер в лицето на Хана.

Сигмунд не беше влюбен в Хана. Във всеки случай още не знаеше, че е на път да се влюби в нея. Но така както седеше насреща му, сияеща и красива, с ново колие, което той лично беше избрал и с което пряко беше допринесъл за красотата й и така както заемаше мястото си в перфектната картина на перфектното тет-а-тет в перфектния испански ресторант една перфектна, топла, ухаеща вечер в началото на лятото, тя стана част от неговото приключение, изцяло както си го беше представял и както го изпитваше с всичките си сетива точно в този момент. Обзе го такава благодарност, че за миг очите му се просълзиха. Той положи ръка върху нейната, притисна я леко и усети топлата, устойчива еластичност под гладката й кожа. Беше толкова реално и близко, че го полазиха тръпки, които накараха мечтите му да избледнеят.

Потръпна и когато тя постави ръката си върху неговата и също я стисна, но почти жадно, като че ли единствено допирът на кожите им можеше да изрази това, за което никой от двамата не намираше думи в момента.

Допирът наистина можа. Затова останаха да стоят така.

Докато по-късно, доста по-късно, бавно се изкачваха по пътеката, водеща откъм плажа, Сигмунд почувства, че изцяло беше изгубил контрола над това, което считаше за реалност. Идеше му да плаче и да се смее едновременно. Така, както преди малко едновременно се беше смял и плакал „в прегръдките на Хана“ — както с характерния за него литературен изказ беше определил непохватния секс, който току-що бяха правили върху влажния пясък. Беше едновременно хубаво и плашещо. Хубаво, защото Хана беше красива и любвеобилна жена, която „му се отдаде“ — още един книжовен израз, който звучеше добре, но не се покриваше съвсем с реалността — с отзивчивост и увереност, с каквито той през цялата си кратка еротична кариера никога не се беше сблъсквал. Плашещо, защото ентусиазмът и апетитът й, толкова по-различни от по-скоро безрадостните и пресметнати маневри на Селма, за няколко секунди го бяха накарали изцяло да забрави личността си и всички възгледи и очаквания, които свързваше с нея в собствените си представи. За един кратък момент Сигмунд беше единствено и само любещият мъж — диво и непредсказуемо състояние, като обладан от демона на страстта. Беше почувствал как пропастта на любовта се разтваря под краката му, поглъща го и след зашеметяващо пропадане го изхвърля извън всички раншни, разумни пропорции и отношения и единствената му опорна точка, единственият му пристан в експлодиращата вселена беше тя, Хана, нейната близост и безграничното й желание да го приеме, да го прегръща и притиска в обятията си. И той се вкопчи в нея, хлипайки, запленен и ужасен.

На Сигмунд досега не му се беше случвало да изгуби контрол. Момчета като него, с порядъчен произход и порядъчно обкръжение, никога не губеха контрол. Случваше им се да се „отпуснат“, това да, но никога неконтролируемо, необратимо, така че да прекрачат ясно очертаните граници на „допустимото“. А Сигмунд беше направил именно това. Беше излязъл далеч извън границите. Толкова далеч, че не можеше да си представи как ще се върне обратно. И дори не знаеше дали въобще иска да се върне. Затова се обърна към Хана, която вървеше плътно притисната до него и стискаше ръката му: „Нали не трябва веднага да се прибираме?“ — дори говорът, който иначе можеше да нормализира всичко, сега внезапно го беше напуснал.

Хана само стисна ръката му още по-силно. Какво можеше да каже? Нямаше нужда от отговор. Той беше по кожата й, устните, в тежките, топли вълни от благодарност, които я заливаха при всяка крачка: Хана беше намерила мъжа, който винаги беше искала. Не можеше да го изрази, в момента още не. Но беше сигурна. Тялото и беше сигурно и в момента нищо не можеше да наруши тази увереност.

Същата вечер се случи още нещо забележително.

Селма се събуди рязко, след неспокоен сън, с дрехите върху леглото. Видя, че часът беше почти единадесет и половина и че Сигмунд още го нямаше. Неразположението от следобед беше изчезнало и сега се чувстваше доста свежа. По всяка вероятност благодарение на хапчетата, които бе получила в селската аптека и бе взела, преди да си легне. През стената — която явно беше от хартия! — дочу добре познатото хъркане на Харалд. Значи той си спеше сладко в стаята, а Сигмунд още го нямаше.

Тя полежа така още няколко минути и след това решително стана. Не издържаше да стои сама в тази стая! Още преди да се усети вече беше в банята и се оправяше. После мина през коридора и слезе към подземния етаж, където се намираше ресторант дискотеката на хотела. С всяка крачка думкането на музиката се усилваше.

Всъщност Селма не обичаше много да танцува. Но сега искаше! Заведението беше полутъмно и пълно с хора. Отиде до бара и си поръча чаша вино. В огледалата зад плота констатира, че изгарянето беше позатихнало и не изглеждаше толкова зачервена. С чашата в ръка й беше по-лесно да наблюдава хората, а тъмнината й позволяваше някак си да усети контакта с тях. Някои лица й бяха познати от ресторанта и басейна. Изпълни я усещането, че леко и необвързващо е част от това общество. Изведнъж й стана ясно каква свобода предлагаше анонимността — сам да си този, който наблюдава, а не вечно наблюдаваният.

Веднага прие още първата покана за танц и в следващия половин час танцува с много други. Начинът, по който танцуваха тук, беше по-различен от този, с който беше свикнала. Хората не се допираха — или пък ако го правеха, танцуваха наистина тотално притиснати един до друг, като в прегръдка — ами се движеха свободно. Всеки намираше своя ритъм и стъпка, вдъхновен от музиката, която идваше откъм малкия подиум, осветен от ярки, въртящи се прожектори в различни цветове и където един млад, потен мъж в искрящо от пайети яке сменяше плочите и изливаше потоци от неразбираеми думи в микрофона.

Музиката беше заглушително силна и затова беше невъзможно да се говори с човека, с когото танцуваш. На Селма това също й бе добре дошло, тъй като трудно й се отдаваше да води непринудени разговори. И този начин да танцуваш с някого, без всъщност да танцувате заедно, също й се струваше непринуден, облекчаващ и дори опияняващ! Възможността за избор дали да допреш партньора си или не, да го прегърнеш или не, да го оставиш да сложи ръце на раменете или кръста ти и да се притисне до теб или с едно мигновено танцувално извъртане да избегнеш натрапчивостта му — всичко това даваше на Селма непознатото досега усещане за свобода и чувството, че контролът е изцяло в нейни ръце.

Тя прие и дори когато ниският, дебел швед се появи и прекомерно галантно я покани да танцуват. Той веднага недвусмислено лепна ръцете си на бедрата й и я притисна толкова силно, че усети твърдия му и издут като топка корем, но въпреки това за малко му го позволи, защото знаеше, че няма нищо по-лесно от това да се освободи от хватката му, тук, сред безучастната тълпа хора, която ритмично се поклащаше в сумрака и където никой никого не познаваше, нито пък искаше да познава и където никой никого не следеше, нито пък му пукаше дали го следят.

Затова невъзмутимо го остави да изкрещи в ухото й посланието си за норвежките, които били „най-красивите и сексапилни жени“. Освен това имал „една бутилка испански коняк в стаята“, така че ако иска… Но тя не искаше и го отблъсна от себе си, макар и малко да я възбуждаше мисълта, че някакъв почти двойно по-стар, една глава по-нисък, дебел тип, който по никакъв начин не я привличаше или й харесваше и когото всеки момент можеше да размаже като въшка под тока си, я опипваше стенещ, като че ли тялото й беше някакъв свят храм, където можеше да намери спасение, тук, насред гъмжилото от хора, където всеки можеше да ги види.

Следващият беше един симпатичен, но лаконичен млад испанец, с блестяща усмивка и ослепително бяла риза, който с достойнство я води няколко приятни танца, макар и явно да му костваше усилия да сдържа темперамента си. Тази сдържаност я накара отново да почувства наглите ръце на шведа като жигосване по тялото си. Затова когато испанецът на ужасен английски я попита дали иска да излязат малко навън да си поемат чист въздух, тя веднага се съгласи.

Минаха под високите, ухаещи жасминови храсти и се насочиха към дъното на градината, където имаше закрита беседка с маси и пейки. Седнаха на една от тях и докато той страстно целуваше врата, раменете и устата й и през цялото време мърмореше нещо на своя си език, отчасти примесен със странния му английски, тя разкопча ципа на панталона и извади члена му — действие, което вече добре беше отработила. Само с няколко резки и уверени движения на ръката тя окончателно се справи с него и възбудата му. След това сметна, че е време да си тръгва и го остави полулегнал, полуседнал, пъшкащ и стенещ, опитвайки се да я извика обратно.

„Контрол!“ — помисли си Селма като в транс и с решителна крачка се отправи към нощния клуб.