Кнут Фалдбакен
Вечно твой (15)

8

Срещнаха се в покрайнините на застроения с луксозни вили хълм Пасифик палисайз, от горната страна на плажа, който се проточваше километър по километър на северозапад, на края на Вила Деласолас. Тук беше намерила сезонна работа като стажантка в детска градина. Мястото беше винаги ветровито, напук на изобилните градини и гъсто засадените по улицата палми и евкалиптови дървета. Но затова пък гледката към океана бе великолепна.

В началото на приятелството им често минаваха край Палисайз и завиваха надолу към сравнително спокойния Уил Роджърс бийч през каньона Темескал. Тя винаги носеше със себе си кошница за пикник, пълна с деликатеси от хладилника на майка й, а той обикновено осигуряваше напитките. Тя се стараеше да направи пикниците им колкото се може „По-европейски“. Той си беше европеец и нямаше нужда да се напряга. Само дето тя не искаше да разбере, че европейците не се смущаваха от малко голотия на плажа и винаги старателно се прикриваше, докато си сменяше банския.

Тя дойде малко по-късно от уговореното и започна с хиляди извинения. Той бе намерил една пейка, на която седна да чака. Тя му благодари, че беше дошъл, въпреки всичко. С лека усмивка той й отговори, че не е можел да устои на подобна покана — последния ден тя някак си бе успяла да пъхне една бележка в папката му, така както беше правила преди. Не бяха разговаряли насаме от деня, в който вечеряха заедно в „Дъфиш къмпани“.

— Тръгваш си другата седмица — каза тя.

Той кимна. На Андреа стрийт почти всичко вече беше опаковано.

— Искаше ми се да се видим още веднъж, преди да отпътуваш — каза тя. — Получи се малко тъпо последния път. Между нас не можеше да се получи нищо, но все пак…

— Не, наистина не можеше.

— Не можеше и ти го знаеш.

— Бях луд по теб — каза той. — Бях ужасно влюбен.

— Аз също — отвърна кратко тя. — Но сега се утешаваш с Елена.

— Елена?

— Недей, знам всичко.

Той не отговори. При споменаването на Елена, устата му се изпълни с вкуса на устните и едрите й, гладки зърна.

— Исках само да ти кажа, че беше супер коректно от твоя страна, че си спази обещанието.

— Какво имаш предвид?

— Че ни даде тема за Хамсун. Видях те в „Блек Бол“ онази вечер. Мога да си представя какво си мислиш за мен.

— Хамсун беше заплануван. Ще имаш шестица. Работата ти беше супер.

— Благодаря — рече тя. — Благодаря ти.

— Няма за какво. Ти беше и си оставаш най-добрата ми студентка.

Тя седеше до него на пейката. Погали бузата й с бащински жест.

— Трябват ми добри оценки, ако искам да успея. Ако искам да се квалифицирам достатъчно, за да мога да преподавам в Европа. Ако искам да се махна оттук. Надявам се не смяташ, че съм те използвала.

Вятърът си играеше с края на полата й, разрошваше косата й, която днес бе вързала на опашка. Иззад леката мъгла се прокрадваше хладна слънчева светлина, толкова ярка, че трябваше да присвиват очи.

— Желая ти успех — каза той.

— Благодаря…

— Колко ти е почивката?

— Един час.

— Значи имаме още време…

— Искам да ти подаря нещо — рече тя. — Макар да не ми е лесно да ти го покажа сега, но изпитвам истинско приятелство към теб. Ти ме научи на много неща. Иска ми се да не ме забравиш.

— Теб никога не бих те забравил! — отново протегна ръка, но тя не направи опит да се приближи.

— Ето… Тя извади малко пакетче от чантата си. Беше около 50 сантиметра дълго, тясно и сравнително тежко за размерите си. — Отвори го де!

Под хартията имаше малка кутийка, а в нея швейцарско ножче с множество накрайници.

— Никога не е лошо да го носиш в себе си — обясни тя усърдно. — Има всякакви инструменти. С него можеш да се оправиш, в която и да е ситуация!

— Значи смяташ, че без него не бих могъл, така ли? — подсмихна се той, едновременно леко раздразнен и трогнат от загрижеността й.

— Кой знае? — отвърна тя и в погледа й се четеше шеговитост, но и майчинска нежност.

— Работата в „Блек Бол“ не е толкова лоша колкото си мислиш — добави тя. — Никой няма право и с пръст да ме докосне. С Оскар и Тед всяка вечер там е по-сигурно, от колкото на улицата. В началото си мислех, че ще е гадно, но беше единствената работа, която намерих, а и парите ми трябваха. В този град единственият начин да оцелееш, е да правиш това, от което най-много се боиш, за да не загинеш от постоянния страх от всичко възможно. Не на последно място в сексуално отношение. Пет часа три пъти в седмицата се издържат, а и бакшишите са за мен. Освен това в известен смисъл не съм аз, която го прави, разбираш ли? Някоя друга е, която изглежда като мен и която се прави, че съм аз, която се разхожда там с тъпа усмивка на устните и си показва гърдите… Но, Сигмунд, Сигмунд, какво… какво ти има? Плачеш ли?

— Не, не… — опита се да измърмори той иззад юмруците, които беше притиснал към лицето си. Но не прозвуча убедително.

Седяха мълчаливо един до друг на пейката, докато той се успокои.

— Скоро трябва да се връщам — рече тя след малко. Той я погледна, засрамен от поведението си, но тя беше спокойна и му се усмихваше, крехка и почти неземно красива — той все още я виждаше така.

— Виж — каза тя и посегна към тила си. — Искам ти да го имаш. А и на теб ще ти трябва повече отколкото на мен…

Силия свали тънката верижка с медальона от врата си и го сложи на неговия.

— Знаеш ли какво е?

— Не… — трябваше да си признае той, но в момента вече нямаше значение — нали усещаше ръцете й на врата си.

— Това е свети Кристофър, закрилникът на пътешествениците.

— Но нали и ти ще пътуваш — запротестира той.

— Не толкова надалеч, колкото ти — отвърна тя.

— Откъде знаеш?

— Знам. Личи ти. Ти тъкмо започваш. Сега вече трябва да тръгвам…

Прегърна го пъргаво и притисна лицето му към своето така силно и плътно, че това, което се получи, не можеше да се нарече целувка — като че ли и двамата с всичка сила се опитваха да отпечатат чертите на другия върху собствения си анфас, за да може по този начин да ги предпази от ерозията на дистанцията. Тогава тя го пусна и тръгна със забързана крачка, а той остана да нашепва името й върху ветровитата пейка, докато се взираше в океана.

По обратния път мина покрай една полусрутена къща. Дърветата в двора бяха изкоренени и натрупани едно върху друго. До входа стоеше предупредителна табела, която по-рано не беше забелязвал. На нея пишеше, че е забранен достъпът поради опасност от свлачища. Такива бяха калифорнийците, строяха луксозните си вили по склонове и дюни, които бавно биваха отнасяни от вятъра и времето. Някой хубав ден основата поддаваше. Беше чувал за доста такива случаи. Но къщи въпреки това продължаваха да се строят и хората продължаваха да ги купуват — на кого му пукаше за някаква си теоретична опасност от свлачища при такъв изглед към океана? Да гледаш към него е като да уловиш частица от вечността!