Кнут Фалдбакен
Вечно твой (14)

7

Малко по-надолу от Уайлшир булевард се намираше нощният клуб „Блек Бол“. Единствено дискретната табелка известяваше името. Трябваше да натиснеш звънеца и да изчакаш да ти отворят. Мъжът в костюм те оглеждаше внимателно от глава до пети, преди да те допусне до бариерата, на която трябва да си покажеш клубната карта. Там някакъв гардероб с прическа тип четка, грамадни бицепси и широки тиранти над тишърта я сверява с регистъра на записаните членове.

Веднъж вече беше идвал тук по инициатива на Браян, за да гледат професионален стриптийз. След посещението Браян бе настоял да му заеме картата си — той самият си бе „аранжирал“ нещата по друг начин и нямал нужда от допълнителен стимул, но на Сигмунд като женен мъж малко визуални ефекти щели да му се отразят добре. Само gool clean fun^[1] в „Блек Бол“ — вибратори и други подобни предмети, както и live-show^[2] са забранени. Най-малкото грешно движение веднага активираше мускулестите бодигардове, стоящи отзад. Дискретност. Absolute safe^[3] — заведение, в което можеш да доведеш и тъща си!

След като се раздели със Силия, мина през няколко бара, където се налива с уиски и бира. Уиски, за да се напие, а бира, за да утоли жаждата си.

В секс клубовете в Лос Анджелис беше забранено да се сервира алкохол, така че гостите си поръчваха газирано при гологърдестите сервитьорки за десет долара чашата. По-точно десет долара за полупълна чаша, която допълваха с твърдото, което си носеха в завита в хартиен плик бутилка.

Той си поръча газирано, но трябваше да си го пие чисто, защото не си носеше бутилка с водка в джоба. Момичето, висока, слаба мулатка му прибра петте долара бакшиш с механична усмивка. Не успя да й разгледа гърдите както трябва, макар и да стоеше само на половин метър разстояние.

Върху малката кръгла сцена една от стриптийзьорките тъкмо завършваше изпълнението си с широк шпагат. Тя беше естествено руса, с бледа кожа и от ярките сценични прожектори фигурата й сияеше бяла, сякаш беше небесно тяло, чието място въобще не беше в това тъмно помещение и което бе попаднало случайно тук. Дори когато вече ситнеше с червените си обувки към ръба на сцената и с щедри чупки започна да обира доларовите банкноти, които най-запалените посетители, седящи отпред, бяха хвърлили по подиума, за да привлекат вниманието и получат някое допълнително откровение, на него му бе трудно да свърже това свръхестествено, сияещо същество с жена от плът и кръв. От пръв поглед бе толкова красива, така добре оформена, перфектна и безупречна, че му се струваше напълно нереална. Чувстваше се като нищожен, мизерен поклонник, паднал пред олтара на богиня. Но пък и не бе гледал стриптийз толкова често и вида на гола жена винаги му въздейства упоително.

Русата изчезна и смениха музиката. Звучеше бавно реге. На сцената излезе друго момиче, младо, цветнокожо, мексиканка или може би полинезийка, ниска и суха. По аплодисментите и разнеслия се вой разбра, че явно беше извънредно популярна сред редовните посетители.

След уводния номер, при който се направи, че бе на плажа и съблича широката си риза, му става ясно защо: тялото й беше почти недоразвито, като на едва съзряло момиченце. С тесен ханш и гърди, не по-големи от наполовина изгризали фунийки за сладолед, тя демонстрираше единствено заченки на истински женски форми, докато по лицето й си личеше, че отдавна бе приключила с детството. Обръснала бе пубиса си, за да засили ефекта на малко момиченце и ако се съди по подвикванията и градушката от банкноти, която се изсипа на подиума, явно беше избрала правилната стратегия.

Прилоша му и извърна глава от сцената. Не му се искаше да гледа детски секс. На него въобще не му се искаше никакъв секс. За него сексът все още бе част от двустранна връзка и мисълта да си вземе проститутка никога не го беше привличала, макар и в момента да му се искаше точно това: да падне, да се изгуби в бездънната пропаст на унижението. Искаше му се положението още повече да се влоши, да стане още по-непоправимо печално и пошло. Вкопчи се упорито в тази мисъл, сякаш и затова си имаше някой атрактивен стереотип (а такъв, разбира се, имаше! Подсказа му неговото литературното съзнание, но в момента вече не бе в състояние да мобилизира още дистанция и самоирония, положението беше сериозно, а животът му е на ръба на пропастта): да се устреми надолу, към най-лошото, до край, до дъното, където може би го чакаше пречистване (това пък откъде му хрумна — на дъното имаше само дъно, тоест, нищо, унищожение, или…?)

Момичето, което се кълчеше на сцената, мажеше тялото си с плажно масло и се правеше на дете в еротична игра за възрастни, му идваше твърде множко. Вместо това наблюдаваше публиката, за да намери някой, с когото би могъл да се идентифицира. Присъстващите бяха почти изцяло мъже, имаше и млади, и по-стари, колежани, застаряващи хипита, бизнесмени в костюм и вратовръзка. Всички зяпаха момичето на сцената, ухилени с разобличаваща ги, полусмутена усмивка. Нито един от тях не излъчваше радост или жизненост, нито дори здравословен, як нагон. Изглеждаха само компрометирани и унижени, така както той самият се чувстваше в момента.

Наблюдаваше сервитьорките, които се разхождаха напред — назад с уморена усмивка по изписаните си лица. Чудеше се дали и те рано или късно не стигаха до „артистки“ на сцената. Опита се да си измисли по една житейска история зад всяко едно от тези полуголи тела, които маневрират напред — назад сред морето от мъже, с чаши и бутилки върху кръглите табли. Понеже беше непоправим романтик, не можа поне за малко да не се отдаде на мисълта, че той, точно той, може би трябваше да потърси запознанство с някое от момичетата, да се опита да събуди доброто в нея, всеотдайността й, нуждата й от ласки и любов, да успее да й вдъхне доверие като мъж и човек (още един стереотип, но той го обожаваше!), с две думи да я измъкне от това гадно блато и да й предложи достоен живот — не беше ли това подходящ проект за някого, на когото току–що му се беше наложило драстично да ревизира всичките си планове и надежди за бъдещето?

Плъзна погледа си по сервитьорките, за да прецени за коя от тях би могъл да се „погрижи“ и изведнъж съзря Силия.

Тя приемаше поръчки само на две — три маси от него, лесна за разпознаване с дългата си руса коса и фина фигура. Облечена беше с къси, отрязани дънкови панталонки, високи обувки и нищо повече. Няколко бели нишки се поклащаха по бедрата й. Стоеше и си разменяше закачливи шегички с трима мъже в ризи на пъстри шарки. Притискаше таблата към корема си, когато се смееше, а гърдите й дръзко стърчаха към клиентите.

Той се свлече от стола си възможно най-незабележимо, промъкна се към задната част на заведението, където бе най-тъмно и пипнешком, вървейки притиснат в стената, стигна до входа и изхвърча навън.

Карайки обратно на няколко пъти сбърква пътя, от една страна, защото бе порядъчно пиян и от друга, защото бе претръпнал и всичко наоколо му се струваше нереално. Отново го обзе приятното чувство, че нищо не се случваше в действителност, ами се разиграва във филм, в който той играеше главната роля, добрият герой, независимо в колко отчаяна ситуация се намираше. Той караше и караше и му се искаше това пътуване никога да не свършва.

Часът бе почти четири сутринта, когато зави откъм Оушън булевард и започна да се провира през еднотипните кварталчета към Андреа стрийт, в чийто край се намираше ръбестата, грозна каменна вила, само на няколко минути от тук. И това щеше да бъде последният кадър на филма.

В двора, в собствения му двор, стоеше кола. Чужда кола, която същевременно му се струваше позната. Корвет. Корветът на Браян нощуваше тук, пред къщата му, докато собственикът най-вероятно бе пренощувал вътре.

Закрилян от опиянението и умората, които усещаше във всички части на тялото си и които правеха всички чувства и възприятия мъгливи и неясни, успяваше да схване великата трагикомичност на ситуацията — каква перфектна драматургична симетрия! Какъв великолепен финал! Сякаш животът най-сетне беше започнал да имитира литературата, че даже и да я надминава! Сега липсваше само последният кадър и той самият решаваше как ще го напише и режисира: Дали да се втурне в къщи и да ги улови на местопрестъплението, блажено спящи в обятията си, в измачканите, потни чаршафи в спалнята, която отвсякъде издаваше какво се е разиграло в нея цяла нощ? Да ги изкара от замечтаната им идилия с оправдания си гняв? Да събуди децата, които ревящи ще се притискат в краката му и уплашени до смърт ще гледат чуждия мъж в леглото на мама? С трудно извоювано самообладание да изслуша отчаяните опити за обяснение на Браян? Безучастно да слуша плача й?

Или да се задоволи с констатацията на фактите и въобще даже да не слиза от колата? Само с хладнокръвно и непроницаемо изражение да си направи заключенията и да вземе своето решение, което отчасти ще се подразбере по линиите около очите, по кокалчетата на ръцете, които побеляха, стискайки волана, по потрепването около краищата на устата. После да обърне колата, да отиде в града и да закуси обилно в Санта Моника еър? С тежкия прибой под краката си и целия необятен Тих океан пред себе си, докато рибарските лодки се тътрят към залива с утрешния улов, с крясъка на гларусите и истински дъх на смола — единственото, което малко му напомняше за Европа в този проклет град. Какво да бъде, Сигмунд? Ибсен или Хамсун? Реймънд Чандлър или Харолд Робинс? Или нещо съвсем друго? Кой сценарий отива най-добре на твоя живот? Кой живот отива най-добре на твоя сценарий?