Нора Робъртс
Щастливи завинаги (7)

Шеста глава

Тук го познаваха, забеляза Паркър, когато двама от сервитьорите го поздравиха по име. Пицарията беше малка и по-скоро невзрачна, но ароматите, които се носеха откъм откритата кухня, както и препълнените маси й подсказаха, че Малкълм е познавач на добрата пица.

Седнаха на тясна масичка, която вече бе застлана с хартиени подложки, изобразяващи италиански забележителности.

— Не ти препоръчвам да опитваш тукашното кианти — посъветва я Малкълм, — но човек може да се наслади на отлично каберне.

— Чудесно.

Появи се и сервитьорката им. Имаше невъзможно червена къса коса и носле, вирнато също като гърдите й. Момичето вероятно тъкмо бе навършило годините, за да може само да си поръча от кабернето.

— Здрасти, Мал!

— Как си, Кейли?

— О, нали знаеш. — Хвърли бърз поглед на Паркър и отново извърна очи, но не и преди Паркър да забележи разочарованието и обидата. — Да ви донеса нещо за пиене?

— Дамата ще опита кабернето. На мен ми донеси кока-кола. Луиджи ли е на смяна тази вечер?

— Точно така. Обичайната поръчка ли?

— Ще помислим.

— Добре. Ще ви донеса напитките.

Паркър вдигна едната си вежда, когато момичето се отдалечи.

— Пада си по теб.

Той се облегна назад, коженото му яке бе разкопчано, по лицето му бе набола еднодневна брада, а зелените му очи грееха развеселено.

— Какво да ти кажа? Жените ме обожават.

— Ще й се да обърне гарафата с виното върху главата ми.

— Може би. — Отново се приведе напред. — Тя е на седемнайсет, тъкмо започна първата си година в общинския колеж. Иска да стане моден дизайнер. Или да пише песни. Или друго.

— На седемнайсет задължително трябва да има и друго. Както и влюбвания в по-възрастни мъже.

— И с теб ли беше така?

Тя поклати глава, но не като отрицание, а развеселено.

— Ти няма ли да пиеш вино?

— Сключих сделка с майка ми по времето, когато бях с година по-млад от Кейли. За всяка бира или чаша вино, която изпия, трябва да почакам да мине поне час, след като съм я изпил, преди да седна зад волана.

— Пил си бира на шестнайсет?

— Стига да можех да си намеря, разбира се. И тъй като знаеше, че има такава вероятност, наложи този закон. Ако исках да имам кола, трябваше да сключа сделката.

— Много тийнейджъри сключват сделки, които не спазват, нито са имали такова намерение изобщо.

— Според моите разбирания, ако човек е сключил сделка, трябва да я спази.

Тя му повярва и го оцени високо, тъй като и според нея и това беше важно.

— А сега, когато сам можеш да си купиш кола?

— Няма значение. Сделката си е сделка.

— Решихте ли какво искате да поръчате? — Кейли сервира колата на Малкълм и успя да поднесе гарафата с вино и чашата на Паркър, без да срещне погледа й.

— Още не. — Той понечи да извади едно от ламинираните менюта от поставката.

— Каква е обичайната ти поръчка? — попита Паркър.

— „Пеперони“ с черни маслини и люти чушлета.

— Звучи добре.

— Чудесно. Кейли, кажи на Луиджи да ни направи една голяма, става ли?

— Разбира се, Мал. Имаме от кюфтенцата от тиквички тази вечер, ако искате предястие.

— Страхотно. Ще си разделим една порция.

Паркър изчака, докато момичето се отдалечи.

— Всеки път ли остава с разбито сърце, когато дойдеш тук с някоя жена?

— Обикновено не водя жени тук. Предпочитам някое по-тихо място за среща.

— Това не е среща — напомни му тя. — А сделка.

— Вярно. — Пресегна се за гарафата и й наля вино.

Тя отпи и кимна одобрително.

— Хубаво е и да се надяваме, че не съдържа арсеник. И така. Баща ти е бил военен.

— Да. Беше, докато не станах на осем, когато го убиха в Ел Салвадор.

— Тежко е да загубиш родител, при това толкова малък.

Очите му срещнаха нейните и за миг споделиха мъката си от загубата.

— Бих казал, че е тежко по всяко време.

— Да, вярно е. Майка ти се е върнала тук, в Гринуич.

— Дават ти пенсия, знаме, няколко медала. Правят каквото могат, но й се налагаше да работи. Брат й има ресторант. Вероятно го знаеш.

— Донякъде. Не познавам добре вуйчо ти и жена му.

— Не си изпуснала много, ако питаш мен. Той я караше да работи като робиня и трябваше да му е благодарна, че е осигурил покрив над главите ни. И тя беше благодарна. Майка ми…

Когато той замълча, Паркър не каза нищо за миг.

— Как се справя майка ти с компютъра?

— Горе-долу. Благодаря, Кейли — добави той, когато момичето донесе предястието и две чинии на масата.

— Луиджи каза да минеш да го видиш, преди да си тръгнеш.

— Дадено.

— Първия път, когато срещнах майка ти — продължи Паркър, — тя ругаеше компютъра и изглеждаше крайно ядосана, задето си я накарал да го използва.

— Това беше, преди да разбере как да играе „Скрабъл“ на него. Наскоро си купи лаптоп, за да може да си играе и у дома.

Паркър опита тиквичките.

— Страхотни са. — Хапна още веднъж. — Направо са великолепни.

— Мястото е прекалено непретенциозно за твоите клиенти — обади се Малкълм, докато тя оглеждаше ресторанта.

— Не непременно. Може да бъде забавно, непретенциозно местенце за по-малка и неофициална вечеря след репетицията за някоя сватба. Както и чудесно предложение за гостите отдалеч, които искат да усетят местния колорит и да опитат вкусна и семпла храна. Фактът, че ресторантът е семеен бизнес, винаги е отлична препоръка.

— Как разбра, че е семеен?

— Има това излъчване, освен това така пише на менюто.

— Говори с Луиджи. Той е собственикът.

— Може и да го направя. Е, как стигна от работата на каскадьор в Лос Анджелис до собственик на сервиз в Гринуич?

— Само от любезност ли питаш, или наистина те интересува?

— Може би и двете.

— Добре. Една каскада се обърка, потроших си костите. Някакъв чиновник решил да съкрати разходите, а екипировката беше неизправна, така че ми платиха обезщетение.

— Колко лошо пострада?

— Счупени кости, натъртени вътрешни органи, нарязана кожа.

Той сви рамене, но Паркър не му повярва, че е било толкова просто, толкова незначително.

— Звучи сериозно. Колко време остана в болница?

— Бях извън строя за известно време — продължи той в същия безгрижен тон. — Докато се изправя на крака, адвокатите вече бяха измислили всичко. Получих солидна сума пари и реших, че ми стига толкова скачане от високи сгради и блъскане в стени. Имах достатъчно, за да си купя собствена къща, а и това винаги е била целта бездруго.

— И не ти липсва? Холивуд, киноиндустрията?

Той махна с набодена на вилицата тиквичка, преди да я хапне.

— Не е това, което виждаш в кварталното кино, Легс.

— Не, сигурно не е. И ми се ще да не ме наричаш така.

— Не мога да се сдържа. Запечата се в главата ми онзи ден, когато двете с Ема играехте футбол на голямото празненство у родителите й.

— За празника на Пети май. Имам си чудесно име.

— Така се казва и Спайдърмен.

Тя се засмя.

— Той се казва Питър.

— Още по-странно е, че Паркър е фамилията му. Работил съм по тези филми.

— Работил си с Тоби Магуайър във филмите за Спайдърмен? Как беше… — Тя присви очи. — Обзалагам се, че използваш този факт, за да сваляш жените.

— И това помага.

Той се усмихна на Кейли, която донесе пицата.

— Да ви предложа още нещо?

— Всичко е наред, Кейли. Благодаря.

— Тиквичките бяха прекрасни — обади се Паркър и получи в отговор леко вдигане на рамене.

— Ще предам, че са ви харесали.

— Тя ще ме мрази цял живот. — Паркър въздъхна. — Дано пицата да си струва всички черни мисли, които сигурно помрачават аурата ми в момента.

— Лютите чушлета моментално ще прочистят аурата ти.

— Ще видим. Винаги ли си се интересувал от коли и двигатели?

— Както ти казах, обичам да знам как работят нещата. Следващата стъпка е да ги поддържаш в работещ вид. Ти винаги ли си се интересувала от сватби?

— Да. Харесваше ми всичко в тях. Така че следващата стъпка е да помагам в организирането им.

— Което включва да си на разположение почти денонощно.

— Понякога. Но ти не искаш да говорим за сватби.

— А ти не искаш да говорим за коли. — Той взе едно парче и го сложи в чинията й.

— Не, но винаги ми е интересно да говоря за бизнес. Да опитаме друго. Спомена, че си живял във Флорида. Къде другаде?

— Япония, Германия, Колорадо.

— Наистина ли?

— Не си спомням Япония, смътно помня Германия. — Взе си парче и за себе си. — Първото място, което наистина си спомням, е Колорадо Спрингс. Помня планините, снега. Живяхме там само две години, но винаги ще помня снега. Както и никога няма да забравя уханието на онзи храст под прозореца ми във Флорида. — Отхапа от пицата си и леко наклони глава. — Ще я опиташ ли или не?

След като прецени, че вече не е толкова гореща, че да опари небцето си, тя опита. Кимна.

— Великолепна е. Наистина. — Отново гризна малка хапка. — Но трябва да дам предимство на госпожа Грейди и да кажа, че това е следващата най-добра пица в Кънектикът.

— Изглежда, трябва да придумам госпожа Грейди да ми даде да опитам едно парче, за да видя дали си честна, или си само упорита.

— Мога да бъда и двете, в зависимост от настроението и обстоятелствата.

— Да видим дали настроението и обстоятелствата са подходящи за честност. Защо излезе с мен?

— Сключихме сделка.

Той поклати глава, вперил поглед в нея над пицата си.

— И това може да е фактор, но не е основният.

Тя се замисли, отпи глътка вино.

— Ти ме подразни.

— А ти излизаш с мъже, които те дразнят?

— Този път го направих. И освен това го превърна в един вид предизвикателство, което също допринесе за решението ми. И на последно място, бях любопитна. Това са различните фактори, които се съчетават в едно цяло, и причината да седя сега тук и да се наслаждавам на тази много добра пица, вместо да… О, по дяволите! — Тя измъкна ядно звънящия си телефон.

— Отговори. Можем пак да се върнем на темата.

— Мразя, когато хората говорят по мобилните си телефони в ресторантите. Веднага се връщам — измъкна се от тясната маса и се отправи към вратата. — Здравей, Джъстин, изчакай само минутка.

Малкълм си каза, че няма нищо против да я гледа как се отдалечава, докато доливаше вино в чашата й. Джинсите й стояха страхотно.

Кейли донесе нова кока-кола на масата и взе празната кутийка.

— Стори ми се, че имаш нужда от още една.

— Браво на теб. Харесва ли ти в колежа?

— Не е зле. Много ми харесва курсът по изкуство. Както и да е, коя е приятелката ти?

— Казва се Паркър.

— Лекар ли е, или е полицай?

— Не. Това пък откъде ти хрумна?

— Татко казва, че единствените хора, които са длъжни да отговарят на мобилните си телефони в ресторанта, са лекарите и полицаите.

Той погледна към телефона, който се подаваше от джоба на престилката й.

— Колко съобщения изпрати по твоя тази вечер?

Кейли се усмихна широко.

— Кой ги брои? Струва ми се красива.

— Правилно ти се струва. Някакви тревоги с карбуратора?

— Не. Каквото и да си му направил, явно е свършило работа. Работи идеално. Но колата все пак е на милион години и е зелена като блато.

— Само на пет години е — поправи я той. — Но е противно зелена. Ако можеш да придумаш баща си, познавам един човек, който ще ти даде добра цена за пребоядисване.

— Наистина ли? — Момичето грейна. — Ще започна да го уговарям. Може би ти ще… — Тя прекъсна думите си и помръкна. — Приятелката ти се връща.

Кейли се отдалечи към кухнята. Походката й издаваше накърнена гордост, забеляза Малкълм. Развеселен, той съсредоточи вниманието си върху Паркър, която тъкмо сядаше на мястото си.

— Шифон? Спешна нужда от уроци по танго? Или някой иска да дойде на сватбата върху гърба на камила?

— Веднъж успях да разубедя един младоженец да не идва с карета, но не беше лесно. Всъщност една от октомврийските ни булки тъкмо научила, че баща й е във Вегас, където се е венчал за празноглавата златотърсачка — думите са нейни, — заради която е напуснал майка й.

— Случва се.

— Да. Разводът им е станал окончателен едва тази седмица, което означава, че изобщо не си е губил времето. Което също се случва. Новата му съпруга е на двайсет и четири, с две години по-млада от дъщеря му.

— Това се добавя към неприятните изненади.

— Определено, но също се случва — продължи Паркър. — Само че като събереш на едно всички тези „случва се“ и залъкът става труден за преглъщане.

— Така е. Но все пак на първата съпруга сигурно й е по-тежко, отколкото на дъщерята. — Макар тя да не бе изяла още първото парче, Малкълм сложи и още едно в чинията й. — Какво искаше от теб?

— Не иска никой от двамата на сватбата, не иска той да я води до олтара, както беше планирано. Беше готова да понесе вече споменатата празноглава златотърсачка като гостенка на баща си, но категорично няма да я приеме като негова съпруга, като нейна — използваната дума е неприемлива за обществено място — мащеха или пък да парадира с новото си положение пред съсипаната й майка.

— Трябва да призная, че я уважавам за това решение.

— Да, тя има пълно право и ако точно това иска да получи, значи така ще го направим. — Преглътна хапка пица с глътка вино. — Проблемът е, че обича баща си. Въпреки съмнителната му преценка и силно вероятната възможност да страда от типичната за мъжете лудост на средната възраст…

— Хей, ние не сме единствените, които страдаме от това.

— При вас се среща по-често и обикновено е с по-тежко изразени симптоми. Въпреки това — повтори тя — дъщерята го обича и се опасявам, че ако той не я отведе до олтара, това ще помрачи деня й повече, отколкото присъствието на празноглавата кукла, и когато все някога му прости, а тя ще го направи, впоследствие ще съжалява за решението си.

— Това ли й каза?

— Казах й, че денят е неин и на Дейвид и че ще получи точно каквото поиска. И я помолих да си даде ден-два за размисъл, за да е сигурна.

— Смяташ, че ще иска баща си.

— Да, и ако съм права, ще проведа един дискретен и много категоричен разговор с въпросната златотърсачка относно протокола и правилата за добро държане на едно от събитията в „Обети“.

— Ще я стреснеш здраво.

— Нищо подобно — отвърна Паркър с лека усмивка.

— И при това ще се забавляваш.

Тя отхапа съвсем малко парченце от пицата.

— Това би било дребнаво и неподобаващо.

— Ще се насладиш на всеки миг.

Паркър се засмя.

— Да, вярно е.

— Това значи, че имаме много общо помежду си.

— Какво по-точно?

— Вярвам, че ако трябва да скастриш някого или да му покажеш верния път, няма нищо лошо да е и забавно междувременно. Чух, че си сложила на място лудата майка на Мак преди известно време.

— И не считам, че изпитаното тогава огромно задоволство е дребнаво или неподобаващо. Тя си го заслужи. Откъде разбра?

— И мъжете си приказват. Дел е много привързан към своята Макадамия и беше страшно вбесен, че майка й я тормози по този начин. Освен това ми се наложи да се разправям с нея неотдавна, така че имам известна представа.

— Вярно, когато Мак се обади да задържат колата й в сервиза. — Тя въздъхна щастливо. — Хубави времена бяха. Представям си колко ядосана е била Линда, когато е дошла да си вземе колата от сервиза ти.

— И така може да се каже.

Тя гризна парченце от пицата си и го изгледа подозрително. После поклати глава.

— Добре, казвай. Знам само, че си й казал, че не може да си получи колата, преди да плати таксата за качването на влекача и за престоя в гаража, и че тя е побесняла, както обикновено.

— Горе-долу. Много я бива в приказките. Опита се да прехвърли всичко на гърба на Мак, но аз не се вързах на това, особено след като бях получил малко информация от майка ми.

— Майка ти познава Линда?

— Знае достатъчно за нея, а на информацията на майка ми може да се разчита. Но дори и без нея бързо щях да се ориентирам. Все едно, в крайна сметка, щом съм довлякъл кола в сервиза, очаквам да ми се плати. — Той махна със салфетката в ръка. — Тя мина от обвиненията към изнудване. Нали се сещаш, не можело ли да й помогна, да й направя тази малка услуга. Но най-забавната част от шоуто беше, когато предложи да ми плати с лични услуги.

— Тя… О, боже!

— За първи път ми предлагат сексуални услуги в замяна на таксата за сервиз.

Лишена от дар слово, Паркър само го гледаше втренчено.

— Сама попита.

— Да, така е. Дори и да те попита някога Мак, недей да й казваш за това.

— Вече ме попита и не й казах. Защо да го правя? Майка й изложи себе си. Това няма нищо общо с Мак.

— Не, няма, но много хора не го разбират така. — Той го разбираше, осъзна тя. Незнайно по каква причина, но му беше абсолютно ясно. — Тя понасяше много удари през годините заради действията на майка си. Линда ще съсипе или поне ще се опита да помрачи, доколкото може, сватбата на Мак.

— Няма. — Той сви рамене и продължи да хапва. — Онова, с което Мак не може да се справи, ще поеме Картър. А каквото и двамата не могат, ще остане за теб.

— Ще се опитам да си припомня това следващия път, когато се събудя от кошмар, свързан с Линда. Каза ли на Дел за… предложението на Линда?

— Разбира се. Когато човек получи такова, има право да се похвали на приятелите си.

— Много странна порода сте.

— Същото важи и за вас, Легс.

Цялото преживяване — тази дума й помагаше да погледне на вечерта в перспектива — се оказа много по-лесно и по-приятно, отколкото бе очаквала. Но пък трябваше да си признае, че очакванията й бяха на абсолютния минимум.

Определено би било по-добре да има приятелски взаимоотношения с него, като приятел на Дел. Както беше с Джак.

Но пък категорично не изпитваше тази дълбоко стаена и пареща искра на желание към Джак.

И все пак искрата можеше да бъде контролирана, докато накрая угасне. Особено предвид факта, че въпросната искра вероятно бе рефлекторна реакция на един много привлекателен мъж, който явно бе показал интереса си към нея, докато тя не бе имала време и желание за мъжка компания от доста време насам.

Докато вървяха обратно към мотора му, тя обмисляше съвсем практично цялата ситуация.

Закопча ремъка на каската и се настани зад него.

И в мига, в който излязоха от града, откри, че да се возиш на мотор нощем е съвсем различна тръпка.

Обзе я напълно ново усещане за свобода. Единственият фар, който разсичаше мрака над пътя, балдахинът от звезди и луна над главите им и отраженията им в черната повърхност на водата.

Редом с тръпката се появи и усещането за лекота, за прочистване на съзнанието от всички мисли, които ангажираха ума й. Харесваше й напрежението, помисли си тя, то дори я зареждаше. Но прекалено дълго време не бе изпразвала така съзнанието си, за да презареди енергията си.

Кой би могъл да предположи, че една вечер с Малкълм ще й се отрази така?

Реалността я очакваше, съзнаваше го, но той й бе дал миг на отдих, малко приключение и едно много приятно откъсване от ежедневието.

Когато профучаха по дългата и виеща се алея към имението, тя се чувстваше освежена, доволна и много приятелски настроена към Малкълм Кавана.

А когато той угаси двигателя, ги обгърна тишина, което бе също чудесно усещане. Тя слезе от мотора, доволна, че движението й вече бе съвсем леко и естествено, и разкопча каската.

Подаде му я, после се засмя.

— Трябва да отбележа, че това са най-лесните сто долара, които съм спечелила.

— Същото важи и за мен. — Той я изпрати до верандата. — Значи ти беше приятно.

— Така е. Благодаря ти за…

Гърбът й се озова притиснат към вратата, а устните му жадно поглъщаха нейните, така че останалите думи се изпариха от главата й. Мускулестото му, дръзко тяло се притискаше към нейното, докато ръцете му обхванаха дланите й и ги задържаха отстрани, а зъбите му предизвикваха неудържими тръпки с леки гризвания и лакоми докосвания.

Уловена в капан, тя би трябвало да възрази, да протестира, но усещането за безпомощност, с лек привкус на ужасяваща възбуда, чувството, че лети, просто я остави безсилна.

Предаде се, без никакъв опит да се задържи на земята, и отговори на атаката му със същата сила и отчаяна нужда.

Силната реакция на собственото й сърце й подейства като шок и я върна в реалността — или почти.

— Чакай — успя да промълви тя.

— Дай ми само още минутка.

Той искаше повече и продължи. Тя — също.

Точно тази тлееща и изгаряща жарава под хладната външност го бе привлякла от самото начало. Сега, когато стигна до точката на кипене, той с удоволствие се остави пламъкът да го погълне целия.

Държеше ръцете й, за да не позволи на своите да се плъзнат жадно по това прекрасно тяло, за да е сигурен, че няма да изгуби контрол и няма да ги използва, за да смъкне скъпите й дрехи и да стигне до кожата й.

Когато усети, че контролът му започва да отслабва, той вдигна глава, но не я пусна, не се отдръпна.

— Това трябва да ти покаже, че няма да се откажа.

— Никога не съм казвала…

— Сключихме сделка.

— Това не значи, че можеш да… — Тя замълча за миг и видя как се овладява, как връща самообладанието си.

Господи, възхищаваше й се заради това.

— Не означава, че можеш да ме сграбчваш когато си поискаш или да ме опипваш навсякъде, когато ти хрумне.

— Не съм те сграбчил — изтъкна той. — И не съм те опипвал навсякъде. — Леко стисна дланите й, които още държеше в своите, за да й го напомни. — Но си го помислих.

— Все едно, аз няма да… Би ли се дръпнал поне малко?

— Разбира се. — Сега вече пусна ръцете й и отстъпи крача назад.

— Няма да търпя подобно поведение. Не можеш просто да ми се натрапваш, когато ти хрумне.

— Може и да съм бил малко по-настоятелен. Признавам си. — В мрака очите му проблеснаха като на тигър, тръгнал на лов. — Но, скъпа, ти ми отговори по същия начин и смятам, че имаш куража да си го признаеш.

За миг остана безмълвна.

— Добре, това може и да е вярно. Но само защото реагирам чисто физически спрямо теб, не означава, че… Какво смешно има?

— Ти. Много ми харесва как говориш, особено когато искаш да скастриш някого.

— По дяволите, страшно ме дразниш.

— Вероятно е така. Щях да ти кажа, че изпитвам нещо към теб и искам да видя какво ще се получи. Но можем да се спрем на физическата ти реакция, ако така предпочиташ.

— Най-добре е да разбереш, че приемам връзките много сериозно, така че ако си мислиш, че просто ще скоча в леглото ти, защото…

— Не съм те канил в леглото.

Видя как очите й пламнаха и едва се въздържа да не я притисне отново към рамката на вратата.

— Нима сега ще ми кажеш, че не го искаш, че не възнамеряваш да го направиш?

— Естествено, че те искам в леглото — или където намерим удобно място — възнамерявам да те имам. Но не бързам. Колкото до това сама да скочиш? Така се губи тръпката, а на мен тя ми харесва. Освен това е трудно да решиш какво може да се получи, ако си зает единствено със секс.

Това бе напълно откровено изказване и толкова логично, че тя се поколеба.

— Този разговор е нелеп.

— На мен ми се струва съвсем разумен и цивилизован. Което е напълно в твой стил. Или искаш да кажа, че ми се ще да смъкна от раменете ти лъскавите костюми и да видя какво има отдолу? Че искам да сложа ръце върху онова, което е под тях? Че си представям как се движиш под мен, върху мен, как прониквам в теб и гледам лицето ти, когато изгубиш контрол? Когато те накарам да го изгубиш? Вярно е, Паркър. Но не бързам.

— Аз не търся това… теб… това.

— Всеки го търси. Ти не го искаш или не си го търсила точно с мен. Това го разбрах съвсем ясно. Но няма да се отдръпна. Защото е абсолютно сигурно, че между нас има нещо, извинявай, имаме физическа реакция. И ако ти не искаше аз да направя каквото и да било в тази насока, щеше да ме спреш, да ме отрежеш. И вероятно дори щеше да ти хареса да го направиш.

— Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш.

Той поклати глава.

— Легс, та аз едва съм открехнал вратата и ще се върна за още.

Спорът им всъщност не беше истински спор, осъзна тя, но каквото и да беше, тя явно губеше.

— Прибирам се.

— Ще се видим пак.

Тя му обърна гръб, но почти очакваше той отново да я прегърне. Когато отвори вратата обаче, го видя да стои като добре възпитан джентълмен, както би го определила, ако не го познаваше вече, докато тя се прибра и затвори след себе си.

Остана неподвижна за миг, опитвайки се да си върне самообладанието, което той бе нарушил. Чу как двигателят изръмжава и разкъсва тишината.

Точно това бе направил, осъзна тя. Беше разкъсал тишината и спокойствието.

Всичко, което бе казал, бе вярно.

И дори нещо повече — бе показал, че отлично я разбира, с онова свое изказване за открехването на вратата. Това беше… плашещо и удовлетворяващо едновременно.

Никой, мислеше си тя, докато се качваше по стълбите, никой извън най-близките й хора, които считаше за свое семейство, не я познаваше напълно.

Не беше съвсем сигурна дали е склонна да допусне Малкълм да проникне толкова навътре в нейния свят и съвсем не бе сигурна, че ще може да го спре.

Явно, каза си наум, изобщо не знаеше какво да прави с него, за бога.