Нора Робъртс
Щастливи завинаги (6)

Пета глава

Тя ръководеше парада като генерал с кадифен глас, отбеляза мислено Малкълм, докато я гледаше как крачи наоколо с високите си токчета и строг черен костюм. Но забеляза също, че има много усмивки и страшно много топлота.

Освен когато погледнеше в неговата посока.

Изчакваше я, обгърнат в уханието на розите, които караха букета в ръцете му да изглежда доста скромен. Но все пак беше се примолил за него на момичето, облечено и черни дрехи и с обеца на носа, което работеше с Ема, така че всичко си оставаше в семейството.

Ема мина край него.

— Мои ли са?

— Вече не.

— Но пак са красиви. Паркър ще се забави още няколко минути.

— Не бързам.

— Вземи си нещо за пиене, ако искаш. Има достатъчно. Или можеш да я почакаш вътре.

— Добре ми е тук, благодаря.

— Трябва да бягам. Ако си минал през ателието ми, значи си видял, че сме затрупани с работа.

— Сватбата утре ли е?

— Всъщност, не, имаха леко недоразумение, затова репетираха тази вечер за петъчното събитие. Аз имам външен ангажимент утре, а Паркър има няколко презентации, освен това ни чака и обща консултация. Както и четири събития през уикенда.

— Заети сте. Аз съм добре тук. Ти върви.

— Тя няма да се бави — увери го Ема и побърза да тръгне.

След като изчака още петнайсет минути, той реши, че тя явно не бърза. Но ето че се появи отново с широки крачки, като походката й успяваше да изглежда едновременно спокойна и грациозна.

— Съжалявам, че те накарах да чакаш — започна тя. — Ако знаех, че имаш намерение да идваш, щях да ти кажа, че имаме репетиция.

— Не съм дошъл да видя теб.

Тя само отвори уста и отново я затвори.

— Отбих се да видя госпожа Грейди. — Той вдигна букета. — Да й благодаря за вечерята и за сандвича с шунка, който изядох на обяд.

— О, ами тя не е тук.

— Вече разбрах.

— Излезе навън с приятелки. На вечеря и кино. Донесъл си й цветя.

— Нося цветя в цветна градина.

— Много ще й харесат и ще съжалява, че не те е видяла. Ще ги натопя във вода вместо нея.

— Добре. — Но когато се пресегна да ги вземе, той се обърна и тръгна към къщата. Погледна към нея през рамо. — Идваш ли?

— Не искам да те задържам повече, отколкото е нужно — каза тя и тръгна редом с него.

— Нямам никакви планове. А ти?

— Всъщност щях да ти се обаждам — започна Паркър, отбягвайки въпроса, — за да ти благодаря, че си пратил да докарат колата ми. Нямаше нужда да си правиш труда, но все пак оценявам жеста.

— И двамата преливаме от благодарности.

— Очевидно. — Поведе го навътре, минаха през кухнята и се озоваха в допълнителния килер.

Той спря и се огледа.

— Уха! Това място сякаш няма край.

— Семейството ми винаги е обичало да посреща гости и често се е налагало да използват много помещения. — Избра ваза от един от шкафовете. — Дел може да си е у дома, ако искаш компания.

— Знаеш ли, струва ми се, че се опитваш да ме разкараш.

— Така ли? — Сложи подхранваща смес и вода във вазата. — Това би било грубо.

— А ти не си груба.

— О, мога да бъда, в зависимост от обстоятелствата. — Изчака само миг. — Но след като ми направи услуга, всъщност дори две, и носиш цветя за човек, когото много обичам, не бих казала, че случаят заслужава подобно отношение.

— Не бих казал, че смятам за услуга факта, че съм те целунал.

Усети как температурата в помещението спадна с двайсет градуса.

— Нямах предвид това.

— Обзалагам се, че обикновено това върши работа. Леденият тон — поясни той. — Колкото до мен? Нямам нищо против леда.

— Сигурна съм, че това е много добре за теб, освен това мисля, че си останал с грешно впечатление.

Когато тя се обърна, той леко се премести и блокира пътя й.

— Не, не съм.

Очите й проблеснаха, като сини светкавици, обвити в лед.

— Не ми харесва да ме поставят натясно.

— Не, ти харесваш сама да поставяш другите на мястото им и много те бива в това. Когато правех номера…

— Номера?

— Каскади. Работил съм като каскадьор. Все едно, по онова време обичах да гледам треньорите на коне винаги когато имах възможност. Ти притежаваш същите умения по отношение на хората. Впечатляващо е.

— Бих ти благодарила, но май вече разменихме достатъчно благодарности.

— Няма защо. — Леко отстъпи назад. — Харесва ми къщата ви. Всеки би я харесал, но аз имам предвид, че ми харесва как работи. Обичам да наблюдавам и да разгадавам как работят нещата.

— Как работи къщата ли?

— Къщата, домът, бизнесът. Цялата картина.

Тя спря за миг при тези думи, стиснала в ръка едно цвете, и само го изгледа втренчено.

— Ти оставяш хората да нарисуват собствената си картина върху платното. Напътстваш до голяма степен избора им, вероятно ги подтикваш да изберат определена палитра, но в крайна сметка те получават онова, което са искали. Страхотна работа.

— Хм… — Телефонът й спести поредната благодарност. — Извини ме. Здравей, Бони, какво мога да направя за теб?

Тя се дръпна няколко крачки встрани.

Малкълм чу истеричните викове от телефона още преди Паркър да го дръпне далеч от ухото си.

— Разбирам. Да, аз…

Той се заслуша, а и защо да не го прави, и се зае сам да подрежда цветята във вазата.

— Естествено, че разбирам. Но освен това мисля, че си много стресирана точно сега, което отново е разбираемо. Обзалагам се, че и Ричи е в същото състояние. Виж, Бони, майка ти не е тази, която ще се омъжи за Ричи, и макар да знам, че много го обича, тя не го познава толкова добре, колкото ти. Смятам, че ако Ричи гледаше на това по друг начин, а не като на глупава и забавна мъжка традиция, той нямаше да ти каже. Но го е направил и начинът, по който ти е казал, ме убеждава, че той гледа на това като на една шега. Брат му просто е направил онова, което често правят братята в такива случаи. — За миг затвори очи и остана заслушана, докато вадеше таблетка против стомашни киселини от кутийката в джоба си. — Да, наистина те разбирам, но ти няма да се омъжваш за брата на Ричи. Сигурна съм, че никой от вас не иска в действителност нещо толкова маловажно да бъде причина за сериозен раздор в семейството. — Отново се заслуша в отсрещната страна. — Да. Хм. Ричи обича ли те? Аха. Дал ли ти е някога повод да се съмняваш в това, имало ли е причина да не му вярваш? Не е важно аз какво мисля. Важно какво мислиш ти и какво чувстваш. Но след като ме попита, бих ти отговорила, че просто бих се засмяла и бих излязла да се забавлявам с приятелките си, преди да посветя следващата седмица на това да се подготвя да се омъжа за човека, в когото съм лудо влюбена.

Докато тя приключи разговора, той довърши аранжирането на цветята, после отстъпи назад, пъхна ръце в джобовете си и се наслади на резултата.

— Отлична работа — отбеляза Паркър.

— Не е зле. Е… какъв е проблемът?

— Нищо сериозно.

— Братът на младоженеца е наел стриптийзьорка за ергенското парти.

— Тя е развихрила въображението си — добави Малкълм.

— Предполагам. Да, и булката изпаднала в истерия, подклаждана от гнева и мрачните предсказания на майка й, която не смята, че някой изобщо е достоен за малкото й момиченце, и която, мога да предположа, винаги ще намира недостатъци на Ричи.

— Тя искаше да си на нейна страна.

— Естествено.

— А ти я утеши и изглади нещата, като в същото време върна топката в нейни ръце. Отлично свършена работа, тренер.

— Ако си достатъчно зрял, за да се омъжваш, значи трябва да имаш достатъчно разум и да не плачеш на рамото на майка си всеки път, когато нещо те разстрои. И ако тя няма доверие в абсолютно милия си, всеотдаен и безумно откровен годеник и е готова да заподозре, че той би се нахвърлил на някаква стриптийзьорка само седмица преди сватбата им, не трябва изобщо да се омъжва за него.

— Но не й каза точно това.

— Защото тя ми е клиентка. — Внезапно се сепна. — И не би трябвало да го споделям с теб.

— Хей, онова, което е казано в… Как се нарича тази стая?

— Помощен килер.

— Сериозно? — Той се засмя, докато отново оглеждаше мястото. — Добре, каквото е казано в помощния килер, си остава в него. — Това я накара да се усмихне, съвсем леко — успокои я.

— Засега поне. Ще се преместят да живеят в Атланта — прехвърлят го на друга работа — след няколко месеца. Майка й е безкрайно ядосана от този факт, а това е най-хубавото, което би могло да им се случи. Двамата има доста добри шансове според мен, стига тя да се избави от влиянието на майка си.

— Това те напрегна.

Паркър сви рамене и взе вазата.

— Ще ми мине.

— Трябва да те питам нещо.

Погледна го през рамо, докато излизаха от стаята.

— Какво?

— Имаш ли поне един чифт джинси?

— Разбира се, че имам джинси.

— А кожено яке, независимо дали е на известен дизайнер или не?

— Интересът ти към гардероба ми е много странен. — Остави вазата на плота, после подаде на Малкълм бележник и химикалка. — Можеш да й напишеш кратка бележка, за да я види заедно с цветята, когато се прибере.

— Добре, докато съм зает с това, ти иди си сложи джинсите и якето.

— Моля?

— Много обичам начина, по който го казваш. Разходката ще ти хареса повече, ако не си с този костюм.

— Харесвам костюма си и няма да излизам на разходка.

— И аз харесвам как изглеждаш в костюма, но на мотора ще ти е по-удобно с джинси. — Затъкна палец в предния си джоб и облегна хълбок на плота. — Навън е приятна вечер. Никой от двама ни няма специални планове. Така че просто ще се поразходим с мотора, тъкмо мислите ти ще се прояснят. Ще те черпя вечеря.

— Няма да се кача отново на онзи мотор.

— Нали не се страхуваш от мотора или от вечеря с мен?

— Не става въпрос за страх, а за предпочитания.

Той се усмихна.

— Докажи го. Предлагам ти сделка. Приеми разходката, вечерята с мен — неофициално, на публично място — после ще те върна у дома. Ако не се забавляваш или поне не ти е приятна смяната на темпото, тогава ще отстъпя. Ще се отдръпна напълно.

Този път погледът й бе царствено надменен и леко развеселен.

— Няма нужда да преговарям с теб, за да те накарам да се отдръпнеш, Малкълм.

— Напълно си права. — Изчака миг, докато очите им останаха вперени едни в други. — Тогава защо не си ме отблъснала?

Добър въпрос, каза си тя. Най-добре да намери отговора му.

— Разходка, обикновена вечеря. Това е всичко.

— Такава е сделката.

— Ще ида да се преоблека.

Предизвикваше нещо в него, мислеше си Малкълм, докато пишеше набързо бележката: „Все още ми дължиш един танц“. Не бе напълно сигурен как точно му въздействаше, но определено имаше нещо.

Желаеше я физически, несъмнено, но Паркър Браун не беше жена, с която можеш да се позабавляваш в леглото и толкоз. В добавка към всичко той много ценеше и приятелството си с брат й.

Излезе от кухнята и се разходи из първия етаж.

Ако гледаше на Паркър като на свалка за една нощ и действаше съответно, с право би могъл да очаква Дел да го ступа здраво или поне да се опита. Ако беше на неговото място, и той би постъпил по същия начин. А това бе и една от причините да цени приятелството им.

Надникна в помещението, което наричаха — сигурно заради величественото пиано — музикален салон. Красивите акварели, които проблясваха по стените, несъмнено бяха оригинали и много хубави. Но интересът му бе привлечен от колекцията музикални инструменти в една лъскава стъклена витрина.

Китара, цигулка, различни флейти — може би пикола — концертина, барабан, хармоника, нещо, което според него беше цимбал, меден чан, бонгоси и още няколко инструмента, които май не можеше да определи.

Ако не беше заключена, много се съмняваше, че ще устои на изкушението да отвори витрината и да изпробва няколко от инструментите само за да види как звучат, как действат.

Вероятно и затова не считаше Паркър за неангажираща връзка. Изпитваше особено желание да я открие от вътре, да види как работи.

Богато момиче — много богата жена, поправи се той — с изключителна красота, потекло, връзки, интелигентност. А работеше толкова упорито, вероятно дори и повече, от колкото всички останали. Би могла да се излежава по цял ден, да отскача за питие до Майорка, да плава с яхта по Егейско море и да хваща загар по страхотните си крака, да пие вино в някое парижко бистро и да пазарува на воля.

Вместо това тя бе разработила бизнес с приятелките си от детинство, който я караше да тича по капризите на други хора.

Отиде до пианото и импровизира няколко акорда.

Не беше заради парите, реши той. Не усещаше в нея да има алчност. Парите със сигурност бяха резултат, практическата страна на бизнеса, но не и най-важната му част. Той отлично знаеше какво е, когато парите бяха най-важното.

Удовлетворението сигурно играеше голяма роля, но трябваше да има и още нещо.

Искаше да разбере какво.

Почувства я — топла тръпка по кожата — вдигна очи и я забеляза на прага.

О, да, определено я желаеше.

Джинсите й стояха толкова добре, колкото и строгите делови костюми. Ботушите й бяха с ниски и тънки токчета. Беше с яркочервена блуза под тънко кожено яке, което бе с цвета на тъмен шоколад, също както и ботушите. Сребърни халки проблясваха на ушите й.

„Класическа рокерка?“ — запита се той.

Не. Просто класика.

— Свириш ли?

— Аз ли? — Той сви рамене. — Не. Само няколко мелодийки. Колекцията ви е страхотна.

— Да. Дело е на баща ми най-вече. Нямаше абсолютно никакъв талант и затова се възхищаваше на онези, които го притежават.

— Дел свири страхотно на пиано, особено след няколко бири. А ти?

— На пиано, цигулка — с бира или без. Както и на цимбал.

— Мислех си, че точно така се казва онзи инструмент. А това какво е?

Тя се приближи до витрината, където той посочи през стъклото малък инструмент с формата на ключ.

— Устна арфа. Допираш я до зъбите или устните си и свириш. Простичка, ефикасна и много стара.

— Онова пикола ли е?

— Не, нарича се сопрано флейта. Ето това е пикола. Мога да взема ключа за витрината.

— Не, няма нужда. — Разсеяно се зачуди откъде хората измислят имена като пикола или саксофон. — Просто обичам да знам какво виждам. Освен това, ако я отвориш, ще поискам да си поиграя с всички и няма да стигнем до разходката с мотора. — Завъртя се и вместо рамо до рамо, сега се озоваха лице в лице. — Може би до края на вечерта ще съм разбрал какво виждам.

Тя отстъпи крачка.

— Не е толкова сложно.

— Не си тази, която гледа. Готова ли си?

Паркър кимна и тръгна да излиза. Пътьом взе малка чантичка с дълга дръжка и я преметна през врата и едното си рамо.

— Едно нещо съм разбрал за теб. Винаги обмисляш докрай нещата. — Докосна с пръст чантичката. — Ще се возиш на мотор, нужни са ти разни неща. Затова ги прибираш в нещо, което можеш да носиш преметнато, а не е нужно да стискаш в ръка. Хитро. Харесвам умните жени.

Отвори вратата и я задържа, докато тя излезе навън.

— Харесвам практичните решения. Това не е практично. — Тя махна към мотора.

— Разбира се, че е. Може да ме закара накъдето съм тръгнал, харчи разумно и може да се паркира на малко пространство.

— Съгласна съм с тези доводи. Но се съмнявам, че е особено практично през зимата в Кънектикът.

— Зависи. — Отиде до мотора и разкопча една каска. — Преди да се качиш — каза той и я подаде на Паркър — и за да е честна играта, искам да кажа, че има облог.

— Какъв облог?

— Обзаложих се с Дел. Джак и Картър също пожелаха да се включат. Заложих стотачка срещу Дел, че ще те кача на мотора отново.

Очите й, забеляза той, нито пламнаха, нито се вледениха. Само леко се присвиха.

— Така ли било?

— Да. Дел заяви, че нямам никакъв шанс. Джак е на същото мнение, така че им дължа двеста долара. Картър заложи на мен.

Тя завъртя каската в ръцете си.

— Казваш ми го, след като вече реших да изляза с мотора, но преди да се кача. Което означава, че мога да захвърля тази каска в лицето ти и да те пратя по дяволите.

— Да.

Тя отново кимна.

— Картър може да задържи пълната си печалба, но искам половината от твоя дял — най-вече стотачката на Дел.

След което нахлузи каската на главата си.

— Струва ми се справедливо. — Мал се ухили и се метни на мотора.

Отбеляза, че този път не се наложи да й казва да се държи здраво, и след като ръцете й се увиха около кръста му, той потегли с рев.

Сърцето й може да биеше прекалено силно, особено завоите, но Паркър не можеше да отрече, че усещането й харесва. Нито пък можеше да отрече, че ако не искаше да бъде на мотора, сега нямаше да е.

Любопитство, каза си тя. Сега бе задоволила това любопитство. Да, бързото препускане по пътя, сблъсъкът с вятъра, бе също толкова вълнуващо, като първия път, колкото и кратко да бе пътуването тогава.

Това не означаваше, че смята да го превърне в обичайно занимание, но се радваше, че може да го прибави мислено в категорията на нещата, които бе изпитала в живота си.

Почти толкова, колкото се радваше и че е спечелила стотачка от Дел.

Така му се падаше.

И след като и бездруго бе на вълна да си признава разни неща, трябваше да признае, че Малкълм бе проявил голяма проницателност в преценката си за реакцията й.

Но пък може би просто бе разчитал на съмнителния си чар да я убеди да спази сделката. Макар да не виждаше смисъл в това. Щеше да е по-сигурно да не беше й казвал нищо.

А нима точно в това не се криеше разковничето, осъзна тя.

Той не бе от хората, които поемат по добре утъпкания път.

Както и да е, реши тя накрая. Щеше да се наслади на преживяването, преди да го подреди спретнато в паметта си.

Удоволствието й се повиши с няколко степени, когато осъзна, че криволичещият път ги води към океана. Долови уханието му, влажно и подправено със сол. Видя как слънцето гали с вечерните си лъчи тесния пролив, как проблясва и огрява хълмовете на остров Калф, как озарява разветите бели платна на яхтите.

И през цялото време мощният мотор ръмжеше под нея и вибрираше.

Задължения, служебни задачи, ангажименти — всичко изчезна от мислите й и се разпиля като перушина от вятъра. Гръмовните удари на сърцето й се уталожиха и се превърнаха в спокоен и умерен ритъм, докато наблюдаваше как чайките се издигат в небето и се спускат отново. Ако телефонът в чантичката й звънеше, тя нито го чуваше, нито я интересуваше в момента.

Изгуби представа за времето, забеляза само омекването на светлината и въздуха, когато той пое по обратния път.

Забави ход, когато навлязоха в стария Гринуич. Туристи и местни жители се разхождаха по оживената главна улица, примамени от магазините и ресторантите, както и от близостта на брега. Но тълпата изобщо не намаляваше очарованието и усещането за разходка в квартала.

Малкълм зави встрани от главната улица, изчака да преминат пешеходците и после паркира мотора си в съвсем тясно място. Свали каската си и се обърна да я погледне.

— Гладна ли си?

— Май да.

— Знам едно местенце наблизо, където сервират най-страхотната пица в Кънектикът.

— Значи не си опитвал пицата на госпожа Г.

— Може и да ми излезе късметът при нея, но между временно… Вече можеш да се пуснеш.

— О!

Леко смутена, задето не бе осъзнала, че ръцете й все още са около кръста му, тя се дръпна и слезе от мотора.

Той завърза каските отстрани.

— Не е далеч. Тъкмо малко да се разтъпчем, преди да хапнем.

— Нямам нищо против разходката — започна тя, после отвори чантичката си, когато чу сигнала отвътре. — Извинявай, гласова поща. Най-добре да проверя.

— Колко са? — попита той, когато я чу да изругава тихичко.

— Три съобщения.

— Някога оставят ли те на мира?

— Случва се. Рядко, но се случва. Когато хората планират сватба или важно събитие, като специална годишнина например, това се превръща в основна тема на живота им за известно време. Всяко хрумване или проблем, или решение може да придобие чудовищна важност.

Тръгна да прибира отново телефона в чантата си, като си мислеше да се измъкне при първа възможност до тоалетната в ресторанта и да види какво може да направи.

— Не се притеснявай, обади се.

— Няма нужда. Може да почакат малко.

— Ще си мислиш за обажданията и как да се измъкнеш, за да им отговориш. Най-добре го направи още сега.

— Ще гледам да свърша бързо.

Той забави съвсем крачките си и се заслуша, докато тя говореше с някоя си Джина за предимствата на шифона ред тафтата. Двете стигнаха до решение да се срещнат, за да може Паркър да види и двете мостри. След това тя обсъди каляска в стила на Пепеляшка с госпожа Сиймън. Паркър обеща да осигури такава, при което извади бележник и си записа конкретните детайли. Най-накрая увери някой си Майкъл, че и той, и годеникът му Винс все още имат време да се научат да танцуват суинг, и бързичко му продиктува името и телефонния номер на учител по танци.

— Съжалявам — каза тя на Малкълм, докато прибираше телефона в джоба си. — И благодаря.

— Няма проблем. Добре, не ме вълнуват шифонът и тафтата, нито разликата в тежестта и блясъка им, но откъде, по дяволите, можеш да намериш каляска на Пепеляшка, освен в „Дисни уърлд“?

— Ще се изненадаш какво може да намериш, ако имаш подходящите връзки, а в този случай — и практически не ограничен бюджет. Госпожа Сиймън — от „Мебели Сиймън“ — иска дъщеря й да пристигне и да си тръгне в каляска на Пепеляшка и аз ще й я осигуря. След като се уверя, че и булката иска същото.

— Ясно. А защо Майкъл и Винс искат да танцуват суинг?

— Двамата ще се женят през февруари и най-накрая се спряха на тема от ерата на знаменитите биг бендове. Ще бъдат с характерните костюми с дълги жакети и широки панталони и ще носят лачени високи обувки.

Той помълча за миг, докато си представи всичко.

— Май не се шегуваш.

— Не, и мисля, че ще бъде забавно. Затова естествено искат да танцуват суинг, и то особено по време на първия си танц заедно.

— Кой ще води? Това е сериозен въпрос — каза той, когато тя го изгледа строго. — Все някой трябва да води.

— Предполагам, че могат да хвърлят ези-тура или да оставят учителят по танци да реши. Мисля, че ще бъде Вини, защото Майкъл много се притеснява, а Вини е доста самоуверен.

— Значи може би… Чакай малко. Февруари? За Вини Калероне ли говориш?

— Да. Познаваш ли го?

— Да. Познавахме се като деца. Майка ми и неговата са приятелки. Когато чул, че съм се върнал, дойде да ме види. Поддържам мерцедеса му в сервиза. Спомена ми, че ще се жени през февруари и че ще ми прати покана.

— Близки ли бяхте?

— Не особено. — Погледна я за миг, после реши да довърши: — Веднъж преди много години видях как го пребиват зверски. Стори ми се, че би могъл да се защити, ако се бие само с един противник, но имаше двама. Аз изравних шансовете. И се оказах прав. Той се защити достойно. Вини, облечен в дълъг жакет и широки панталони. — Усмивката му изразяваше искрено забавление. — Направо си го представям.

— Сбил си се заради него?

— Не точно заради него. Повече ме подразни, че бяха двама срещу един. Да пребиеш някого, защото е гей, е проява на невежество. Но да събереш банда, за да го направиш? Това е подло. Както и да е, всичко продължи само няколко минути. Това е мястото.

Тя продължи да се взира в него още миг, после се обърна и погледне ресторанта. Въпреки отличното си разположение, заведението изглеждаше сбутано в уличката и дървената обшивка на стените определено бе избеляла.

— Не изглежда нищо особено, но…

— Изглежда си добре, а и ми се хапва пица.

— На мен също.