Нора Робъртс
Щастливи завинаги (22)

Епилог

Първият ден от новата година, замисли се Паркър, докато се настаняваше зад бюрото си, за да навакса с документацията. Празниците, партитата, тържествата, сватбата на Мак, всичко се бе събрало в едно и я бе накарало да изостане с обработката на документите.

Като се добави и нейният годеж, отбеляза мислено тя и вдигна ръка, за да може красивият й диамантен пръстен да улови крехката зимна светлина, нищо чудно, че бе нарушила графика си.

Имаше цял следобед да се погрижи за това, да свери часовника си, така да се каже. И да затвори последната страница от календара на една изпълнена със събития година.

Колко неща само се бяха случили за дванайсет месеца.

Четири годежа и една сватба.

Само преди година дори не подозираше за съществуването на Малкълм Кавана, а ето че след десет месеца щяха да се оженят. Господи, чакаше я планина от работа по планирането и подготовката.

Щеше да се омъжи за човека, когото обича, и сватбата определено щеше да бъде впечатляващо събитие. Отново се загледа в пръстена си и погледът й стана замечтан. Беше започнала и завършила първата си година с Малкълм. Това бе само началото.

Именно това бе причината да не свърши никаква работа, напомни си тя. Вече имаше Синдрома на булчинския мозък.

Включи компютъра си.

Щеше да поработи в тишината на дома си, каза си тя, необезпокоявана.

Госпожа Грейди сигурно довършваше събирането на багажа за ежегодната си зимна ваканция. Мак и Картър вероятно правеха същото за медения си месец. Дел и Лоръл, както и Ема и Джак вероятно се бяха усамотили в техните си домове и се радваха на почивния ден.

А Малкълм — нейният Малкълм — вече бе тръгнал за сервиза, където искаше да навакса малко с работата си.

За вечерта имаха планирана прощална вечеря, за да изпратят подобаващо тримата пътешественици.

После двамата с Малкълм можеха да се откъснат от всичко за няколко дни — ангажиментите на „Обети“ винаги намаляваха в първите дни на новата година — за една кратка зимна почивка във вилата на брега. Само двамата.

— Затова се стегни, Паркър — гласно измърмори тя. — Ти не си единствената булка, която заслужава внимание.

Успя да поработи близо час преди нашествието.

— Защо работиш? — попита Лоръл, когато нахлу в кабинета на Паркър заедно с Ема и Мак.

— Защото така правя винаги. Ти защо не си събираш багажа?

— Вече е събран — Мак вдигна ръка. — Флоренция, пристигаме. Но точно сега… — Трите пристъпиха едновременно напред и я издърпаха от стола й. — Идваш с нас.

— Знаете ли колко съм изостанала…

— Най-много с пет минути — прецени набързо Ема.

— Може и да нямаме работен ангажимент следващите две седмици, но…

— Снощи мина добре, а отлично знам, че вече си събрала багажа, макар да заминавате чак след два дни. Сигурно си опаковала и нещата на Мал — обади се Лоръл.

— Не съм. Само му дадох списък с ценни съвети. Сериозно, трябва ми само още час. И бездруго всички ще вечеряме заедно по-късно.

— Имаме по-важни неща за вършене от работата. — Мак стискаше здраво ръката на Паркър, докато я водеха към стълбите.

— За вас може и да е така, но за мен… — Прозрението я озари светкавично, щом разбра накъде я водят. — Избрали сте ми сватбена рокля.

— Традиция на „Обети“. — Ема потупа приятелката си по дупето. — Наредихме на мъжете да си намерят занимания другаде този следобед. Ще си направим парти за сватбената рокля на Паркър.

— С уточнението, както винаги, че ако не ти подхожда, няма да има обидени и засегнати чувства. — На прага на Булчинския апартамент Лоръл се обърна и препречи вратата. — Готова ли си?

— Разбира се, че съм готова. Чакай. — Паркър се засмя и притисна с ръка сърцето си. — О, боже! Усещам, че това е специален момент, много щастлив. Помогнала съм на толкова жени да изберат своята рокля, а сега аз ще пробвам моята.

— И ще изглеждаш прекрасно. Отвори вратата, Лоръл, ще умра тук навън — оплака се Ема.

— Ето, влизаме.

С ръка на сърцето, Паркър пристъпи вътре. И ръката й просто се плъзна безпомощно надолу.

Снежнобялата коприна гальовно оформяше сърцевидно деколте без презрамки, обвиваше тънката талия и се спускаше в пищна пола. Класическата бална рокля проблясваше деликатно с бродерията и ушитите камъчета, които искряха върху корсажа, спускаха се отстрани на полата и обшиваха долния й край и шлейфа.

Силуетът и стилът несъмнено й подхождаха. Но не това замъгли погледа й.

— Това е сватбената рокля на майка ми. Моята майка.

— Госпожа Г. я извади от гардероба. — Докато говореше, Ема галеше приятелката си по гърба.

— Тя беше слабичка като теб и почти толкова висока. — Госпожа Грейди попи сълзите от очите си. — Може би ще искаш да избереш сама роклята си, нещо по-ново, но решихме…

Паркър поклати глава, останала без думи, просто се обърна и прегърна силно възрастната жена.

— Не мога да правя снимки, докато плача. — Мак грабна кутия с носни кърпи, които винаги бяха подръка в тази стая.

— Ето, всички да пийнат малко шампанско и да се стегнат. — Лоръл избърса мокрите си страни, преди да напълни чашите.

— Благодаря ви. — Паркър целуна госпожа Грейди и по двете бузи. — Благодаря ви на всички. Да, о, боже, дай ми чаша. — Паркър грабна чашата от ръката на Лоръл, както и кърпичка от Ема.

— Красива е — успя да прошепне тя. — Толкова е красива. Виждала съм я само на снимки, само колко прекрасна е била с нея, колко щастливи изглеждат двамата с татко. Омъжила се е за него в тази рокля, а сега и двамата ще бъдат с мен, когато се омъжвам за Малкълм. Това е най-хубавият подарък, който можете да ми направите. Най-хубавият.

— Е, за бога, премери я. Събличай се, Браун — нареди Лоръл.

— Добре. Ето сега.

— С гръб към огледалото — напомни й Ема. — Никакво поглеждане, преди да си готова.

Помогнаха й да я облече, както тя бе помагала на всяка от тях.

— Обърни се, но със затворени очи. Искам да оправя полата и шлейфа. — Вече обмисляща букета, Ема разпери полата, приглади шлейфа. Погледна към Мак, която й кимна, когато зае позиция и нагласи фотоапарата. — Добре, погледни сега.

В огледалото Паркър видя на лицето си изражението, което бе виждала в много други булки. Вълнението, магията, сиянието в погледа.

— Това е била сватбената рокля на майка ми — прошепна тя. — А сега е моята.

— Паркс. — Мак се премести леко, отново натисна бутона. — Изглеждаш забележително.

— Изглеждаш щастлива. — Госпожа Грейди я гледаше грейнала. — Щастлива и влюбена. Нищо друго не подхожда повече на една булка.

— Аз съм булка. Щастлива и влюбена, изглеждам фантастично.

— Остави този фотоапарат, Макензи. — Госпожа Грейди вдигна своя. — Искам снимка с четирите ви. Гледай да не настъпиш шлейфа! Така. Сега си мислете за „Сватбен ден“.

Когато те се засмяха, тя направи снимката.

— Да вдигнем тост. Всички да вземат чашите си. Ема, много си лакома — обвини я Лоръл. — Твоята е празна.

— Помогна ми да спра сълзите.

След като я напълни отново, Ема вдигна чашата си заедно с останалите.

— За една забележителна година — започна Лоръл.

— О, господи, и още как — вметна Мак.

— За нашите мъже — продължи тя, — които са късметлии, че имат нас. За нашата майка.

Госпожа Грейди отново се просълзи.

— Не ме разплаквайте пак.

— За приятелството.

— И за „Обети“ — добави Паркър. — За жените, които управляват агенцията. Ние ще ви оженим с любов, изискан стил и изключително внимание към детайлите. Особено когато става дума за някоя от нас.

Засмяха се, чукнаха чаши. Докато отпиваха, госпожа Грейди се дръпна леко назад и направи нова снимка. Започнаха да говорят за украшението за главата, за цветята, цветовете на роклите, които щяха да облекат другите момичета.

Нейните момичета, каза си възрастната жена, всички щастливи и влюбени и всички фантастично красиви.

За моите момичета, помисли си тя и вдигна чаша за тост. За булките от „Обети“ и тяхното щастливо бъдеще.