Нора Робъртс
Щастливи завинаги (17)

Шестнадесета глава

Малкълм пристигна на мястото на катастрофата доста след полицаите, след пожарната кола и линейката на спешна помощ. Заради студения ситен дъждец той вдигна качулката на суичъра си, докато отиваше към мястото, оградено с жълта лента и сигнални флагчета.

Бяха махнали телата — не се съмняваше, че е имало такива, след като видя смачканите и огънати ламарини, които доскоро са били БМВ.

Втората кола бе ударена лошо, но вероятно можеше да бъде ремонтирана.

С малко повече късмет, пътниците в лексуса биха могли да са излезли куцайки или да са били извадени все още дишащи.

Неговата работа бе да изтегли от мястото онова, което бе останало.

Полицейските светлини прорязваха неспирно движещата се мъгла и постоянния дъждец над хлъзгавия път, осветяваха счупените и натрошени парчета предпазно стъкло, следите от гумите, огънати и почернели хромирани части, кръв и още по-страшно — една-единствена обувка, която още не бе прибрана от банкета на пътя. Тя се запечата в съзнанието му, рисувайки картина на страх и болка и ужасяваща загуба.

Разследващият полицейски екип вече се бе заел за работа, но той и сам можеше да сглоби случилото се.

Мокър път, лека мъгла. БМВ, което се движи прекалено бързо, завива, подхлъзва се, губи контрол, пресича осевата линия, блъска лексуса. Излита във въздуха, преобръща се, удря се, превърта се два пъти, може би и три.

Да, като се имат предвид теглото, скоростта, ъгълът, вероятно три пъти.

Някой излита през предното стъкло, вероятно пътник от задната седалка на смачканата кола, който не е сложил предпазен колан. Ако е имало пътник на предната седалка, то той или тя е бил смазан. Шофьорът едва ли е имал повече късмет.

Виждаше, че пожарникарите са срязали БМВ-то с огромните си клещи, сякаш са рязали консервена кутия, но шансовете да са извадили някого жив от тази страховита развалина бяха нищожни.

Бе видял снимки на колата, която той бе карал, след катастрофата и сега картината изникна в съзнанието му. Не изглеждаше много по-добре от БМВ-то. Но пък колите на каскадьорите бяха направени, за да бъдат смачкани и да запазят живота на шофьора в същото време, освен ако някой по веригата не реши да се направи на много хитър и да спести някой долар.

Надяваше се пътниците да са били в безсъзнание или мъртви преди жестокия сблъсък и търкаляне.

Той не беше. И бе почувствал всичко — ужасяващата болка, жестокото разкъсване и чупене. Бе почувствал всичко, преди да изгуби съзнание. Ако опиташе, още можеше да го усети с пълна сила, затова не си го позволяваше.

Стоеше, пъхнал ръце в джобовете, и чакаше полицаите да му разрешат да изтегли разрухата с камиона.

 

 

Докато Малкълм беше на банкета на пътя и мислеше единствено за кръвта и болката, Паркър се усмихваше на жените, които бъбреха и се смееха в салона в последните мигове на моминското парти на Мак.

— Справихме се добре. — Ема обви с ръка талията на Паркър.

— Много добре. Тя изглежда толкова щастлива.

— Не исках да го казвам по-рано, за да не предизвиквам съдбата, но се тревожех до последната минута да не би Линда да чуе и да се натресе неканена.

— Не само ти. Предимството на това, че сега живее в Ню Йорк, е, че не може да научи за всичко, а и нали има нов съпруг, така че е достатъчно заета.

— Дано да продължи така — помоли се гласно Ема. — Цялата вечер беше чудесна и особено поради липсата на Линда. Всички се забавляваха страхотно.

— Вярно е. Погледни Шери. Все още сияе като младоженка, а виж само как си приказва със сестра ти…

— Бременността се отразява много добре на Сесилия, нали?

— Така е, а и както са склонили глава една към друга, мисля, че Шери вече се пита как ли ще й се отрази на нея самата. Май е най-добре да сменя Лоръл в ролята й на фотограф. Тя…

— Не.

— Не разбирам защо да не…

— Паркър, говорихме за това. — Ема се обърна към нея. — Избрахме Лоръл, защото аз прекалено се разсейвам и си приказвам с всички, а ти… Ами ти толкова дълго се опитваш да направиш перфектната композиция или каквото там искаш, че накрая не правиш почти никакви снимки.

— Няколко, но пък са много добри.

— Изключителни, но предпочитаме купища не толкова съвършени.

Паркър въздъхна примирено. Много обичаше да прави снимки.

— Щом трябва. Предполагам, че е добре да идем при останалите. Хората скоро ще започнат да се разотиват. — Измъкна телефона от джоба си, понеже го усети да вибрира. — Съобщение от Дел.

— Сигурно иска да знае дали вече е чисто и могат да се прибират с Джак и Картър.

— Не. Пише, че има катастрофа на северното шосе, южно от панорамния път. Движението е отклонено и има задръствания. Трябва да предупредим всички, които мислят да минат оттам, а те самите ще се приберат след няколко часа.

— Надявам се да няма пострадали — възкликна Ема, после се усмихна на майка си, която й махаше от другия край на стаята. — Ще ти помогна да кажем на всички.

Както всяко добро парти, и това продължи и след определения час, мнозина останаха да си приказват още малко и накрая домакинята бе щастливо изморена.

— Сега искам шампанско. — Паркър грабна бутилката и си наля. — Вие седнете, госпожо Г.

— Така и ще направя. — Госпожа Грейди се отпусна тежко на стола, събу официалните си обувки и протегна крака. — Напълни ми чашата догоре.

Паркър послушно напълни чашите до ръба, докато Лоръл режеше парчета от онова, което бе останало от триетажната торта с маслен крем, която бе покрила с различни по форма шоколадови листенца.

— Супер. Вижте само какви прелестни подаръци! — Мак гледаше с грейнало лице и леко замъглен поглед към масата за подаръци, която Паркър внимателно бе подредила, след като Мак ги бе отворила един по един. — Сякаш съм спечелила малък, но много изискан магазин за подаръци. Благодарих ли на всички?

— Неведнъж. Колко точно шампанско си изгълтала вече, приятелко? — попита я Лоръл.

— Много, защото ми е позволено да съм леко замаяна на собственото ми моминско парти. Направихме моминското ми парти! — Взе парчето си торта от Лоръл и грабна едно шоколадово листенце. — О, ммм. Казах ли ти, че много ми харесва тортата, която си ми направила?

— Да, скъпа. — Лоръл се наведе и я целуна по главата.

— А казах ли също, че много ми хареса абсолютно всичко? Толкова се радвам, че го направихме тук, в семейната къща. Чувствах се като у дома си, нали разбирате? И всичко изглеждаше толкова красиво. Ем, цветята. Просто върхът. Беше права да използваме многото малки букети и аранжировки и да сложиш от онези оранжеви… как се казват?

— Лилия кана, както и малко цинии.

— Да, същите, както и моравите цветя, които си подхождаха с шоколада на Лоръл и със зелените лъскави панделки и всичко останало.

— Имай доверие на флоралния си дизайнер. Беше много мило от твоя страна да дадеш цветята на майката и сестрите на Картър, когато си тръгнаха.

— Сега те ще бъдат и мое семейство. — Отново се усмихна топло на всички. — Имам толкова невероятно семейство. Вие, момичета, сте най-добрите на света и аз съм щастлива, че ви имам. Всички вас, дяволски щастлива съм. И съм адски доволна, че майка ми не дойде. — Тя си пое въздух. — Опа! Може би наистина съм изпила прекалено много шампанско.

— Имаш пълното право. — Ема се приближи и седна до Мак, потърка с длан рамото й. — Това е време за веселие и наистина беше едно прекрасно парти. Само това е важно.

— Права си. Просто гледам да си изкарам цялата сантименталност и заядливост преди сватбата. Не искам да подсмърчам и да нервнича в самия ден. Това е. Госпожо Г., вие сте майката, която ми е нужна и която винаги е била до мен.

— И аз самата пийнах доста от това шампанско. Не ме разплаквай сега. — После въздъхна. — Е, какво пък. Ти си една кльощава червенокоса многознайка. И аз те обичам още от първия ден, в който пристъпи този праг като малко дете.

— О! — Мак се изправи и се хвърли да притисне госпожа Грейди в здрава прегръдка. — Добре, Лоръл.

— Ооо, не!

Мак само изсумтя на реакцията й.

— Ти си коравосърдечна, когато това ми е нужно, добра приятелка и в добро, и в зло. Когато се държа глупаво, винаги ми го казваш, но не ми се сърдиш.

— Добро обобщение. — Лоръл се засмя в прегръдката ма Мак.

— Ема. Винаги готова да подаде ръка, както и да предложи рамо за опора. Ти намираш начин да видиш дъга и през бурята, а това ми е помагало в много бурни дни.

— Ще има още много дъги за теб, скъпа. — Ема отвърна на прегръдката на Мак със силно притискане.

— И Паркър. — Мак изтри с длани мокрите си бузи. — Нито веднъж през живота ми не си ме разочаровала. Никоя от нас. Ти си тази, която ни даде семейство, даде ни дом, показа ни какво можем да направим, какви можем да станем.

— Мак. — Паркър стана и обхвана с длани мокрите от сълзи бузи на приятелката си. — Знам, че съм малко замаяна от шампанското, но ми се иска всички да са толкова щастливи и толкова обичани, да се чувстват толкова добре, колкото съм аз в момента.

— След всичко казано, мисля, че и ние се чувстваме така. Това е добро начало.

Наближаваше полунощ, когато всички се озоваха в леглата си, а останките от тържеството бяха разчистени. Все още заредена с енергия от успеха и сантиментално настроена след прочувствената, леко повлияна от алкохола реч на Мак, Паркър обикаляше къщата за една последна проверка.

Дом, мислеше си тя. Техният дом, както бе казала Мак. Не само това, което бе наследено от предните поколения — макар то да бе основата — но и онова, в което те го бяха превърнали. Също както техните родители го бяха направили свой дом, добавяйки различни детайли, създавайки живот.

Хората винаги щяха да го наричат „Имението Браун“, размишляваше тя, но онези, които живееха тук, знаеха че е много повече.

Може би един ден тя щеше да го сподели, да надгражда в него с мъжа, когото обичаше.

Това, знаеше тя, си оставаше основата на всичките й мечти, цели, амбиции. Да обича, да бъде обичана, да споделя и гради върху тази любов и партньорство нещо силно и устойчиво.

Можеше да бъде успяла и без това. Да бъде доволна и без това. Но достатъчно добре познаваше себе си, за да знае, че никога няма да се почувства цяла, никога няма да е напълно щастлива без тази любов и партньорство.

Вярваше, с абсолютна убеденост, в силата и властта на любовта, на дадените обещания, на здравината на връзката. Сватбите бяха едно тържество, демонстрация, изпълнена със символи и традиции. Но дълбоко в същината си, именно обетите, обещанията, емоционалната връзка между двама души, които вярваха, че това ще продължи цял живот, бяха най-важни.

А тя бе осъзнала и бе на път да приеме, че Малкълм е човекът, с когото искаше да сподели тези обещания за цял живот.

Но пък, мислеше тя, партньорството изискваше това споделяне, дълбоко доверие, познаване. Все още имаше толкова много късчета и страни от живота му, които той пазеше настрани или дори криеше от нея.

Как би могла да издържи основата, както за него, така и за нея, ако част от него оставаше дълбоко заключена?

Неспокойна, тя намести една възглавничка на дивана. Може би искаше и очакваше прекалено много твърде рано. Но Малкълм не бе единственият, който искаше да знае какво движи нещата и защо.

Забеляза проблясъка на фарове в прозорците и се намръщи. Приближи се и разпознала колата на Малкълм, се зарадва — сякаш го бе извикала с мислите си. Отиде да отвори входната врата.

— Късно е — каза той, когато пристъпи на верандата и прокара пръсти в измокрената си от дъжда коса.

— Няма нищо. Влез. Навън е студено и мокро.

— Видях светлините и реших, че може да си будна.

— Правилно си предположил. — Нещо не е наред, осъзна тя, докато оглеждаше лицето му и забеляза напрежението в него. — Тъкмо приключихме с разтребването.

— Вярно. Да. Как мина? Партито?

— Беше чудесно. — Не се приближи да я докосне, да я целуне. Тя се наведе към него, докосна с устни неговите за поздрав, както и за да го утеши. — От началото до кран.

— Добре.

Той закрачи из фоайето, явно неспокоен.

Кажи ми какво не е наред, мислеше си тя. Сякаш виждаше преградата, която се издигаше помежду им, и мразеше да се блъска в нея.

— Малкълм…

— Имаш ли бира?

— Разбира се. — Трябваше да му даде малко време, каза си тя и го поведе към кухнята. — Сигурно си работил до късно. Успя ли да свършиш всичко, което беше планирал?

— Не. Отметнах доста работа, но после изникна нещо друго.

Тя извади бутилка бира и потърси чаша.

— Бутилката ме устройва. — Отвори я, но не отпи.

Как така не знаеше как да се справи с това — с него, питаше се тя, след като винаги знаеше какво да направи?

— Искаш ли нещо за хапване? Имаме останали хапки от партито или пък госпожа Грейди…

— Не, добре съм.

Не, мислено отбеляза тя, докато той крачеше из кухнята, не беше добре.

Достатъчно, реши тя. Стига толкова.

— Кажи ми какво има.

— Имах да свърша някои неща. След като приключих, не ми се прибираше у дома, затова реших да видя дали не си будна още. Будна си. — Сега надигна бутилката, но след една малка глътка отново я остави на плота. — След като е така, може би ще успея да те убедя да си легнем заедно.

Объркването и разочарованието рязко преминаха в гняв.

— Ако знаех, че ще се отбиеш за бира и секс, може би щях да склоня. Но тъй като не очаквах, не, не можеш да ме убедиш да си легнем.

— Струваше си да опитам. Ще тръгвам.

А сега към останалите й чувства се примеси и ярост. Очите й блеснаха, щом той понечи да си тръгне.

— Да не би да мислиш, че можеш просто да дойдеш, да почукаш на вратата, а после да се обърнеш и да си тръгнеш, щом не можеш да получиш каквото искаш при твоите условия?

Лицето му остана спокойно — безизразно, отбеляза тя и бе сигурна, че има същото изражение и докато играе покер.

— Не помня да съм поставял някакви условия. Моментът е неподходящ, затова се прибирам у дома. И двамата можем да поспим няколко часа.

— О, да, точно така и ще стане, след като ме ядоса и разстрои.

Той спря и прокара пръсти в косата си.

— Съжалявам. Не съм го искал. Трябваше направо да се прибера у дома.

— Може би е трябвало, след като явно смяташ, че връзката ни не бива да включва никакво доверие от твоя страна, нито пък израз на истински чувства.

Безизразността изчезна светкавично, премина в раздразнение.

— Това са глупости.

— Не ми казвай, че са глупости, след като виждам сама. Знаеш къде е изходът — добави тя, докато минаваше покрай него.

Когато я сграбчи за ръката, сякаш лед опари пръстите му.

— Виж, имах тежка вечер, това е всичко. Тежка вечер, гадно настроение. Не биваше да ти ги натрапвам.

— Напълно си прав — отблъсна ръката му. — Занеси си ги у дома.

Рязко отиде до мивката и изсипа там бирата.

Когато погледна през рамо, вече бе сама. Усети пробождането точно под сърцето си.

— Е — измърмори си тя и внимателно изплакна бутилката. — Добре. Ясно. Това не ме устройва.

Представи си как запраща бутилката към стената и чува звука от строшеното стъкло. Но после си призна, че това също не я устройваше, и вместо това я занесе до коша за рециклиране.

Обиколи отново къщата, угаси лампите, провери ключалките на вратите и се качи към своето крило.

В спалнята се съблече, прибра обувките си на мястото им, сложи дрехите в съответните кошове за пране, преди да си облече най-старата и удобна пижама.

Приключи с вечерния си ритуал, стъпка по стъпка.

После си легна ядосана и остана будна до късно през нощта.

 

 

— Не сме се карали. — Паркър вече бе на третия километър от тренировката си. — Ние сме в задънена улица.

— На мен ми звучи като кавга — каза Лоръл.

— Кавга е, когато хората спорят или викат, или си казват неуместни неща. Това не беше кавга.

— Той си е тръгнал. Ти си ядосана. Това също са елементи на кавгата.

— Добре, нека да е на твоето — сопна се Паркър. — Скарахме се и стигнахме до задънена улица.

— Държал се е като глупак.

— Най-накрая сме на едно мнение.

— Проявил е глупост — продължи Лоръл, — като е дошъл тук посред нощ, когато нещо го е тревожело, след като не е имал намерение да ти каже какво го е тормозело. И още по-глупаво е постъпил, като си е тръгнал, когато си му казала да си върви, защото всеки, който те познава, знае, че си очаквала от него да остане да спори с теб, докато накрая го пречупиш и сам не ти сподели какво го тревожи.

Паркър кимна, грабна бутилката си и отпи голяма глътка вода.

— Но пък, от друга страна, той не те познава толкова отдавна като мен, затова е възможно да е приел думите ти да си върви у дома просто като отпращане.

Гърдите й бяха стегнати в здравата хватка на сълзите. Паркър се бореше с тях, докато се бореше със следващия километър.

— Не мога да бъда с някого, който не разговаря с мен, който не може да общува интимно с мен, освен чисто физически.

— Не, не можеш. Но интимността, онази истинската, е по-трудно достижима за някои хора. Не го защитавам — побърза да каже Лоръл. — Просто преценявам и разглеждам трезво ситуацията. Разсъждавам от твое име, след като явно си твърде разстроена, за да го направиш сама.

— Значи сигурно съм много досадна. Съжалявам — мигновено каза тя и слезе от пътечката. — Много съжалявам. Почти не съм спала и се чувствам отвратително.

— Няма нищо. Понякога наистина си досадна.

Паркър се засмя измъчено и грабна една кърпа.

— Да, така е. Сама се дразня от себе си в момента. — Зарови лице в кърпата и го затърка здраво. После остана неподвижна, когато усети прегръдката на Лоръл. — Не искам да плача, защото е глупаво да се плаче за такова нещо. Предпочитам да съм досадна, вместо глупава.

— Не си нито едното, нито другото, а знаеш, че бих ти казала, ако беше.

— Разчитам на теб — отвърна Паркър, пое си дълбоко въздух и полека свали кърпата от лицето си.

— Вбесена си, объркана, тъжна и много уморена. Затова отдели няколко часа да си починеш. Аз мога да поема всичко, което евентуално ще изникне. Ако не мога, ще повикам на помощ Ема и Мак.

— Може би е добре да почина за час. Ще изляза навън, ще се поразходя, колкото да прочистя мислите си.

— Каквото решиш. Дай ми телефона си.

— О, но…

— Сериозно говоря, Паркър, дай ми телефона. — Лоръл присви очи, протегна пръст и го сви. — Иначе ще бъда принудена да приема, че Малкълм не е единственият с проблеми с доверието.

— Не е честно — измърмори Паркър, но откачи телефона от колана си.

Не си направи труда да се преоблича, само си наметна суичър и го закопча догоре. Чистият и прохладен въздух, толкова свеж след нощния дъждец, й се отрази добре. Оголелите дървета протягаха тъмните си клони към небето, което бе толкова синьо и ярко, че тя съжали, задето не е взела слънчеви очила. Тревата, която бе вкочанена от нощния мраз, хрущеше под краката й.

Замисли се, че есента с нейните цветове и блясък и миризмата на пушек почти си е отишла и на нейно място бавно се прокрадваше зимата.

Сватбата на Мак бе само след месец. Още имаше толкова много неща за правене, толкова много детайли, отделни стъпки до финала. Вероятно бе за добро, че двамата с Малкълм бяха направили крачка назад в отношенията си. Тя трябваше да се съсредоточи върху най-важната сватба, която „Обети“ някога бе планирала.

Имаше и предостатъчно грижи с всички останали събития междувременно, а да не говорим за приказната сватба на Сиймън през пролетта, която изискваше постоянното й внимание.

Все още трябваше да направи безброй планове и да подготви хиляди неща за сватбата на Ема и тази на Лоръл.

После идваше ред и на проекта за книгата. С промените и добавките, направени от партньорите й, предварителният план бе готов и изчистен максимално. Време бе да го изпрати на литературния агент, замисли се тя.

В действителност простата истина бе, че нямаше никакво време за връзка.

В друг момент, след време, може би. Но не и сега. И със сигурност щеше да очаква и изисква пълно партньорство и истинско споделяне, пълно доверие.

Както бе между родителите й.

Тя не можеше да бъде — нямаше да си го позволи — да е влюбена в мъж, който не иска същото. Колкото и да болеше да го осъзнае сега, да го приеме, много повече щеше да я боли впоследствие, ако го отрече пред себе си.

— Здрасти, Паркър.

Рязко се сепна насред мисления спор и зяпна Картър, който зави към нея с куфарче в ръка.

— Картър. Загубила съм представа за времето. Отиваш на работа.

— Да. Наред ли е всичко?

— Разбира се. Аз само… Най-добре да се прибирам и да се залавям за работа.

Той хвана ръката й.

— Какво има?

— Нищо. Наистина. Не спах добре снощи, затова… — Правеше същото като Малкълм. Затваряше се в себе си, заключваше се. — Мисля, че двамата с Малкълм скъсахме снощи.

— Много ще съжалявам, ако е вярно. Можеш ли да ми кажеш защо?

— Предполагам, че нямаме достатъчно общи неща или не гледаме на живота по същия начин. Или не искаме едно и също. — Онова напиране на сълзи отново стегна гърдите й. — Картър, не съм напълно сигурна. Не го разбирам.

— А искаш ли?

— Винаги искам да разбера нещата и бих казала, че именно затова няма да се получи между нас.

Той остави куфарчето си на земята, после я прегърна през рамо и тръгна да се разхожда с нея.

— Трябва да отиваш на работа.

— Имам малко време. Когато двамата с Мак имахме проблеми и усещах, че не я разбирам, ти ми помогна. Даде ми ценни съвети за нея, от които имах нужда. Може би ще успея да направя същото за теб.

— Той не ме допуска до себе си, Картър. Има толкова много заключени врати. Винаги когато го попитам за нещо неприятно и тежко — а трудните моменти са част от това, в което сме се превърнали — той казва, че не е важно или че е отдавна минало, или просто сменя темата.

— Не говори много за себе си. Мисля, че си права за заключените врати. Смятам още, че има хора, които ги заключват, за да могат да отворят други врати. Мислят си, че няма да могат да минат през другите, ако първо не затворят онова, което е било преди.

— Разбирам това, наистина. До известна степен. Но как можеш да бъдеш с някого, да се надяваш да останете заедно с човек, който не е склонен да ти позволи да видиш заключеното, който не споделя проблемите си, трудните си моменти? Който не ти позволява да му помогнеш?

— Знам от малкото, което е казвал, и много повече от онова, което майка ми е споделяла с мен, че той е понесъл доста тежки удари като дете. Емоционално, когато е загубил баща си, и чисто физически, от страна на вуйчо му и леля му. Не можеш да бъдеш учител, без да се сблъскаш с деца, които са минали през подобно нещо или в момента го изживяват. В много от случаите доверието изисква много време и страшно много усилия.

— Значи трябва да му дам повече време, да бъда търпелива и да положа повече усилия.

— Донякъде зависи от теб. — Той разтри рамото й, докато вървяха. — От негова страна, бих казал, че той е луд по теб и още не е съвсем сигурен как да се справи с това. Ти искаш, нуждаеш се и заслужаваш да видиш цялата картина, а той смята, че трябва да видиш онова, което е в момента, и това да бъде достатъчно.

— Много добър анализ. — Тя въздъхна и с благодарност се облегна на рамото му за момент. — Не знам дали ме кара да искам да продължа напред, или да се отдръпна встрани, но е много добър анализ на положението.

— Обзалагам се, че и той не е спал много снощи.

— Надявам се да е така. — Беше хубаво да се усмихне и тя го направи, докато се обръщаше да го прегърне. — Благодаря ти, Картър. Каквото и да стане, разговорът ни ми помогна. — Отдръпна се от него. — Сега отивай на училище.

— Може би не е зле да подремнеш.

— Картър, с кого говориш?

— Трябваше да пробвам. — Целуна я по бузата и се запъти към колата си. Едва не се спъна в куфарчето си, преди да си спомни за него.

— Мак. — Паркър въздъхна дълбоко и се обърна към къщата. — Каква щастливка си само.

Остана за миг на мястото си, просто за да погледа голямата къща, която се открояваше в нежносиньо на фона на яркото небе. Какъв красив силует, мислеше си тя, със закачливите детайли на замък от приказките, с блясъка на прозорците. Както и при сватбите, това бяха подробности, знаеше го. По-важното бе, че това бе много повече от къща, дори и нещо повече от дом, което бе основното за нея. Беше символ. Завет. Издигаше се от поколения наред, като наследство за рода и името й. Стоеше и доказваше, че е в кръвта й да съгражда нещо, което ще устои във времето.

Как би могла да съгради нещо с Малкълм, без да разбира какви са неговите устои?

Влезе през кухнята. Кафе, мислеше си тя, трябваше й и прилична закуска, за да влее малко енергия в тялото си. Може би отговорите щяха да се появят по един или друг начин, след като отново се върне към обичайния си дневен ред.

Но когато се озова в кухнята, видя госпожа Грейди да седи до плота с насълзени очи.

— Какво има, какво е станало? — Забравила собствени те си тревоги, Паркър се втурна към нея.

— Снощи е станала ужасна катастрофа. Блъснали са се две коли.

— Знам. Дел ми спомена. О, господи! Има ли загина ли? Някой, когото познаваш?

— По-лошо е. Били са три момичета — тийнейджъри. Били четири, но тъкмо оставили едното у дома. Всички са мъртви, всички.

— О, не! О, господи!

— Познавам майката на едното момиче от литературния клуб, в който членувам.

— Госпожо Г., госпожо Г. — Паркър я стисна здраво и леко я залюля в прегръдката си. — Съжалявам. Много съжалявам.

— В другата кола е имало двама души. Казват, че единият вече е стабилен, но другият още е в критично състояние.

— Ще ти направя чай. — Тя отметна косата на госпожа Грейди от лицето й. — Иди да полегнеш, а аз ще ти го донеса. Ще поседя при теб.

— Не, добре съм си тук. Двете с теб знаем как смъртта — внезапна и жестока като тази — опустошава душата ти.

— Да. — Паркър стисна ръката й и отиде до печката да приготви чая.

— Дейна, жената от литературния клуб. Никога не съм я харесвала особено. — Госпожа Грейди извади кърпичка от джоба на кухненската си престилка, избърса очите си, бузите. — Неприятна жена като цяло, все разбира от всичко, нали ги знаеш. А сега си мисля как е загубила детето си и нищо друго няма значение. Някой е направил снимки на ужасно смачканата кола и ги показаха по местните новини. Надявам се да не ги види, никога да не ги зърва дори, дано да ги отнесат някъде и да ги заключат, преди изобщо да ги види.

— Искам да… — Да ги отнесат някъде, повтори си наум Паркър.

Малкълм.

Затвори очи и ги стисна здраво, пое си въздух. Първо най-належащото.

— Искам да си изпиеш чая, докато аз ти приготвя закуска.

— Милото ми момиче. — Госпожа Грейди си издуха носа и почти успя да се усмихне. — Бог да те благослови, но ти не можеш да сготвиш, дори и ако от това зависи животът ти.

— Мога да направя бъркани яйца и препечени филийки. — Сервира чая на икономката. — Но ако ми нямаш вяра и за това, ще извикам Лоръл да ги приготви. Непременно ще хапнеш нещо и ще пийнеш чай. После ще се обадиш на Хили Бабкок, защото имаш нужда от приятелка.

— Раздаваш команди.

— Точно така.

Възрастната жена сграбчи ръката на Паркър, докато сълзите отново бликаха в очите й.

— Седях тук, с разбито сърце за изгубените деца, за семействата им, дори за детето, което съдбата е пощадила. А част от мен благодареше на Бога, просто не можех да се спра да не благодаря на Бога, задето моите са живи и здрави.

— Имаш пълно право да си благодарна за това. Всички имаме право. Това не намалява тъгата и съчувствието, които изпитваме заради загубата. — Отново прегърна здраво госпожа Грейди, защото си спомняше, много ясно помнеше, как бяха загубили своите близки. Как светът просто се бе сринал и сякаш въздухът бе свършил. Как нямаше нищо, освен ужасна, разкъсваща мъка. — Изпий си чая. — Паркър я стисна силно за ръката за последен път. — Ще се обадя на Лоръл, Ема и Мак и ще отделим малко време да благодарим на Бога и да изразим мъката си.

Целуна икономката по бузата.

— Но аз ще приготвя закуската.

 

 

Четирите се сменяха да наглеждат госпожа Грейди, като се стараеха да не й се натрапват. Всички трябваше да се съобразяват с ангажиментите си, да се подготвят за репетицията същата вечер, както и за натоварения и плътно ангажиран със събития уикенд, така че на Паркър почти не й оставаше време да мисли за друго.

Но се постара да потърси какво пише в интернет за катастрофата.

Гърлото й се сви, докато гледаше снимката и си мислеше, че точно това е видял Малкълм предната вечер. Колко ли по-ужасяващо е било да го види в действителност?

Това бе породило изражението в погледа му, тона на гласа му.

Бе дошъл при нея, каза си тя. Вярно, затворен в себе си, но бе дошъл при нея.

Затова, веднага щом бе възможно, тя щеше да отиде при него.