Нора Робъртс
Щастливи завинаги (12)

Единадесета глава

След вечерната консултация Лоръл сви крака на дивана и протегна ръцете си.

— Мисля, че тази булка определено е фаворит за титлата „Безумно вироглава“. Не само че иска кумата й да води двете й сиамски котки към олтара, вместо да носи букет, ами и настоява да включим животинките и в списъка с гости.

— Което означава ние да осигурим, а тя да плати храната — ще хапнат сьомга — за всяка котка. — Мак вдигна очи към тавана.

— Освен това ще имат малки букетчета на каишките си. — Ема само се засмя. — Както и бавачка по време на приема. Къде ще намериш бавачка за котки? — попита тя Паркър.

— Ще говоря с ветеринаря. Поне не настоя да ги настаним на главната маса за тържествената вечеря.

— За малко се размина. Е, това е проблем, който що решаваме друг път — реши Лоръл. — Сега искам чаша хубаво вино, преди да видя какво мога да си изпрося от госпожа Г. за вечеря, тъй като Дел се обади и каза, че има късна среща.

— Смяна на плана — обяви Паркър. — Трябва да свършим нещо горе.

— Паркър, не мога да участвам в служебна дискусия. Мозъкът ми е блокирал.

— Не става дума за такава. — Паркър стана. — И мисля, че мозъкът ти ще се събуди.

— Не разбирам… — прозрението озари мигновено очите на Лоръл. — Намерила си рокля за мен.

— Да идем да видим.

Лоръл се усмихна широко и подскочи.

— Мой ред е! Има ли шампанско?

— Ти как мислиш? — попита Мак и й помогна да стане.

— Важат същите правила — напомни Паркър, докато се качваха заедно нагоре. — Ако роклята не е подходящата за теб, значи не е. Без сърдити и обидени.

— Още не съм решила какъв стил искам. Все се колебая. Но съм почти сигурна, че не искам було, толкова е средновековно. Извинявай — обърна се тя към Ема. — Но вероятно просто ще избера някакво украшение за косата или само цветя, затова не мисля, че роклята трябва да е прекалено традиционна. Не искам и да съм ултрамодерна, затова…

— И така се започва. — Мак я прегърна през кръста и я стисна здраво. — Нарича се „булчинска треска“, миличка. Била съм на твое място, изпитала съм я.

— Не мислех, че ще бъде така, но се предавам. Затова ли Дел каза, че ще закъснее днес?

— Обадих му се, когато намерих роклята. — Паркър спря пред затворената врата на Булчинския апартамент. — Излязоха навън с Джак и Картър. Готова ли си?

Лоръл прибра косата си зад ушите, леко се стегна. Засмя се.

— Напълно.

Както бе по-рано за Мак, после и за Ема, роклята на Лоръл бе окачена в средата на стаята. До нея имаше бутилка шампанско, която се охлаждаше в сребърна кофичка, както и поднос със сирене и плодове.

Госпожа Грейди стоеше, стиснала в ръка игленика с карфиците и фотоапарата си.

— Красива е, Паркър. — Съсредоточила поглед, Лоръл пристъпи по-близо. — Не бях много сигурна дали да е без презрамки, но ми харесва леко извитото деколте — нежно е — както и наборът, и мънистата по корсажа, които му придават плътност и блясък. — Пресегна се и докосна полата, само с върховете на пръстите. — Не бях сигурна за блясъка.

— На мен ми харесва как материята е прибрана в талията, сякаш нежно насочва погледа към сребристата бродерия в центъра, а после се спуска плавно надолу. — Мак наведе глава, заобиколи и кимна. — Ще станат прекрасни снимки.

— Вижте само как пада и се прихлупва в средата на полата — добави и Ема. — С тези сребърни мъниста по ръбчетата. Украсяват роклята, но не я правят прекалено натруфена. И как само тези линии и форми са повторени и на гърба. Наистина е хубава, Паркър. Браво.

— Ще видим това, след като момичето я облече. — Госпожа Грейди махна с ръка. — Помогнете й. Аз ще налея шампанското.

— Не надничай — предупреди Мак и извърна Лоръл с гръб към огледалото.

— За късмет е точно твоят размер, така че няма да има нужда от много поправки. Затова взех и подплатата. Дори и да не харесаш роклята, самата подплата ще стане за роклята, която избереш в крайна сметка.

Мак грабна своя фотоапарат, след като бяха облекли Лоръл, за да улови в снимка как Паркър и Ема приглаждат полата, закопчават копченцата на гърба.

Мак чукна леко чашата си с тази на госпожа Грейди.

— Какво мислите?

— Нито дума, докато булката не каже мнението си. — Но в очите й имаше влага.

— Добре, можеш да се обърнеш и да видиш.

След разрешението на Паркър Лоръл се завъртя. Лицето й остана безизразно, докато се оглеждаше.

— Ами… — Тя се завъртя на една страна, после на друга, със сериозно лице, после леко поклати глава, от което сърцето на Паркър изтръпна.

— Може би не е точно това, което си имала предвид — започна Паркър. — Което си си представяла. Това е твоят ден. Трябва да бъде абсолютно подходяща.

— Да, така е. Не съм сигурна… — Лоръл се завъртя, за да може да погледне и разгледа добре гърба на роклята. — Просто не знам… как го правиш! Сякаш четеш мисли! — Тя се засмя и прегърна Паркър. — Трябваше да си видиш изражението. Истински стоик. Обичам те. Обичам ви, момичета. О, прекрасна е! Просто идеална. Трябва пак да се огледам.

Откъсна се от тях, за да се завърти пред огледалото със светнали очи, а Паркър само въздъхна облекчено.

— Три от три. — Ема чукна чашата си с нейната. — И макар да възнамерявах да предложа було, сега виждам, че си права, Лоръл.

— В този ред на мисли, взех тези. — Паркър прекоси стаята, за да донесе кутия, в която имаше два декоративни гребена за коса с камъни. — Хрумна ми нещо. Ако можеш да спреш за секунда да се любуваш на себе си, искам да опитам нещо.

— Не може ли да се любувам на себе си, докато ти опитваш? Виж ме само. — Вдигнала поли, Лоръл се завъртя отново. — Аз съм булка!

— Тогава стой мирно. Мислех си, че ако прибереш косата си назад от слепоочията с тези, фризьорът може да измисли нещо забавно за косата на тила.

— И ще сложим цветя — може би косата й ще е достатъчно за френска плитка — пресметна Ема, — като останалата ще пада свободно. Ще кажем да вплетат тънка панделка с мъниста в плитката и ще закрепим малко цветя. Ароматен грах, беше ми казала, че харесваш най-много ароматен грах и божури.

— Наистина харесвам ароматния грах — потвърди Лоръл, после вдигна ръка и докосна бляскавите гребени в косата си. — Харесват ми гребените, Паркър. Точно такова нещо се опитвах да си представя. О, каква рокля! Това е роклята. Малко в стила на трийсетте години. Класическа, но не традиционна. Това е моята сватбена рокля.

— Сега всички заедно — нареди госпожа Грейди, — преди да се размекнете съвсем от емоции и шампанското. Браво на моите момичета — измърмори тя, докато те се подреждаха за снимката.

 

 

Мак оглеждаше огромната и ужасяващо подредена гардеробна на Паркър.

— Може би, ако имах толкова голям дрешник, и аз щях да го поддържам спретнат и подреден.

Паркър отхвърли една червена риза и продължи да избира.

— Не, нямаше.

— Много безчувствена забележка. Вярна, но безчувствена.

— Ако си подреждаше гардероба, нямаше да можеш да си купиш още една бяла блуза само защото е сладка, тъй като щеше да ти е известно, че вече имаш поне дузини бели ризи.

— И това е вярно, но трябва да отбележа и колко е важно да знаеш къде ти е коланът от лачена червена кожа, когато ти трябва точно той. — Мак отвори едно чекмедже в един от многото вградени шкафове, в което бе подредена колекцията от колани на Паркър, спретнато намотани на ролка и подредени по цветове. — И след като знаеш точно кое къде е и пазиш на компютъра си подробен списък на всичко, което имаш, и конкретното му място, защо тогава ти отнема толкова дълго да избереш нещо?

— Защото не знам къде ще ходим, нито как ще стигнем там. — В гласа й се прокрадна раздразнение и тя отхвърли още една риза. — И защото е важно да не изглежда, че смятам това за важно.

Разбрала идеално смисъла на думите й, Мак кимна.

— Кашмирен пуловер, силен цвят. С остро или дълбоко кръгло деколте с бяла блуза отдолу, черни или сиви панталони. Боти на висок ток, в цвят в зависимост от цвета на пуловера. Тази вечер ще е хладно, затова си сложи и онова страхотно кожено яке, което стига до средата на бедрото и леко шумоли, когато вървиш.

Паркър се извърна към приятелката си.

— Имаш пълно право.

— Образите са моят бизнес. Сложи си страхотни обеци и си пусни косата.

— Пусната?

— По-секси е пусната, по-небрежна. Опушен грим на очите и бледи устни. Няма нужда да добавям да носиш луксозно бельо за всеки случай, защото ти имаш само такова. Често ме обзема завист към бельото ти.

Паркър обмисли цялостния образ, нарисуван от Мак.

— Не съм решила дали Малкълм ще има шанса да види бельото ми.

— О, да, решила си.

— Не знам дали ще бъде тази вечер.

— Така е още по-секси.

— Това ме прави нервна, а не обичам да съм нервна — отвори друго чекмедже. Поклати глава и отвори трето. — Това? Хубав, наситен морав цвят, остро деколте, но с оранжев кант, което добавя интересен детайл.

— Отлично. Ако имаш блуза в по-бледомораво, а ти сигурно имаш, сложи нея, вместо бяла. И сивите панталони, светлосивите, с права кройка. Освен това… — Отиде до отсрещната стена, където обувките бяха подредени по вид и допълнително разделени по цвят. — Имаш тези прелестни боти от велур в люляков цвят с този страхотен заострен ток. Цветовете и материите са меки и наситени, но комбинацията има леко небрежен и все пак стилен вид, типичен за теб.

— Чудесно.

— О, и си сложи онези големи халки от ковано сребро. Много рядко ги носиш, а ще допълнят чудесно този тоалет.

— Много са големи.

Мак я посочи с пръст.

— Довери ми се.

— Защо си причиняваме всичко това? — запита Паркър. — Мъжете и без това не забелязват.

— Защото начинът, по който сме облечени, въздейства на това как се чувстваме, как се държим, как се движим. А това го забелязват. Особено как се движим. Облечи се, гримирай се. Ще знаеш, че изглеждаш добре, и ще се чувстваш добре. Така ще си прекараш чудесно.

— Щях, ако знаех какво да очаквам.

— Паркър? — Мак поглади с длан конската опашка на приятелката си, когато очите им се срещнаха в огледалото. — С повечето от мъжете, с които излизаш, знаеш какво да очакваш още от първия миг. Те не те притесняват. Не знам да си имала сериозно увлечение, нещо повече от обикновено харесване или може би известна загриженост за някого, откакто беше в колежа.

— Джъстин Блейк. — Паркър се усмихна леко. — Наистина си мислех, че съм влюбена в него, но после…

— Светът се срина — продължи Мак, мислейки си за времето, когато бяха загинали родителите й. — Той не ти оказа нужната подкрепа тогава, нямаше тази сила.

— И това бе краят.

— И си остана така обаче. Наистина смятам, че Мал е първият мъж, с когото поемаш някакъв риск, след глупавия и егоистичен негодник Джъстин Блейк.

— И виж как добре ми се отразява.

Мак се обърна, постави длани на раменете й.

— Обичам те, Паркс. Рискувай.

— И аз те обичам. — Паркър въздъхна. — Ще си сложи големите сребърни халки.

— Няма да съжаляваш. Трябва да тръгвам. Забавлявай се тази вечер.

Разбира се, че щеше да се забавлява. Защо не, мислеше си Паркър, докато си обличаше коженото яке, което Мак правилно й бе препоръчала.

Знаеше как да се забавлява.

Тя не беше само ангажиран и делови човек през цялото време, както повечето, ако не и всички, от клиентите и можеха да потвърдят. Вярно, че забавлението с клиенти си беше бизнес, но това не елиминираше фактора на забавлението.

Знаеше, че прекалено много обмисля цялата ситуация, което я накара да се запита защо мисли прекалено много, докато накрая й идваше да закрещи.

Нищо не можеше да я облекчи повече от звънеца на входната врата. Сега поне можеше да започне с каквото там щяха да правят тази вечер.

— Непринудено — напомни си тя, докато отиваше към вратата. — Спокойно. Без стрес и напрежение.

Отвори вратата и го видя, застанал на прага, с палци в джобовете на черните панталони и кожено яке върху синя риза с цвета на избелял деним, която не бе затъкната.

Непринуден, помисли си тя отново. Той определено владееше това умение.

— Изглеждаш чудесно.

Тя понечи да пристъпи навън.

— Благодаря.

— Наистина страхотно. — Той не отстъпи, за да й направи път, а направи крачка към нея. Много ловка маневра, щеше да си помисли тя по-късно, при която ръцете му се озоваха в косата й, а устните му — върху нейните.

— Не каза къде ще ходим — успя да прошепне тя. — Нито как… — Забеляза колата му отвън, ниско полегнал звяр в лъскаво черно. — Страшна кола.

— Тази вечер е малко хладно. Реших, че няма да искаш да сме с мотора.

Паркър слезе по стъпалата на верандата и се възхити на силуета на колата. Дел имаше право. Наистина бе елегантна.

— Изглежда нова, но не е.

— По-стара е от мен, но пък се движи отлично.

Отвори й вратата.

Тя се качи. Усети миризмата на кожа и мъжественост и това я накара да осъзнае по-осезаемо своята женственост. Когато и той седна и завъртя ключа, звукът от двигателя я накара да си представи юмрук, свит и готов за удар.

— Е, разкажи ми за колата.

— „Корвет“, модел шейсет и шеста.

— И?

Той й хвърли бегъл поглед, после рязко потегли по алеята.

— Движи се страхотно.

— Виждам го.

— Четирискоростна трансмисия с ниско предавателно число, седемлитров двигател с висок разпределителен вал, двойни странични ауспуси.

— Какво е предимството на ниското предавателно число в трансмисията? Предполагам, че за нея говориш, а ниското число означава, че няма голяма разлика между предавките.

— Схванала си. То е за двигатели с максимална мощност — спортни коли — така че използваните предавки имат малък диапазон. Така контролът е на шофьора.

— Няма смисъл да имаш такава кола, ако не е.

— Тук сме на едно мнение.

— Откога я имаш?

— Като цяло ли? Около четири години. Тъкмо привърших с реставрирането й преди няколко месеца.

— Реставрирането на коли явно е тежка работа.

Той я погледна косо, докато ръката му бе заета със скоростния лост.

— Бих могъл да изтъкна каква ирония е именно ти да кажеш, че нещо е тежка работа. Освен това ми служи като подвижна реклама за бизнеса. Хората забелязват подобна кола, после разпитват за нея. Разчува се наоколо. Така може би някой богат наследник, който държи в гаража си дядовия си „Кадилак“, ще реши да го реставрира или пък някой по-възрастен тип с тлъста пачка в джоба си ще реши да се върне в младостта си и ще ме наеме да му намеря и ремонтирам „Порше деветстотин и единайсет“ от седемдесет и втора година, в което е изгубил девствеността си, което си е постижение в подобна кола.

— Ще приема думите ти на доверие.

Той се ухили.

— Ти къде изгуби своята?

— В Кабо Сей Лукас.

Усмивката му бе светкавична.

— Виж ти, колко ли хора могат да кажат същото?

— Доста от жителите на Кабо Сен Лукас, предполагам. Но да се върнем на колата, много е хитро. Да си имаш подвижна реклама на бизнеса.

И наистина се движеше чудесно, помисли си тя. Прилепваше към извивките на пътя като гущер върху камък. И също като мотора, издаваше приглушено ръмжене и тихо бучене, които говореха за сила и мощ.

Не беше практична, разбира се, ни най-малко. Нейният седан бе практичен. Но…

— С удоволствие бих я покарала.

— Не.

Тя наклони глава, предизвикана от категоричния отказ.

— Имам отлично шофьорско досие.

— Сигурен съм. И все пак не. Каква беше твоята първа кола?

— Малко БМВ кабрио.

— Модел триста двайсет и осем, инжекцион?

— Щом казваш. Беше сребристо. Много го харесвах. А твоята?

— „Камаро зет двайсет и осем“ от осемдесет и втора година, с пет скорости, осемцилиндров двигател. Колата беше истински звяр на пътя. Поне когато приключих с нея. Беше навъртяла над сто и дванадесет хиляди километра, когато я взех от един тип в Стамфорд. Както и да е. — Той паркира срещу един популярен ресторант. — Реших, че можем да хапнем.

— Добре.

Улови ръката й, докато прекосяваха улицата, което предизвика у нея странна лека тръпка, отбеляза тя.

— На колко години беше, когато получи колата?

— На петнайсет.

— Дори не си бил достатъчно голям, за да шофираш.

— Това бе един от многото аргументи на майка ми, когато разбра, че съм похарчил голяма част от парите, които би трябвало да спестявам за колежа, за някаква раздрънкана бричка, която изглеждаше готова за моргата. Щеше здраво да ме натупа и да ме накара да я продам, ако Напи не я бе разубедил.

— Напи?

Той вдигна два пръста, когато влязоха в ресторанта, и получи кимване и сигнал да изчакат малко от салонния им управител.

— Тогава той беше шеф на сервиза, който сега е мой. Работех за него през уикендите и през лятото, както и когато успеех да се измъкна от училище. Той я убеди, че реставрирането на колата ще има образователен ефект, че така ще уча занаят и че това ще ме държи настрани от неприятности, което предполагам си беше самата истина. През повечето време.

Докато вървеше редом с него след салонния управител, Паркър се замисли за своите лета като ученичка. Тя бе работила във „Фондация Браун“ и заедно с Дел се учеха да поемат отговорности и да уважават наследството си, но по-голямата част от ваканциите бе прекарвала в Хемптънс, край басейна на имението им или с приятелки, както и седмица-две в Европа.

Той си поръча бира, тя — чаша червено вино.

— Съмнявам се, че майка ти би одобрила бягството от училище.

— Не и когато ме хванеше, което се случваше често.

— Вчера я срещнах. Пихме кафе.

Видя нещо, което рядко се бе случвало. Малкълм Кана да зяпна от изненада.

— Пили сте кафе… Тя не ми е казала.

— О, беше случайна среща. — Паркър небрежно разгърна менюто. — Трябва да ме поканиш на вечеря.

— Сега вечеряме.

— Неделна вечеря. — Тя се усмихна. — Кой е уплашен сега?

— Уплашен е силна дума. Считай се за поканена, а допълнително ще се уговорим кога е удобно. Била ли си тук преди?

— Ммм. Сервират печени картофи, големи като футболна топка. Мисля да си поръчам един. — Остави менюто си настрани. — Знаеше ли, че майка ти е работила за моята понякога, помагала е на персонала за разни партита.

— Да, знам. — Очите му се впиха в лицето й. — Мислиш ли, че това е проблем за мен?

— Не. Не мисля. Смятам, че би могло да е проблем за някои хора, но ти не си от тях. Не го казах в този смисъл. Просто ме порази…

— Какво?

— Че е имало връзка между нас още тогава, когато сме били деца.

Сервитьорът донесе напитките им и взе поръчката.

— Веднъж смених гума на майка ти.

Тя усети леко стягане в сърцето.

— Така ли?

— Пролетта, преди да замина. Сигурно се е прибирала от някой обяд в кънтри клуба или някъде другаде. — Той отпи глътка бира и се върна в спомените си, извика образа в съзнанието си. — Беше с красива рокля, от онези, които се развяват и карат мъжете да си мечтаят зимата никога да не идва. Имаше напъпили рози, цялата беше на червени пъпки от рози.

— Помня тази рокля — прошепна Паркър. — Представям си я в нея.

— Беше свалила гюрука на колата и косата й бе разрошена от вятъра, носеше и големи слънчеви очила. Казах си, че прилича на кинозвезда. Както и да е, гумата не беше спукана. Просто издишаше бавно, което тя не бе забелязала навреме, затова бе отбила и бе повикала помощ. Никога не бях виждал жена, която изглежда като нея. Толкова красива. Преди да срещна теб. Тя си говореше с мен през цялото време. Къде ходя на училище, какво обичам да правя. И когато разбра, че съм син на Кей Кавана, тя ме разпита за нея, как е и какво прави. Даде ми десет долара повече и ме потупа по бузата. И докато я гледах как потегля с колата си, си помислих, спомням си го, че това е красотата. Истинската красота.

Отново вдигна бирата си и забеляза израза на лицето на Паркър.

— Не исках да те натъжавам.

— Не съм тъжна. — Макар че очите й пареха. — Ти ми даде малко късче от нея, което нямах досега. Толкова много ми липсват, толкова болезнено, затова за мен е утеха да събирам тези късчета, тези образи. Сега мога да си я представя в пролетната й рокля на розови пъпки, как си говори с момчето, което й сменя гумата, едно момче, което само чака да дойде моментът, в който може да замине за Калифорния. И как го очарова. — Тя се пресегна и сложи длан върху ръката му на масата. — Разкажи ми за Калифорния и какво си правил там.

— Нужни ми бяха шест месеца, за да стигна.

— Разкажи ми за това.

Научи, че е живял в колата си през голяма част от времето, че се е хващал на случайна работа, за да си плати бензина, храната и понякога нощувка в мотел.

Разказът му звучеше забавно и любопитно и докато се хранеха, тя си мислеше, че вероятно е било по малко и от двете. Но си представяше и колко тежко и страшно сигурно е било на моменти за момче на тази възраст, което е далеч от дома си и живее само с онова, което съумее да изработи по пътя.

Беше работил на бензиностанция в Питсбърг, после в сервиз в Западна Вирджиния, след това продължил към Илинойс, където работил като механик в околностите на Пеория. И така се придвижвал, прекосявайки страната, и бе видял части от нея, които Паркър знаеше, че не бе виждала и едва ли някога щеше да види.

— Мислил ли си някога да се върнеш? Просто да направиш обратен завой и да се прибереш у дома?

— Не. Трябваше да стигна там, закъдето бях тръгнал. Когато си на осемнайсет, можеш да изкараш много дълго време само с гордостта и ината си. А и ми харесваше да съм сам, без някой да ме наблюдава и да повтаря как било ясно, че няма да успея и че за нищо не ме бива.

— Майка ти никога не би…

— Не, не мама.

— О! — Вуйчо му, досети се тя, но не каза нищо.

— Това е дълга и грозна история. Нека вместо това се разходим.

По оживената главна улица се сблъскваха с хора, които тя познаваше или пък той. И в двата случая имаше достатъчно озадачаване и любопитство, за да го развеселят.

— Хората се чудят какво правиш с мен — отбеляза той — или какво правя аз с теб.

— Най-добре всеки да си гледа неговата работа, вместо да се чуди за чуждите.

— В Гринуич всички са склонни да мислят за семейство Браун. Просто са по-внимателни, когато става дума за теб.

— За мен ли? — Искрено изненадана, Паркър го изгледа намръщено. — Защо?

— В твоя бизнес се сблъскваш с много тайни. В моя — също.

— Какво имаш предвид?

— Хората карат колата си на преглед например, но не — винаги се стараят да извадят всичко, което не искат да се вижда от други.

— Като например?

— Не мога да ги издавам.

Тя го сръчка с лакът.

— Няма такова нещо, ако не знам кой какво е забравил.

— В сервиза си имаме постоянно съревнование. Който намери най-много части от дамско бельо за месеца, получава каса бира.

— О! Хммм.

— Сама попита.

Тя се замисли за момент.

— Мога да те надмина — реши тя. — Мога да те надмина в това.

— Добре.

— Веднъж намерих сутиен „Шантел“ с получашки черна дантела, размер трийсет и шест С, да виси на един клон на върбата край езерото, а във водата плуваха и бикините от комплекта.

— Коя е Шантел?

— Дизайнерка на бельо. Ти разбираш от коли. Аз — от мода.

— Има нещо в колите и сватбите — подхвърли той, докато отваряше вратата до шофьорското място за нея, — което подтиква жените да си свалят бельото. — Ухили се, докато тя се настаняваше на седалката. — Не се стеснявай.

— Много мило от твоя страна.

Когато отново се озова в колата, тя си каза, че вечерта е била успешна. Беше й приятно, беше се забавлявала с него и бе научила малко повече, макар че се бе наложило да тегли думите му с ченгел.

И само на два пъти се наложи да излезе, за да говори по телефона с клиентки.

— Голяма сватба през уикенда — подметна той.

— Две големи, две средни и смесено предсватбено тържество в четвъртък вечер, веднага след репетицията. Както и две събития извън имението.

— Натоварена програма. Защо му е на един мъж да ходи на предсватбено тържество?

Понечи да му отговори дипломатично и професионално, после се засмя.

— Защото годеницата му го кара. За мъжете приготвяме допълнителен бар и пури на терасата. Това помага да издържат до края.

— И морфин ще ми е малко. Колкото до сватбата. Имах предвид тази на сестрата на Картър.

— О, да. Всички я очакваме с нетърпение. С Шери беше истинско удоволствие да се работи. Не попадаме често на булки като нея. Ти си на дванайсета маса. Ще си прекараш добре вечерта.

— Уверен съм.

Когато колата зави по алеята, Паркър усети, че съжалява, задето вечерта приключва, колкото и нервна да бе преди началото й.

— Лятото си отива — отбеляза тя, когато слезе от колата и усети хладината на нощта. — Обичам есента, цветовете и уханието, промяната в светлината. Но винаги ми е тъжно да се сбогувам със зеленината и летните цветя. Предполагам, че и ти съжаляваш, че трябва да се разделиш с мотора си до другата година.

— Ще се поразходя с него още няколко пъти. Вземи си почивен ден и ще го направим заедно.

— Изкусително предложение. — Наистина смяташе така. — Но сме плътно ангажирани през следващите няколко седмици.

— Мога да почакам. Бих предпочел да не го правя. — Пристъпи близо до нея и макар да не я докосваше, тя почувства нарастването на възбудата. — Защо не ме поканиш да вляза, Паркър?

Тя възнамеряваше да каже „не“, бе планирала да го направи още когато се обличаше за излизане. Прекалено рано, прекалено много, прекалено рисковано.

Отвори вратата и му протегна ръка.

— Влез, Малкълм.

Той пое ръката й и затвори вратата зад гърба си. Очите му останаха приковани в нейните, настоятелни, единственият контакт помежду им бе докосването на дланите.

— Покани ме горе. В леглото си.

Тя почувства туптенето на сърцето си, бързите му удари в гърлото си. Бъди разумна, заповяда си мислено тя. Бъди внимателна.

В место това тя пристъпи към него този път, тя потърси устните му със своите.

— Ела горе, Малкълм. Искам те в леглото си.