Клер Лоримър
Шантал (35)

Тридесет и трета глава

Юли 1840

— Узнах от доверено лице, че младата ни кралица носи дете под сърцето си — каза Морийн на Пери, докато двамата се разхождаха под ръка в голямата бална зала на дома си.

Звучеше мелодична валсова музика. На минаване домакините се покланяха и се усмихваха на приятелите си, които присъстваха на техния бал.

— Значи скоро цяла Англия ще ликува. И ние също! — усмихна се на жена си Пери и притисна по-силно ръката й.

Морийн щастливо вдигна лице към него.

— Нима не е чудо, че всичко свърши добре? — прошепна развълнувано тя. — Не се ли гордееш с Шантал, скъпи?

Пери кимна.

— Само на твоето влияние върху нея се дължи голямата й издръжливост — заяви той. — Разказа ми, че винаги, когато страхът й се засилвал, мислела за куража, който сте проявили ти и Тамариск.

— Въпреки това тя е твоя дъщеря, Пери, и съм убедена, че е наследила твоята безразсъдна смелост!

— Без съмнение аз й дължа живота си — отговори с признателност Пери. — Разбира се, на Джон и на Тамариск също. Честно казано, възхитен съм, че Шантал най-после ще се омъжи за Джон. Как ли ще се изненадат приятелите ни, когато тази вечер обявим годежа им!

— Съмнявам се, че някой ще остане изненадан. Вече отдавна никой не очаква от членовете на нашето семейство да водят спокоен, традиционен живот — каза Морийн с весели пламъчета в очите. — Не бих се учудила, ако ни укорят за тази женитба. Но аз ще бъда доволна, ако Джон и Шантал са щастливи!

Когато стигнаха отсрещния край на балната зала, Джон и Шантал тъкмо се носеха във вихъра на валса. Бяха впили очи един в друг и не виждаха нищо около себе си. Лицето на Шантал грееше в щастлива възбуда. Страните на Джон бяха поруменели от гордост и любов. Когато валсът свърши, той стисна ръката на Шантал и я поведе към една пейка в нишата на прозореца. Без да обръща внимание на десетки любопитни погледи, той вдигна ръката й към устните си.

— Колко си красива! — прошепна задъхано той. — Все още не мога да повярвам, че наистина ме обичаш, Шантал!

— Толкова те обичам, че бих умряла без теб! — отговори тихо тя. Огледа балната зала и откри високата и представителна Фльор Дюбоа. — Сигурен ли си, че не съжаляваш, дето се сгодяваш за мен вместо за Фльор? — попита тя.

Само преди няколко дни Джон й беше разказал за любовната си връзка с французойката и Шантал усети прилив на ревност, когато я помоли да покани дъщерите на семейство Дюбоа за големия бал по случай годежа.

— О, Фльор е много красива — подразни я нежно той, но веднага добави: — Все пак не може да се сравни със сестрите си или с теб! Сигурен съм, че няма да мине много време и момичетата ще си намерят обожатели. Я виж как са ги наобиколили приятелите ми. Нито една не остана без кавалер тази вечер.

Джон се радваше, че намерението му да помогне на момичетата дава толкова добри резултати. Беше много задължен на семейство Дюбоа. След ужасните събития в замъка Буланкур френските му приятели бяха приели у дома си Тамариск и Шантал и ги бяха обградили с нежни грижи. Самият той счете за свой дълг да остане няколко седмици в Буланкур, защото носеше отговорност за имота като единствен законен наследник и собственик.

Имаше доста работи за уреждане и много от тях съвсем не бяха приятни. Кметът, полицейският префект и свещеникът се заеха заедно с Джон да възстановят късче по късче ужасяващите подробности от престъпния живот на Антоан.

Постепенно злодеянията му излязоха на бял свят. Слугите признаха, че са присъствали на диви оргии, организирани от Антоан в чест на парижките му приятели. Най-после и сломената Бланш изповяда, че затворената в кулата умопобъркана нещастница наистина е била принцеса Камий дьо Фалоаз, съпругата на Антоан. Призна също, че Антоан е наредил на Стефано да я последва в Париж и да я убие. Тъй като тежката ръка на закона вече не можеше да го накаже, Бланш дори се похвали с хитростта на сина си, който успял да измами самия полицейски префект на Париж, без да помисли, че по този начин уличава себе си в престъпление. Естествено, арестуваха я като съучастничка в убийството на принцесата. Но тъй като Джон се застъпи за нея и заяви, че жената явно не е с ума си, не я хвърлиха в затвора. Пратиха я в строго охранявана лудница. Джон успя да убеди префекта с аргумента, че никоя душевно здрава жена не е способна на подобни зли дела.

Минаха няколко седмици, преди да приключат разпитите и разследванията. Джон уволни прислугата, след като всички мебели бяха покрити с бели калъфи и всички стаи — заключени. Задържа само двама-трима прислужници, които да се грижат за градината и за конете. Знаеше, че дълго няма да се върне в бащиния си дом. Последната му заповед беше да се зазида вратата към тайната стая, в която двамата с Тамариск преживяха три ужасни денонощия.

След завръщането си в Англия Джон предаде на Морийн всички документи на баща си. Никога нямаше да забрави усмивката й, когато разбра, че Жерар не я е измамил, че бракът им не е бил нередовен и че любимият й син Джон е законен наследник на титлата и имуществото.

— Тази новина и сигурността, че вече нищо не заплашва живота на Пери, ме правят най-щастливата жена на света! — беше възкликнала Морийн.

Джон въздъхна със задоволство. А аз със сигурност съм най-щастливият от мъжете, помисли си той и нежно се загледа в Шантал. Тъкмо щеше да я покани на танц, когато в балната зала се появи представителен червенокос мъж — шотландският капитан Хемиш Макрей.

— Сестра ви каза, че ще ви намеря тук — заговори капитанът и широка усмивка озари брадатото му лице. Джон се надигна да го поздрави. — Една госпожичка ми подшушна, че има повод за поздравления!

Шантал се надигна на пръсти и със смях целуна брадатата буза на стария морски вълк.

— Толкова се радвам да ви видя! — каза тя. — Вече се боях, че няма да имам случай да ви се отблагодаря както подобава за всичко, което сторихте за нас.

— О, не — каза капитанът. — Толкова тревоги имахте, че надали щяхте да намерите време за подобни любезности. Но както виждам, споменът за случилото се най-после е избледнял, затова си позволявам да ви съобщя нещо интересно. Пиратът, когото изоставихме на оня самотен остров, е изчезнал!

Когато видя смаяните лица на двамата млади, усмивката му стана още по-широка.

— Преди месец бях в пристанището на Марсилия и чух, че някакъв негодник по прякор Португалския ястреб отново гони кораби в открито море.

— Да не би пак да търгува с роби? — извика Шантал.

Капитанът поклати глава.

— Нищо не се говори за това — каза той. — Но пак си е пират и ограбва кораби, юнакът! Явно има успех.

Шантал избухна в смях.

— Не мога да кажа, че съжалявам — призна тя. — Ти може би предпочиташ да се разсърдя, че Динес отново е на свобода, така ли е, Джон?

— Не, щом това те прави щастлива — отговори великодушно Джон.

Шантал го възнагради със сияеща усмивка.

— Аз също имам новост за вас — каза на стария си приятел Джон. — При нас гостува един млад французин, когото много добре познавате — Симон Сен Клер.

Капитанът направо се слиса.

— Значи момъкът все пак дойде в Англия? — провикна се той.

— Точно така! — отговори Джон. — Двамата с Джанет Милиъс скоро ще се оженят. Семейство Милиъс се върна в Англия, след като приключи мисията си на Сейшелите. Мистър Огъстъс Милиъс не е много добре със здравето. Затова Симон реши да ги придружи в дългото пътуване. Ще се ожени за Джанет още следващия месец. После двамата ще се върнат в плантацията на Мае.

— Това е чудесна новина! — зарадва се капитанът. — Симон и Джанет ще бъдат чудесна двойка.

Странно нещо е любовта, замисли се Джон. Явно нямаше човек по света, който да не почувства силата й върху себе си. Дори Антоан дьо Вал, когото винаги беше смятал за безсърдечен, се беше подчинил на повелите на любовта и беше пожертвал живота си за любимата жена. Джон винаги си припомняше този факт, когато се замисляше за злодеянията на своя несъщ брат.

Джон потрепери. Най-добре беше да забрави всички тези неща. Не можеше да понесе мисълта, че Шантал едва не се ожени за онзи човек. Но Бог беше държал здраво конците на съдбата й в свои ръце и я беше предпазил от тази страшна постъпка. Вече нямаше значение какво бяха преживели. Важното беше единствено, че двамата са свободни и скоро ще се оженят.

Когато Хемиш Макрей тръгна да потърси Симон Сен Клер сред стотиците гости, Джон отново се обърна към Шантал.

— Знам, че си преодоляла всички горчиви чувства срещу Динес — каза той. — Но сигурна ли си, че си преодоляла и своята привързаност към него, Шантал?

Шантал улови ръката му, сякаш искаше да го утеши.

— Понякога все още мисля за него — призна тя. — Когато съм самотна и жадувам за любов, си спомням страстните му целувки и горещите обятия. — Тя видя болезнената сянка, преминала по лицето на Джон, и нежно му се усмихна. — Но аз не копнея за прегръдките на Динес, Джон — продължи тя. — Всичките ми мисли са при теб. Често се опитвам да си представя какво ще бъде, когато се оженим. Смущава ли те, че говоря толкова откровено, скъпи?

Джон с усилие успя да се овладее, толкова много му се искаше да прегърне Шантал пред всичките гости на бала.

— Напротив, мила моя, аз също очаквам с нетърпение сватбената нощ. Вярваш ли, че ще бъда добър любовник, Шантал?

В очите на Шантал проблеснаха весели искрици.

— Ни най-малко не се съмнявам! О, Джон — прибави с въздишка тя, — ние ще бъдем толкова щастливи заедно!

— Да! — съгласи се Джон.

Този път не можа да устои на изкушението на полуотворените й устни. Без да обръща внимание на многото любопитни погледи, той се приведе и я целуна.

Шантал затвори очи. За момент музиката на оркестъра заглъхна и вместо нея в ушите й зазвучаха крясъците на островните птици, шумът на палмовите листа, тананикането на Замби и тихият глас на Динес, който шепнеше: „Куш-куш, обичам те! Ти си моя!“.

Но само след миг залата отново се изпълни със звук на цигулки. Гласът, който й говореше, беше на Джон, устните, които я целуваха, бяха също негови.

— Аз ти принадлежа, Джон! — проговори тихо Шантал.

Тя вече не чуваше воя на вятъра във върховете на палмите. Тихият плясък на вълните по брега също заглъхна…