Клер Лоримър
Шантал (3)

Първа глава

Август 1837

Начело на дългата десет метра дъбова маса седеше млад русокос мъж. Със загадъчна усмивка той наблюдаваше сцената, която се разиграваше пред взора му. Тъмните му очи бяха присвити замислено, веждите — леко намръщени като че ли от гняв или досада.

На другия край на масата един млад парижанин небрежно се пресегна пред дамата, до която седеше, и извика с висок креслив глас, нарушавайки всякакъв етикет:

— Антоан, приятелю, не е ли време да ни представиш състезателите, които утре ще излязат един срещу друг?

Бурни аплодисменти от четиридесет чифта ръце отекнаха във високата зала. С буйни, припрени движения чашите с вино бяха пометени от масата. Чуха се викове на протест, когато тъмночервената течност потече от полираната повърхност по дрехите на гуляйджиите. Виковете се смесиха с призиви към домакина, които го подканваха да удовлетвори отправената молба.

Антоан дьо Вал остана смълчан. Неговото красиво лице бе напълно безизразно, докато шумът и неразборията ставаха все по-неуправляеми. Само едва забележимата гримаса по фино оформените устни издаваше следа от раздразнение, очите му бягаха от лице на лице и оглеждаха онези, които, прекалили с желанието да погълнат повече вино, се бяха зачервили силно. Много от жените също бяха пияни. Всички бяха млади и щедро надарени с женственост и чар. Бяха платени компаньонки за неговите приятели — млади мъже, които можеха да си позволят лукса да пръскат пари за нежни бели рамене, за привлекателно закръглени гърди и съблазнителни устни.

Домакинът, изглежда, не забелязваше, че банкетната зала на замъка Буланкур едва ли е най-подходящото място за тази безнравствена компания, както не обръщаше внимание и на разпръснатите по масата остатъци от храна. В залата нямаше никаква прислуга. Едва след като гостите се оттеглеха в игралната зала, на слугите щеше да бъде разрешено отново да влязат, за да разчистят остатъците от обяда. Антоан дьо Вал държеше все пак на доброто си име или поне си даваше вид, че го прави. Веднага след като менюто биваше поднесено, се забраняваше на който и да е прислужник да става свидетел на обичайните за такива банкети оргии.

— Не ни измъчвай повече, старче — извика друг от присъстващите. — Позволи ни да предвкусим утрешното забавление. — Мъжът грубо се освободи от прегръдките на седящата до него жена. — Нали не си забравил поговорката, която толкова често цитираш, Антоан? „Насити се на всичко красиво, за да откриеш вкуса на изключителното“.

Думите на мъжа се посрещнаха с гръмогласен смях. Жените протестираха с крясъци. Шумът беше оглушителен.

Пушекът от димящите свещи се виеше бавно нагоре към тавана и пареше в очите на двете момчета от кухнята, които се бяха скрили в галерията, под самия таван на залата. И двамата знаеха, че ако бъдат открити да шпионират господаря си, ще бъдат пребити от бой и освободени завинаги от служба при него. Но тази вечер любопитството беше по-силно от страха, а и картината, която можеха да наблюдават, нямаше начин да ги разочарова. И двамата, обикновени селски момчета, бяха чували по-възрастните да говорят за такива „дами“, но съвсем не бяха подготвени да видят така безсрамно разголени гърди. Нито пък да гледат как един мъж ги гали разсеяно, докато пие вино и разговаря с втора красавица, седяща от другата му страна.

Но когато господарят на дома изведнъж стана и започна да говори, страхът надделя над любопитството. Момчетата се измъкнаха безшумно, без да ги забележат, в момента, когато Антоан дьо Вал обяви:

— Тъй като настоявате за това, приятели, ще наредя да доведат гладиаторите!

Силни възгласи на въодушевление посрещнаха решението му. Антоан тропна няколко пъти отчетливо върху масата, за да извика камериера си Стефано. Един мургав мъж с италиански черти на лицето влезе забързано в залата. Той се поклони и приближи главата си до тази на своя господар.

— Какво ще заповядате, мосю виконт?

— Да влязат младите мъже, но без пленниците! — Антоан наблегна на последните си думи, но така тихо, че никой, освен прислужника не можа да ги чуе.

Докато чакаше да изпълнят нарежданията му, Антоан се замисли за развлеченията, които предстояха през утрешния ден. Беше се уговорил със своите гости да се срещнат сутринта в ловната хижа, в самото сърце на голямата гора край Компиен. След което с глутница кучета трябваше да започне ловът на глигани. Душейки неспокойно из храсталаците, хрътките щяха да търсят ровещите за жълъди и друга храна животни. Кучетата ще насочват дивите свине към ловната дружина, а ловците щяха да ги повалят със своите късоцевни пушки. По-късно през деня по-едрите екземпляри ще бъдат опечени на открит огън за вечеря. Преди да дойде време за угощението, компанията трябваше да се оттегли в римския амфитеатър, за да се наслади на кулминацията на деня.

Тъмните очи на Антоан пламтяха върху изненадващо бледото му лице. Амфитеатърът бе една от малкото големи радости в неговия живот, едно от малкото неща, които още можеха да го очароват. Той бе открил старите римски руини преди пет години, малко след завръщането си в Компиен. Един от помощниците на майстора зидар, който се занимаваше с реставрацията на замъка, откри един ден голям камък, така красиво обработен, че сметна за необходимо да извести за това Антоан. Той разпозна веднага археологическата стойност на находката и нареди на група работници да копаят на мястото, където беше открит каменният блок. Така един след друг бяха разкрити и други. След като бяха почистени от пръстта, те внимателно биваха съединявани.

Минаха почти две години, преди целият римски амфитеатър да се открие пред очите на наблюдателите. Разноските по каменоделските работи в разположените наблизо каменоломни бяха огромни. След като вече бе започнал, Антоан не можеше да се откаже от намеренията си, независимо от всичко. Преди една година амфитеатърът беше окончателно завършен. Сега една тайна мечта на Антоан — да пресъздаде зад каменните стени атмосферата на истинския амфитеатър — се сбъдваше. По негова заповед построиха около старите руини стена от букови стволове, висока три и половина метра, която да пази вътрешността от любопитни погледи. Никой, освен няколко предани слуги и, разбира се, неговите гости не знаеше какви злодейски представления се разиграваха в амфитеатъра. Понякога се случваше селяни от съседните села или хора от град Компиен да приближат оградата повече, отколкото бе допустимо. Тъй като руините се намираха в земите на замъка Буланкур, пазачите стреляха с пушките си по всички нарушители. Онези, които успяваха да се измъкнат живи, разказваха за зли кучета и ловни пушки, а други така и не се връщаха. Страхът от това място се разпространи надалече и държеше на подобаващо разстояние дори и по-любопитните и решителни люде.

Антоан мислено се поздравяваше, че успя така добре да запази тайната си. Скучните светски събирания, така типични за аристокрацията по тези места, не го привличаха. Той бързо си спечели славата на особняк. В началото, когато се разчу, че един Дьо Вал отново ще живее в Буланкур за постоянно, той бе отрупван с покани от своите съседи. Постепенно тези покани ставаха все по-редки. Семействата, които имаха дъщери за женене, също прекратиха визитите си. Слуховете за странните забавления на неговата компания преляха чашата и скоро той бе напълно пренебрегнат от съседите, които преди се надпреварваха да го канят.

Размишленията на Антоан бяха прекъснати, когато двадесет млади атлети влязоха в залата. На следващия ден те трябваше да изнесат част от представлението. Бяха облечени само в туники и кожени сандали, младите им загорели от слънцето тела лъщяха на светлината на свещите. Те вървяха по двойки от единия край на залата към другия. Покланяха се на присъстващите, усмихваха се и печелеха бурни аплодисменти и одобрителни възгласи от жените; някои от тях бяха придружени с намеци, които предизвикваха у мъжката част на компанията неудържим смях. Една от жените се надигна и бавно, с неуверени стъпки се отправи към групата атлети. Посегна към един русокос младеж и плъзна ръка по гладките му мускули. Пръстите й го опипваха, сякаш беше ездитен кон. Лицето на младия мъж, което поради топлината в залата лъщеше от пот, стана огненочервено. Стоящите наоколо мъже гръмко се смееха и настояваха да отговори подобаващо на интереса на жената, като й покаже достойнствата на своето тяло, за което тя така копнееше. Останалите гости ги подкрепиха с бурни възгласи. Окуражена от вниманието, което бе привлякла, жената плъзна ръце по гърдите на момъка. Закачливо разроши меките му златни коси. Бе застанала вече съвсем плътно до него. Ръцете й се спуснаха по стройните хълбоци надолу към бедрата. Заобикалящите ги аплодираха все по-вихрено.

Смеейки се, куртизанката дръпна плата от рамото на мъжа. Бялата туника се свлече от него и го остави съвсем гол. Младият атлет гледаше отчаяно към своя господар, който седеше начело на масата с безизразно лице. Състезателите бяха държани седмици наред далеч от всякакви жени, докато се подготвяха физически за утрешния ден. Парфюмът на жената, разголените й гърди и докосването на нейните ръце застрашаваха да взривят самоконтрола на мъжа. Той напразно се съпротивляваше на порива на кръвта си; тялото му реагира на несекващите ласки. „Малкият ми любовник!“ — гукаше жената, притискайки се към него. Подвикванията и смехът станаха оглушителни. Изведнъж се разнесе резкият глас на Антоан и накара останалите да замълчат.

— Достатъчно шеги! — обяви той. — Гладиаторите ми трябва да пестят силите си за утрешните игри. След това ще видим!

Жената отиде на мястото си. Младият мъж покри голотата си с ръце и се присъедини към другарите си.

Докато тичаха през залата, шумът от сандалите им по гладкия дъбов паркет едва се долавяше. Преди да напуснат, те се поклониха на Антоан.

— Къде намираш тези мъже, Антоан? — запита, изпълнен със завист, един млад гост. — В Париж не може да се открият срещу пари такива божествени младежи, независимо за каква цел. Господи, ти си наистина късметлия!

— Не става дума за късмет! — отвърна Антоан. — Не вярвам в случайности. Когато искаш да получиш нещо, за което други полагат напразни усилия, трябва само да използваш правилно мозъка си. Не съм толкова глупав да търся тези гладиатори в Париж. Уредил съм така нещата, че да ми ги изпращат от други страни. Всичко е възможно, когато човек е готов да плати съответната цена. Това би трябвало и ти да го знаеш — каза той, като кимна към тъмнокосата стройна красавица, която, демонстрирайки любовната си всеотдайност, бе увиснала на ръката на младия мъж.

Силен смях последва думите на Антоан; почти всички мъже тук знаеха каква цена иска красивата брюнетка в замяна на своите прелести. Повечето от присъстващите имаха пари. Бяха синове на аристократи, които по време на революцията бяха напуснали Франция. След реставрацията те отново се сдобиха със старите си права. Луи-Филип здраво седеше на трона; бунтовете срещу предшественика му Шарл X бяха забравени. Един атентат срещу краля миналата година бе предотвратен. С приятелски настроената Англия, управлявана от младата кралица Александрина-Виктория, живееха в мир и приятелство.

Сред познатите на Антоан се ширеше убеждението, че и той е състоятелен млад мъж. Беше известно, че баща му, покойният виконт Жерар дьо Вал бе оставил на сина си своето владение. Разточителното реставриране на замъка Буланкур и неговото обзавеждане показваха, че двадесет и девет годишният наследник не е обръщал внимание на разноските. Замъкът бе обзаведен по-разкошно от кралския дворец в Компиен. Антоан беше натоварил Бовале, Рандон и Роже с изготвянето на някои от най-изящните дърворезби в огромната банкетна зала. Поръча на Льо Дру да проектира витото стълбище, което водеше към галерията над залата. Върху каменните стени, които бяха много големи и поради това преди стояха непокрити, сега висяха гоблени, тъкани на ръка в близкия град Бове. Всеки от тях показваше мотиви, свързани с предците и историята на фамилията Дьо Вал. Платна на майстори като Коро, Търнър и Констабъл украсяваха залите. Замъкът Буланкур не само се бе превърнал в един вид музей, съхраняващ безценни творби на изкуството — самият той бе произведение на изкуството.

— Този Антоан е истински художник! — бе казал някой. — Ако беше роден в друга обществена среда, със сигурност би израснал като голям майстор.

— Мосю виконт! — Настойчивите нотки в гласа на камериера Стефано, който се бе приближил, откъснаха Антоан от размислите му.

— Сега пък какво има? — попита той раздразнено.

Мъжът държеше сребърен поднос, върху който лежеше писмо, надписано с ясен почерк и със замах. То бе адресирано не до виконт Дьо Вал, а до господин Дьо Вал. Със смръщени вежди Антоан взе писмото и започна да чете. Докато очите му бягаха по редовете, лицето му полека се издължи, разкривайки обзелото го лошо настроение. Той се надигна ненадейно и с широко разперени ръце помоли гостите си да замълчат.

— Дълбоко съжалявам, приятели, но празникът свърши. Налага се веднага да отпътувате обратно за Париж.

Присъстващите запротестираха:

— Вече е десет часът, драги мой! Ти с ума си ли си? Пътуването до Париж трае пет часа! Конете са уморени! По пътя може да попаднем в ръцете на разбойници. Какво ще стане с утрешното празненство? Не можеш просто така да ни изгониш!

Но лицето на домакина бе станало отново непроницаемо, както обикновено.

— Съжалявам, че ви поставям в затруднение, но трябва да си заминете — каза той спокойно, ала с тон, недопускащ повече никакво възражение. — Повярвайте, че не бих отложил забавленията, ако не беше наистина наложително. Стефано! — обърна се той към камериера и продължи със същия рязък тон: — Нека изкарат веднага каретите пред вратата. Съобщи на прислугата, че след половин час всичко трябва да е опаковано и готово за отпътуване!

Възгласите на протест преминаха постепенно в недоволно мърморене. Гостите на Антоан се надигнаха от масата. Някои, злоупотребили с пиенето, трябваше да бъдат подкрепяни от своите приятели. По двама или по трима, те се насочиха, олюлявайки се, към изхода на залата, докато Антоан остана сам на голямата маса за хранене. Взе писмото, което един куриер бе донесъл от „Отел дьо Франс“ в Компиен. Със стиснати устни зачете още веднъж написаното.

„Скъпи ми Антоан,

С голяма изненада научих от стопанина на хотела, че се намираш понастоящем в замъка Буланкур.

Пристигнах тази вечер заедно със съпруга си, сър Перигрин Уайт, и с неговата дъщеря Шантал. С нас е и твоят природен брат Джон. Не сме очаквали, че ще те срещнем. Нашето намерение беше да посетим гроба на твоя скъп баща. Не съм го посещавала от последното си пребиваване в Компиен преди шест години. По онова време мосю Мужен, адвокатът ми, беше казал, че живееш някъде в Америка и че не знае точния ти адрес. За голяма моя радост установих, че с Буланкур всичко е наред. Ако знаех къде да ти пиша, отдавна щях да съм го сторила, нали обещах на баща ти да се погрижа за твоето благополучие. За съжаление обстоятелствата направиха това невъзможно, понеже принцеса Дьо Фалоаз, твоята настойница, не ми остави никакъв адрес, когато в годината на смъртта на твоя баща напусна дома си в Лондон и отпътува в неизвестна посока.

Сега, когато научих, че си в непосредствена близост, просто не съм на себе си от радост. Ако нещо не ми попречи, възнамерявам да те посетя утре рано сутринта. Така ще имаме най-сетне възможност да се видим и да споделим един с друг онова, което сме преживели през всичките тези години.

Бъди така добър и ми прати известие по моя куриер.“

С много обич: Морийн

Антоан се облегна с лакти на масата, подпря брадичката си с ръка и се загледа безмълвно в пространството, сам в опушената от догарящите свещи голяма зала.

— Да му се не види! — изруга той тихо и едва удържайки яда си, добави: — По дяволите!

Знаеше много добре, че ругатните са безполезни; налагаше се да приеме жената, която най-много мразеше на този свят — Морийн дьо Вал, и която от известно време се наричаше лейди Уайт. Антоан взе една кана, наля вино в чашата си и я изпи на един дъх. Трябваше да са минали седемнадесет години от момента, когато за последен път погледна в очите своята мащеха, спомняше си Антоан. Тогава бе само на единадесет години, но въпреки това съзнаваше, че тя бе застанала между него и баща му. С проницателния си поглед тя внимателно го наблюдаваше в очакване да направи и най-малката грешка. Винаги намираше някакъв повод да пошушне нещо отвратително за него на баща му. А той, бедният глупак, беше като тесто в ръцете й. Със своята красота, с чара си, с присъщата си упоритост Морийн напълно го бе подчинила. После дойде онази история с глупавото, незначително провинение на Антоан. Беше откраднал от един съученик, тя каза веднага за това на баща му и Антоан бе отстранен от дома, от нейния дом. Не й се удаде все пак да го изгони окончателно. Родният му дом му принадлежеше по право. Баща му, Жерар дьо Вал, не бе допуснал в своето завещание никакво съмнение в това. Замъкът Буланкур и принадлежащите му земи трябваше да бъдат предадени изцяло и единствено на него.

Антоан остави празната чаша, взе отново писмото и още веднъж, за трети път, внимателно прочете всеки ред. Спря, когато погледът му попадна на изречението: „… и твоя природен брат Джон…“. Не знаеше нищо за това и не желаеше да чува за такъв брат. Можеше да предположи, че мащехата му е била бременна, когато той и принцеса Камий дьо Фалоаз са напуснали Англия. Ако беше така, това означаваше, че баща му е оставил законен наследник, тоест човек, който с пълно право можеше да му оспори титлата виконт Дьо Вал.

„Не и докато аз съм жив — измърмори Антоан мрачно. — Дори и да съм извънбрачно роден, баща ми ме е признал пред бога. Аз съм виконт Дьо Вал и никой друг!“

Той стана припряно. Столът му политна назад и с трясък падна на пода. Стефано веднага влезе в залата.

— Донеси ми незабавно перо и хартия! — заповяда му Антоан. — И кажи на куриера, който донесе писмото, да чака за отговор. Побързай!

Сега, когато вече знаеше какво трябва да направи, той не се страхуваше повече от една среща с Морийн. През целия си живот се беше придържал към девиза, че всяка коварна опасност трябва да се предугажда навреме. Тогава и само тогава човек може да е сигурен в нейното преодоляване.