Клер Лоримър
Шантал (21)

Деветнадесета глава

Октомври 1838

Вече повече от месец тримата изоставени живееха на остров Коативи. Всеки ден Шантал правеше по една резка в кората на палмата пред хижата си. Така разбра, че и месец октомври скоро ще свърши. Точно след четири седмици беше рожденият й ден. Щеше да навърши осемнадесет години. На този тропичен остров времето минава едва забележимо, мислеше Шантал, докато с усилия зашиваше поредната дупка на многократно кърпената си пола.

Замби беше направила дълга игла от рибена кост и с помощта на ножа беше пробила дупчица в единия й край. С присъщата си сръчност младата негърка беше изтеглила и груб конец от памучни влакна. Но иглата беше толкова голяма, че при всеки опит да прави малки бодове Шантал избухваше в луд смях. Ала този път тя въздъхна и си помисли, че скоро и тя ще тръгне гола като Замби, тъй като полата и блузката й много бързо се разпадаха на съставните си части. Негърката беше облечена само с две парчета плат, които висяха на кръста й отпред и отзад. Междувременно Динес също беше захвърлил ризата и панталоните, с които му беше прекалено топло, и носеше само тънка кожена препаска.

Шантал не можеше да свикне с голото тяло на Динес, колкото и да се стараеше. Ядосваше се на собствената си слабост, но очите й непрекъснато се насочваха към загорялата му кожа, към силните му и мускулести крака и ръце, и към твърде изявената му мъжественост, по-скоро подчертана, отколкото прикрита от кърпата между бедрата. Смущението й се усилваше и от факта, че Замби не пропускаше случай да привлече вниманието й върху Динес и да изрази възхищението си от него, когато сечеше дърва, крачеше гордо със саморъчно направената си въдица или просто лежеше на слънцето и спеше. Замби бързо усвояваше английския от Шантал и двете жени можеха да разговарят доста добре помежду си.

— Красив мъж. Много силен! Добър! — Това бяха само част от комплиментите й.

Тя се учудваше, че Шантал е толкова сдържана с него, и макар че младата жена непрекъснато й обясняваше, че не й трябва мъж, колкото и силен и красив да е, Замби не се съмняваше, че Шантал е луда, щом отблъсква така упорито опитите на Динес да се доближи до нея.

— Мъж има нужда от жена. Жена от мъж — казваше тя.

По лицето й се изписваше объркване всеки път, когато Шантал не допускаше Динес в хижата си. Тя така и не разбра защо Шантал настоя да има свой „дом“ и трябваше да построят втора колиба за нея. От своя страна Шантал се ядосваше, че Динес не прави нищо да разясни на момичето английските нрави и обичаи. Той въобще не се опитваше да скрива твърдата си решителност един ден да притежава Шантал. Всяка вечер оставаше дълго край загасващия огън и с всевъзможни аргументи се опитваше да я убеди да му се отдаде.

— Кога най-после ще се примириш с това, че сме осъдени да прекараме живота си на този остров? — казваше той и втренчено се вглеждаше в нея със зелените си очи под тъмните гъсти вежди, сякаш искаше с поглед да проникне в сърцето й и да открие там признаци на слабост. — Ти явно смяташ, че те лъжа, когато ти обяснявам, че тук сме далеч от обичайните морски пътища. Но точно по тази причина бях избрал острова за свое скривалище. Кълна се в Бога, Шантал, вероятността за спасение е направо нищожна и е истинска лудост да се надяваме. Желая те повече, отколкото съм желал която и да е друга жена по света. Имам нужда от теб. А каквото и да казваш, знам, че ти също ме желаеш!

— Но аз не те обичам! — опитваше се всяка вечер Шантал да му разясни становището си. Тя се учудваше сама на себе си, че с такава лекота е преминала на „ти“ с този пират. — Много добре знаеш, че не е редно, Динес, дори ако и аз… изпитвам същите чувства като теб! — Треперещият й глас издаваше отчаяните й усилия да скрие желанията, за които Динес говореше толкова откровено.

Понякога гневът му избухваше и той крещеше, че закостенелите й възгледи за любовта и брака са толкова излишни на този остров, колкото и носенето на дрехи.

— Ти си едно глупаво благовъзпитано момиченце, което няма ум в главата си дори колкото негърката, която те обслужва! — бушуваше Динес. — Търпението ми скоро ще свърши. Забрави ли, че мога да те имам, когато и където си искам? Какво да направя, за да те убедя, че е напълно безсмислено да се противиш?

Шантал по-лесно понасяше караниците, отколкото молбите му. Самообладанието заплашваше да я напусне най-често тогава, когато той внезапно се отпускаше до нея на пясъка, вземаше ръката й и я притискаше до устните си.

— Наистина ли не разбираш колко си красива, когато отблясъците на огъня играят по лицето ти? — питаше с лекия си акцент той. — Сърцето ми прелива от любов към теб, Шантал! Тялото ми изгаря от желание! Смили се над мен! Нима наистина ме смяташ за толкова грозен? О, сладката ми, как да те накарам да станеш моя!

В тези случаи Шантал се разтреперваше от вълнение. Дланите й овлажняваха, сърцето й забиваше глухо и бързо. От страх, че гласът й ще я издаде, тя стискаше устни и се вглеждаше дълбоко в святкащите очи на Динес. В тях се четеше жадна молба за милост, но и тайно предизвикателство да продължава да му се съпротивлява.

Една вечер тя се опита да му обясни защо усилията му са напразни, като му разказа за връзката си с Антоан дьо Вал.

— Сгодена съм за друг мъж и след спасението ни ще живея с него във Франция — обясни тя с надеждата, че думите й звучат убедително.

При това съвсем не беше сигурна, че Антоан не се е оженил за друга, когато е разбрал, че се е удавила в морето. А и не знаеше дали й се иска да живее във Франция. Щом помислеше за връщане у дома, в съзнанието й изникваха Бар Хаус, милият й татко, мащехата й и не на последно място Джон. Когато говореше за Джон, Динес я слушаше, макар и с недоверчива усмивка, но когато му разказа за привързаността си към Антоан дьо Вал, той с ръмжене й обърна гръб.

— Ти не обичаш французина, а другия! — заявяваше й той при всеки подобен разговор.

Когато Шантал поклати глава и се разсмя, той я погледна с искрена изненада.

— Обичам Джон като свой брат! — подчертаваше тя. — Възхищавам се от него и го уважавам именно като такъв. Той ме познава дори по-добре от собствения ми баща.

Но Динес пренебрежително махаше с ръка при подобни уверения и казваше, че не се интересува от миналото й, а от общото им бъдеще.

— Нашето бъдеще! — произнасяше той с натъртване.

Той е едно невъзпитано, упорито момче, помисли си с усмивка Шантал и отново се зае да кърпи полата си. Както винаги тя усети благотворната слънчева топлина по голото си тяло. Вече отдавна не носеше изпокъсаното си бельо. Динес и Замби бяха отишли към лагуната да проверят дали в примките, направени от саморъчно изплетени въжета, не са се хванали няколко омара. Тези примитивни капани бяха много ефикасни. Почти всеки път Динес се връщаше с някоя вкусна добавка към общата им вечеря. Шантал знаеше, че има на разположение около час. През това време усещаше върху себе си само погледите на птиците, които обитаваха малката колония на другия край на заливчето. Тези шоколадовокафяви птици, не много по-големи от врани, имаха ципи между пръстите си, извити човки и клиновидни опашки. Изравяха дълбоки ями в пясъка и снасяха в тях яйцата си. Като всички птици на острова, те бяха питомни. Не се страхуваха от хората, но нощем така виеха, че в началото Шантал се стряскаше от ужас в съня си. Междувременно свикна с тези шумове и денем много обичаше да гледа странните, но толкова мили същества, които гордо се разхождаха из пясъка.

Шантал свърши с шиенето и се надигна. Погледна към слънцето и разбра, че Динес и Замби ги няма вече повече от час. Бързо облече полата и блузката си, защото съвсем не й се искаше да я изненадат гола-голеничка. Динес й се присмиваше, че е толкова срамежлива, но въпреки акулите, морските таралежи и бодливите лисици тя всеки път влизаше все по-навътре в лагуната, когато се къпеше или плуваше, за да се изплъзне от любопитния му поглед.

— Ти прекаляваш с глезотиите си! Предпочиташ да рискуваш живота си, но да не ми позволиш да се насладя на красотата ти! — караше й се той. — Никога не съм виждал подобна глупачка!

Дали наистина не беше глупава, питаше се Шантал, когато се зае да събира сухи клони и кокосови черупки, с които да засили огъня, докато се върнат спътниците й. Замби явно я смяташе за такава, а и Динес също. Но той беше див пират, човек извън закона и от него не можеше да се очаква да се държи според традиционните правила за приличие.

Когато Шантал се обърна и както обикновено се загледа към морето, за да види дали на хоризонта не се е появил кораб, тя съзря Вечерницата. На тази географска ширина звездата изглеждаше три пъти по-голяма, отколкото в Англия. Когато беше малко момиченце, баща й често й показваше Вечерницата през прозореца и я караше да повтаря едно малко стихотворение:

„Блести, блести, звездице,

каква си ти, сестрице?

От що блестиш на онзи свод

и осветяваш нашия живот.“

Обзета от спомена, Шантал сякаш чу гласа на любимия си баща. Очите й се напълниха със сълзи. През изминалия месец често беше усещала тъга по дома, но никога не беше изпитвала такова отчаяние, както днес. Досега упорито се противопоставяше на твърденията на Динес, че никога няма да ги намерят и тя вече няма да види семейството си. Но днес я завладя толкова силно чувство на самотност, че тя захвърли снопа съчки и се затича да пресрещне Динес и Замби.

Динес носеше в двете ръце кошове за омари. Във всеки от тях имаше по един голям рак. Като видя тичащата насреща му Шантал, той щастливо се засмя, хвърли кошовете и я вдигна в силните си ръце.

— Какво ти е! — попита той. — Какви са тези сълзи, моя малка Дамашкуш?

На майчиния език на Динес думата се произнасяше по този сладък начин. Беше я превел на английски и Шантал знаеше, че означава кайсия. Динес го съкрати на Куш-куш и въпреки старанията на Шантал да не го допуска твърде близо до себе си, галеното име не я остави равнодушна. Почувства се дори поласкана, когато той й обясни, че потъмнялата й от слънцето кожа е същата като златния плод на кайсията и ухае още по-сладко от нея.

В този миг обаче мъката на Шантал се усили още повече от сърдечния му поздрав. Вместо да го помоли да я пусне на земята, тя обгърна с ръце врата му. Остави сълзите си да текат свободно и скри лице на гърдите му като изплашено дете.

Замби вдигна кошовете с омарите. Зъбите й блеснаха в ослепително бяла усмивка и тя се запъти към колибите, тананикайки някаква песничка. Заедно с плясъка на вълните това беше успокояващ шум и в обятията на Динес Шантал се почувства утешена.

— Но какво става? — попита отново той, този път на английски. — Нарани ли се? Уплаши ли те нещо? Какво те мъчи, Куш-куш?

— Нищо ми няма! — извика Шантал. — Просто не мога да понеса мисълта, че никога вече няма да се върна у дома. Тук няма да ни намерят, нали, Динес? А за теб това няма никакво значение! Ти и Замби с удоволствие бихте останали тук завинаги.

Динес усмихнато се вгледа в разплакалото й лице.

— Много е лесно да бъдем щастливи в този рай. Аз винаги съм вярвал, че имам нужда от богатство, за да бъда доволен, но сега най-после разбрах, че на остров като този се нуждая само от добро здраве и от жена до себе си! — При тези думи усмивката изчезна от лицето му.

— Пусни ме, моля те! — каза Шантал. Думите му отново й припомниха сложността на взаимоотношенията им. Сълзите й изсъхнаха и тя изтри страните си с длан. — Съжалявам, че се оставих отчаянието да ме завладее.

— Няма нищо! — отговори кратко Динес и послушно я пусна на земята. Но ръката му остана обвита около талията й. — Струва ми се, че ти постепенно се примиряваш с истината, бедна моя Куш-куш! От този остров няма измъкване — и от мен също!

И преди Шантал да разбере намеренията му, той светкавично я притегли към себе си и притисна устните й до своите. За момент у нея се надигна съпротива, но скоро сладка отмала се разля по тялото й и тя почувства, че я обхваща слабост. Затова опря ръце о гърдите му и се опита да го отблъсне от себе си. Но сякаш против волята й ръцете й обгърнаха врата му и тя отговори на целувките му.

Динес мълвеше в ухото й нежни думи на майчиния си език, които тя не разбираше. Внезапно той я притегли под зелените палми и внимателно я положи на топлия пясък. Слънцето клонеше към заник и скоро двамата потънаха в настъпващия здрач.

— Не бой се, миличка Куш-куш — шепнеше Динес, докато опитните му ръце стремително опипваха тялото й. — Ще бъда много нежен с теб, обещавам ти. О, колко си красива!

Шантал с ужас усещаше, че слабостта я завладява все повече и повече. Тъмното лице на Динес се надвеси над нея и нетърпеливите му пръсти разкопчаха блузата й. Сякаш огън лумна в тялото й, когато устните му се впиха в гърдите й. Тя направи плах опит да обърне глава и да му се изплъзне, въпреки че с цялото си същество се стремеше към него и съпротивата й се топеше под палещите му докосвания. Изгорялото му от слънцето тяло миришеше на море. Когато я целуваше, устните му имаха солен привкус. В продължение на няколко минути тя се притискаше силно до него, отговаряше на целувките му и се отдаваше изцяло на вълните на желанието, които разлюляваха тялото й и разкриваха пред нея напълно нов свят, непознат и примамлив.

Но когато ръката на Динес се плъзна към талията й и дръпна връвчицата, с която беше завързана полата, Шантал изпищя:

— Не!

И се опита да се освободи с помощта на ръцете и краката си. Само за миг беше осъзнала какво огромно значение имаше за нея крачката, която едва не беше сторила. Когато Динес дори не разхлаби прегръдката си, а продължи да се занимава с полата й, тя се надигна и заудря с юмруци по гърдите му.

— Няма да го направя! Пусни ме, Динес! Моля те, умолявам те! Не те искам!

При последните й думи той моментално спря и толкова рязко я пусна, че тя падна по гръб в пясъка. После се облегна на лакът и се вгледа в лицето й. Страните му бяха зачервени от гняв, зелените му очи мятаха мълнии.

— Ти мамиш собственото си тяло! — изръмжа грубо той. — Желаеш ме така, както аз теб. Много добре знам кога една жена е готова за любов.

Шантал отчаяно издърпа блузката пред гърдите си, за да избегне пронизващия му поглед. С ужас установи, че зърната на гърдите й са набъбнали и цялото й тяло тръпне от желание да изпита отново милувките му. Веднага осъзна, че Динес имаше право: тя беше готова за любов.

Вдигна очи към него и унило промълви:

— Вярно е! Аз… аз те излъгах! Но все едно какви са чувствата ми, Динес, аз не мога да ти се отдам. Разбираш ли ме?

— Не, нищо не разбирам! — отговори сърдито той. — Страхуваш ли се от мен? Или те е страх от самия акт?

Шантал поклати глава и буйните тъмни коси закриха пламтящите й страни. Но Динес я хвана за брадичката и я принуди да го погледне в очите.

— Да не би да искаш да запазиш девствеността си? — попита безмилостно той.

— Не, не! — отговори откровено тя. — Но не мога и да наруша клетвата си.

— Каква клетва? — попита Динес. — За бога, момиче, да не би да си решила да станеш монахиня?

— Не, Динес, разбира се, че не! — отговори Шантал. Въпреки неловкото си положение тя неволно се засмя, като видя ужаса, изписал се по лицето му. Протегна ръка и докосна рамото му в няма молба. — Ти сигурно смяташ, че причините са детински или ексцентрични, но това е много сериозно за мен.

Динес сграбчи ръката й и я притисна до сърцето си.

— Имай милост към мен и ми разкажи всичко! — прошепна умолително той. — Щом е толкова важно за теб, обещавам, че няма да ти се присмея.

Шантал пое дълбоко дъх.

— То е въпрос на чест, на моята чест — заговори спокойно тя. — Тържествено обещах на майка си, че никога няма да бъда с мъж, който не е мой съпруг. — И тя отчаяно изгледа Динес. — Ако беше мой съпруг, Динес, нямаше да те отблъсна, повярвай ми!

Ядът моментално изчезна от лицето на мъжа. Лека усмивка заигра в ъгълчетата на устните му.

— Това било значи! — каза той. — Става въпрос за чувството ти за самоуважение. — Той протегна ръка и нежно отмахна косата от лицето й. — Нима наистина мислиш, че подобни неща имат значение тук, на острова? Преди минути изтича към мен с разплакани очи, защото най-после беше проумяла, че няма да ни намерят, Шантал, и че сме осъдени да прекараме тук остатъка от живота си. Аз го разбрах още когато „О Байладо“ изчезна на хоризонта. Ние зависим един от друг. Не можеш ли да разбереш колко е прекрасно, че ние двамата с теб сме млади, здрави и в никакъв случай грозни? Ние сме чудесна двойка, можем спокойно да живеем като мъж и жена и да имаме колкото си искаме деца. Нямаме друг изход!

— Като мъж и жена? — повтори Шантал.

— Да, макар че тук няма свещеник, който да ни венчае — отговори Динес с лека ирония в гласа, която се смекчаваше от усмивката му. — Въпреки това ще сключим брак пред лицето на Бога. Замби ще ни бъде свидетел. То е все едно, че сме в черква. Думата ни ще бъде не по-малко задължаващи от обещанието, дадено пред майка ти. Как мислиш, Шантал? Ще се омъжиш ли за мен?

Шантал погледна дълбоко в очите му. Предложението я изненада, също както стремителното желание на тялото му. Ръката му милваше нежната закръгленост на рамото й. Леките му докосвания отново възбудиха сетивата й и тя с големи усилия се опита да се концентрира върху съдбоносното решение, което й предстоеше да вземе.

Динес все повече се въодушевяваше от идеята си.

— Върни се в хижата, подреди косите си и се направи колкото се може по-красива, Куш-куш. Аз ще направя същото. Замби ще приготви празнична вечеря. Тъй като нямаш венчална рокля, ще ти събера голям букет цветя. Замби ще изплете венец за косите ти.

Каквото и да си приказва Динес, това все пак няма да е истинска венчавка, разсъждаваше Шантал. Но и без това нищо от дните им на острова не напомняше за миналия им живот. Ако Динес беше прав в твърденията си, че тук няма да ги открият, тогава алтернативата беше следната: или ще живее с него като негова жена, или ще остане девствена до края на живота си. А тя не искаше това. Бедната Замби, тя е осъдена да прекара сама дните си. Тази мисъл помрачи настроението на Шантал, но само за кратко. Самата тя трябваше да стане жена на Динес и щеше да избегне подобна зла участ. Отчаяно се опитваше да убеди самата себе си, че бракът ще бъде валиден, ако двамата положат клетва пред Бога, макар че няма църква и свещеник, който да ги благослови. Възможно ли е тя, Шантал Лусия Мария Уайт, наистина да храни подобни надежди в сърцето си? Да е готова да се омъжи за някакъв морски разбойник, за когото могат да се кажат толкова малко добри неща? Тя безпомощно се вгледа в тъмното лице на Динес. Трябваше да признае, че той е извънредно красив мъж. На остров като този той щеше да й бъде отличен съпруг и да я пази много по-добре от Антоан дьо Вал, чиято фина красота и изисканост тя почти беше забравила. При подобни примитивни условия мъжът трябваше да бъде силен и смел, не толкова образован и с добри маниери. Всъщност тя нямаше в какво да го укори. След деня на пристигането им той повече не се опита да я изнасили, въпреки че тя напълно зависеше от волята му. Отнасяше се към нея с уважение като същински джентълмен. А колкото до пиратското му минало — нима този факт имаше някакво значение тук, на Коативи?

В съответствие с обстоятелствата те бяха създали свои собствени правила и мащаби. Поддържаха земята около колибите винаги изрядно чиста и заравяха отпадъците в земята, за да не привличат термити и бръмбари. Убиваха дивеч, за да имат храна, но никога за удоволствие. Честно разделяха помежду си питейната вода и всички хранителни продукти.

Със съгласието на тримата бяха разпределили помежду си необходимите за деня работи. Динес вършеше всичко, за което се изискваше физическа сила. Замби правеше съдове за ядене и за пиене от палмово дърво, събираше разни растения и билки за лечение на рани и температура. Шантал се грижеше за огъня, издърпваше влакната на кокосовите орехи за постелки, събираше яйца от костенурки и птици, стриди и малки раци, за да допълни трапезата, която се състоеше от убитите от Динес животни и уловените от него риби. Като нещо, което се разбира от само себе си, Замби беше поела всички по-груби работи, като почистването на примитивните съдове за храна, метенето на колибите и прането на останалите им дрехи, които закачваше да съхнат през нощта на изплетено от самата нея въже.

Така тримата бяха създали своя собствена цивилизация. Досега никой не беше почувствал скука, защото на този мъничък остров всекидневно откриваха по нещо ново. Имаше хиляди пъстри миди в най-разнообразни форми. Шантал имаше вече голяма сбирка от тях. В бистрата вода погледът й откриваше великолепни рубиненочервени корали, както и такива с цвят на топаз или сапфир. Морето гъмжеше от риби във всички цветове на дъгата, от най-различни родове и видове. Цветя, пеперуди, птици и насекоми се срещаха тук в тропическо изобилие. Шантал събираше цветя, притискаше ги между два плоски камъка, докато изсъхнат и ги подреждаше в касетка от бамбук, изработена за нея от Замби. Там тя пазеше всичките си богатства.

Единствено дъждът прекъсваше меката монотонност на живота им. Внезапно и непредвидимо някъде далеч в морето се събираха тъмни облаци и се втурваха с бясна скорост към брега. Там, където само преди миг пламтеше огненият диск на слънцето, вече се лееше дъжд като из ведро и ги намокряше до кости, заливаше колибите и угасяваше огъня. Колкото и да се стараеха, дъждът проникваше през палмовия покрив на оскъдните им жилища. По време на буря тримата се сгушваха един до друг и треперейки от студ, се вслушваха в глухото бумтене, с което кокосовите орехи падаха по пясъка на плажа. Върховете на палмите се мятаха насам-натам и се привеждаха почти до земята под стремителния напор на вилнеещата буря. Понякога вятърът толкова се усилваше, че заплашваше да отнесе колибите им. Но коловете бяха забити дълбоко в песъчливата почва и укрепени с камъни, така че засега устояваха.

По време на буря Шантал винаги усещаше тъга по дома и мъката така я душеше, та й се струваше, че няма да може да я понесе. Но скоро слънцето отново проблясваше, вайканията на Замби преминаваха в радостна песен, а Динес крачеше по плажа в добро настроение и доволно си подсвиркваше. След вечеря тримата обичаха да седят край огъня в настъпващия здрач и да си разказват истории.

Описанията на Замби за племето й и селото, в което беше живяла, ги възхитиха. По-късно Динес призна на Шантал, че не е имал представа колко цивилизован е моралният кодекс на африканското племе и че вече не одобрява заробването на бедните негри.

Когато Динес разказваше за пиратските си приключения, той мъдро премълчаваше кървавата им страна. Шантал винаги се трогваше и изпитваше дълбока симпатия към него, когато с копнеж говореше за красивия си кораб, за силата и бързината му. Самата тя развличаше събеседниците си с разкази за живота в Лондон, за грамадните дворци и катедрали, за сградите на Парламента, които наскоро бяха изгорели до основи и в момента се строяха наново. Динес се интересуваше най-вече от тунела на мистър Брунел под Темза и от живота на изисканото лондонско общество и кралското семейство.

Замби напредваше много бавно в овладяването на английския език и естествено не разбираше голяма част от разговорите им. Но слушаше с такова внимание, че двамата се слисваха. Динес забеляза, че Замби учеше португалски много по-бързо от Шантал. Младата англичанка много трудно овладяваше майчиния му език. Динес често разговаряше на португалски с негърското момиче и понякога Шантал усещаше нещо като ревност; сърдеше се, че двамата обсъждат нещо, от което тя е изключена.

Никога не й мина през ума, че Замби е наложница на Динес. Беше твърде неопитна в подобни отношения и възприемаше външните прояви на нежност само като ненатрапчива, изпълнена с уважение загриженост на робиня към господаря й, същата, каквато Замби проявяваше и към нея. Негърката беше вярна и предана прислужница. Беше направила гребен от рибешка кост и с удоволствие разресваше косите на Шантал, които междувременно бяха стигнали до бедрата й. Когато от време на време докосваше лицето или ръката на Динес, Шантал никога не помисляше, че в този жест се крие нещо повече от невинно обожание.

— Достатъчно време размишляваш, Куш-куш! — Гласът на Динес изтръгна Шантал от обърканите й мисли за живота им на острова и отново извади на преден план необходимостта да вземе решение още в този момент. Динес протегна ръце и я притисна до себе си. — Съдбата го иска, Шантал! — произнесе настойчиво той. — Иначе защо беше нужно да открия мъничката ти лодка сред вълните на безкрайния океан? Затова и екипажът ми се разбунтува. Не вярваш ли в съдбата, Шантал?

Без повече да се съпротивлява, тя се облегна на него, разсъждавайки над странната възможност всичко това да е дело на някаква висша сила, многократно по-мощна от човешката воля. Тази представа беше по-утешителна от мисълта, че само случайността я е довела на този остров в компанията на Динес. Щом такава беше волята божия, бог сигурно щеше да се съгласи и с брака, за който настояваше Динес.

— Е, добре! — промълви тихо тя. — Ще се омъжа за теб, Динес да Гама, ако това е, което ти наистина желаеш.

— Знаеш, че е така — отговори дрезгаво Динес.

Изпълни го чувство на триумф и сърцето му заби по-силно. Най-после търпението му щеше да бъде възнаградено. Това красиво английско момиче с аристократичен произход щеше да стане негово. Вече нямаше нужда да прибягва до насилие. Тя беше готова да му се отдаде по собствена воля.