Клер Лоримър
Шантал (19)

Седемнадесета глава

Ноември 1838

Пери вдигна очи от вестника си и погледна към Джон, който ровеше с вилицата из чинията си за закуска.

— Трудно ще им бъде на американците да бият рекорда на „СС Грийт Уестърн“ и да прекосят Атлантика за четиринадесет дни и половина! — отбеляза той с надеждата да събуди интереса на младия човек.

Морийн и той бяха много загрижени за душевното състояние на Джон. Откак преди месец научиха, че „Валета“ се смята за изчезнала в открито море, Джон беше потънал в отчаяно мълчание. Отказваше да излиза от къщи и не се срещаше с приятелите си. Нито Морийн, нито търпеливата Джулия, нито дори самият Пери бяха успели да го накарат да се усмихне или да се заинтересува от нещо.

Пери също беше дълбоко покрусен и вероятната смърт на любимата му дъщеря късаше сърцето му. Но той знаеше, че не бива да се отдава завинаги на болката, затова се бореше с нея с всички сили и постоянно се стараеше да поддържа доброто настроение на близките си. Но Джон беше неутешим. Пери поднови опита си да събуди интереса му и продължи:

— Няма нищо ново за войната между Франция и Мексико. Минаха вече два месеца от обявяването й. Една от страните би трябвало да е завоювала някой по-голям успех. — Той въздъхна. — В нашия свят мирът не може да се задържи дълго. Мистър О’Конъл агитира в Дъблин и е разбунил цяла Ирландия. В Канада също избухнаха въстания. Трябва да бъдем благодарни, че поне в нашата страна царува мир.

Морийн влезе в столовата и прекъсна монолога на Пери:

— Смятам да отидем в Националната галерия на „Трафалгар скуеър“ — заговори с принудена веселост тя. Спря зад стола на сина си и леко положи ръка на рамото му. — Срам ме е, че още не сме били там, след като откриха галерията през август. Ще ни придружиш ли, мили Джон?

Джон въздъхна. Беше отслабнал със седем килограма и изглеждаше блед и нещастен.

— Моля те, извини ме, мамо, но нямам настроение да разглеждам картините на Търнър или Ландсър. Мисля, че ще е по-добре да отида в Адмиралтейството да видя има ли нещо ново.

Беше му станало навик един път седмично да отива там, въпреки че учтиво му бяха дали да разбере, че веднага ще съобщят на семейството му, ако научат нещо за съдбата на „Валета“. Засега се знаеше само, че корабът не е пристигнал в Бомбай. Съобщаваше се за силна буря в близост до остров Мавриций и „Валета“ вероятно не беше успяла да я избегне.

Морийн хвърли загрижен поглед към Пери над главата на Джон. Макар че силно страдаше от предполагаемата смърт на единствената си дъщеря, на зетя и на доведената си дъщеря, тя винаги се стараеше да концентрира цялото си внимание върху живите.

— Не мислиш ли, че трябва да обръщаш повече внимание на реалния живот, мили? — попита тихо тя. — Шантал щеше много да се натъжи, ако знаеше как я оплакваш. Защо не заминеш някъде? Какво ще кажеш за Франция? Разказа ми колко добре си се чувствал в компанията на дук Дюбоа и семейството му. Те сигурно ще бъдат възхитени да те видят отново.

Споменът за посещението във Франция накара Джон да се изчерви. Не беше мислил за Фльор от деня, в който, мрачен като смъртта, Пери му беше съобщил, че Шантал и Тамариск вероятно са мъртви. Шокът и болката бяха толкова силни, че Джон едва не обезумя. Непрекъснато си припомняше щастливите детски дни, прекарани с Шантал, но го измъчваха и неприятни спомени: виждаше пред себе си сияещата от радост Шантал, която се разхождаше в градината под ръка с Антоан.

В своето ожесточение срещу злата съдба Джон усещаше някаква коварна радост при мисълта, че сега Шантал няма да се омъжи за неговия несъщ брат. Пери беше съобщил с писмо на Антоан за предполагаемата смърт на Шантал, но за всеобща изненада досега нямаше отговор.

Джон пое дълбоко въздух. А може би мама е права, помисли си той, като ми предлага за известно време да напусна Бар Хаус. Може би това ще ми помогне да се примиря с бъдещето, което ми изглежда като зейнала пропаст. Може би пък Фльор и красивите й, засмени и щастливи сестри ще ме развеселят малко. Това беше доста добра алтернатива на идеята, която го беше завладяла през последните седмици: да отиде в Испания, да се бие и да падне с чест в някоя битка, ако има късмет!

И така, следващата седмица Джон се върна във Франция и се озова с коня си на посипаната с чакъл входна алея към замъка на семейство Дюбоа. В оскъдната светлина на мразовития ноемврийски ден сградата изглеждаше студена и отблъскваща. Яркото слънце, което помнеше от предишното си посещение, беше отстъпило мястото си на сива, влажна, потискаща мъгла. Джон реши, че е направил грешка, като се е върнал в Бове. Но само минути след пристигането настроението му се подобри. Грамадни букови цепеници, повече от метър дълги, пламтяха, пукаха и пращяха в огромната камина и изпълваха с приятна топлина оскъдно обзаведените помещения. Младите дами от дома Дюбоа го наобиколиха и оживено зачуруликаха. Не мина много време и огънят, както и сърдечното посрещане разтопиха леда в сърцето на Джон. Единствено Фльор оставаше мълчалива. Тя хвърляше загадъчни погледи към Джон, докато му помагаше да свали тежкото пътническо палто и нареждаше на една от сестрите си да го окачи в гардероба да изсъхне.

Представителният дук влезе в салона с отмерени крачки и поздрави госта с благосклонна усмивка.

— Ей сега ще дойде и съпругата ми — каза той и протегна ръка на Джон. — Щом чу за пристигането ви, веднага се зае да приготви празнична вечеря.

Близначките, които си приличаха като две капки вода и бяха както винаги красиви, замечтано гледаха госта.

— Болен ли си бил? — попита едната.

— Толкова си блед! — допълни другата.

Едва когато приключиха с вечерята, състояща се от пъстърви и печена патица и обилно полята с отличното вино на дука, Джон се почувства достатъчно смел и заговори за постигналия го наскоро тежък удар на съдбата. Когато свърши, семейството остана няколко минути в мълчание. Фльор първа изрази съчувствието си.

— Когато загина годеникът ми Хуан, една мила английска приятелка ми написа писмо, в което цитираше вашия поет Уилям Уърдсуърт: „Смъртта за всички ни е пристан тих“ — произнесе нежно момичето. — Като прочетох тези думи, разбрах, че ме е боляло не за мъртвия, а за самата мен. Милите на сърцето ти хора вече не се нуждаят от сълзите ти, Джон.

Джон не намери сили да й отговори, но и никой не очакваше това от него. Късно през нощта обаче Фльор дойде в стаята му. Всички отдавна спяха. Тогава тя отново заговори за загубата и за голямата му болка.

Седна като любяща сестра на края на леглото му и започна да милва ръката му. Тихото й съчувствие доведе дотам, че цялата мъка, насъбрала се в сърцето на Джон през последните седмици, си проби път навън. Той вече можеше да произнася спокойно името на Шантал, а не беше успявал да направи това нито пред майка си и Пери, нито пред обляната в сълзи Джулия.

— Може би, ако вярвах в смъртта на Шантал, по-лесно щях да се примиря с нея! — обясни той. — Родителите ми, познатите от Адмиралтейството — всички ми казват, че вече няма надежда корабът да се появи в някое чуждо пристанище. Толкова време е минало и не може да стане чудо. Казаха ми също, че ако има останали живи, те отдавна щяха да са достигнали остров Мавриций. Знам, че всички ми мислят доброто, но някъде дълбоко в себе си не мога да повярвам, че никога вече няма да видя моята малка Шантал. Не ме питай защо, не мога да ти го обясня. Просто не желая да приема, че тя е мъртва!

Фльор предпазливо се намеси:

— В определени моменти всички вярваме или искаме да вярваме в нещо и храним напразни надежди, не огромната ни вяра ще го превърне в действителност.

Джон въздъхна.

— Без съмнение това изцяло важи за мен. Но знаеш ли колко често се стряскам нощем и чувам гласа на Шантал, която ме вика! Кълна ти се, това не е сън, нито е плод на въображението ми!

— С течение на времето ще се примириш със загубата — отговори меко Фльор. — Може би ще срещнеш нова любов. Ако пък не срещнеш, постепенно ще свикнеш да живееш без любимия човек. Ще ми разкажеш ли за нея, Джон? Ако искам да намаля болката ти, трябва да споделя спомените ти.

Почти час трая разказът на Джон. Интересът на Фльор го окуражаваше и въобще не му мина през ума колко е неподходящо да пее любовни химни за друга жена в нейно присъствие. Беше дълбоко трогнат, че Фльор инстинктивно усеща желанията му, дори когато самият той не е наясно със себе си. Обезумял от отчаяние, той не беше разбрал колко много е искал да говори за Шантал. Когато най-после Фльор се надигна да си върви, Джон почувства, че от раменете му се е смъкнал огромен товар.

— Голямо облекчение е да изразиш болката с думи — каза умницата Фльор, когато той й благодари.

Със своята женска интуиция тя усещаше, че сега не е време да му припомня предишните им отношения. Затова само леко го целуна по челото и на пръсти излезе от стаята.

Както и при първото си посещение Джон имаше чувството, че е добре дошъл. Без формалности го приеха в кръга на семейството, сякаш винаги беше принадлежал към него. Времето не беше подходящо за излети извън дома, затова момичетата прекарваха свободното си време в разнообразни невинни забавления. Играеха шах и карти, плетяха или бродираха подаръци за предстоящите коледни празници. Джон помогна на Роз да донесе елха от градината и цял следобед я украсяваха със свещички и пъстри лентички, направени от момичетата на цветчета.

В замъка цареше трескава дейност и атмосфера на сърдечна непринуденост. Вечер Фльор и сестрите й пееха коледни песни и с голямо удоволствие разучаваха с Джон песни от неговата родина. Без той да го знае, цялото семейство се стремеше да му създава занимания, за да не му остава време да тъгува.

Не мина много и Джон отново стана предишният. Въпреки че не говореше пред Фльор за това, той беше твърдо убеден, че Шантал е намерила убежище в някое кътче на земята и че един ден двамата отново ще се срещнат. Все пак Фльор беше съумяла да пробуди сетивата му и той напълно осъзнаваше странно предизвикателната й женственост. Семейството често се оттегляше и ги оставяше сами. Винаги имаше свободно място на дивана до Фльор и свободен стол на масата, така че Джон да седне до нея. При редките им излети строго се съблюдаваше правилото той и Фльор да пътуват в малкото купе, което побираше само двама души. Както дукът, така и дукесата се отнасяха с Джон като със свой син. Тя го кореше, когато оставяше следи с калните си обувки по чисто излъскания под, изпращаше го с разни поръчения толкова често, колкото и дъщерите си, защото непрекъснато забравяше нещо и трябваше да моли близките си да й го донесат от някое забутано кътче на замъка, разбира се, „avec urgence“! При нея всичко беше спешно, цялото семейство се забавляваше с капризите й и добродушно я дразнеше „да бърза малко по-бавно“. Джон бегло си помисли, че това здраво свързано помежду си семейство вероятно е решило да го ожени за Фльор, но бързо отхвърли тази идея. За него това беше немислимо.

Фльор никога не говореше за бъдещето, нито за техните минали отношения; всяка вечер тя се промъкваше в стаята на Джон, но само за да поговори с него и да го целуне за лека нощ. В този момент Джон често протягаше ръка да я задържи. Усещаше желание да притисне до себе си пищното й тяло и постепенно желязната му решителност да не отстъпва пред възбудата се разклати. Макар че това мило момиче някога убедително беше твърдяло, че е доволно от физическата близост между двамата без по-нататъшни взаимни задължения, Джон много добре знаеше, че не бива да се възползва от самотността й. Негов дълг беше да се отнася към Фльор с уважение, макар самата тя да не го изискваше.

Всички членове на семейството, от най-младия до най-стария, се опитваха да убедят Джон да остане и след Коледа. Но той знаеше, че трябва да се върне в Бар Хаус при близките си. Родителите му бяха поели настойничеството над четирите малки деца на Тамариск и Чарлз и ги бяха приели в своя дом. Джон много обичаше племенниците си. По възраст той беше най-близо до тях в сравнение с останалите членове на семейството и смяташе за свой дълг да направи коледните празници колкото се може по-щастливи за клетите сирачета.

През нощта преди отпътуването му Фльор дойде при него както обикновено. Но този път поведението й беше съвсем различно от друг път.

— Сметнах, че е нужно да ти кажа довиждане на четири очи — заговори с треперещ глас тя. — Много ще ми липсваш, скъпи Джон!

В меката светлина на свещите Джон видя пълните й със сълзи очи. Той беше дълбоко трогнат. Никога не беше предполагал, че спокойната, овладяна и самоуверена Фльор може да прояви такова бурно чувство.

Джон протегна ръка и хвана нейната. Тя беше леденостудена и трепереше.

— Премръзнала си! — укори я той. — Наметни одеялото на раменете си, Фльор!

Младата жена не се и помръдна. Почти нечуто тя прошепна:

— Надявах се никога да не проявя слабост, Джон. Но чувствата ми са толкова силни, че вече не мога да се владея. Твърдо бях решила да не го правя, но сега дори ще ти призная, че те обичам!

По бузите й се стичаха сълзи. С отворена уста Джон се взираше слисано в бялото й лице. Не знаеше какво да каже. Неочакваното разкритие, че трезвата Фльор храни романтични чувства към него, го улучи право в сърцето.

Момичето потрепери и пое дълбоко дъх.

— Зная, че ти не ме обичаш, нито пък ще ме обикнеш някога — продължи тя. — Ясно ми е, че в сърцето си оставаш верен на своята Шантал, а след всичко, което ми разказа, разбрах защо ще пазиш свято спомена за нея. Но колкото и тъжно да звучи, Джон, Шантал изчезна от твоя живот, а ти не можеш да прекараш остатъка от него без близък човек, който да те обича и да се грижи за теб. Допусни ме до себе си и аз ще те обичам, макар че ти не можеш да отговориш на чувствата ми, както се надявах досега.

— Не знам какво да ти кажа — отговори откровено Джон. — Естествено, аз съм дълбоко трогнат от думите ти. Но, Фльор, мила моя Фльор, нима ти е достатъчна моята симпатия, когато се изисква любов?

— Много бракове се сключват без любов — прекъсна го бързо Фльор.

— Зная — заговори отново Джон. — Но смятам, че майка ми е права, когато твърди, че човек може да бъде истински щастлив само тогава, когато мъжът и жената се обичат еднакво силно. Нали виждам как двамата с втория ми баща остаряват заедно. Не мога да отделя единия от другия. Всеки се съобразява с мислите и нуждите на партньора си, всеки се грижи самопожертвувателно за своя спътник в живота. Вярвам дори, че двамата и днес са запазили отлични физически отношения.

Джон усети, че въпросителният поглед на Фльор е спрян върху него. Той разбра мисълта й и се изчерви. Тяхната любов също беше страстна. Тя му беше чудесна партньорка в това отношение.

Той привлече Фльор към себе си и я целуна. Тя обви с ръце врата му и Джон веднага усети предишната възбуда при това нежно докосване.

— Фльор, сладка моя Фльор! — прошепна той.

Уханието на тялото й, мекото докосване на копринените кестеняви коси до лицето му го накараха да почувства такава слабост, че едва не загуби контрол над себе си. Посегна да я прегърне и да я притегли до себе си в леглото, но с последните остатъци от здрав разум в главата си се поколеба. Ако се поддадеше на слабостта си да се люби с това красиво момиче, щеше да признае, че има нужда от Фльор и следователно не му е чужда мисълта за брак с нея. Но той не искаше никоя друга жена за съпруга, освен Шантал! Стигаше му само да затвори очи и до него заставаше тя. С цялото си същество се стремеше към сладостта на Шантал, към красотата и смеха й. На нея принадлежеше цялата му любов.

— Прости ми, Фльор, но аз те уважавам твърде много, за да се насладя на тялото ти и през цялото време да мисля за друга. Можеш ли да ме разбереш? Бих го направил може би с друга жена, към която не изпитвам нито. Но аз те харесвам, Фльор, и те уважавам! Разбери ме, моля те! Бих предал и теб, и Шантал!

Лицето на Фльор стана смъртнобледо, тя го изгледа с разширени от мъка очи и дълбоко въздъхна.

— Точно това очаквах, Джон, затова не оставах при теб през изминалите нощи. Но утре си отиваш и аз… аз просто последвах зова на сърцето си. По-добре щеше да бъде, ако бях послушала разума си. Ще ми простиш ли тези откровения?

— Да ти простя?! — повтори Джон. — Ти трябва да ми простиш. Не мога да понеса мисълта, че те наранявам, защото ти беше най-добрата ми приятелка. Беше много по-мила към мен, отколкото заслужавах. — С дълбока симпатия той я целуна по бузата. — Не мога да ти кажа, че съм влюбен в теб, защото ти много добре знаеш, че винаги ще обичам само Шантал. Но ако все пак някой ден реша да се оженя, тогава…

Фльор бързо постави пръст на устните му, за да му попречи да изрече някакво обещание.

— Мълчи! — прошепна тя. — По-добре е, ако не говорим за бъдещето. Никой от нас не знае какво ще му донесе утрешният ден. Достатъчно ми е да мислиш за мен — и да ме уважаваш.

— Ще ти пиша — обеща Джон. — През пролетта ще дойда отново. Ти също трябва да дойдеш в Англия и да се запознаеш със семейството ми. Ще ти покажа всички места, за които толкова съм ти разказвал — къщите ни в Лондон и Кингстън, и имението в Съсекс. Шантал много обичаше тази малка къща. Искам да се запознаеш с родителите ми. Може би ще уредя да дойдат и сестрите ти. С удоволствие бих ги представил на приятелите си. Кой знае, може и да им намерим съпрузи, макар че са без зестра.

— Мисълта за това е като прекрасен сън — промърмори Фльор.

Джон леко се надигна в леглото сп. Беше напълно буден.

— Това не е сън! — каза той, въодушевен от плана си. — Говоря съвсем сериозно. По две от вас ще идват за сезона. От известно време имаме млада кралица и както знаеш, през летните месеци Лондон е много оживен. Мама би могла да те представи в двореца. Тя беше близка с крал Джордж IV, чичото на Виктория. Сестра ми Тамариск като дете беше добра приятелка с любимата дъщеря на краля, Шарлот. Бедничката, тя почина още съвсем млада!

— Джон, не бързай толкова, Джон! — прекъсна го Фльор. — Сигурно ще можем да осъществим пътуването до Англия, но ние нямаме рокли за тези случаи, които ми опасваш и…

Сега беше негов ред да я прекъсне.

— Това лесно ще се уреди. Мама има отличен шивач, а аз ще подаря на теб и сестрите ти цели топове плат за Коледа. Ти не знаеш, че голяма част от състоянието си съм наследил от дядо си, който имаше тъкачници в Йоркшир. Ще се погрижа веднага да ви изпратят мостри. Можете да си изберете всичко, каквото искате.

— Ти имаш готов отговор за всичко — промълви Фльор. — Въпреки това не е редно да приемаме подобни подаръци, защото не можем да им отговорим, както подобава. Татко никога няма да се съгласи, дори ако сестрите ми настоят. А мама никога не му противоречи.

Джон замислено сви устни.

— Е, добре! Ще направим замяна. Ще ви изпратя моите малки племенници, за да ги изучите на френски език. И без това Тамариск се оплакваше, че в училище не могат да овладеят правилно произношението. На децата много ще им хареса вашият замък, а и мама ще си отдъхне от грижите около тях, въпреки че тя се справя превъзходно с възпитанието им. Всъщност мама винаги се е затруднявала с малките дечица, но ще посрещне с удоволствие сестрите ти. Тя толкова обича празненствата, баловете с маски и с радост ги организира сама. Вашето посещение ще бъде чудесен повод за безкрайни забавления. Към края на лятото ще свърши и семейният траур и вие ще помогнете много на майка ми да възвърне обичайната си веселост. Първо ще дойдете ти и Роз. Обзалагам се, че без много усилия ще ви намерим съпрузи.

— Не искам да ми търсиш съпруг, Джон — каза спокойно Фльор. — Когато те помолих да се ожениш за мен, то беше само защото исках да остана близо до теб, а не просто да имам съпруг.

— Въпреки това ме убеждаваше да се съглася на точно такъв брак — отговори замислено Джон.

Фльор се изправи и загърна плътно халата си.

— С това преследвах единствено собствените си цели — призна усмихнато тя. — Все пак аз не съм коя да е жена за теб, Джон.

— Въпреки това ще дойдеш в Лондон, нали? — помоли той. После хвана ръката й и я поднесе към устните си. — Дори само за да ме зарадваш, Фльор. Утре сутринта, преди да замина, ще поговоря с майка ти и баща ти. Ще ти пиша веднага, щом родителите ми одобрят намеренията ми. Ако не беше мъката по Шантал, бих се чувствал щастлив от подобна перспектива.

Когато Фльор си отиде, Джон изтощено се отпусна на възглавниците. Беше твърде развълнуван, за да може да заспи. Изпитваше удовлетворение при мисълта, че ще може поне малко да се отплати на любезното семейство Дюбоа за гостоприемството им. Но истина си оставаше и казаното пред Фльор: без Шантал за него нямаше щастие. За кой ли път се опита да си я представи мъртва, но фантазията му упорито се противеше да възпроизведе образа на една Шантал, легнала като восъчна кукла в ковчега със скръстени ръце и затворени очи. Както винаги в съзнанието му изникна засмяно, танцуващо, жизнено момиче. Игрива, самоуверена девойка, огнена и мека в бързата смяна на настроенията си. Но никога, никога не си я представяше във вечната тишина на смъртта.

Тя е жива, мислеше Джон, никой не може да ме разубеди! Знам, че е в някое кътче на нашата земя и непременно ще я намеря!

 

 

Още на втория ден след завръщането в Лондон неспокойният му дух отново го поведе към Адмиралтейството. Нямаше нужда от водач, който да му посочи пътя към кабинета на началник-щаба. Въпреки всички формалности адмирал Пентъл го посрещна с приятелско кимване. Нямаше никаква вест за съдбата на кораба на Нейно Кралско Величество „Валета“.

— Съчувствам ви за тежкия удар, сполетял семейството ви — промълви адмиралът. — Но не мога да ви дам надежда. Погледнете тук, сър, това ще ви помогне да разберете положението.

С тези думи той разгърна една морска карта, на която бяха изобразени източното африканско крайбрежие, Индийският океан и южният край на Индия. После посочи с пръст едно място северно от остров Мавриций.

— Горе-долу тук е била „Валета“ по време на страшната буря. Знаем, че ветровете и теченията в тази част на океана нормално биха отнесли кораба към африканския бряг. Ако „Валета“ е преживяла бурята, тя със сигурност щеше да заседне някъде по източния бряг на Мадагаскар. Няма нужда да ви казвам, че Военноморските сили организираха голямо търсене, но нямаме нито едно съобщение за корабокрушение в тази област. Никой от корабите, които се движат по тамошния търговски път, не е забелязал „Валета“, макар че нашите агенти събираха сведения по целия й предполагаем курс. Все пак нямаме толкова много двупалубни военни кораби и не можем безболезнено да преживеем загубата на един от тях. Вярвам, че сте уверен в това.

Джон го изгледа отчаяно.

— А може би вятърът е отнесъл кораба в съвсем друга посока? — попита той.

Когато адмиралът поклати глава, възрастният секретар, който дотогава изглеждаше вдълбочен в писанията си, многозначително се покашля.

Адмирал Пентъл се извърна.

— Какво има, Смитърс? — попита той. Обърна глава към Джон и тихо прибави: — При всеки разговор старият момък наостря уши. С покашлянето си ми дава да разбера, че иска да се включи в дискусията.

— Е, да, сър. Мисля, че си спомням един платноход, който претърпя корабокрушение доста по на север от Мадагаскар — каза Смитърс.

Адмирал Пентъл хвърли пронизващ поглед към стария служител, обърна се към Джон и каза:

— Смитърс има учудваща памет. И никога не се лъже, нали, Смитърс? Е, добре, за кой кораб става въпрос?

Старецът почеса оскъдните бели коси по почти оплешивялата си глава.

— Спомням си, че беше триста седемдесет и пет тонен. Почакайте… Името му беше „Тигър“. Да, точно така! През тридесет и шеста отплава от Ливърпул с курс към Бомбай. След три месеца претърпя корабокрушение, май така беше. Ако желаете, ще проверя, сър. Няма да трае дълго.

— Ще почакате ли, млади човече? — попита адмирал Пентъл.

Когато Джон сериозно кимна, той даде знак на секретаря си.

— Забележителен стар служител — продължи той, когато останаха сами. — Можете да го питате практически за всеки кораб, който е обикалял някога по Седемте морета. Винаги знае по нещо. Платноходите са единствената страст в живота му. Прави корабни модели и вече има стотици. Жена му го напуснала, защото цялата къща била препълнена с тях, дори и спалнята им. Но знаете ли какво? Самият той никога не е пътувал по море! — Пентъл погледна Джон и се усмихна. — За съжаление аз имам ужасно лоша памет и затова не мога да си позволя да се правя на глух, когато Смитърс се покашля. Този човек никога не се е лъгал!

Явно уважението на адмирал Пентъл към стария секретар имаше своите дълбоки основания. Защото когато се върна, Смитърс носеше лист хартия, на която беше записал редица данни с педантичния си почерк.

— Смятам, че за вас е важно да получите основните факти в писмен вид, сър — обърна се той към Джон. — Ако след това пожелаете още информация…

— Главата му е цяла енциклопедия, трябва само да го попитате — усмихна се адмиралът.

— Вярно е, че „Тигър“ е потеглил от Ливърпул през тридесет и шеста — заяви самодоволно Смитърс. — По-точно казано, на трети май. На борда, освен капитана и екипажа имало и пасажери, общо двадесет и един души. Отначало всичко вървяло добре. Корабът стигнал Брега на слоновата кост на 2 юли и на 12 юли продължил пътя си. В деня, когато заобикаляли нос Добра надежда, времето се влошило — леките ветрове станали по-силни, а после се превърнали в урагани. — Той млъкна и след малко попита Джон: — Интересно ли ви е, сър?

— Разбира се — отговори Джон, който набързо беше прегледал бележките на стария секретар. От тях се разбираше, че „Тигър“ е претърпял корабокрушение край един от островите на Сейшелския архипелаг северно от Мадагаскар.

— Щастието изоставило „Тигър“ — продължи Смитърс. — Първо изгубили бизанмачтата, после бурният вятър накъсал на парчета горното задно платно. Вятърът духал от югозапад. Капитанът просто обезумял. Въпреки грижите на корабния лекар и вниманието на екипажа той скочил през борда в момент на отчаяние. Командата поел корабният офицер. На 9 август корабът се намирал на югоизток от крайбрежието на Мадагаскар, близо до нос Света Мария. Там има френско селище. Морето гъмжало от играещи, пръскащи фонтани китове. Тогава корабният офицер взел решение да опъне платна на север, за да избегне опасния бряг.

Адмирал Пентъл загрижено кимна.

— Сега си спомням „Тигър“! — потвърди той. — След смъртта на капитана екипажът бил твърде изнервен. Когато ги разпитали, моряците твърдели, че са видели дух, висок колкото мачтата. Бил облечен в бели панталони и син жакет и те повярвали, че са видели духа на капитана.

— Само кормчията го видял! — поправи го Смитърс. — Междувременно и двата хронометъра изчезнали. Моряците се надявали да забележат нос Д’Амбре на северното крайбрежие на Мадагаскар, но на 12 август били изхвърлени на скалистия бряг на неизвестен остров. По-късно разбрали, че това било Астов. Въпреки силното вълнение екипажът успял да се прехвърли на острова със спасителните лодки. Моряците спасили и няколко животни, малко провизии, морските карти и корабния дневник. Така осигурили по-нататъшното си съществуване. Накрая били открити през октомври от „Ема“, китоловен кораб от Южните морета, който ги взел на борда.

— Значи и с „Валета“ може да е станало същото! — извика Джон. Страните му бяха зачервени от вълнение.

— Не се въодушевявайте толкова, млади човече! — намеси се адмирал Пентъл и потупа Джон по рамото. — Ако не се лъжа, между отплаването на „Тигър“ от Англия и спасението на остров Астов са минали пет месеца. А откакто „Валета“ вдигна платна и излезе в открито море, изминаха почти шест месеца. Ако по чудо корабът е бил отнесен някъде към Сейшелските острови, ще минат най-малко още два месеца, преди да получим вест за съдбата му.

— Не разбирате мисълта ми, сър. Исках само да кажа, че все още има надежда „Валета“ да е преживял бурята — извика Джон. — Щом „Тигър“ се е озовал толкова далече от крайната цел на пътуването си, с „Валета“ може да е станало нещо подобно. Сестра ми, съпругът й, Шантал — всички те може би все още са живи!

— Не хранете напразни надежди, млади момко. Не е добре да събуждате нови надежди и в сърцата на родителите си, защото може би те много скоро ще бъдат жестоко разбити. Мислех си, че постепенно ще се примирите с най-лошото — изръмжа мрачно адмиралът. — Има и още нещо, което трябва да вземете предвид: Астов е само един от стоте острова в архипелага, а повечето от тях са необитаеми. Мае е най-големият и ни принадлежи, откакто го отнехме от французите преди четиридесет и четири години. Повечето острови са само огромни скали, по които няма и следа от живот!

— Да не искате да кажете, че хората, претърпели корабокрушение там, може никога да не бъдат намерени? — попита сломено Джон.

— Смятам, че е много вероятно — отговори твърдо адмиралът. — По онези места почти не минават кораби, търговията с Мае е слаба — памук, чай, подправки и тъй нататък.

— Тогава аз сам ще замина и ще претърся островите един по един! — изкрещя Джон. — Защо да седя в Лондон и да чакам новини, които могат въобще да не пристигнат? Сигурно има кораб под британски флаг, които пътува за Мае.

— Ще са ви нужни месеци, докато обиколите всички острови — отговори адмиралът, ужасен от мисълта, че този припрян младеж може да изпълни заканата си. — Пътуването ви ще бъде безполезно. Шансът да намерите корабокрушенците е едно на хиляда. Няма никаква разумна причина да приемаме, че бурите са отнесли „Валета“ в същата посока като „Тигър“.

— Но не разбирате ли, сър? — заговори възбудено Джон. — След като узнах за тази възможност, вече не мога да живея както досега и да се занимавам с всекидневните си задължения, сякаш окончателно съм зачертал близките си. Дори шансовете за успех да са нищожни, аз тръгвам! Ще наема кораб и ще ги търся из всички острови на Индийския океан!

Адмирал Пентъл смутено изгледа посетителя си.

— Но това ще ви струва цяло състояние, млади човече! Трябва ви капитан, екипаж, провизии и, разбира се, кораб. Моля ви първо да се приберете в къщи и сериозно да обсъдите намеренията с родителите си. Те сигурно няма да ми бъдат благодарни за това, че ви подтикнах да предприемете подобно безсмислено пътуване. Извинете ме, ако моите думи ви се струват твърде песимистични, но не мога сериозно да одобря вашето прибързано и безполезно начинание.

— Но вие не бива да се чувствате отговорен — каза бързо Джон. — Вярвам, ще се съгласите, сър, че дългото пътуване по море е чудесно за млад човек като мен. А що се отнася до разходите, сигурен съм, че има хиляди много по-безсмислени дейности, с които бих могъл да прахосам наследството си, не е ли така? Пътуването по море е добра алтернатива на картоиграчество или залаганията на конни състезания, нали?

Джон видя, че аргументът му оказа своето въздействие върху адмирала. Затова по-късно вечерта си послужи с него и пред майка си. За своя изненада той получи одобрението на втория си баща, който рязко прекъсна Морийн тъкмо когато тя се готвеше с остри думи да изрази неодобрението си.

— Това не може да му навреди, мила моя! — каза решително Пери. — Поне и ние, и Джон ще се уверим окончателно, а и ще можем да си кажем, че сме предприели всичко възможно да открием близките си. Дано Бог даде вярата на Джон да не е без основания и те наистина да са се спасили. Много ми се иска и аз да бъда убеден като него. Давам ти благословията си за този план, скъпо момче, а когато майка ти размисли малко повече над него, тя също ще го одобри. Уверен съм в това!

Морийн отмести очи от Пери към сина си и в тях проблеснаха сълзи.

— Щом трябва, върви, Джон. Моля те само да не рискуваш излишно живота си — промълви тя. — Вече загубих толкова много близки хора и няма да понеса и с теб да се случи нещо лошо.

По взаимно споразумение, макар и неизразено с думи, тази вечер не споменаха повече за намеренията на Джон. Въпреки всичко Морийн съвсем не беше възприела мнението на съпруга си, че едно толкова дълго пътуване по море може да бъде безопасно. Късно през нощта, когато лежеше в обятията на Пери, тя прошепна:

— Наистина ли мислиш, че трябва да го пуснем?

Пери нежно се усмихна в мрака.

— Джон е мъж и трябва да върви по свой път — отговори тихо той. — Човек не може цял живот да предпазва децата си от всяка опасност. Това ще ги лиши от възможността сами да добият житейски опит. Спомни си себе си, Морийн! Ти беше много по-млада от Джон, когато за пръв път се противопостави на изрично изразената воля на баща си.

— Ти, разбира се, си прав — призна Морийн. — Питам се само защо Джон е толкова сигурен, че Шантал е жива…

— Може би не може да се примири с мисълта за смъртта й — отговори спокойно Пери. След малко прибави усмихнато: — А може би трябва да се надяваме, че е наследил твоя безпогрешен инстинкт, мила моя? Спомняш ли си как ти — впрочем с пълно право — беше твърдо убедена, че Жерар е останал невредим през войната между Франция и Русия? Дори аз не успях да те убедя, че е мъртъв, колкото и да се стараех.

Ръцете на Морийн още по-плътно обгърнаха раменете на съпруга й и двамата потънаха в спомени за онзи паметен час.

— Ти употреби насилие спрямо мен, като ме взе направо на килима в библиотеката — обвини го развеселено тя.

— Но колко хубаво беше — и за двама ни! — отговори мъжът й. — Спомням си всичко, сякаш беше вчера. О, Морийн, моя единствена и голяма любов! Искаш ли да се върнем в миналото?

— „Вие сте решен да употребите сила?“ — потрепери Морийн.

— „Не сила… Рискувам живота си… защото вярвам, че вие ме желаете, също както ви желая аз“ — повтори Пери своите някогашни задъхани слова.

— Откъде се взе у теб тази сигурност? — пошепна Морийн, която нито можеше, нито искаше да се изтръгне от здравата му прегръдка. — Как така още тогава знаеше по-добре от мен какво истински желая?

В мрака тя съзря усмивката по лицето на Пери.

— Ей така, и днес съм сигурен в същото! — промълви дяволито той, наведе се над нея и я зацелува със същата стремителна страст, както тогава.