Клер Лоримър
Шантал (18)

Шестнадесета глава

Септември 1838

Когато наближиха залива, Замби първа откри, че през пояса от палми не се чуват човешки гласове. Младата негърка спря, наклони настрана тъмната си къдрава главица и напрегнато се ослуша. Динес се обърна към нея и строго я смъмри на португалски. Смутено, момичето разпери ръце.

Тогава Динес се извърна към Шантал и загрижено проговори:

— Замби упорито твърди, че на брега няма никой. Но сигурно се лъже…

— Да не искате да кажете, че екипажът е избягал? — попита страхливо Шантал, но Динес вече не я слушаше. Остави я да продължи пътя си сама и бързо изтича към плажа.

Когато Шантал го настигна, той стоеше до самата вода, засенчил очите си с ръка, и се взираше навътре в морето, където в синьото небе стърчаха мачтите на „О Байладо“.

— Какво става тук? — потрепери Шантал. — Връщат ли се?

Динес се обърна към нея и я погледна право в очите. В мрачния му поглед проблясваше необуздана ярост.

— Точно обратното, сеньорита. Опънали са всички платна и се отдалечават толкова бързо, колкото им позволява вятърът — каза той.

За щастие Шантал не разбра нищо от последвалия поток проклятия, произнесени на майчиния му език. Но по израза на лицето и напрегнатата поза на тялото му тя все пак проумя, че в гърдите му бушува убийствен гняв. Замби като че ли най-малко беше засегната от станалото. Тя беше клекнала в пясъка и ритмично се поклащаше напред-назад. Смръщените й вежди единствени издаваха смущението й.

— Чакайте тук! — заповяда Динес, изоставил всички форми на учтивост, и с големи крачки се запъти към дърветата.

Шантал забеляза, че върви по същия път, по който бяха минали преди това с Мигел. Веднага й стана ясно какво си мисли Динес: хората му се бяха разбунтували. Преди да изоставят капитана си, те явно бяха убедили Мигел да им разкрие мястото, на което беше заровена пиратската плячка. Шантал със страх си представи реакцията на Динес, когато открие, че богатството му е изчезнало, и цялата потрепери. При това нито за миг не помисли, че и самата тя е изоставена на този пуст остров и също се намира в безизходно положение. Вярваше, че подобно на „О Байладо“ някой минаващ кораб ще спусне пирога, която ще достигне брега и ще я спаси.

Динес въобще не си направи труда да разруши надеждите й, когато се върна след краткия си поход.

— Всичко са ми взели — изръмжа той и зелените му очи диво проблеснаха. Ръцете му трепереха от трудно потискан гняв. — Мигел се подигра с доверието ми и ме предаде. Изостави ни на този забравен от бога остров, където можем само да пукнем от глад. Но ако някога все пак ми се удаде да напусна Коативи, в което силно се съмнявам, заклевам се, че ще го убия със собствените си ръце! Дано дяволът отнесе душата му!

Макар че Замби все още не проумяваше докрай какво се е случило, тя все пак разбра, че корабът се отдалечава и те са сами на острова. Но това съвсем не я уплаши толкова, колкото Шантал. Този остров много приличаше на африканската джунгла, в която момичето беше израснало. За нея беше напълно естествено да живее сред природата и тя дишаше с пълни гърди. От острия й поглед не беше убягнало, че хората от кораба бяха взели лопати и съдове за прясна вода и бяха отишли на едно място, обрасло с буйна растителност. Замби беше разбрала, че ще копаят кладенец. Около нея имаше храна в изобилие, а Динес имаше нож, с който да убива дивите животни и да ги защитава от туземците, ако на острова имаше такива. Замби се боеше единствено от злите духове, защото срещу тях помагаше само особена магия. А може би злите духове на този остров бяха различни от онези, които обитаваха земите на племето й…

В началото Динес да Гама беше твърде разярен, за да погледне на положението им от практическата му страна. Но когато гневът му утихна и отново беше в състояние да разсъждава трезво, той погледна с други очи на случилото се. От тримата корабокрушенци той беше единственият, който разбираше, че надеждата за спасение е нищожна. Покрай този остров никога не минаваха търговски кораби, а и малкото парче земя нямаше стойност за нито една държава. Рибарите от обитаемите острови в близост до Мае никога не се осмеляваха да се доближат до Коативи. Точно затова Динес беше избрал острова за свое скривалище. Но сега това означаваше, че той и двете жени могат да останат тук с години.

Внезапно мъжът се усмихна. Може да съм загубил едно богатство, каза си той, но със сигурност спечелих друго! И хвърли бърз поглед към Шантал.

Но дори очакваната наслада от прекрасното тяло на тази жена не можеше да го утеши напълно за загубата на богатствата му. „О Байладо“ беше изчезнал, а с него и цялата плячка, представляваща едно малко състояние в злато — резултатът от пет години пиратски набези. Затова се обърна към Шантал и горчиво промърмори:

— Ти сигурно си мислиш, че аз и без това нямам никакви права върху крадени пари! — Той разтягаше думите, сякаш я цитираше.

— Въобще не съм мислила за това — отговори спокойно Шантал. — Но независимо дали справедливо сте загубили богатствата си, аз ви уверявам, сър, че напълно ви съчувствам и осъждам начина, по който ви ги отнеха. Унизително е да бъдеш предаден от своите собствени хора. Моля ви, повярвайте ми, много съжалявам за всичко!

Шантал погледна към морето. „О Байладо“ беше само малка точка на хоризонта. За пръв път младата жена почувства истински страх.

— Колко време ще останем тук, докато мине някой кораб да ни вземе? — попита плахо тя.

— Година, може би две, а може и завинаги! — отговори Динес с безпощадна откровеност.

Спокойният начин, по който Шантал приемаше положението, го нервира и го разочарова много повече, отколкото ако беше избухнала в сълзи или беше пищяла от страх. Тогава той можеше да я вземе в обятията си и да я утеши, а ето че сега се оставяше да го залъгват с празни съчувствени думи.

— Смятам пророчеството ви за твърде песимистично — усмихна се Шантал, която беше сигурна, че Динес преувеличава. — Обзалагам се, че след няколко седмици вече ще бъдем на път към Англия.

— Към Англия! — имитира я подигравателно Динес. — Ти май нямаш и понятие къде си попаднала. Най-близкият цивилизован остров е Мае, а той е на двеста мили оттук. Вярно е, че там пускат котва много британски кораби, но те нямат никаква причина да свърнат към Коативи. Да не искаш да минават оттук само за да проверят дали няма някой корабокрушенец или изоставен пират! — прибави хапливо гой. — Освен това нашият остров не е на пътя на никой търговски кораб!

— Няма ли и други острови? — поиска да узнае Шантал. — Доколкото си спомням, вие казахте, че Коативи е само един от многото.

— Вярно е, много са! Но всички са необитаеми.

— Тогава трябва да си направим лодка и да потеглим към Мае! — заяви решително Шантал.

— Без инструменти? Без платна? И кой ще построи лодката? Ти ли? Или може би Замби?

Шантал беше убедена, че мъжът нарочно я плаши, и не искаше да показва нарастващата си загриженост пред този мургав, разгневен португалец.

— Ние ще ви помагаме — продължи твърдо тя. — Вие сте силен, най-силният мъж, когото познавам, с изключение може би на Кафтан. — Тя спря и очите й се напълниха със сълзи, като си спомни смелия моряк, на когото дължеше живота си.

Динес вече не я слушаше. Размишляваше усилено над различните възможности да построят достатъчно здрава лодка, която да ги отведе до Мае. Опитваше се да прецени доколко е осъществимо подобно начинание, макар дълбоко в себе си да знаеше, че никога няма да построи тази лодка. Той беше търсен, не на последно място и от британците, на които беше добре известен под името Португалския ястреб. Всъщност този прякор му харесваше, защото неговият метод се състоеше в това, да лети като вихър по моретата на бързия си кораб „О Байладо“ и да връхлита върху плячката си още преди да са успели да го забележат. Пет британски флага се намираха в каютата му като спомен от успешни нападения. Поне доскоро бяха по местата си, каза си той и почувства, че в гърдите му отново се надига горчивина. Стъпи ли на Мае, ще бъде само въпрос на време да го хвърлят в някой затвор. А ако се разкрият сделките му с търговците на роби, направо ще го окачат на бесилката.

Динес пое дълбоко въздух и бавно го изпусна от дробовете си. Това беше въздишка на отчаяние и примирение, защото не можеше вечно да обръща гръб на безмилостните факти. Бяха съвсем сами на остров Коативи. Това положение можеше да трае безкрайно дълго, защо не и цял живот!

Има и много по-лоши места, на които можеха да ме изоставят, размишляваше той, оглеждайки се наоколо. Климатът беше добър — тук рядко ставаше по-студено от тридесет и по-горещо от четиридесет градуса. Храна имаше в изобилие. При по-раншни експедиции той и екипажът му бяха намерили достатъчно количество питейна вода. Трябваше само да изкопаят кладенец.

Щом се сети, че освен с благословената природа съдбата го е дарила още и с прекрасна бяла жена и с едно силно, здраво негърско момиче за робиня и наложница, Динес широко се ухили. Със сигурност имаше много мъже, които щяха да му завиждат, вместо да го съжаляват, че е попаднал в подобно положение.

— Достатъчно време пропиляхме да хленчим за нещастието си — каза той и в гласа му прозвучаха весели нотки. — Сега трябва да бъдем практични. Нужен ни е подслон за през нощта. — Той премина на португалски и заговори на негърката: — Замби, ти сигурно знаеш как мъжете от твоето племе строят колиби. Ето ти нож, а освен него имам и това… — С тези думи той измъкна от колана си един от онези дълги тесни ножове, наречени „наваха“. Имаше пружинен механизъм, който блокираше отвореното острие. Преди години Динес го беше отнел от един испански моряк, посегнал да го убие с него.

— Нека и аз да помагам! — помоли Шантал и видя, че Динес хвърли пренебрежителен поглед към нейните малки, нежни ръце със светла кожа. За свой яд тя цялата почервеня, когато той откровено и заяви:

— Съмнявам се, че ще можеш. Но щом искаш…

Не й убягна подигравателния тон на гласа му и смущението й внезапно се обърна в гняв. Кафявите й очи заблестяха с див огън и тя сърдито заговори:

— Ще видите, сеньор Да Гама. Може би ви изглеждам крехка и безпомощна, но знам как да си помогна. Освен това не съм глупава. Оценявам намерението ви да построите подслон за нощуване. Но нима все още не проумявате, че на първо място се нуждаем от прясна вода? Ще отида да потърся кладенеца, дето го изкопаха моряците.

Динес я изгледа с присвити очи. Момичето имаше право. Водата беше най-важното — той също трябваше да помисли първо за нея.

— На кораба има само един капитан, сеньорита — отговори с внезапно надигнал се гняв той. — Тук аз заповядвам!

Шантал гордо се изправи в целия си ръст.

— Първо, тук не е кораб и този остров не е ваш. Затова за капитан и дума не може да става. Второ, аз идвам от страна, в която водачът се избира, а не се самообявява за такъв.

Гневът на Динес моментално се изпари. Той развеселено се засмя.

— Възхищавам се на темперамента ви, сеньорита. Макар че не съществува страна в света, в която жените да имат право да избират водачите си. Тъй като аз съм единственият с право на глас, се обявявам за крал Динес Коативски. Можеш да ми дадеш клетва за вярност.

Шантал беше победена. Но доброто й настроение бързо се възвърна и тя се засмя.

— Никога няма да се закълна във вярност на някой мъж — отговори тя. — Но нали казахте, че не бива да губим време, сеньор Динес? Обед отдавна мина и ако не искаме да спим под открито небе, трябва да се захващаме за работа.

По време на този разговор Замби седеше на колене в пясъка и рисуваше с пръчица някакви странни фигури.

Динес хвърли поглед към рисунките й и веднага разбра, че е представила отделните фази на строежа и съставните части на хижа от палмови листа. Макар че скиците бяха съвсем примитивни, от тях ясно личеше предложението на момичето за построяване на солидна колиба.

— Браво, момиче! — похвали я той. — Изглежда много просто. Доколкото разбрах, първата ни работа е да отсечем една палма. Лесно е да се каже! Имаме само един голям нож!

Но той решително се захвана за работа. Скоро по голия му гръб заблестяха капчици пот. Със силни удари той подсече стъблото на една палма в края на пясъчната ивица. Малко по-късно се появи Шантал и възбудено съобщи, че е открила кладенеца и в него има достатъчно прясна вода. Палмата вече беше отсечена и стъблото й лежеше напреки на плажа. Замби тъкмо орязваше грамадните палмови листа. Динес влачеше дебели клони, с които да изградят скелета на колибата.

Шантал се вгледа в португалския пират и засмяната робиня, които усърдно се трудеха, и внезапно я обхвана чувството, че всичко това не може да се случва в действителност. През последния час беше забравила, че съществува и друг свят извън този остров. Сега обаче я обхвана отчаяние и остра болка по родния дом. Колкото и красив и възхитителен да беше този екзотичен остров с разкошната си фауна, опиянението от преживяното приключение, което я бе обзело след изчезването на „О Байладо“, внезапно се изпари. Тя отчаяно осъзна колко е самотна. Двамата, в чието общество трябваше да преживее следващите дни, й бяха почти напълно чужди. Замби не знаеше нито дума английски и макар че изглеждаше добродушна, почтителна и явно се стараеше да й се хареса, Шантал можеше да се разбира с нея само със знаци. Момичето си оставаше диваче въпреки целия си такт и любезност.

А що се отнася до Динес да Гама, и той си е същински дивак, трябваше да признае пред себе си Шантал, докато внимателно го наблюдаваше. Беше пират, човек извън закона и не се спираше дори пред убийство, стига то да служи на целите му. Нали сам призна, че тази сутрин нарочно я подмамил да отиде на поляната, за да я изнасили. Фактът, че не успя да изпълни намерението си, не беше гаранция, че в бъдеще няма отново да приложи насилие.

Въпреки горещината на този късен следобед, въпреки веселото чуруликане на кървавочервените птици-кардинали, въпреки омайното ухание на цялото това райско кътче Шантал цялата трепереше. Тя инстинктивно усещаше, че всеки опит за насилие дълбоко би я унизил — физически и душевно. Но нямаше изход. Знаеше, че площта на острова е само няколко квадратни километра. Ако се опиташе да избяга, Динес много скоро щеше да я открие. Освен това се съмняваше, че ще се справи сама в тази примитивна среда.

Никога преди това не беше осъзнавала собствената си безпомощност. За първи път в досегашното й защитено от всички бури съществуване физическата сила и издръжливостта придобиваха първостепенно значение. Цялото й възпитание се оказа безполезно. Дори робинята Замби знаеше повече от нея. Тази сутрин тя постави под въпрос всичките й познания по ботаника, като намери билка, успокояваща ухапванията от насекоми. Сега пък Динес й показа как с най-прости средства може да се построи колиба. Нищо от онова, което беше научила в манастирското училище, не носеше практическа полза на този самотен остров!

Шантал си спомни манастира и бързо си каза, че все пак няма причина да се отчайва. Нали милите монахини непрекъснато повтаряха, че при всички обстоятелства трябва да се уповава на Бога, за да бъде защитена срещу житейските несгоди! Тя и приятелките й от класа не можеха да се мерят с вярата на тези сестри, но Шантал твърдо вярваше в Спасителя. В досегашния си живот никога не беше имала повод да се усъмни в него, нито в своя ангел-хранител. Нима Бог не беше изпратил Кафтан, който се погрижи за нея след корабокрушението? Именно Бог го беше запазил жив, за да я спаси от сигурна смърт, докато Динес да Гама забележи мъничката спасителна лодка и я изтегли на борда на кораба си.

Тази мисъл беше много утешителна. Шантал се усети окрилена и леко затича по плажа, за да се присъедини към Динес и Замби.

Замби я посрещна с усмивка и й показа как да изплете въже от влакната на палмовите листа. Това не беше трудно, но скоро нежните ръце на Шантал се покриха с мехури. Динес усещаше пронизваща болка в дясното рамо, с такава сила беше размахвал дългия си нож.

— Време е за почивка — промълви той и се отпусна на пясъка. После доволно се загледа в големия куп палмови листа, някои от които бяха по метър и половина дълги. — Замби поработи добре — обърна се той към Шантал. — Въпреки това изобщо не изглежда уморена.

После изпрати негърката да донесе вода в един от дървените съдове, оставени случайно, а може би и нарочно от моряците, и покани Шантал да седне при него. Взе ръцете й в своите и внимателно ги разгледа.

— С тия мехури няма да издържиш дълго — проговори любезно той. — Най-добре е да потопиш ръцете си в солената вода. Солта ще се погрижи да не получиш някое възпаление. В началото доста ще те заболи, но после няма да усещаш никаква болка.

— Справям се, благодаря — отговори Шантал, издърпа ръката си и погледна Динес право в очите. При това се стараеше целият й вид да изразява високомерие. — Вярно е, аз съм свикнала на по-добър живот, но не съм нито глупава, нито безпомощна. Ще видите колко бързо ще се науча. А що се отнася до ръцете ми — продължи тя, поглеждайки ги загрижено, — ще ги увия с парче от полата си. Така ще ги запазя.

Динес усети нарастваща възбуда въпреки голямото си физическо изтощение. Гордостта на Шантал, нейната независимост и решителност да се справи сама в тази трудна ситуация бяха неочаквани качества на характера й, които предизвикваха у него уважение и възхита. Много млади момичета от нейния обществен кръг отдавна биха припаднали или непрекъснато щяха да плачат и да нареждат.

— Не бива да работиш толкова… поне докато свикнеш с физическия труд.

Този път беше ред на Шантал да открие нещо ново у Динес. Този властен, агресивен и страшен мъж можел да бъде и любезен, дори тактичен! Мина й през ума, че няма защо да се бои от него, макар да беше пират. Когато осъзна, че екипажът му се е разбунтувал и е ограбил скритите му съкровища, той не си загуби времето да се ядосва или да хленчи. Вместо това веднага се зае да извлече най-доброто от положението, в което беше изпаднал. Беше работил неуморно, и благодарение на усилията му щяха да имат покрив над главите си през нощта. По този начин бе спечелил уважението й.

Замби беше направила прост план. Един здрав кол беше забит колкото се може по-дълбоко в песъчливата почва. Окършиха листата от клоните на палмата и също ги забиха в земята, така че да образуват кръг около кола. Тънките им гъвкави краища свързаха с въжето, изплетено от Шантал. Колибата приличаше на огромен кошер. Накрая това просто скеле беше укрепено с тънки пръчки, поставени напреки на разстояние около метър.

Вече се смрачаваше, когато Динес и Замби се заеха да покрият скелета на колибата с големи палмови листа. Подредиха ги така, че да се застъпват. По този начин дори и при най-силния дъжд обитателите на колибата щяха да останат сухи.

— Утре ще си направим постелки — обърна се Динес към Шантал. — Замби смята, че влакната на кокосовите орехи са много подходящи за целта. Днес вече с късно за това. Много сме уморени, за да се заемем с тази работа. Събери листа по брега и направи постеля за спане. Аз ще довърша колибата, а Замби ще потърси нещо за ядене.

Шантал усещаше такова физическо и психическо изтощение, че едва намери сили да изпълни нареждането му. Хич не я беше грижа на какво ще легне да спи, мечтаеше единствено за сън и почивка. Само Замби беше неуморима. Скоро тя се върна с две големи риби, които беше убила с ножа на Динес. Остави улова си на земята пред колибата и веднага се зае да събира дърва за огън. Полузаспала, Шантал седеше на входа и я наблюдаваше как събира съчки и ги пали с огнивото на Динес. После младата негърка отряза четири големи парчета, наниза ги на ножа, завързан за една бамбукова пръчка, и протегна това съоръжение към огъня. В умореното съзнание на Шантал изникна споменът за стара илюстрация в един от двата учебника по естествена история, които беше получила като подарък от баща си за Коледа: „Птиците в Европа“ на Гоулд и „Строеж и физиология на рибите“ от Монтро. В последния имаше рисунка на грамадна плоска риба с очертанията на дракон — бодлива морска лисица. Опашката й беше дълга като камшик за езда. Шантал потрепери от отвращение, спомняйки си прочетеното в учебника, че отровният бодил в края на опашката е в състояние да убие дори и човек.

Но беше толкова гладна, че въобще не се поколеба. Когато Замби протегна към нея опеченото парче, тя жадно го изяде и дори облиза пръстите си по начин, който със сигурност нямаше да се хареса на старата й бавачка.

Замби опече рибите и грижливо стъпка въглените. После разчупи един кокосов орех и завърши простата вечеря с няколко глътки мляко.

Шантал трябваше да признае, че тази вечеря беше много по-вкусна от най-изисканите ястия, поднасяни по време на официалните вечери на майка й. Беше твърде уморена, за да говори, и бавно се запъти към морето, за да измие лицето и ръцете си в хладката морска вода. Вълните леко се плискаха о брега. Техният шум единствен нарушаваше тишината на нощта. Внезапно младата жена осъзна, че бръмченето на насекомите и пронизителните крясъци на птиците, които цял ден бучаха в ушите й, най-после са замлъкнали. Зад палмите, които леко се полюляваха от слабия бриз и приличаха на тъмните сенки на изкусни танцьори, се издигаше ослепително бяла луна. Шантал беше полумъртва от умора. Олюлявайки се, тя се върна в хижата и веднага се просна на дебелия килим от палмови листа. Без да се потруди да остави място за Замби и Динес, младото момиче потъна в дълбок сън.

След няколко часа я събудиха странни покашлящи звуци. Те идваха от двойка птици-рибари, настанили се за спане над главата й върху една палма. Но Шантал не можеше да знае това. Внезапно тя усети нечие дихание до себе си. Обърна внимателно глава и се озова лице в лице със своя спасител, пирата Динес да Гама.

Лунната светлина необезпокоявано проникваше през отворения вход на колибата. От другата страна на Динес ясно се виждаше тъмната главица на Замби. Свита на кълбо, момичето спеше върху килима от листа с лице към господаря си. Едната й ръка спокойно почиваше върху гърдите му. Изглеждат като любовници, помисли си смутено Шантал.

Внезапно тя си даде сметка за своето собствено положение. Дишането й се ускори. Лежеше на сантиметри от този чужденец, който само преди няколко часа искаше да я изнасили. Ами ако сега се събуди и превърне заплахите си в действителност? Дали Замби ще й помогне? Инстинктът я предупреждаваше да не разчита на негърката. Малко вероятно беше тя да се противопостави на желанията на господаря си. Ако този мъж реши да й причини зло, тя можеше да го избегне само ако убие или него, или себе си.

Спящият Динес изглеждаше доста по-млад и не така див, както когато крещеше заповедите си на екипажа или кълнеше хората си за предателството им. Устните и смуглото брадато лице бяха полуотворени. Мъжът сякаш се усмихваше насън.

Изведнъж Шантал престана да се страхува. Вече не вярваше, че този Динес да Гама е зъл човек, макар че беше пират. Нищо чудно да се окаже весел компаньон, а и силата му щеше да им бъде много полезна, докато мине някой кораб и ги вземе на борда си. Въпреки песимистичните му предсказания, че на този остров няма да ги намерят скоро, Шантал беше твърдо убедена, че всичко е въпрос на време и че непременно ще ги открият. Динес нека си твърди, че това е невъзможно. Трябваше обаче да знае, че не бива да се отнася зле с нея, защото тя непременно ще се оплаче на спасителите си и те ще му отмъстят за всичко. Страхът му от деня на разплатата ще бъде достатъчна гаранция за нейната сигурност. Всъщност Шантал съвсем не беше уверена, че честта й е заплашена. А дори не й мина през ума, че Динес може да я убие, преди да е дошло спасението или преди да е съобщила за престъпленията му.

Мислите й се насочиха към възможността да запалят голям огън на най-високата точка на острова. Димът щеше да се вдигне нагоре и минаващите наблизо кораби непременно щяха да го забележат. Дори когато огнивото на Динес се изхаби, Замби все ще намери начин да подпали сухите съчки. Нали бяха учили в училище, че туземците владеят множество начини за палене на огън.

Тя се утешаваше, че няма да мине много време и ще се озове на сигурно място на борда на някой британски кораб, поел курс към Англия. В полусън си представяше с каква радост ще я посрещнат Джон и родителите й и с какво учудване ще се вслушват в разказите за невероятните й приключения. Замисли се за мъката на семейството си, когато е научило вестта за потъването на „Валета“. Сигурно всички вярваха, че и тя е намерила смъртта си също като бедната Тамариск и съпруга й Чарлз.

Шантал отново се вгледа в спящия мъж до себе си. Телата им почти се докосваха. Тя предпазливо се отмести и се сви в другия край на колибата, за да не може той да я досегне. После смутено си призна, че спящият е в неизгодно положение спрямо нея и тя не бива да го зяпа така. Как ще се възмутят мама, татко и Джон, ако я видят да лежи толкова близко до един пират! Представата за това я накара да се усмихне. Джон няма никога да й прости. Той винаги си е бил пуритан и прекомерно загрижен за нея. Шантал знаеше, че причина за държанието му е желанието да я предпазва от всички житейски беди. Но то й въздействаше също като строгата дисциплина в манастира. Подобно поведение само я подтикваше към бунт.

Изведнъж Шантал усети тъга, че Джон не е тук с нея. Колко й се искаше двамата да преживеят заедно това приключение на самотния екзотичен остров! Като деца често разговаряха за бъдещето и си мечтаеха как ще обикалят света, когато пораснат. Никога не й беше хрумвало, че някой ден ще се разделят. По-късно прие като окончателно установен факт, че Джон ще се ожени за близката й приятелка Джулия, а това увеличаваше задоволството й, защото така щяха да бъдат трима вместо двама.

Доста по-късно се беше замислила над възможността и тя да се омъжи. Дълго си блъскаше главата над последствията от евентуалния брак с Антоан дьо Вал. Тази мисъл я възбуждаше, но радостта й се помрачаваше от факта, че Джон вече няма да има участие в живота й. Омразата му към неговия несъщ брат я тревожеше много повече, отколкото предполагаха останалите. Тази омраза беше основната причина да не даде на Антоан твърдо обещание, че ще се омъжи за него след завръщането си от Индия.

Шантал усети болезнено пробождане в сърцето, защото внезапно осъзна, че след корабокрушението нито веднъж не бе помислила за Антоан. Но побърза да оправдае лекомислието си, като убеди самата себе си, че не е имала време да мисли за нищо друго, освен за собствения си живот. Сега се опита да възстанови образа му в съзнанието си, но той непрекъснато се смесваше с чертите на Джон. Ако можеше да повика някой от двамата на Коативи, това нямаше да бъде Антоан, а милият на сърцето й Джон. С него желаеше да сподели заточението на този див остров. Ако Джон беше с нея, нямаше от какво да се бои. Той не би позволил да й се случи нещо лошо.

Внезапно Динес се раздвижи. Той простена насън и сложи ръката си върху нея. При това докосване Шантал се вкамени. Наистина движението му беше неволно, но тя остана дълго време напрегната, остро усещайки физическата му близост. Изведнъж си спомни как Динес я водеше през храсталаците към поляната. Дишането й се ускори, тялото й се вцепени и тя отчаяно се опита да преодолее слабостта, която заплашваше да я надвие. Не беше сигурна как ще реагира, ако Динес се събуди и се опита да я целуне.

Но мъжът спеше. Беше изтощен до крайност от тежката работа през изминалия ден. Едва когато пронизителният хор на птичите гласове възвести идването на новия ден, Шантал отново потъна в невинния свят на сънищата си. Когато най-после се събуди, ярката слънчева светлина струеше през входа на колибата и изгаряше лицето и ръцете й. Динес да Гама и Замби ги нямаше.