Клер Лоримър
Шантал (13)

Единадесета глава

Септември 1838

Джон бе яхнал коня си и яздеше сред прекрасния френски пейзаж. Той бе оставил животното само да избере хода, с който да се движи. Няколко стъпки по-назад го следваше неговият слуга Люк с един товарен кон, който носеше багажа им. Джон предпочиташе да пътува по този начин, отколкото с карета. Ездата на чист въздух му беше по-приятна от клатушкането в препълнената пощенска кола.

От завръщането си след посещението у дома, в Англия, той нямаше настроение. Не можеше да прежали отпътуването на Шантал за Индия. Най-много обаче го ядосваше фактът, че не беше могъл да й пожелае добър път и да се сдобри с нея. Но тази сутрин лошото му настроение се бе стопило. Беше чуден есенен ден. По лицето му пробягна усмивка, сещайки се за милото френско семейство, с което се запозна предната вечер в странноприемницата. Дук Дюбоа бе отседнал там с жена си и шестте си дъщери и приветства Джон в кръга на своето семейство. Настоя младият мъж да седне с тях на масата. По-късно вечерта, когато дамите се оттеглиха, дукът с усмивка му заяви, че всеки ерген от добро семейство е винаги добре дошъл в неговия дом.

— С шест неомъжени дъщери не ми остава друго — призна си той с обезоръжаваща откровеност. — Една дъщеря е благословия, две са истинска радост, но шест — това вече е беда!

Момичетата бяха между петнадесет и двадесет и пет години и съвсем не бяха неприятни. В действителност бяха толкова красиви, че едва ли щяха да им липсват кандидати, както Джон забеляза.

— Зестра няма да мога да ви дам! — каза дукът с присъщата на французите откритост. — По време на революцията загубих цялото си богатство. По-късно отново можахме да се върнем в замъка ни край Бове, чиято плодородна земя осигуряваше благоденствието на нашето семейство, но тя бе раздадена на селяните по време на Наполеоновия режим. Самият замък е в руини. По тези причини водим тих живот без екстравагантности. За съжаление не мога да организирам за дъщерите си големи балове, както се полага на човек с моя произход. Не съм в състояние да им купувам рокли и всички онези красиви неща, от които момичетата се нуждаят, за да бъдат приети в доброто общество. Горкичките ми дъщери! — каза той, минавайки, без да ще, на френски. Но веднага след това, широко усмихнат, добави: — Какво от това! Семейството ми е щастливо и всички много държим един на друг!

Наистина е така, мислеше си Джон, докато яздеше към Компиен. Момичетата флиртуваха с него, подсмихваха се тайничко помежду си, като че не даваха пукната пара, дали ще намерят съпруг или не. Джон каза на дука, че сигурно би харесал една от дъщерите му, ако сърцето му не принадлежеше на друга жена.

Шантал! Мисълта за нея го натъжи и заедно с това го изпълни с гневна решителност. Той пътуваше за Буланкур, за да установи отново връзка с несъщия си брат. Имаше намерение да дискредитира Антоан дьо Вал по един или друг начин, за да му отнеме възможността за в бъдеще да се домогва до ръката на Шантал. Също като майка си Джон не се съмняваше, че Антоан едва ли е онзи образец на добродетел, за какъвто се представяше. В живота му имаше премного тъмни места. Къде например е бил през всичките тези години, след като е напуснал Англия, преди да се завърне в Компиен? Защо никога не се бе опитвал да намери своите роднини в Англия до лятото на миналата година? Наистина ли бе толкова богат, че можеше да си позволи да създаде такъв неописуем разкош в Буланкур? Фамилното богатство бе загубено през революцията и Антоан би могъл да наследи само онова, което е останало от първата съпруга на баща му Фаустин.

— Нейният баща бе неаполитански княз — казваше Морийн. — Фаустин бе единственото му дете. Той й даде добра зестра, но това в никакъв случай не може да се нарече състояние. Баща ти похарчи една голяма част от него, докато живееше в Буланкур. Ясно е, че не е останало много за Антоан.

Възможно е принцеса Дьо Фалоаз да му е оставила парите си след смъртта си, мислеше си Джон. Ако действително е починала в Америка, както твърди Антоан. Нямаше никакви доказателства за това.

Пери често обвиняваше на шега Джон и Морийн, че отказът им да повярват на каквото и да било, казано от Антоан, граничи с болния разум. Морийн обаче настояваше, че инстинктът й рядко я лъже. Дори и това да изглеждаше като изсмукано от пръстите, тя бе убедена, че Антоан още от дете е покварен човек. Когато Джон се присъедини към мнението на майка си, Пери обяви за съвсем естествено и обяснимо, че и той, Джон, има предубеждения спрямо несъщия си брат, дори и да не го съзнава.

— Той не само ти открадна титлата, Джон, но се опита да ти отнеме любимата — бе казал Пери. — До този момент ти не прие предизвикателството. Твоето отсъствие му позволи да прекара много часове с Шантал и да напредне в преследването на целта си.

Тези думи на втория му баща го убедиха, че е време да престане да бяга от проблемите си. Така той се реши да направи едно посещение в Буланкур, за да докаже предположението, че в живота на Антоан има уличаващи го обстоятелства.

Джон щеше да настоява да му бъде представен отново документът за женитбата на Жерар дьо Вал с Бланш Мерлин. Свидетелството можеше да е подправено. Ако бе истинско, Антоан не би имал нищо против то да бъде сравнено с оригинала, който според адвоката непременно трябвало да е в архива на кметството, където се е състояла сватбената церемония. Джон бе казал на майка си, че няма да напусне Франция, без да получи неоспоримо доказателство за тази женитба.

Ако Антоан дьо Вал бе ядосан от внезапното посещение на Джон, то той не го показа. Не скри изненадата си, когато покани природения си брат в библиотеката и му предложи освежителни напитки.

— Мислех, че не храниш добри чувства към мен, скъпи братко — каза Антоан и наля вино в чашите. — Да вярвам ли, че правиш опит да промениш нещата?

Джон отговори уклончиво, че е убеден в необходимостта да се опознаят по-отблизо. Заяви, че се интересува от архитектура, а замъкът Буланкур го е пленил с красотите си.

— Вероятно ще направя няколко скици — каза той. — Аз наистина не съм художник, но умея да пресъздавам онова, което виждам. Имам една папка с рисунки на красиви къщи и бих желал да прибавя към тях и няколко скици от този прекрасен замък.

Очите на Антоан се присвиха. Той се съмняваше, разбира се, че истинската причина за посещението е интересът към Буланкур. Трябваше да предотврати възможността Джон да шета много-много из вътрешността на сградата. Въпреки че бе слабо вероятно Джон да намери пътя към двамата затворници в тяхната тъмница, всякакъв риск трябваше да бъде избягнат. В никакъв случай не биваше да научи и за неговите тайни забавления. Преди всичко обаче не трябваше да разбере за третия човек, затворен в източната кула. Антоан тайно наблюдаваше своя млад роднина от Англия и се опитваше да открие истинските му мотиви, за да не се издаде сам по невнимание. Неговият досегашен опит му бе показал, че няма човек без поне един порок. При някои това бяха лесно спечелените пари, при други — жените, пиянството или хазартът, нерядко някоя странна пристрастеност. Трябваше просто да открие слабото място на Джон и с това да го постави под контрол.

— Въпреки че скицирането и рисуването са възхитително занимание, не мога да повярвам, че те са достатъчни на един млад мъж, за да прекара вълнуващо свободното си време — каза Антоан. — Случайно тъкмо бях намислил следващите дни да се позабавлявам малко. Имам намерение да поканя… как да кажа, няколко познати от Париж. Някои от тях са много красиви жени, щедри в своята благосклонност. Може би ще ти е забавно да присъстваш тук, в Буланкур, на една по-различна вечеря, не като онези, на които си привикнал в Англия.

Джон бе на двадесет и две години и не съвсем зелен. С младежите от своята компания той често посещаваше шумните кафенета, радваше се на благоволението на леките момичета, които можеха да се срещнат там. Тези забавления обаче загубиха за него привлекателността си, откакто бе открил своята любов към Шантал.

— Не се отказвай заради мен от намеренията си. Не бих желал присъствието ми да обърка всичките ти планове. Що се отнася до мен, аз не съм нито за, нито против подобни забавления — отговори Джон спокойно.

Двамата мъже бяха като две кучета, които се дебнеха. Никой нямаше доверие в подбудите на другия. Външно се държаха като приятели. Хранеха се заедно, яздеха в гората, играеха шах вечер, но вътрешно бяха твърде резервирани, за да установят помежду си едни наистина нормални взаимоотношения.

На четвъртия ден от посещението на Джон, Антоан обяви намерението си да пътува до Париж. Той най-сетне бе решил, че Джон наистина е така невинен, както твърди. Интересът му към архитектурата изглеждаше неподправен. Той прекарваше с часове над своите рисунки или внимателно изследваше техниката на градежа на стария замък. Безобиден е, мислеше си Антоан. Можеше да предположи, че ще бъде лесна плячка за парижките проститутки. Както усещаше, нямаше да е трудно да се справят с малко срамежливия характер на младежа.

— В твое отсъствие искам да посетя двореца в Компиен — каза му Джон.

Антоан посрещна с удоволствие тази новина, защото не желаеше, докато го няма, Джон да си пъха носа из разни потайни кътчета в Буланкур.

Джон нямаше намерение да претърсва замъка. Той не подозираше за присъствието на тримата, които бяха скрити от погледа му. Неговият интерес бе насочен към книжата на Антоан. Със задоволство видя през прозореца как Антоан потегли с откритата си каляска. Когато се увери, че несъщият му брат няма да се откаже в последната минута от плановете си, и го видя да минава през подвижния мост и да се отдалечава, той се отправи към библиотеката, откъдето смяташе да започне издирванията си. Затвори вратата на спалнята си и тръгна по дългия коридор към главното стълбище. Наоколо бе пусто. Не се виждаше нито прислужник, нито някоя камериерка. Истински се стресна, когато една възрастна жена изскочи иззад кадифените завеси, закриващи големите прозоречни пиши. Тя се оглеждаше наоколо с такъв див поглед, та първоначално Джон предположи, че пред него е застанала някоя луда. Особено след като тя го сграбчи с изненадваща сила за ръката. Като някаква вещица тя го застави да я последва обратно в неговите стаи. Болезнено покъртен, Джон разглеждаше жалката й осанка. Дългата й сива коса падаше на кичури върху изтощеното набръчкано лице. Ръцете й бяха костеливи и измършавели, а ноктите — изпочупени и мръсни. Кървясалите й очи блестяха от страх и нетърпение и потвърждаваха впечатлението, че тя е душевноболна. Едва вкарала Джон в стаята, тя завъртя ключа и веднага започна да му говори.

— Аз съм принцеса Дьо Фалоаз! — обяви тя с ясен уверен глас, взирайки се в Джон с късогледите си очи. — Зная кой сте, моята прислужница ме осведоми. Вие сте най-младият син на Жерар дьо Вал — Джон.

В гласа й се усещаше решителност, когато допълни:

— От обич към вашия баща, който ми беше приятел, трябва да ми помогнете! Разбирате ли какво ви казвам? В името на Бога, трябва да ми помогнете да изляза оттук!

— Седнете, моля ви, мадам! — каза й Джон, виждайки как тя цялата трепери. Страхуваше се да не припадне. Усещаше, че въпросите нахлуват в него заедно с възбудата от неочакваната среща. Ако това наистина бе принцесата, защо Антоан я държеше като затворничка в дома си?

— Сигурно нямаме много време! — каза тя. — Само след няколко минути камериерката ще открие бягството ми и всички прислужници ще започнат да ме търсят. Не след дълго ще ме открият тук и…

— Моля, успокойте се! — прекъсна я Джон. — Никой няма да влезе без мое разрешение. В това мога да ви уверя. Тук сте на сигурно място.

Тя изкриви устните си в цинична усмивка.

— Моите пазачи имат ключове от всички помещения. Те ще влязат в стаята, независимо дали искате или не. Но чуйте ме, докато още имаме време, от това зависи животът ми.

Джон изслуша със смесени чувства невероятната история, която тя му описа. Въпреки ясния и смислен разказ неговият разум не искаше да приеме фантастичните неща, които му се наложи да чуе. Но постепенно спокойният, мелодичен глас с лек френски акцент му повлия да промени мнението си. Той все повече се убеждаваше в реалността на нейната личност, въпреки че имаше съмнения относно достоверността на разказа й.

С голяма проницателност тя отгатна неговата реакция.

— По лицето ви съдя, че едва ли можете да повярвате в женитбата на Антоан с една жена, която е толкова възрастна, че би могла да му бъде майка — каза тя. — Но той искаше пари — моите пари. Това е всичко, което Антоан е искал от мен още от дните на своето детство. Той бе готов да краде, дори да убива, за да се сдобие с така горещо жадуваното състояние. Когато баща ви умря, той остави на Антоан своето имение, но средствата не достигаха за начина на живот, който му харесваше. Половината богатство на Жерар наследяваше неговата единствена дъщеря Тамариск. Въпреки че Антоан със своите адвокати оспори завещанието, нямаше никакъв успех.

Лицето на старата жена изразяваше голямо огорчение.

— В онези години, когато бях достатъчно наивна да мисля, че Антоан ме обича, му давах големи суми пари. Никога не му стигаха и постепенно ми стана ясно, че ще ме докара до просешка тояга. Тогава реших да му попреча да похарчи останалото и му казах, че повече пари от мен няма да види. Тази е причината да ме държи затворена тук с години, надявайки се да му се подчиня.

Тя отново стисна ръката на Джон с изумителна сила.

— Вече не зная от колко време съм затворена тук. Но дори да отнеса тайната за скривалището в гроба, няма да позволя Антоан да се добере до парите ми. Не се решава да ме убие, понеже знае, че не би успял да открие богатството. Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа, млади човече? Аз не се страхувам от смъртта, но се опасявам, че годините, прекарани в самота, ще замъглят разсъдъка ми и може да се случи да му издам тайната си, без да искам. Виждам, че все още се съмнявате в здравия ми разум. Разбираемо е. Понякога и аз самата се съмнявам.

Джон отдавна бе разбрал, че има пред себе си напълно нормален човек. Макар че беше много странна, нейната история звучеше достоверно.

— Ако това, което ми съобщихте, е вярно, аз няма да напусна Буланкур без вас! Веднага след като Антоан се върне, ще…

Джон прекъсна мисълта си, защото чу стъпки отвън. Някой тичаше по коридора и спря пред неговата врата. Само след секунда заудряха силно по нея.

— Моля, не отваряйте! — помоли принцесата, изпълнена със страх.

Джон се поколеба.

— Няма от какво да се страхувате — каза той тихо, за да не чуят онези отвън. — Аз ще ви защитя!

Треперейки, тя се хвана за него.

— Не разбирате ли? Открият ли, че съм тук, при вас, ще им стане ясно, че знаете за моето затворничество. Тогава със сигурност ще бъдете убит!

— В такъв случай ще се скрия зад завесите на леглото — прошепна Джон. — Не е нужно непременно да разберат, че сме се срещали. Ще накараме пазачите ви да си помислят, че случайно сте се укрили тук. Видят ли ви сама, едва ли ще ме търсят. Всички предполагат, че вече съм на път за Компиен. Никой няма да подозира, че ми е известна вашата история. Когато по-късно застана пред Антоан и му кажа, че зная коя сте и къде сте, той ще бъде така изненадан, че няма да успее да смени вашия затвор с друг.

Непрекъснатото тропане по вратата, изглежда, изчерпа и последната капка кураж на жената. Джон бе принуден да я блъсне напред. Плачеща и вайкаща се, тя изглеждаше като че ли наистина не е с ума си. Докато тя се довлече до вратата, Джон успя да се мушне зад завесите от брокат. От това скривалище му бе невъзможно да види злото лице на Стефано, който нахлу с пистолет в ръка в стаята. На лицето му се четеше и страх. Той добре знаеше какво го очаква, ако изпусне принцесата и тя успее да се свърже с външния свят. Въпреки многото години вярна служба виконтът щеше да нареди да го убият. Същото се отнасяше и за онази глупава стара мома, която трябваше да пази затворничката, а бе толкова невнимателна да не заключи вратата на стаята.

Стефано изпита такова облекчение, когато откри принцесата сама, невредима и несъпротивляваща се, че само бегло се огледа наоколо, преди да я грабне и завлече отново към стаята в кулата. Готовността й да се подчини не събуди у него никакви съмнения, тъй като от времето, когато крещеше и блъскаше по вратата, настоявайки да я пуснат на свобода и нападайки всеки, който се приближеше прекалено до нея — от това време бяха минали години. Самотата в тъмницата бе отслабила силите на тази странна жена. Много рядко се случваше вече в пристъп на гняв да се разбунтува срещу съдбата си.

Когато отново настъпи тишина, Джон излезе от укритието си. Бързо и безшумно се спусна по стълбището и слезе в двора. Едно конярче стоеше търпеливо на слънцето и държеше в ръце поводите на коня, когато младият англичанин се появи. Времето не играеше никаква роля в живота на момчето. То ставаше с настъпването на утрото и работеше до вечерта. Не си правеше труда да се замисля дали господарите закъсняват или не. Често стоеше по час и повече и чакаше. За него това бе добре дошло, една почивка, нищо повече.

Джон му кимна, метна се на седлото и се отправи към гората. В меката сянка на дърветата той остави коня да върви спокойно и съсредоточи ума си върху онова, което се бе случило преди малко. Докато яздеше сам под огромните дъбове и буки, историята на сломената от мъка стара жена му се стори невероятна. У него пак се породиха съмнения, че това едва ли е принцеса Дьо Фалоаз, някогашната настойница на Антоан дьо Вал. Но ако не бе принцесата, коя беше тогава? Защо бе затворена в замъка? Държанието на Стефано в неговата спалня не оставяше никакви съмнения, че старата жена действително е затворничка. Освен това по всичко личеше, че е аристократка. Гласът й нито веднъж не издаде, че изисканият й стил на изразяване е само преструвка, която да придава достоверност на разказа. Едва сега Джон изведнъж осъзна сериозните последствия, които се криеха във всичко това. Ако твърденията на жената отговаряха на истината, Антоан дьо Вал бе женен човек и щом жена му е още жива, ставаше невъзможно да се ожени за Шантал, дори тя да приемеше предложението. Какво би казал Антоан сега в своя защита?

Джон с усилие овладя обхваналото го нетърпение. Знаеше, че Антоан ще пристигне едва утре следобед от Париж. Той продължи пътя си към Компиен, където направи усилие да се концентрира изцяло върху красотите на двореца и градините.

Самият дворец му се стори студен и отблъскващ. Бе много далеч от онова, което би допаднало на взискателния вкус на Наполеон. Затова пък градините едва ли можеха да бъдат аранжирани по-изящно. Традицията бе съчетана по великолепен начин с модерните геометрични форми в градинарското изкуство. Пъстрите цветни лехи бяха издигнати малко над тревните площи и създаваха илюзията за възглавнички от зелена кадифено мека трева с искрящи в нея диаманти. Джон съжаляваше, че не познава различните видове цветя. Без съмнение Шантал и майка му щяха да знаят техните имена. Спомни си едно изречение от старата градинарска книга на майка си, което Шантал понякога цитираше, когато се разхождаха из парка във Финчкок: „… екзотична трева, изпъстрена с цветя, украсена с бордюр и извита по края…“. Това бе едно сполучливо описание на тези градини. Лешникови храсти, дъбове и кестени образуваха подобаващ фон за това богатство от тонове. Слънцето грееше от безоблачното небе и Джон почувства остра нужда от компанията на Шантал. Да бъде заобиколен от толкова много красота и да не може да я сподели с любимото същество! Бе толкова непоносимо тъжно… Джон не можеше да остане повече на това място, предизвикващо болезнени емоции. Той се обърна и закрачи към двореца.

След завръщането си в Буланкур вечеря сам. Стефано му прислужваше. Джон преднамерено разказваше за приятната езда този следобед. По този начин се опитваше да отстрани всяко подозрение на прислужника, че е говорил с принцесата през онзи кратък момент, когато тя се бе възползвала от своето бягство, за да се срещне с него.

На следващия ден Антоан се завърна. Беше в отлично настроение, поздрави Джон и му съобщи, че е направил всичко за едно приятно прекарване в края на седмицата. Дори и да беше научил от Стефано за инцидента със затворничката, той не се издаде с гняв или подозрителност.

Когато Джон настоя за разговор на четири очи без присъствието на прислугата, Антоан отвърна с готовност:

— Но, разбира се, скъпи братко.

Той свали от себе си пътническите дрехи и нареди да донесат вино в библиотеката. Настани се с изискан светски маниер в едно тапицирано с тъмночервена кожа кресло и покани Джон да направи същото.

— Винаги е удоволствие да се завърна у дома — каза той.

Наблюдавайки го, Джон усети как самоувереността му започва да намалява. Очи в очи с Антоан му се стори, че е невъзможно това да е онзи вероломен човек от разказа на принцесата. Такъв негодник би се издал със своята потайност, размишляваше Джон. На лицето му щеше да е изписана жестокост. В погледа му щяха да се прокрадват хитростта и коварството. У неговия несъщ брат не се забелязваше нищо подобно. Веднага щом прислужниците напуснаха салона, Антоан се прозря. После вдигна краката си, обути в леки домашни пантофи, и с престорено безразличие каза:

— Е, драги, какво измъчва духа ти, че ме гледаш тъй сериозно? Да не би да съм проявил невъзпитание с моето отсъствие? Повярвай ми, аз…

— Моята загриженост има по-сериозни основания, отколкото предполагаш — прекъсна го Джон. Неувереността придаваше на гласа му грубост, която той не усещаше. Направи кратка пауза, после изтърси истината: — Трябва да ти кажа, че по време на твоето отсъствие срещнах тук една непозната. Тя твърдеше, че е принцеса Дьо Фалоаз, че ти я държиш тук като затворничка.

Говорейки, той гледаше Антоан изпитателно в лицето. Не искаше да пропусне и най-малкия знак за изненада, объркване или чувство на вина, които очакваше да види у своя събеседник. За негово изумление лицето на Антоан остана безизразно и се разтегна в отегчена усмивка.

— Надявам се, че старата луда не е предизвикала у тебе прекалено голямо объркване — каза той, сетне допълни с въздишка: — Страхувам се, че появата й те е стреснала. Трябваше да те предупредя. Пазим старата жена зад катинар и резе и не ми хрумна, че може да те срещне и да наруши спокойствието ти.

Антоан отново въздъхна. После стана и наля вино в чашите.

— Ясно е, че е луда, нали? Че не е тази, за която се представя. Бедното същество си е загубило ума, но историята й звучи доста увлекателно. Ако ти е интересно, ще ти разкажа за нея, Джон.

Убедеността на Джон се разколеба още повече и той започна да се чувства като глупак. Струваше му се, че фантазията му го е запратила извън пределите на здравия разум, вероятно защото така силно желаеше да намери обстоятелства, дискредитиращи брат му.

Гласът на Антоан звучеше спокойно и убедително, когато каза:

— Истинското име на тази жена е Мари Дювал. Тя бе личната камериерка на моята настойница. Прислужваше й от детството й чак до нейната смърт, която бе за нея голям и при това неочакван удар. Това се случи в Америка, след едно простудно заболяване. Първоначално исках да оставя Мари сред моите прислужници, може би като камериерка, перачка или нещо подобно. Надявах се, че постепенно ще се съвземе от душевното разстройство, което настъпи като последица от смъртта на нейната господарка. — Той замълча и побутна каната с вино към Джон. Щом чашите отново бяха напълнени, продължи: — За съжаление мъката напълно замъгли съзнанието й. Затова реших да я оставя да прекара последните години от живота си тук на спокойствие, доколкото болният й дух го позволява. Никога не можа да преживее смъртта на принцесата. Превъплъщавайки се в нейната роля, тя може би намери изход за себе си, като продължи да вярва, че господарката й е жива.

Антоан погледна зачервеното лице на Джон и се разсмя.

— Но, Джон, ти си допуснал горката стара Мари да те убеди, че наистина е принцеса Дьо Фалоаз. Остава да ми кажеш, че си повярвал и на приказката, че съм се оженил за принцесата! Хайде, признай си.

— Не мога да се отърся от всичко това! — отвърна Джон с неудобство. Беше безкрайно смутен от своята доверчивост. — Принцесата, исках да кажа камериерката говореше толкова убедително, че аз…

— Не е необходимо да се извиняваш — прекъсна го Антоан. — Аз прекрасно зная колко много са те настроили срещу мен, преди да дойдеш тук. Това е обстоятелство, което страшно ме натъжава. Имам толкова малко живи роднини, които бих могъл да обичам. Мислех, че ние с теб бихме могли да станем приятели, така както сме и братя. Страхувам се обаче, че майка ти винаги се е стремяла да ме държи извън кръга на семейството. Въпреки че мога да разбера основанията й, мисля, че е крайно несправедливо да страдам, само защото баща ми й е изневерил. Ако си искрен, Джон, ще признаеш, че досега не си чувал ни една добра дума за мен, а до този момент аз не съм казал нищо лошо за характера на майка ти.

Забелязвайки, че от гняв кръвта нахлу в лицето на Джон, той допълни с по-мек тон:

— С това не искам да кажа, че за майка ти може да се говори другояче, освен с най-дълбоко уважение! Но на този свят едва ли има хора, които да са напълно безгрешни. Нежната връзка между твоята майка и моя баща започва още когато тя е на десет години, продължава, когато тя става негова любовница и след това чак до смъртта му. През тези години двамата се женят и изневеряват на своите съпрузи. В случая с майка ти става така, че тя изневерява на двама свои мъже, та ти, аз и Тамариск сме деца на един и същ баща. Наистина, той е нелоялен към Морийн, когато се жени за моята майка, но и за нея би могло да се каже същото.

— Събитията от миналото не ме засягат — каза Джон, отклонявайки разговора. Той не искаше да се разбере, че въобще не е запознат с тези неща. — Трябва да призная: откритието, че съм незаконен син, бе голям удар за мен, както и необходимостта да ти отстъпя титлата на моя баща.

— Според гражданския кодекс ти не си незаконно дете — прекъсна го Антоан. — Майка ти не е знаела, че живее в условията на двубрачие, и може да се приеме, че е действала с чиста съвест. Така че ти не можеш да бъдеш смятан за извънбрачно дете.

— Тук, в родината ти, може да е така, но според английското право съм незаконен син. Може би ядът ме кара да бъда несправедлив. Това не е честно, сега го разбирам. Признавам, че и твоят интерес към Шантал ме разсърди. Надявам се един ден да се оженя за нея. Това означава, че ние сме съперници в стремежа си да спечелим любовта й. Аз не мога да наблюдавам безстрастно твоето отношение към нея. Въпреки това трябва да призная, че бях доста предубеден спрямо теб. Сега бих искал да те помоля да ми простиш за недоверието.

— Благородно казано, но моля те, никакви извинения. Мога да разбера напълно чувствата ти. Ако сме съперници като влюбени, нека поне като братя се разбираме добре — каза Антоан. — Много искам да се чувстваш добре дошъл в моя дом. Надявам се, че ще останеш в Буланкур толкова дълго, колкото ти е приятно.

Антоан очевидно желаеше да бъде дружелюбен. Той бе готов да забрави, че Джон е повярвал в ужасния разказ на нещастната луда, която бе подслонил под покрива си. Въпреки това Джон счете за неразумно да остане по-дълго. След този разговор той не можеше да си позволи да бъде повече гост в дома на Антоан. Под предлог, че е обещал на семейство Дюбоа да ги посети на връщане, той прекрати посещението си. Съмняваше се, че Антоан му повярва, но искаше да напусне Буланкур колкото е възможно по-бързо, преди да се е стигнало до по-сериозно неразбирателство помежду им. Проверката за женитбата на Бланш Мерлин трябваше да почака по-благоприятни времена.

Когато Джон напусна Буланкур, яздейки към гората на Компиен, той се обърна да погледне за последен път замъка. Доброто настроение, което го бе обхванало, се изпари изведнъж, когато погледна към един прозорец на източната кула. Странният образ, който му махаше оттам с кърпа, не можеше да остане незабелязан. Беше ли душевноболната жена наистина Мари? Или Антоан дьо Вал се бе измъкнал от капана с една остроумна лъжа? Жената с аристократичния стил на говорене не беше ли все пак принцеса Дьо Фалоаз?

Джон не бе сигурен в това.