Ема Голдрик
Годежът (3)

Трета глава

Срещата се състоя в голямата стая за конференции два дни след пристигането й. Мати бе прекарала по-голямата част от това време в сън. Вътрешният й часовник още не се бе настроил по суданското време, а и съжителството й с Вирджиния не бе особено приятно.

— Само се оплаква — пошепна тя на Хари, който седеше до нея. — Какво ли я е накарало да дойде чак дотук?

— Парите — отвърна Хари. — Тя го изсмуква от години, а сега иска още повече.

— За издръжка на децата?

— Те нямат деца. От какво се оплаква?

Мати сви рамене. Не би желала да сподели това. Предишната вечер тя седеше във всекидневната на бунгалото, прелиствайки някакъв брой на „Нюзуик“ отпреди шест месеца, когато Вирджиния Куин се втурна вътре. Крехката брюнетка закрачи със стиснати юмруци из стаята, след което спря пред Мати.

— Ти си неговият шеф! — обвинително поде тя.

— В известен смисъл, да — аз съм вицепрезидент на корпорацията. Но що се отнася до работата в Африка, Райън е шеф сам на себе си.

— Райън, така ли? — Брюнетката се хвана за неволния пропуск на Мати. — Между теб и него има нещо, нали? — Гласът й се извиси до пронизителен писък. — Ти искаш съпруга ми!

— Първо — спокойно каза тя, — вие сте разведени. Второ, изобщо не бих погледнала тази горила, дори да ми го поднесат на тепсия!

— Не можеш да ме измамиш! — изкрещя Вирджиния. — Знам как вие, жените, тичате подир Райън! Но няма смисъл да го преследваш! Той е мой! Венчани сме в ада и веригите вечно ще ни свързват!

— Съжалявам да чуя това. Сигурно е трудно…

— Разбира се, че е трудно — прекъсна я Вирджиния. — Този мъж е едно аморално копеле, но все още е мой!

— Не… не мога да повярвам това за господин Куин — възрази Мати. — Сигурно е било трудно да живеете с него, но…

— Какво знаеш ти! Та ти си родена в разкош. Какво знаеш за хората, които се ровят в сметта!?

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Освен да държиш ръчичките си далеч от него? Да, има нещо, което можеш да направиш за нас. Скъсай този договор и му подпиши нов, за два пъти по-голяма заплата. Той я заслужава, а аз имам нужда от парите — веднага!

— Това е извън моите права. Ще трябва бюрото да обсъди това. Ала мога да уведомя баща ми, ако смятате, че това би помогнало.

— Господи, призлява ми от добросърдечни хора! — отвърна Вирджиния и затръшна вратата на спалнята. Чу се звън от допир на бутилка до чаша и бунгалото се изпълни с миризма на уиски.

Хората се промъкваха в заседателната стая един по един. Мати не познаваше никого от тях и никой не познаваше нея. Те влизаха, заставаха до вратата и се оглеждаха, за да видят „шефката“, дошла да обърне всичко с главата надолу. Внезапно някой дръпна стола от дясната и страна. Райън Куин седна тежко и се наклони към нея.

— Трябва да внимаваш — пошепна й той. — Разбирам те, но онази вечер ти направи опасно нещо.

— Опасно? Какво?

— С младия Ахмед — отвърна той. — Историята се разнася из цялата околност. Той до голяма степен е изгубил престижа си, а това е много лошо за един правителствен служител.

— Престижът му?! — изпръхтя тя. — Какво трябваше да направя — да легна и да се оставя да ме изнасили?!

— Не мога да отговоря на въпроса ти. Но трябва да знаеш, че Ахмед е правителственият представител в Кости. Войниците стоят зад него. Както змия, той става опасен, когато го настъпят, а ти си го настъпила по най-чувствителното място. Военните в Судан са твърде докачливи на мъжка чест.

— И какво предлагаш да направя? Да избягам вкъщи при тате?

Лека усмивка разтегли краищата на устните му:

— Бих казал, че си доста смела. — Комплиментът изненада Мати, но Райън веднага помрачи удоволствието й: — За жена, разбира се. Всъщност идеята да избягаш не е лоша. Тази нощ мога да те кача на влака. Искаш ли?

— Не, не искам! Латиморови не бягат! Смятам да изпълня задачата си, господин Куин. Освен това, не ми се ще да се лиша от компанията на твоята… съпруга. За нищо на света! Тя разправя такива възхитителни истории!

— Дявол да те вземе! — Райън завъртя стола си с гръб към нея и забарабани нервно по масата. В стаята настъпи тишина. Мати видя как бузите му почервеняват от гняв. Забеляза и една вена, бясно пулсираща на врата му, и изпита желание да я докосне. Но моментният й порив отмина.

— Джордж — изръмжа Райън, — започвай с доклада… моля. — Последната дума се отрони като ледена висулка и сякаш изтрака по масата. Един млад човек на другия край се надигна от стола и отиде до картата, окачена на стената.

— Железопътната линия върви успоредно на пътя. — Той посочи картата с показалка. — Тя продължава от Кости до Ел Обейд и оттам — по хълмовете до провинция Дарфур, граничеща с Чад. Трябва да отбележим, че по този начин тя се превръща в гранична линия между племето Масакин на юг, и арабските племена Кабабиш на север. — Той закачи друга, по-подробна карта над първата, и говори още двадесет минути, излагайки фактите подробно и педантично. На десетата минута Мати взе да се почесва. На петнадесетата кракът й започна да потропва. На двадесетата търпението й се изчерпа.

— Господин… — прекъсна го тя.

— Йенсен — обади се Райън. — От оперативния отдел.

— Ъ-ъ… да, господин Йенсен, страхувам се, че ми казвате повече, отколкото искам да знам. Върнете се на основния участък от линията, моля.

— Ами, нашата първа задача бе да подменим седемнадесет подземни кабела, отнесени от наводненията през дъждовния сезон. Днес три от тях все още не са поправени. — Показалката му посочи три района западно от Ел Обейд, на около шест километра един от друг. — Ние ги подменяхме… три пъти.

Мати почувствува как по гърба й полазват тръпки. Три пъти? Това можеше да означава само…

— Саботаж? — мрачно попита тя.

— Саботаж — като ехо повтори Райън. — Франк?

— Всичките ни машинисти отказаха да карат локомотивите по-далеч от Ер Рахад. Всъщност около половината от тях са получили сериозни заболявания и вече са напуснали. Останалите не искат да работят. От дванадесет дни не се движи никакъв влак.

— Но, войниците… — възрази Мати. Думите й предизвикаха смях.

— Все още не разбирате — строго каза Райън. — Войниците не са тук, за да пазят линията или нас. Те се тук, за да управляват Кости, да събират данъците, да контролират корупцията в града. И няма да помръднат от лагерите си. Имате ли други въпроси?

— Да, още няколко. Първо, кой върши това?

— Младите воини от Масакин — отвърна Йенсен. — Те са извън контрола на по-възрастните членове на племето.

— И втори въпрос. Защо?

— Няма нужда да откъсваме от работа всички — прекъсна я Райън. — Нека се поразходим извън града и да поговорим за това.

— Бихме могли да поговорим и тук!

— Да, но ако пътуваме в джипа, ще сме сигурни, че никой няма да ни подслушва — прошепна й той.

Райън спря джипа на върха на хълма и изключи мотора. Пред тях се простираха плодородните равнини около Бели Нил. Хълмът бе по-скоро малко хълмче, за разлика от големите възвишения на планината Коалиб в нубийските земи на запад и изток от тях. Някои от тях се извисяваха над хиляда и триста метра над морското равнище. Изсъхналата трева едва покриваше земята; това бе бедна земя, използвана за пасища, но все пак не беше пустиня. Един самотен стар баобаб издигаше яките си клони над главите им, хвърляйки единствената сянка на километри наоколо. Въздухът бе тежък и горещ. Следобедната температура се бе заковала на четиридесет градуса.

— Този въздух направо може да се реже с нож — оплака се Мати, докато с мъка се смъкваше от седалката.

— Но май не е така горещо, както на пазара.

Част от обиколката им ги бе отвела до сука — арабския пазар в Кости, където дузини търговци използваха улиците за продължение на дюкянчетата си.

Сега Мати носеше лека сламена шапка с широка периферия, вместо тежката тропическа каска. Жакетът за сафари бе заменен със семпла бяла памучна блуза с висока яка и дълги ръкави.

— Никакви стегнати дрехи — бе настоял Райън. — Трябва да има място за въздуха да циркулира около тялото ти, като същевременно да не излагаш на слънце голяма част от кожата си. Освен това така държиш насекомите далеч от себе си. Дрехите ти трябва да са бели, тъй като този цвят отразява слънчевите лъчи. Не си ли забелязала, че повечето местни жители се обличат в бяло?

— Мислех, че това е просто предпочитан цвят или пък някакъв религиозен обичай.

— Не е така — увери я той, докато си пробиваха път през навалицата.

Мати се бе снабдила с половин дузина цветни „диш-даш“ — по-широк вариант на джелабата.

— Защо са ти толкова много? — попита Райън.

— Имам три сестри — обясни тя, — а и майка ми обича подаръци.

— Само момичета ли има в семейството?

— О, господи, не — засмя се Мати. — Сега Майкъл е на дванадесет години — той е бебето на семейството.

— Майка ти трябва да е имала доста работа.

— Твърде е сложно за обяснение — въздъхна тя.

— В кое дюкянче ще надникнем сега?

— Време бе да проведем този разговор — провлечено каза Райън. — Жадна ли си? — Той й подаде големия термос.

— Страшно — промълви Мати.

Но когато надигна чашата на термоса, си спомни лекциите на сестра си Беки и отпи само няколко малки глътки. Когато му я върна, Райън се усмихваше — като че бе издържала някакво изпитание или просто веднъж бе направила нещо както трябва. Той отпи по същия начин и отново завинти здраво капачката.

— Знаеш ли, ти не само имаш кураж, но не си толкова глупава, колкото си мислех отначало — заяви той.

— Много благодаря — сърдито отвърна Мати.

— Ей, не исках да кажа точно това! Всъщност исках да ти направя комплимент. Но съм отвикнал от доброто общество.

— От колко време си в Африка?

— Вече около шест години.

— А откъде си? Колко пъти си се връщал вкъщи през това време?

— Ти наистина си много досадна. Аз съм от Върнън, щата Тексас, но не съм си ходил там нито веднъж. Прекарвам отпуските си на места като Дакар, Кайро, Истанбул.

— Твърде дълго си бил далеч от къщи — съчувствено каза Мати. — Предполагам, че това ти се е отразило.

— Това означава ли, че приемаш извинението ми?

— Е, ако наистина смяташ, че си се извинил, приемам го. Но, знаеш ли, това не е необходимо. Ние просто работим заедно, а не сме познати от висшето общество. Между впрочем, ти искаше да ми кажеш нещо поверително. Защо не можехме да разговаряме в лагера?

— Стените в лагера имат уши. Обикновено са необходими десет минути, за да стигнат решенията ни до лагера на правителството, и около още десет, за да ги научи и последният търговец в Кости. Това затруднява работата.

— Не могат ли да бъдат изгонени шпионите?

— Няма никакъв начин. Цялата прислуга се осигурява от правителството. Не можем да ги уволним, а те добре знаят за кого работят. Всички. Освен пазачите на лагера — ние ги наемаме лично. Някои от тях са от племето Нуба, а други — от Нуер.

— Е, добре, тук сме сами, освен ако онзи лешояд там горе не е снабден с видеокамера. За какво искаше да разговаряме?

— За цялото това заплетено кълбо — изръмжа той. — За железопътната линия, подкупите, правителството — за всичко.

— Добре, тогава ще седна — отвърна Мати, отново влезе в джина. — Продължавай.

— Един от главните проблеми, за които сами сме си виновни, е, че масакините разрушават линията — започна Райън. — Това е факт. Правим се, че не забелязваме, че пътят и линията минават през северната част на техните древни земи. Построяването им направи невъзможно за масакините да пасат стадата си на север. В същото време пасищата на Кабабишите — мюсюлманско племе от север — се увеличават. Сега — в случай, че не си забелязала — правителството на Судан е мюсюлманско. Интересите на черните племена са представени твърде слабо. Дотук ясно ли е?

— Съвсем. Ако искаш, можеш да ме изпиташ!

Райън я погледна замислено и извади лула.

— Сега става по-сложно. Трябва да знаеш, че към всяко племе в тези земи е „прикрепен“ малък мюсюлмански военен отряд. Както нашият Ахмед контролира Кости, така тези отряди се опитват да поставят черните племена под контрол. Това е едно дразнещо обстоятелство, с което масакините трябва да се примиряват. По-нататък, на юг от земите на нубийските племена са земите на Нуерите. Масакините са по средата. Те не могат да водят стадата си на север заради железопътната линия, а отгоре на това са тормозени от правителствените военни отряди. Нуерите са новодошли в тази част на света. Те все още пресмятат богатството си в добитък, но работят и като черноработници за петролодобивна компания. Така могат да си позволят да си купят повече добитък. Но щом имат повече добитък, трябва да намерят и пасища за него. Затова притискат масакините и навлизат в земите им. Най-общо, проблемите на Судан са: религията, пасищата, старите обичаи и новото мюсюлманско правителство, което се опитва да обедини страната.

— И на всичко отгоре ние построихме тук линията! — ахна Мати. — Къде ни е бил умът!?

— Е, поне този грях не ни тежи на съвестта — засмя се Райън. — Ние не сме построили линията, а само я поправихме! Какво мислиш за това?

— Мисля… — започна тя, но след това го погледна усмихнато: — Как мислиш, дали не бихме могли да построим салове, за да изпратим с тях целия персонал на „Латимор“ надолу към Египет?

Той я погледна с изумление, което му придаде напълно човешки вид. Мати хвана ръката му и се засмя:

— Хуморът на Латиморови е известен с нестандартността си — меко поясни тя.

Но Райън не я слушаше. Той се взираше надолу, там, където малката й ръка изчезваше в неговата. Той погледна Мати и стисна ръката й — като че от години не бе докосвал човешка ръка.

— Всъщност исках да кажа — смутено подхвана тя, — че трябва да намерим начин да се свържем с водачите на Масакините. Ти беше казал, че младите воини са извън контрола на по-възрастните?

— Може би — отвърна той, като стискаше ръката й. — Тези хора може да са първобитни, но не са глупави. Възможно е цялата работа да се окаже план, подготвен от Артафи и неговия съвет.

— Артафи?

— Да. Старецът, който е върховен вожд на племето Масакин. Те го наричат крал. На хората в Хартум това не им харесва.

— Ти познаваш ли го?

— Срещали сме се.

— За бога — развълнувано възкликна тя, — тогава хайде да се свържем с него и да видим дали не можем да сключим сделка!

— Ти прекалено много опростяваш нещата, госпожице. Къде, по дяволите, мислиш, че бях през последния месец? Стоях пред вратата на Съвета на масакините и се опитвах да получа аудиенция! Но не стана. Не поискаха дори да ме изслушат.

— Може би имат някакъв протокол — възрази Мати. — Аз съм вицепрезидент на „Латимор“. Ти трябва да имаш някакви връзки. Уреди аз да говоря със Съвета им.

— Не знам дали на света изобщо съществува начин, по който ти да влезеш при Съвета!

— Няма нищо невъзможно. Просто трябва отново да опиташ.

— Да, нали? — озъби се той и пусна ръката й. — „Просто трябва“! Ти, скъпа, просто нямаш представа какво искаш!

— Възможно е — невъзмутимо рече Мати. — И тъй като ти знаеш много повече от мен, вероятно би могъл да ми обясниш всичко с прости думи, разбира се, за да не насилваш умствените ми възможности. Наистина искам да разбера.

— Ще разбереш друг път! — изкрещя той. — Седни и почакай първо да ти обясня няколко хиляди факта от живота!

Мати се отдръпна от него, обви ръце около себе си и потрепери. В този човек имаше нещо, което я дразнеше. Сега то бе станало колкото египетска пирамида. Да й крещи?! На нея!

— Какво има? — дочу тя мек глас зад гърба си. Мати погледна през рамо. В очите на Райън имаше загриженост, истинска загриженост. Ръката му нежно и успокояващо хвана лакътя й. — Не исках да те изплаша — разтревожен рече той. — Искам да кажа, не съм създаден да общувам с… жени.

— Ще трябва да се научиш. Просто нямах представа колко съм неподготвена за… този континент. Е… — Тя постепенно разгърна ръце и след това жизнерадостно му се усмихна. — Радвам се, че сме сами. Искам да ти кажа нещо мило, но не бих желала да се разчува.

— Нито пък аз — засмя се той. — Имам известна репутация, която трябва да поддържам.

— Въпреки всичко, Райън, хубаво е, че си до мен в този труден момент. Е, какво ще кажеш?

Той поклати глава и се усмихна под мустак:

— Това е първият комплимент през живота ми и смятам широко да го разглася. Сигурна ли си, че искаш да продължа обясненията?

— След като масакините повреждат линията, смятам да се срещна с тях и да сключим някакво споразумение. При това колкото по-скоро, толкова по-добре. А сега, моля, продължи.

— Добре. И така, масакините имат някои обичаи, които… които са малко странни за бостънци.

— Да, сигурно!

— Не бъди саркастична. Тяхната култура е смесица от земеделския и скотовъдния поминък. Масакините излизат със стадата още от десетгодишни. Преди това работят в селото. Понякога ходят със стадата по половин година, без да се връщат вкъщи. Така живеят, докато станат на тридесет и пет години. Тогава чрез специална церемония биват приети в организацията на възрастните, женят се, стават членове на Съвета, задомяват се и повече не ходят със стадата. За да застана пред Съвета и за да бъда изслушан, трябва да съм на тридесет и пет години и аз съм ги навършил. Но трябва да бъда женен!

— Но… Не виждам какъв е проблемът. Ти си женен и по една щастлива случайност жена ти е тук, в Кости! Доколкото мога да преценя, всичко е наред. Защо не…

— Ти още не разбираш — изръмжа той. — Първо, не съм женен и то от шест години. Второ, по тези места добре ме познават. „Туземният телеграф“ работи по-добре от телефоните и сателитите.

— Би могъл да се престориш! Дълго разговарях с жена ти. Всъщност дълго я слушах. Сигурна съм, че тя би се радвала отново да те притежава и да бъде твоята любяща малка съпруга.

— О, Господи! — възропта той и удари по капака на джипа със свит юмрук. — Защо на мен, Господи!?

Мати се захили. През целия си двадесет и пет годишен живот бе имала малко време да изучава животното, наречено „мъж“. Този тук не приличаше никак на Поп и бе твърде различен от Джейк, съпруга на Беки.

— Не се забавлявай толкова, Мати!

— О, няма такова нещо — излъга тя. — Напротив, много съм загрижена! Това е важно не само за мен, но и за „Латимор Инкорпорейтид“.

— Радвам се, че мислиш така. Сега бъди така добра да изтриеш от лицето си тази глупава усмивка и слушай. Не е възможно да взема Вирджиния с мен. Двадесет минути, след като пристигнем там, тя ще получи нервен пристъп, ще започне да крещи като побесняла и да настоява да излети, директно за Кайро. Бившата ми съпруга не е съвсем в ред, ако още не си забелязала.

— О, доста е темпераментна — предпазливо се съгласи Мати. — Но не бих казала, че е чак…

— Повярвай ми, наистина не е в ред! — изкрещя той, но веднага се овладя. — По дяволите! Заклех се, че няма да ти крещя. Защо се получава така? Мати Латимор, ти ме нервираш повече от всяка друга жена. През последните два-три дни имаше моменти, когато ми идваше да те изхвърля оттук, и моменти, когато… О, по дяволите! Вече провалих цялата си стратегия, така че бих могъл да направя това, което ми се искаше през цялото време!

Преди тя да успее да реагира, огромните му като мечешки лапи ръце я сграбчиха за раменете и я притиснаха към желязната му гръд. Както всички момичета от семейство Латимор, Мати бе ходила на уроци по карате, но този мечок не й даде възможност да приложи техниката си. Райън я придърпа към себе си и я обгърна, а когато тя опита да го ритне в пищяла, той я повдигна от земята. Очите им се срещнаха.

— Да не си посмял! — скръцна със зъби тя.

— Ще посмея и още как! — дрезгаво отвърна той и устата му докосна нейната.

Тя извиваше глава, но нямаше къде да избяга. Хладните му влажни устни намериха нейните и спряха протестите й.

„Е, поне няма да ме изнасили“ — успокои си Мати. Тя имаше време само за тази идиотска мисъл. Прегръдката му се разхлаби, но на нея някак си вече не й се искаше да избяга. Райън нежно и жадно дразнеше устните й. Въпреки волята си, тя изпитваше удоволствие. Едва когато той достигна ухото й, Мати се разбунтува. Небръснатата му буза одраска нежната й кожа и тя запротестира. Примирен, Райън я пусна.

— А сега — спокойно каза тя, — ако турнирът по борба е приключил, може би ще се върнем на въпроса.

— Цялата ти буза е зачервена — каза Райън и посегна да я докосне.

— Разбира се, че ще е червена — дръпна се Мати. — Не си се избръснал!

— Извинявай!

— Хайде да видим дали съм разбрала правилно — започна тя. — Ти си отишъл при масакините, но те са отказали да те изслушат, защото не си женен и не можеш да бъдеш допуснат до Съвета, нали?

— Точно така.

— А защо аз да не мога да се срещна с тях?

— О, господи! Ти не слушаш „между редовете“. Жените, омъжени или не, никога не се допускат в Съвета. Дори кралицата. Никога!

— Това е странен обичай… Но не е напълно неочакван за мен. Това е мъжки свят, нали?

— Повярвай ми, наистина е така.

— Тогава кажи ми, господин Куин, ако беше женен и уредеше среща със старейшините, какво щеше да прави жена ти?

— Както навсякъде и тук протоколът е доста обширен. Жена ми би трябвало да се появи заедно с мен, когато пристигна. След това би трябвало да бъде представена на женския съвет. Не знам какви са обичаите в него. Никой не иска да ми каже и дума за това. Предполагам, че има някакви церемонии. Чай с кифлички или нещо подобно.

— Смятам, че няма да проверяват брачното ти свидетелство?

— Разбира се, че не! — въздъхна той. — Казах ти за „туземния телеграф“. Тези хора научават всичко, което става в лагера ни. Така че, ако отида в Топари с някоя жена, те трябва да са чували нещо за нея.

— Това ли е единственият начин, за да влезе поне един от нас в този Съвет?

— Другояче е невъзможно. Тези хора не са глупави.

— Няма нищо невъзможно — настоя Мати. — Това е важно за компанията. Ще ти намерим жена и двамата ще отпътувате за…

— Топари. Какви въздушни кули строиш сега?

— Не строя въздушни кули. Трябва ти само жена от бялата раса, сравнително млада, която да играе ролята на твоя съпруга.

— И къде ще я намерим? Ще кажеш няколко заклинания? Или ще нарисуваш някоя?

— Защо си толкова недосетлив? Ами аз?

— Ти?! — зяпна той. — Ти да бъдеш моя жена? Мили боже, бих предпочел да се боря с някой крокодил!

— Може би на мен ще ми е още по-неприятно. Но заради компанията съм готова да направя… почти всичко!

Райън отметна глава назад и се разсмя. Тя за първи път го виждаше истински да се забавлява. Той се смееше тъй силно, че сълзи потекоха от очите му. А когато се съвзе и я погледна, все още се хилеше — по начин, силно напомнящ вълка, който причаква Червената шапчица в гората.

— Казах „почти“! — строго рече тя. — Разбирам, че ако искаме да минем за женени, по туземния телеграф ще трябва да бъде предадено някакво съобщение за нас. Може би, докато сме в лагера, ще трябва да се показваме…

— Влюбени? — подхвърли той.

— Само външно — превзето се съгласи Мати.

— Малко прегръдки за пред хората? — намекна той и усмивката му се разшири.

— За пред хората. Нищо повече.

— Мисля, че едва ли ще ни повярват, ако поне не се целуваме.

— Ами… така предполагам. Но само на обществени места и то в изключителни случаи. И без никакви други неща! Така става ли?

— Едва ли — заяви Райън. — Става дума за съпружески живот, а не за случайно запознанство.

— Ами тогава?

— Никой няма да се хване на въдицата, ако ти живееш в бунгалото за жени, а аз съм сам в моето бунгало!

— Ей, почакай малко! Нещата отиват твърде далеч!

— Това е единственият начин — меко каза той.

— Знаеш ли, изобщо не бих повдигнала тази тема, ако не беше важно за компанията — повтори тя.

— Естествено. Напълно те разбирам.

— Тогава защо имам чувството, че ме манипулираш?

— Идеята бе твоя, госпожице. Казах ти, че не е възможно да направим нещо. И все още мисля така.

— Дявол да те вземе! Добре, ще действаме. Изпрати съобщение. Уреди някаква среща за господин Куин и… съпругата му. И запомни — ако се опиташ да ми направиш нещо, ще те превърна в сопрано до края на живота ти!

— Ей, идеята е изцяло твоя! — възрази той. — Кога ще се преместиш при мен?

— Няма смисъл да се отлагат неприятните задължения. Ще се преместя още довечера. Но бих искала да зная, господин Куин, защо внезапно стана услужлив? Би ли ми отговорил честно?

— Добре, ще ти отговоря — изръмжа Райън. — Когато всичко свърши, не искам да увиснеш на шията ми и да искаш да останем заедно. Смятам, че с теб тази опасност е по-малка, отколкото с някоя глупачка, която си фантазира какво ли не.

Мати бе очаквала рязък отговор, но този й подейства като ритник на муле в корема. „Ще ти го върна, господин Куин! — мислено го заплаши тя. — Никой не може да се подиграва с Матилда Латимор!“

— Е? — гневно я подразни той.

— Ти си дяволски прав. — Мати го погледна намръщено, за да може той да схване по-добре смисъла на думите й. — Не мога да разбера как една жена с всичкия си би пожелала да се ожени за теб, господин Куин!

— Но ти не си с всичкия си.

„Успокой се — каза си тя предупредително. — Този тук има твърде голямо самочувствие. Той ще си получи заслуженото, но това ще трябва да се подготви предварително.“ Логичният й инженерен ум започна да чертае планове.

— Добре, тогава ще направим така — мило каза тя. — Но има един малък проблем.

По лицето му проблесна усмивка. Той заприлича на хлапе, спечелило втора награда на състезание по скейтборд, и открило, че тя ще му стигне за шоколадови еклери за цяла седмица.

— Проблемът е, че трябва да измислиш някакъв начин да попречиш на Вирджиния да ме убие, когато приведем в действие нашия план!