Ема Голдрик
Годежът (8)

Осма глава

— Как изглеждам? — Мати се завъртя пред Райън. Полата и блузата й, които бяха изчезнали от колибата по обяд, точно след като се бяха настанили, й бяха върнати по здрач, безукорно изпрани и прилежно сгънати.

— Просто да те изяде човек — изказа се Райън, седнал с кръстосани крака на отъпкания под. — Направо ще ги шашнеш. Притесняваш ли се?

— Изплашена съм до смърт. Какво да им кажа?

— По дяволите, не знам. Изглежда можем да разчитаме на помощта им, единствено ако те получат линията.

— Но линията принадлежи на правителството!

— Да, но правителството твърди, че притежава всички земи. Ала това не спира хората, които искат да ги използват! Завърти се отново. Харесваш ми.

— Така ли? — Тя се повдигна на пръсти, завъртя се два пъти и си помисли: „Това е ползата от уроците по балет, които мама ме караше да вземам. Ще мога да се завъртя още два пъти“.

И, разбира се, дяволът веднага я чу. На третото завъртане кракът й се подхлъзна. За миг Мати се залюля, като напразно се мъчеше да запази равновесие, и падна право в скута на Райън Куин. Докато падаше, полата й се вдигна нагоре, откривайки доста голяма част от дългите й стройни крака.

— Охо! — засмя се той. — Направо дар от небето!

— Не ставай глупак! — Тя се опита да стане, но ръката му я обгърна и я притисна като в менгеме. Тъмните му очи се впиха в лицето й от опасно близко разстояние. Мати нервно се опита да придърпа полата си надолу. За момент тя поведе борба, след което се отпусна в ръцете му.

— Не те разбирам — промълви Райън. — Мислех, че разбирам всички жени… Обаче виждам само външността ти, а нямам представа какво става в главата ти.

— Аз като че също не се разбирам. Постъпките ми винаги са били мотивирани. От тринадесетгодишна съм планирала живота си. В него нямаше място за Райън Куин. Какво направи ти с мен?

— И аз исках да ти задам същия въпрос. Какво, по дяволите, направи ти с мен?

— Наистина ли мислеше това, което каза на площада?

— Какво съм казал?

— Каза, че…

— Ако имаш предвид това, че те обичам — прошепна Райън, — тогава мислех точно това.

— Тогава? Искаш да кажеш, че вече не го мислиш?

— Време е да тръгваме! — Мериам влезе и се спря на прага. — О! Не исках да ви преча. Извинете ме, моля!

— Изобщо не ни пречиш — кисело каза Мати, отблъсна се от Райън и се изправи на крака. — Ни най-малко. Просто моят… ъ-ъ… мъж е цапнат в устата.

— О, но това е ужасно! А добитъкът боледува ли от това нещо?

— Никога — отвърна Мати. — От него боледуват само мъжете.

 

 

Центърът на селото бе осветен от фенери. Мериам я поведе за ръка към по-малката от две сгради, напълно различни от останалите колиби. Това бе ниска постройка с висок сламен покрив, дълга почти петнадесет метра.

— Онова там е къщата на Съвета на мъжете — посочи Мериам към другата сграда, с дължина тридесет метра. — Наведи си главата. Този вход е нисък, за да напомня за скромността.

— Никога ли жени не влизат в другата къща?

— Никога. Ела.

Озоваха се в малко преддверие. На входа пред тях бе опънат ленен чаршаф. Това бе първият закрит вход, който Мати виждаше в селата на масакините. Две стари жени седяха от двете му страни. И двете пушеха с малки лули. Мериам спря, за да свали блузата си и без да поглежда към Мати, я поведе нататък.

Вътре въздухът бе топъл. В горната част на помещението се стелеше завеса от дим. Цялото помещение бе претъпкано с най-различни по възраст и форми жени. Повечето пушеха лули. В центъра на открито място гореше малък огън. В другия край, върху купчина възглавници се бе разположила същата едра грациозна жена, която бе седяла в краката на Вожда по време на приветствената церемония.

— Ела — повика я Мериам. — Прави, каквото правя аз.

Мати сграбчи ръката й и я последва. Като преминаваха покрай огъня пред многобройната любопитна публика, сред тълпата се надигна неодобрителен съскащ шепот. Мериам спря неподвижно на четири крачки пред жената на Вожда, падна на колене и наведе глава. Мати неумело я последва. След моментна тишина Мериам бързо каза нещо на масакин. Отново настъпи мълчание, след което жената на Вожда отговори нещо кратко, остро и рязко. Мериам се обърна да погледне Мати:

— Аз съм виновна — каза момичето. — Трябваше да забележа. Великата пита как се осмеляваш да заставаш пред нея и да я обиждаш, покривайки сърцето си с дрехи!

— Искаш да кажеш, че трябва…

— Огледай се — посъветва я Мериам. Всяка от над стоте жени бе гола. — Направи като мен. Тя трябва да вижда сърцето ти.

— Е, добре. Предполагам… че всички са жени?

— Всички са жени.

— Кажи на… ъ-ъ… на Великата, че това е поради незнание, а не нарочно — тихо рече тя и свали блузата си.

В стаята се понесе приглушен шепот. Мати се отпусна на пети, изправи рамене и погледна жената на Вожда право в очите. Жената разгледа за момент лицето й, кимна и каза нещо. Мати долови симпатията в гласа й, любезността на израза й и изпита облекчение. Но само докато чу значението на думите.

— Великата казва — преведе Мериам, — че не е знаела, че Латиморовата жена е цялата бяла. Ако бе знаела, никога не би поискала да покажеш грозотата си пред всички. Тя те моли да не се обиждаш. Ако искаш, отново можеш да сложиш блузата си.

— Не. — Мати се изправи. — Те трябва да виждат сърцето ми, за да чуят истината.

Масакинското момиче се обърна, за да преведе. По лицето на жената на Вожда се разля широка усмивка и из стаята се чуха одобрителни възгласи. Жената на Вожда отново заговори.

— Сега Великата казва, че ще разговаряме неофициално — преведе Мериам. — Майка ми говори за мощта на Латиморовото племе. Тя е виждала лагера в Кости. Там има много силни мъже и… хиляда машини, които ги правят още по-силни. Числата са трудни за превеждане. Ние нямаме думи за числа, по-големи от сто. Разбираш ли? Тя иска да напиша името на племето ти на английски, за да го видят всички.

Мати отново се отпусна на пети и дяволито се усмихна. Всъщност съвсем не бе толкова страшно. Мериам чертаеше с пръчка името й с големи букви на отъпкания под. Когато свърши и отново застана зад Мати, от всички страни се протегнаха глави, за да видят написаното.

— Значи майка ти мисли, че лагерът в Кости е голям?

— Да. Много голям.

— Всъщност лагерът в Кости е един от най-малките лагери на Латиморовото племе. Ние имаме осемдесет и девет други лагера по целия свят и всички са по-големи от този в Кости.

— Наистина ли?

— Честна дума! — засмя се Мати и сложи ръка на сърцето си.

Мериам се обърна и заговори. В стаята се възцари дълбока тишина. Жената на Вожда стана и пристъпи напред.

— Майка ми пита много машини ли имате?

— Хиляди — увери я Мати.

— Не мога да кажа това — възрази Мериам. — Да кажем… като звездите по небето?

— Като звездите по небето — съгласи се Мати.

Момичето започна бързо да превежда. Когато спря, майка му започна реч. Тя продължи няколко минути.

— Майка ми казва… Някога ние сме били велик народ. Масакинските вождове са седели на трона на фараоните. Ние сме били прогонвани от земите си четири пъти. В миналото вождовете ни решили да се оттеглим тук, в Нуба, за да запазим културата си. Сега Съветът се събира, за да реши дали това не е било грешка. Дали не трябва да тръгнем напред като нуерите, да придобием машини и отново да управляваме както преди. Ако не направим това, ще бъдем смазани и разпръснати…

Надвисна тишина. Събраните жени размишляваха над чутото. Някои бяха разтревожени. Други се усмихваха и кимаха. Останалите бяха неподвижни. Жената на Вожда наруши тишината.

— Майка ми казва, че трябва да й посочиш положението си в Латиморовото племе, както и положението на мъжа ти.

Сменихме темата, каза си Мати. Какво бе положението им? Тези жени биха припаднали, ако узнаеха! Но ето че сега й се удаваше възможност да се възвеличае. Мати стана. Заедно с жената на Вожда сега те единствени стояха прави.

— Кажи на майка ти, че аз съм дъщерята на дома — каза тя.

Мериам зяпна от учудване. Това бе почти вярно — Мати бе една от четирите дъщери. Но защо да не послъже?

— Тази дума — бавно каза Мериам. — Не разбирам… дъщерята на дома?

— Това означава… виж, баща ми е Вождът Латимор, разбираш ли. Аз съм негова дъщеря.

Мериам се ухили до ушите и два пъти повтори фразата:

— Дъщерята на дома? Също като мен, Латиморова жено. Аз съм дъщеря на Масакиновия дом! — Тя плесна с ръце и бързо преведе.

Сред тълпата се понесе шепот. Жената на Вожда се отмести встрани и направи знак с ръка.

— Майка ми казва, че те приветства много пъти и те кани да седнеш до нея в знак на твоето достойнство.

„Аз? — помисли Мати. — Да стоя тук полугола, на хиляди километри от дома и да имам достойнство?“ Но веднага я осени друга мисъл: „Разбира се, че имам. Всички те имат — и не се нуждаят от дрехи или пари, за да имат достойнство!“.

Да седи до жената на Вожда бе по-различно, отколкото да бъде изолирана в средата на събранието като насекомо под микроскопа на учени. Чувството за реалност взе да я напуска. Лицата около нея избледняха и се отдалечиха. Като че гласът на Мериам изчезна и тя разговаряше направо с Великата.

— Значи — каза жената, — не разбираш? Слушай тогава. Моят далечен прадядо е бил египетски фараон. Дъщеря му го е наследила. Друг мъж е можел да стане владетел, само ако се ожени за дъщерята на фараона. Така продължава и до днес. Баща ми бе Вожд. Артафи е Вожд, защото аз го избрах — омъжих се за него. Синовете ми няма да бъдат Вождове. Съпругът, избран от дъщеря ми, ще наследи Артафи. Сега разбираш ли?

Брак с дъщерята на шефа, каза си Мати. До това ли се домогва Райън? Стомахът й се сви. Без да мисли, тя пое чашата, предложена й от Мериам, и на един дъх пресуши силното питие.

— Колко е лошо, че си тъй грозна — замислено каза жената на Вожда. — Цветът… трябва да те притеснява?

— Опитвам се да го скрия — усмихна се Мати и пое друга пълна чаша.

— Твърде е късно да се поправи това. Но все пак можем да направим нещо. Ще те дарим със Знака на Сърцето.

— Какво, за бога, е това?

— Виж рамото ми — каза Мериам.

Мати погледна. Високо на лявото й рамо имаше един ред кръгли татуировки.

— Това е знакът на нашето племе — обясни Мериам. — Поставя се над сърцето и показва, че принадлежиш към племето.

— О, не искам да ме жигосват! — запротестира Мати, изпивайки до дъно съдържанието на чашата си.

— Няма да те жигосват! — весело се изкикоти Мериам. — Твърде си стара за това. Ще ти направят… Как се казваше… Татуировка. Това ли е думата?

— Татуировка. Нямам нищо против една малка татуировка — съгласи се Мати с разширени очи. — Това ще помогне ли?

— Това ще те направи член на нашия дом. Искаш ли?

— Защо не? — Мати бе изпълнена с фалшива смелост.

— Но ти не си ни казала за мъжа ти — настоя майката на Мериам. — Той ще стане ли вожд на Латимор, когато баща ти умре?

Мати се опита да събере мислите си. Една погрешна дума щеше да срути цялото впечатление, което бе успяла да създаде. Дали Райън щеше да се ожени за нея и да застане начело на Латиморовата империя? Какъв смях щеше да падне! Нали Майкъл бе наследникът!

— Това още не е уточнено — свенливо отвърна тя. — Мъжът ми е от Тексас. Той има много добитък — сто пъти по сто.

— А-а. — Черната матрона до нея кимна, но вече не като жена на Вожда, а като майка. — Откупът за невястата все още не е уговорен. Виждам, това е трудно между две тъй велики племена. Мериам, налей на гостенката ни още от питието!

Събранието на жените продължи пет часа — до късна нощ. След това повикаха лекаря. Когато Мати дойде в съзнание, откри, че лежи върху маса в една от малките кръгли колиби. Край нея стоеше сбръчкан старец и се усмихваше с беззъбата си уста. Разтревожена, Мериам седеше от другата й страна.

— Стана ти лошо — обясни тя. — Всички се смяха. Ти изпи много бира. Това е Машото. Той е… лекар.

— Велики боже! — възкликна Мати. — Истински шаман?!

— Не съвсем — каза старецът на перфектен английски. — Аз съм учил в Кайро. Но не се обиждам. Баща ми бе шаман и мисля, че знаеше за медицината повече от мен. Виждам, че са ти разкрасили рамото, а? Ще му сложим малко спирт, за всеки случай. Много хубава рисунка.

Внезапно Мати осъзна, че е чисто гола и покри гърдите си с ръце. Лекарят се засмя.

— Направих ти и промивка на стомаха. По-добре ли си?

— О, господи! Оплесках всичко, нали?

— О, не — увери я Мериам. — Беше много забавно. Всички говорят за това. Майка ми се гордее, че те познава. Утре тя отново ще разговаря с теб. Само с теб.

Внезапно зад нея се чу пращене, последвано от някакъв глас. Докторът сви рамене и се запъти към ъгъла на стаята.

— Какво е това? — попита Мати, почти отгатнала отговора.

— Туземният телеграф — захихика докторът. Мати погледна през рамото му и видя надписа „Панасоник“ на малкия радиопредавател с батерии.

— Сега се върни при мъжа ти — посъветва я докторът. — Почини си, поспи. Утре може да имаш главоболие. Рамото може да те боли малко. Вземи два аспирина. Не се вълнувай. — Той й подаде малко шишенце с хапчета и й помогна да слезе от масата.

С помощта на Мериам тя успя да се спусне по хълмчето до къщата, предоставена на нейния „мъж“.

 

 

Бавно и внимателно Мати отвори едно око. Тя лежеше по гръб в спалния чувал. Колибата бе претъпкана — шест-седем жени на възраст от шестнадесет до шестдесет години се бяха скупчили около нея, хихикайки. Мати отвори и другото си око. Нещо й пречеше да вижда. Тя обърна глава и веднага съжали за това.

— Боли те главата, нали? — каза Райън зад нея. Този път, вместо да обърне главата си, Мати я остави да се претърколи по възглавницата.

— Аспирин — простена тя. — О, господи, какво съм…

— Нафиркала си се здравата — захили се той.

— Не говори толкова силно — изпъшка тя. — Аспирин… Докторът ми даде аспирин. Не разбирам…

— Това е туземна просена бира — обясни Райън. — Половината жени в селото са пияни. Хайде, вземи това. — Той сложи в ръката й две таблетки и внимателно повдигна главата й, поднасяйки към устата й чаша студен чай.

— Мислех, че е… Не знам какво мислех, че е…

— Да се надяваме, че ще ти се размине само с махмурлука. По тези места не пастьоризират бирата.

— Няма защо да злорадстваш. Какво правят всички тези хора тук?

— Дойдоха да те видят. Из целия лагер се носи слух, че ти си бяла навсякъде. И те са дошли да видят!

— О, небеса! — прошепна Мати. — Изгони ги оттук! — В гнева си тя забрави за състоянието си и седна. Зави й се свят. Жените, пъдени към вратата от Райън, веднага нададоха възторжени викове. Тя вдигна ръце, за да попречи на главата си да падне.

— Знаеш ли, те са прави. — Райън се опитваше да говори сериозно, но Мати усети смеха в гласа му. — Ти наистина си бяла навсякъде!

Забравяйки за главата си, тя се погледна. За момент умът й отказа да възприеме това, което видя — Мати Латимор, гола, бе изложена на чуждите погледи! Тя отново се отпусна на възглавницата и дръпна одеялото нагоре. От главоболието в очите й се появиха сълзи.

— Къде, по дяволите, са дрехите ми? — гневно попита тя.

Райън се приближи, пъхна едната си ръка под нея и я притегли към себе си.

— Поплачи си, любов моя — въздъхна той. — Знам, че не трябваше да постъпвам с теб по този начин. Това се дължи на неопитността ми.

— Ако имах сили — ядно изплака тя, — щях да те смажа, да те… Кой ме съблече?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че беше Мериам?

— Не!

— Е, добре, тогава няма смисъл да те лъжа. Аз те съблякох. Аз отсякох черешовото дърво със собствената си брадвичка.

— Слушай, ти, мръсно…

— Хайде, хайде, Мати не казвай това. Мога да докажа, че майка ми и баща ми са били женени, когато съм се родил!

— Извинявай — промълви тя и се притисна по-близо до него.

Райън й се усмихна, но нищо не каза. След няколко секунди той се премести така, че главата й легна на скута му. Мати се сгуши, щастлива да го усеща до себе си. Аспирините действаха чудотворно. Тя почти можеше да мисли логично. Почти.

„Защо ми е така приятно? — запита се Мати. — Защо ме боли и все пак се чувствам тъй добре?“ Защото, намеси се съвестта й, ти го обичаш. „Но аз не искам да го обичам — тъжно помисли Мати. — Дори не го познавам истински. Той е свързан по някакъв непочтен начин с Вирджиния. В края на краищата, какво толкова сме преживяли? Няколко целувки, едно лудешко нощно къпане и осем спокойни дни пътуване с волска каруца. Достатъчно ли е това за един любовен роман? Даже една тъй примитивна жена като майката на Мериам знае какво цели Райън. Той иска дял от Латиморовата империя!“

— Знаеш ли — колебливо каза Мати, — аз нямам никакви собствени пари, освен заплатата ми.

— Така ли? — провлечено каза Райън. — Мислех, че ти самата струваш цял куп долари. Не притежаваш ли част от „Латимор“?

— Да, разбира се. Всички от нас имат дялове. Но цялата печалба от тях се раздава в края на годината цялата за благотворителни цели. Аз дори не знам на кого!

— Е, и какво?

„Никога не съм виждала някой, който да изглежда по-незаинтересуван“ — помисли Мати. Дали това бе добър знак или просто той бе изкусен актьор?

— Когато брат ми, Майкъл, навърши двадесет и една няма да ми остане вицепрезидентската длъжност!

— Това е добре за Майкъл — отегчен отбеляза Райън. — Бих искал да знам какво обсъжда Съветът. Просто за да имам някаква представа как да подхвана въпроса с железопътната линия.

— Ти не се интересуваш от мен… След няколко години няма да имам дори парцал на гърба си.

— Ти и сега нямаш — засмя се Райън, повдигна одеялото и погледна под него. — Обаче страшно се интересувам от теб!

— Ах, ти! — Мати го плесна през ръката и дръпна обратно одеялото. — Мъже! Всички сте еднакви!

— Сигурно. Защо се заяждаш с мен?

— Не… не се заяждам. Просто знам какво обсъжда Съветът.

— Разбира се, че знаеш. На женското парти снощи са ти казали всичко. — Райън й се усмихна и отмахна косата от лицето й.

— Дяволски си прав! — нахвърли се върху него Мати. — Ти виждаш всичко в този лагер, но нямаш ни най-малка представа какво всъщност става! Типичен мъжки манталитет!

— Но ти ще ме осветлиш по въпроса, нали?

— Наистина трябва да те фрасна по глупавото лице! — озъби се тя и се изправи. Ръката му я подкрепи, след това я пусна и тя се завъртя с лице към него. — Слушай сега! Пред Съвета стои един много важен въпрос. Слушаш ли ме? Гледай ме, когато ти говоря!

— Гледам те. Чак очите ми ще изтекат!

Мати гневно проследи погледа му и моментално се изчерви. Една от галабиите лежеше до краката й. Тя се изправи на колене с гръб към него и сграбчи дългата бяла дреха.

— Да ти помогна ли?

— Няма нужда. Любопитен досадник! — Тя промуши главата си в дрехата и припряно я придърпа по раменете си. Но ръцете му я спряха.

— Я виж! — възкликна Райън. — Какво се е случило с рамото ти?

— Това е украсата ми — обясни тя, като издърпа галабията надолу и покри бедрата си. — Жената на Вожда бе тъй поразена от грозотата ми, че накара да ми поставят този разкрасяващ знак. Просто имах нужда от него.

Райън дръпна галабията от рамото й и разгледа знака.

— Изглежда почти като йероглифи. Не знам каква е художествената му стойност, но ти и преди си беше красива.

— Това е племенният знак. Приеха ме в племето Масакин. Има и още неща, които не знаеш. Нищо не е така, както си мислиш. Думата на Вожда в Съвета не е толкова силна. Членовете на Съвета се избират, а Вождът може да направи само онова, което реши целият Съвет. Сега те са изправени пред най-трудното решение, което трябва да вземат от стотици години насам!

— Кажи ми, о, извор на мъдростта — каза Райън на изящен арабски.

Мати му се изплези.

— Който много знае, бързо остарява. Това е любимата сентенция на баща ми. За твое сведение, на този съвет масакините ще решат дали да продължат да живеят според старите племенни обичаи или да изберат съвременния начин на живот и машините, както са направили нуерите.

— Честна дума! — възкликна Райън, поглеждайки часовника си. — Сега е десет, значи, след около половин час трябва да се срещна с тях. Смятам, че няма да успея да им кажа нищо, ако въпросът е толкова сериозен. Какво би ме посъветвала?

— Я, каква изненада! Великият Райън Куин пита мен!

— Е, нали се съгласихме, че сме равностойни партньори. Почти!

— Самочувствието ти е непоносимо огромно!

— Съответства на твоето. Не е чудно, че сме страхотна комбина!

— Имам една идея, но не ми задавай въпроси — каза тя.

— Добре, без въпроси.

— Когато отидеш на срещата, избери подходящ момент и кажи само едно изречение. Кажи просто: „Бихте ли искали да притежавате железопътна линия?“. Не прибавяй нищо друго.

— В очите ти виждам лукаво пламъче. Добре, ще го направя. А сега трябва да тръгвам. Ще ме целунеш ли за късмет?

— Заради корпорацията — излъга Мати без страх за безсмъртието на душата си.

Райън се спусна към нея като леопард към жертвата си. Още преди да е успяла да затвори устните си, той ги достигна, изгаряйки ги с нежна страст. „Какво ли съм пропуснала през всичките тези години?“ — задъхано помисли тя и щастливо се отдаде на опустошителното чувство.

В земите, където животът, а не часовникът заповядва на хората, би било трудно да се измери тази целувка. Тя свърши едва когато и двамата останаха без дъх. Мати се отпусна в прегръдките на Райън. Усещаше как ръката му бе обхванала една от гърдите й през тънкия памучен плат, но тя нямаше нищо против. Мати Латимор бе изтеглила жребия си и той бе Райън Куин! Щеше да мисли за последствията някой друг път.

— Това бе… твърде интересно за начинаеща — бавно каза той. Бе останал без дъх, както и Мати. В тъмните му очи гореше огън. — Трябва да тръгвам. Една целувка за късмет?

— Повтаряш се — промълви Мати почти без дъх. — Та ти го направи преди малко!

— Кое?

— Току-що ме целуна за късмет!

— Забравям. Все трябва някой да ми напомня. Какво ще правиш, докато ме няма?

— Имам още една среща с жената на Вожда — каза Мати. Бе й трудно да говори. Цялото й внимание бе погълнато от усилието да гледа Райън в очите. Той не мигаше. Според едно старо бостънско поверие, ако успееш да не мигнеш по-дълго от противника си, със сигурност ще бъдеш щастлив.

Мати щеше да спечели, ако Райън бе честен. Но той нямаше склонност към честна игра. Докато тя го гледаше втренчено, той приближаваше все повече и повече. Накрая волята й изневери и Мати затвори очи. Атаката бе подновена. Топлите му устни поглъщаха нейните, ръката му нежно мачкаше меката й гръд. Сега не бе моментът за съревнование. Тя се възбуди. Устата й се сля с неговата, ръцете й обхванаха врата му. Тя силно го притисна, опитвайки се да се слее с него, да му предаде с чувство онова, което не се бе осмелила да изрече с думи.

Пред вратата се чу шум.

— Съветът започва — обяви Мериам, която влезе внезапно — и Великата те очаква, Латиморова жено! О-о… Аз отново нахълтах така… Сигурно ви притесних…

Латиморовата жена се измъкна от прегръдките му и се усмихна:

— Ни най-малко, Мериам — щастливо изрече тя. — Точно тръгвах.