Ема Голдрик
Годежът (7)

Седма глава

Сутринта на третия ден от пътуването настроението им значително бе помръкнало. Отново бе заваляло и те бяха опънали спасеното долно платнище на палатката върху каруцата като навес, за да се предпазят от дъжда. Малкото момче, което им служеше за водач, бе изчезнало.

— Ей там е родното му село — посочи Райън. — След час-два ще вземем нов водач.

— Благодаря, господин Куин — мрачно каза Мати.

— „Господин Куин“? След снощи?

— Именно заради снощи.

Мати си бе намерила една любима вдлъбнатина в сламата, точно според нейните размери. За да му покаже неблагосклонността си, тя я напусна и отиде в задната част на каруцата. Дъждът валя два часа. Но тяхната студенина трая само половин час.

— Виж, извинявай, ако… съм те засегнал — извини се Райън.

Мати само това чакаше.

— Изобщо не си ме засегнал — каза тя. — Наистина. Ти ме изненада, а аз като всички живи същества реагирам, когато ме сварят неподготвена. Освен това се срамувах, ако искаш да знаеш. — Мати опита да се усмихне.

— Не знаех, че имаш трапчинки — забеляза той. — Ще дойдеш ли отпред?

— Добре, ще дойда. — Мати запълзя заднишком през сламата към любимото си местенце.

Той се усмихна.

„Божичко — помисли си тя, — та той е почти красив, когато се усмихва!“ Мати се излетна, прехвърляйки тази мисъл в главата си, и почти веднага заспа.

Събуди се към обед. Райън седеше до нея с кръстосани крака, загледан във воловете. Дъждът все още валеше и добичетата бяха решили, че им стига толкова. Без да обръщат внимание на подвикванията му, те бяха излезли от пътя и пасяха във високата трева.

— Дванадесет. Време за обяд — взе да размишлява Мати.

Райън погледна часовника си.

— Шест часът е — усмихна се той. Тя изненадано погледна своя часовник, подарък от баща й, който не би посмял да не върви точно. — Не си го нагласила според местното време. — Райън се наведе да го погледне и ръката му закачи гърдите й.

— Аз… нагласих го според часовника в лагера в Кости.

— Да, но в земите на нубийците времето се измерва по слънцето. Изгревът е първият час на деня, след който следват останалите единадесет. Залезът е първият час на нощта.

— Но тогава не всички часове могат да бъдат еднакво дълги!

— Разбира се, че могат. Знаеш, че сме само на няколко километра от екватора. Може да има малка разлика в дължината на часовете, но това изобщо не притеснява масакините. А сега, тъй като ти си шефът, а в Латиморовото царство шефът винаги върши черната работа…

— Чакай! Латиморовото царство е далеч зад нас. Ние сме равностойни съдружници!

— Добре, съдружнико, в такъв случай ще хвърляме чоп кой от нас да излезе в дъжда и да върне воловете на пътя.

— Не можеш да накараш една жена да излезе навън в тази буря!

— А! Значи не сме равни. Някак си бях сигурен, че ще излезе така. Да не си някоя от новите феминистки?

— И да, и не. Придържам се към принципите на майка ми. Тя казва, че по-скоро би умряла, отколкото да признае, че някой мъж е добър колкото нея!

— О, ултрафеминистка!

— Не съвсем. Аз вярвам, че мъжете и жените се допълват взаимно. Както майка ми и баща ми.

— В такъв случай ето какво ще направим. — Райън приближи към лицето й един от големите си пръсти и повдигна брадичката й. — Ще се жертвам. Аз ще изляза в дъжда, ще се намокря до кости и ще върна колата на пътя. Но при условие, че ми платиш.

— Добре.

Райън прескочи през горната дъска на каруцата. Мати се излегна по корем и загледа навън. Бе трудно да сдържи смеха си, докато наблюдаваше как той, целият подгизнал, ръчкаше и блъскаше добичетата, като от време на време отиваше при главите им и им четеше конско, като размахваше ръце и заплашваше с юмруци.

— Не удряй клетите животни! — извика тя.

Той я изгледа кръвнишки, направи едно последно усилие и двата вола, решили, че е време да тръгват, закретаха към пътя. След няколко секунди Райън скочи в каруцата. По лицето му се стичаше вода.

— Погледни ме — изръмжа той и зарови из багажа за кърпа. — Трябва да имаш хриле, за да оживееш навън! — Той хвърли пешкира и се просна до нея. — А сега, хубавице…

— Какво, по дяволите… Ей, целият си мокър! — възкликна Мати, когато той я измъкна от удобното й гнезденце и я притисна в ръцете си. — Какво си въобразяваш!?

— Вземам си заплатата.

— Аз… Портмонето ми не е в мен — смути се тя. — Ти… Не мога да ти платя сега. Нямам…

— Имаш всичко, каквото ми трябва.

Той се отпусна върху нея. Мати изви глава настрани, но нямаше накъде да бяга — бе затисната под него. Гърдите й бяха смачкани под мократа му риза, един от краката му бе преметнат върху нейните, приковавайки я към сламата. Лицето му бе тъй близо, че почти се размиваше пред погледа й. Тя затвори очи. „Защо се бориш? — укори я съвестта й. — Знаеш, че го искаш! Все пак, това е само целувка! Но във всеки случай, най-добрата защита е настъплението.“ Тази мисъл я насърчи. Когато бе казана бързо, звучеше почти логично. Мати измъкна ръце изпод мечешката прегръдка на Райън и ги сключи на тила му. Първото докосване имаше чуден вкус. Когато той отново я целуна, усещането наподобяваше повече атака на хунския вожд Атила, решил да отмъщава на невинната й уста. То като че продължи часове, предизвиквайки трескави тръпки по тялото й. Изведнъж Райън я пусна, отдръпна се и мрачно се загледа в лицето й от далечния край на колата.

На Мати й трябваше известно време, за да възстанови дишането си и да се превърне отново в аналитичната инженерка, госпожица Латимор. Райън като че прочете метаморфозата по лицето й.

— Предполагам, вече съм персона нон грата? — предпазливо попита той.

— Няма такова нещо. На мен ми хареса. А на теб?

— Наистина ми хареса. Искаш ли още?

— Не, господин Куин. Това трябва да се получава в малки количества. Не бих искала да ми става навик. Но тази целувка ми хареса.

— Значи, не ни търсете, ние ще ви се обадим?

— Нещо такова. Но това не значи, че не можем да бъдем приятели. Добри приятели.

Последвалите дни бяха като пролетни цветове в розова градина. Малката пъпка, разпукнала се през този ден, порасна, разтвори се и обкръжи пътешествието им с ореол от удоволствие. Те взеха нов водач, възрастен воин, чисто име така и не научиха, и влязоха в ритъма на пътуването.

Всяка вечер и сутрин Райън палеше огън, наглеждаше воловете, преобръщаше сламата в колата, за да не мухляса, и се грижеше за Мати като някой любещ чичо. С изключение на моментите, когато я докосваше. Това ставаше съвсем случайно и се дължеше на теснотията в каруцата. Но всяко докосване събуждаше спомен, запалваше искрица, която караше лицето на Мати през целия ден да грее от удоволствие.

Един ден двамата се разхождаха под ясното небе, хванати за ръце. Мати се смееше, взирайки се в тъмните му очи. На неговото лице грееше щастлива усмивка. Те съзряха малки жълти цветя, поникнали край пътя.

— Маргаритки — бързо каза той и откъсна две цветчета.

Мати знаеше, че не са маргаритки, но това едва ли имаше значение. Бяха на стотина крачки пред каруцата. Воловете бяха спрели. Райън вдигна своето цвете и започна да къса листенцата му: „Обича ме, не ме обича“, докато бедното малко цвете загуби последното си листенце на „Обича ме“.

— Ей, как го направи? — попита Мати, като се смееше.

— Преброих листенцата, преди да започна, и откъснах излишното.

— Но това е измама!

— Ни най-малко. В любовта и войната всички средства са позволени!

Той не се шегува, каза си Мати. Райън стоеше пред нея и я наблюдаваше. „В любовта и войната“? Това положително не бе война, тогава трябва да бе… Той чакаше тя да каже нещо!

— Воловете ни стачкуват… — промълви тя и трепна като видя как усмивката му се стопява.

Започнаха да си разказват истории. Тя му разказа всички малки подробности от живота си като една от дъщерите на Латиморовия дом. Той й разправи всичко за живота в бруленото от ветровете ранчо и как след загубата на баща си бе направил всичко възможно да поддържа ранчото, докато следваше за инженер в Тексаския университет.

— Винаги съм искал да пътешествам — меланхолично каза той една вечер. — Но сега… не знам. Имам чувството, че е време да пусна корени.

— Искаш да кажеш, да се върнеш в Тексас? — Те лежаха един до друг в сламата, с лица обърнати към смрачаващото се небе.

— Може би. Предполагам, че ти не би могла да водиш такъв живот?

— О, не знам. Най-хубавите ми години преминаха в една ферма, когато баща ми се ожени за втората ми майка.

— За първи път чувам, че имаш мащеха. Мислех, че ти е истинска майка. Като мащехата от приказките ли е?

— Изобщо не е такава — засмя се Мати. — Прилича повече на кръстницата вълшебница. Татко нямаше представа как да се справя с едно седемгодишно момиче. Сестра ми Беки е дъщеря на Мери-Кейт. Честна дума, ние ги заведохме пред олтара!

— А сега си инженер?

— Ами… по стечение на обстоятелствата. Всъщност завърших архитектура. Но татко имаше нужда от помощник в бизнеса. Някой ден брат ми Майкъл ще го поеме, но сега е само… Господи, Майк е на дванадесет години. Като че вчера беше бебе!

— Би могла да упражняваш професията си на верандата на ранчото ми. Има място колкото искаш, много е удобно…

— А Вирджиния?

— Да, Вирджиния… — промълви той. След няколко минути мълчание Мати утешително потупа ръката му и слезе от колата, за да се погрижи за вечерята.

Райън пусна воловете да пасат и отиде при нея. Тя бе запалила огъня сама.

— Станала си доста сръчна — похвали я Райън. — Трябваше да забележа, че под тази хубава външност се крие фермерка!

— Я стига! Веднага разпознавам ласкателствата, дори да са изречени от тексаски каубой! След още два дни така ще почернея, че кожата ми ще се нацепи. А и от този сапун косата ми почти е избеляла. Господи, на какво приличам!

— Приличаш на нещо, което човек с удоволствие би съзерцавал — засмя се Райън и стисна лакътя й.

Бе настъпила последната вечер от пътуването им. През целия ден ги подминаваха големи и малки групи масакини. Всички те крачеха по пътя и пееха, устремени към Топари.

— Мисля, че е по-добре да спрем да пренощуваме тук — каза Райън, докато наблюдаваше потока от хора. — Тук има вода и място колкото щеш. Подозирам, че ако приближим селото още малко, няма да намерим нито едното, нито другото.

— Колко мислиш, че ще трябва да изминем утре?

— Не много. Пет-шест километра, според водача ни.

— Тогава да спрем. Това е последната ни нощ на път, така да се каже. Не си ли малко нервен?

— Малко…

След вечеря те отидоха до едно малко хълмче наблизо и зачакаха да видят изгрева на луната. Ръката му бе обвила раменете й. Нейната ръка го прегръщаше през кръста.

— Изминахме дълъг път — прошепна Мати.

— Около сто и двадесет километра.

— Нямам предвид километрите, а… Нали знаеш.

— Да, знам. Ти се промени.

— Ти също, слава богу.

— А сега кой прави умни забележки?

— Малко съм… уплашена от това, което ни предстои.

— На нас? Остави нещата да вървят от само себе си.

— Не — възрази Мати. — Имам предвид срещата ни с хората от селото. Имаш ли някаква идея какво да правим?

— Имам една-две, но много неопределени. Ще трябва да проучим накъде духа вятърът. А ти?

— Не съм сигурна. Трябва по някакъв начин да свържем бъдещето на масакините с бъдещето на железопътната линия. Знаеш ли, така ми се иска да поплувам. Мислиш ли, че е възможно?

— Разбира се — засмя се той. — Онова, което се вижда там, не е просто някаква дупка в земята. Това е „гор“.

— Какво, по дяволите, е „гор“?

— Това е корито на река, която през половината година е пресъхнала. Когато пресъхне, суданците построяват бент в долния й край. Тук почвата е тежка и глинеста и задържа водата. Когато дойдат дъждовете, „горът“ зад бента се напълва и хоп — ето ти резервоар. Хайде да се изкъпем!

— Аз… не съм си взела банския…

— Никога ли не си плувала гола?

— Само… много отдавна. Нямаш представа колко са дълбоки калвинистките ми корени.

— Тогава ще ги подрежем малко. Хайде, върви, точно в подножието на това хълмче. Аз ще се върна да нагледам воловете и да взема две кърпи.

Той се върна след десет минути. Откъм средата на езерцето се чу плясък. Той бързо се съблече и тъкмо се канеше да се хвърли във водата, когато луната изгря и нарисува пътечка през езерото, осветявайки косата й и проблясващата алабастрова ръка, която бавно се издигна и загреба водата. „Сребърно момиче в сребърно езеро — помисли Райън и за момент замръзна неподвижен. — Какво прави тя с мен?“

Той пое дълбоко дъх и се гмурна, за да я попита.

 

 

Този ден спаха до късно. Събуди ги тропотът от краката на процесията, която се заизнизва покрай тях. Мати предпазливо отвори очи. Райън я бе прегърнал с една ръка. Другата почиваше на бедрото й. Снощи не се бе случило нищо, помъчи се да убеди себе си тя. Плуваха, играха, той я целуваше. Бе я отнесъл на ръце до колата, после се избърсаха един друг… И това бе всичко! Той би могъл да получи и повече, но не бе пожелал…

Тя се опита да стане, без да го събуди, но не успя. При първото й леко помръдване очите му се отвориха.

— Я, какво има тук? — нежно попита той. — Момиче?

— Време е да ставаме. Пътуването свърши.

— Ах, разбирам. Пепеляшка е закъсняла твърде много и каляската се е превърнала в тиква?

— Във волска каруца! — Мати се измъкна от прегръдката му.

Райън я наблюдаваше как се облича, излегнат с ръце зад главата си, но не каза нищо. Те се заеха с обичайните си задължения, но някак насила. Свободата и удоволствието от пътуването бяха изчезнали. На преден план бяха задълженията към „Латимор Инкорпорейтид“. Нещо бе умряло с идването на утринната светлина. Но тя не знаеше дали и как да го съживи…

Стигнаха върха на последния хълм преди обяд. През целия път не бяха промълвили нито дума. Мати седеше с крака, провесени през каруцата. Райън вървеше с воловете и ги подтикваше да вървят. Загледана в гъвкавата му фигура, тя почти не забелязваше забързаните тълпи край тях. Но те не бързаха. Райън изглеждаше тъй… недостъпен. Въпреки това тя не можеше да изгони от мислите си малките интимности, които бяха споделили по време на осем дневното пътуване. За известно време се бяха оттеглили от бясната надпревара на цивилизацията, бяха се изолирали от суетата и бяха създали свой собствен свят, състоящ се от небето, земята и тях самите. Но сега той бе изчезнал.

Мати се бе замислила дълбоко. Бе облякла европейските си дрехи — бежовата пола и почти бялата блуза. Хубавата й руса коса бе смачкана под сламената шапка. Огледа се наоколо и зяпна от почуда. Чак сега забелязваше множеството хора.

— Нещо не е наред ли? — мрачно попита Райън.

— Аз просто… Погледни какви тълпи!

— Това наистина ме изненадва. Мислех, че ще се съберат неколкостотин души да честват празника и срещата на Съвета. Но изглежда този празник наистина е много важен. Мога да се закълна, че тук има осем-девет хиляди души!

— А идват и още!

Топари, състоящо се от около четиристотин от вече познатите й къщи, почти се бе изгубило в заобикалящото го море от навеси и временни заслони. В центъра на селото, голям горе-долу колкото футболно игрище, хиляди поклонници се бяха наредили в кръг, оставяйки празно място в средата. Наоколо не се виждаха никакви дървета. Само два огромни чадъра закриваха главата на един човек, седнал в центъра на кръга.

Мати помисли, че трябва да се държи естествено.

— Не са канибали, нали? — попита тя.

— Не. Някога това са били най-страховитите африкански воини. Но сега са кротки като агънца.

— Да, сигурно. И всяко от тези агънца носи огромно копие!

— Това не е много добре. — Райън се усмихна само с единия ъгъл на устата си. — Знаеш ли, Мати, изглеждаш доста вкусна.

— А ти си много добър, Райън! — Мати погледна настрани, за да скрие лицето си от пронизващия му поглед.

— Това е първият истински комплимент за мен! А ето ти още едно чудо — съвсем облечена жена!

Мати завъртя главата си. Любопитството бе слабото й място. И наистина, сред подвижната тълпа край пътя стоеше младо туземно момиче, облечено в пола и блуза. То не носеше обувки. Но на врата й имаше златна верижка, а на нея висеше кръст!

— Християнка? — ахна Мати.

— Нещо повече, тя чака нас — отвърна Райън. Той скочи от каруцата като трениран атлет. Мати, схваната от дългото пътуване, непохватно го последва. Воловете продължиха бавно да пристъпват.

— Латимор — извика към тях момичето.

— Да, Латимор! — каза Райън, подражавайки на произношението й.

— Аз се казвам Мериам. — Тя пристъпи напред и подаде ръка. Английският й бе безупречен, при това с изискан британски акцент. — Тъй като говоря английски, Вождът ми нареди да бъда ваша… преводачка. Нали това е точната дума?

— Да, това е точната дума — потвърди Райън. — А това е…

— Твоята жена? — прекъсна го Мериам. — Елате с мен. Оставете воловете. Всичко е уредено.

— Ъ-ъ… да, това е моята жена.

— Няма нужда да бъдеш така дяволски убедителен — промълви Мати в ухото му.

— Но ти си млада! — Мериам, като че изненадана, се втренчи в Мати. — Но си тъй нещастна!

— Не разбирам.

Мериам бе висока около метър и седемдесет, стройна и добре сложена, с племенни татуировки на челото си. Но бе очарователна. На бузите си имаше големи трапчинки, белите й зъби блестяха на черното й лице.

— Аз също — продължи Мериам. — Но аз нямам мъж, знаеш.

— Не разбирам — засмя се Мати. — Просто не разбирам.

— Такъв е обичаят — поясни Мериам. — Внимавайте в стъпките… в краката си? Тук има локва. Виж сега, жената — младата жена, отраснала в бащината къща, има моминско име. Като мен — Мериам. Когато си избера мъж, вече няма да се казвам Мериам, а жената на Метчак — или както е името на мъжа ми. Но когато родя първото си мъжко дете, тогава ще получа името си за цял живот. Ще ме знаят като майката на Чеда — това име съм избрала за първия си син. И така, ти си Мати. Но трябва да те наричат Латиморовата жена. — Тя ги водеше през тълпата и хората пред нея се отдръпваха като по команда.

— Толкова по въпроса за женските права — пошепна Райън в ухото на Мати. — Обясни й, че аз съм Латимор, а не ти!

— Какво? И тази тълпа да се разбунтува?

— Помни, Латиморова жено, че идеята бе твоя!

— Ах, ти… — Мати тъкмо смяташе да го постави на мястото му, когато двама високи негри от племето Масакин Тиуал застанаха от двете й страни и я сграбчиха за ръцете. Други двама хванаха Райън. Тя бе твърде изплашена, за да каже каквото и да било. Мериам, като видя израза на лицето й, я успокои:

— Няма от какво да се страхуваш. Сега Вождът приема посланици от другите племена. Като пратеници на Латиморовото племе вие също ще бъдете приети, но чак на края на списъка, разбирате ли. Ние не познаваме хората от Латимор. Стражите са просто формалност. Никой не може да се приближи до Вожда със свободни ръце. Такъв е обичаят.

— Райън, страх ме е!

— Няма за какво да се безпокоиш. Аз ще се грижа за теб.

— Да, ще се грижиш! Ти си сам, а те са петнадесет хиляди!

— Преувеличаваш — захили се той. — Тук няма повече от пет-шест хиляди души. Това съотношение е значително по-добро.

— Трябваше да вземеш пушката! Тогава щяхме да имаме поне някакъв шанс!

— Едва ли. Нямам патрони. Хайде, Мати, стегни се!

— Да се стегна, нали? Лесно ти е на теб! Кажи нещо, което да ме накара да се почувствам по-добре, или млъкни!

— Какво ще кажеш за това: Мати Латимор, обичам те!

Мати се обърна към Райън тъй рязко, че шапката й отхвръкна и се втренчи в него. Широко отворените й очи внезапно се изпълниха със сълзи.

— Господи! — промълви той. — Не мислех, че това ще ти се стори толкова ужасно!

— Това, че съм уплашена до смърт и съм далеч от къщи, не ти дава право да ме лъжеш, Райън!

— Да те лъжа? — Всички наоколо се обърнаха да го погледнат. — Аз не те лъжа, Мати Латимор! Мериам, кажи на тези горили да ме освободят, за да й го докажа!

Масакинката се изкикоти:

— Това е невъзможно, след като церемонията вече е започнала. Вие двамата изглеждате… О, думите ми не достигат. Учих в християнския колеж в Джуба, но имаше много думи, на които мисионерите не ни научиха.

— Английският ти е перфектен — твърдо каза Мати. — Само че той ужасно лъже!

— Какво ли не прави мъжът — простичко каза Мериам, — за да спечели жената, която желае…

Звучи тъй просто, мислеше си Мати. Философията на черна Африка? Но това момиче изглеждаше така уверено в себе си. Тя едва ли имаше и шестнадесет години. Тогава откъде знаеше повече от Мати за… тези неща?

— А сега е ваш ред — тихо им каза Мериам. — Вървете с воините. Не правете никакви движения. Дръжте се изправени. Наведете глави, когато наближим Вожда. Какво искате да му кажа?

— Какво да му кажеш? — Райън прерови всички клишета в главата си. Наблюдавайки посланиците преди тях, бе очевидно, че поздравленията бяха само формалност. — Кажи на Вожда, че Домът на Латиморови му поднася поздравите си и приятелството си отвъд Голямата вода.

— Ау! — изкикоти се масакинското момиче. — Искате да кажете, Съединените Щати? Коя част? В училище учихме доста география.

— Тексас — промърмори Райън.

— Друг път недей да се изхвърляш толкова, господин Ливингстон — пошепна Мати. — Отвъд Голямата вода! Господи, Райън Куин, какъв идиот си!

— Тексас — замислено каза Мериам. — Това е голяма земя. Има много добитък!

Нямаха време за повече разговори. Пазачите им ги избутаха с маршова стъпка по тясната пътечка към мястото, определено за посланиците. Докато вървяха, Мати разгледа фигурата пред тях. Вождът бе от Масакин Тиуал, високото племе. Той се бе разположил на дървен трон, поставен върху подиум, издигнат на метър от земята. Височината на трона, прибавена към собствения му ръст, го правеше да изглежда невероятно огромен. Бе слаб, покрит с много татуировки. На главата си носеше украшение от пера, подчертаващо царственото му величие; нямаше нищо друго на себе си. Бе невъзможно да се определи възрастта му. В краката му седеше доста едра жена, също украсена с племенни татуировки. Острите й очи се стрелкаха насам-натам, като че бе майордом на церемонията.

Докато чакаха след двама други реда си да бъдат представени, Райън каза:

— Защо не държат и твоите ръце, Мериам?

— Моите? — тихо каза момичето. — Че защо? Аз съм дъщеря на Вожда. Помнете, не казвайте нито дума! Сега е мой ред.

Младото момиче застана пред тях и с висок глас заговори на масакин. Вождът, който изглеждаше малко сънен, се изправи на трона. Жената до краката му се усмихна с широка, сърдечна усмивка, която съдържаше някакъв скрит смисъл.

— Какво казва тя? — пошепна Мати на Райън.

— Възхвалява ни! Говори нещо за Латиморовото племе, което произхожда от обширните земи на Тексас — страна с много добитък. Сега добави няколко лъжи за това колко са големи нашите пасища и как сме изминали целия път дотук, за да поздравим Вожда Артафи Масакин!

Трябва да е била забележителна реч, каза си Мати. Вождът приветствено размаха ръка; жената при нозете му плесна два пъти с ръце. Тълпата моментално повтори жеста й. Но тяхното участие в церемонията вече бе приключило. Когато ръкопляскането стихна, придружаващите ги воини ги отведоха отново сред тълпата. След като излязоха от навалицата, воините ги освободиха и изчезнаха. Появи се един възрастен човек и пошепна няколко думи в ухото на Мериам. Момичето се засмя.

— Какво? — нетърпеливо попита Райън.

— Представянето ви мина много успешно. Аз трябваше да ви покажа мястото над селото, където да се настаните на лагер. Но сега майка ми е наредила да ви се даде една от къщите на Вожда. А теб, Мати, ще приеме довечера в своята къща!

— О, господи! — въздъхна Райън. — Е, предупредих те, Пепеляшке. Сега ти предстои аудиенция при кралицата!

— Велики небеса! — простена Мати. — Какво да й кажа?

— Не се притеснявай, все ще намериш какво.

— Да не се притеснявам? — Тя гневно ритна облак прах към него. — И ти ми го казваш?! Слушай, Райън Куин, да те вземат мътните, ще се притеснявам, колкото си искам!