Ема Голдрик
Годежът (5)

Пета глава

— Ти си един арогантен фукльо! Къде ти е хеликоптерът?

— Ще дойде — сви рамене Куин, — но като казах на пилота, че пътникът си ти, той се вцепени от ужас.

Седяха на земята, до площадката за приземяване.

— Сигурно се мислиш за връх на съвършенството — заяде се тя.

— Разбира се. И какво следва по-нататък?

— Това възвръща вярата ми — поясни Мати. — По този начин ти освобождаваш Бог от подозрението, че е сътворил ужасна грешка!

— Много смешно!

— Е, добре… — Тя се измъкна, като смени темата. — Студено ми е.

— Ей — прошепна и се приближи по-плътно до нея, — знам, че не ме харесваш. Но в интерес на мисията би ли могла да не ме харесваш малко по-малко?

— Не искам да позволявам на личните си чувства да пречат на работата ни — извини се тя. — Аз направих някои проучвания. Възхищавам се на административните ти способности, на качествата ти на ръководител…

— А лично на мен?

— Ами… — Нямаше смисъл да го лъже. — Лично… Ти си прав. Просто не те харесвам. Съжалявам, но е така.

— Да… А ето го и хеликоптера — промълви Райън.

Далечното бръмчене постепенно се превърна в мощен рев. След малко износеният стар хеликоптер се приземи.

— Едно боядисване не би му дошло зле — заяде се пак Мати.

— Така и мислех — отвърна той. — Има ли изобщо нещо, което да не критикуваш? Да, хеликоптерът се нуждае от боядисване, а още повече има нужда от нов мотор. Като си помислиш — и пилотът има нужда от почивка! Имаш ли да кажеш още нещо?

Вратата на хеликоптера се плъзна встрани и навън се спусна малка стълбичка.

— Ти можеш да се заемеш с боядисването — извика Мати през рамо към Райън. — А ако пилотът трябва да си почине, аз с удоволствие ще го сменя!

Райън пренебрегна стълбата, повдигна Мати като перце в кабината и скочи при нея.

— Ти можеш да пилотираш? — невярващо попита той.

— От седемнадесетгодишна.

— О, значи от миналата седмица?

Мати понечи да му отвърне, но бързо откри, че той бе спечелил. Тя нямаше намерение да му казва истинската си възраст. Не че двадесет и пет години бяха твърде много, но това просто не го засягаше. Голямата машина се разтърси, изрева и тромаво се издигна в небето. Бе почти невъзможно да разговаря с Райън, В кабината нямаше слушалки, а шумът вътре бе дори по-голям, отколкото отвън. На два пъти тя се опита да надвика мотора, но без успех. Мати Латимор обичаше да разговаря с хора от всички възрасти и типове. Тя просто обичаше да говори, но само от време на време — да слуша.

Райън бе разтворил някакви документи и работеше усърдно. Бяха се отправили към приключение, което можеше да спаси или погуби компанията в Централна Африка, а Райън се ровеше в книжа!

Тя се приготви да дремне няколко минути. Обаче се оказа, че не може да изгони Райън от мислите си. Лицето и игривата му усмивка не я оставяха на мира. Не бе очаквала това. За няколко години активна работа в ръководството на корпорацията тя се бе научила да контролира чувствата си, ала Райън сякаш бе от камък. С тази мисъл тя се унесе в сън.

Събуди я шумът от приземяването. Моторът се раздруса и затрака още повече, след което шасито се блъсна в земята. Мати надникна през неудобните прозорци, но не успя да различи нищо. Пилотът се бе приземил в пълна тъмнина. Мати пренебрегна протегнатата ръка на Райън и скочи навън. Бяха кацнали на малък тревист участък от саваната на около километър от хълмовете, издигащи се на юг. Когато очите й свикнаха с тъмнината, тя забеляза неясните очертания на някакъв автомобил на двадесетина метра от тях. Райън я побутна натам. Пред тях изникна някакъв човек.

— Хуямбо — промълви той и Райън повтори поздрава му.

— Къде сме? — попита Мати с шепот.

— Можеш да говориш високо — засмя се той. — На петнадесет километра около нас няма жива душа. Поне се надявам да е така.

— Но аз мислех, че ще летим до Топари, а наоколо не виждам никакво село.

— Хайде — подкани я Райън. — Сега времената са размирни. Не искам да се мотаем наоколо повече, отколкото е необходимо. Качвай се в лендровера. — За да бъде сигурен, че ще го послуша, той я бутна вътре.

Тя потрепери. До зазоряване имаше повече от час, но не хладният вятър бе причинил тръпките й, а внезапната мисъл, че сега са съвсем сами. Райън проверяваше багажа в колата с малко фенерче.

— Отива си — тъжно каза Мати. Той вдигна глава. — Хеликоптерът — добави тя.

— Разбира се. Така трябва.

— Би ли ми обяснил? Наоколо няма жива душа… Освен нас.

— Точно така. Какво ти е? Уплаши ли се?

— Нямам ли право веднъж да се изплаша? — сърдито попита Мати.

— Всеки има право. И аз един-два пъти съм изпадал в истинска паника. Но си мислех, че великата госпожица Латимор… О, по дяволите, пак започвам! — Райън я придърпа към себе си. — Няма за какво да се безпокоиш. Просто не искам да се натъкнем на въстаниците. Пък и трябваше да оставим лъжлива следа за Ахмед бин Рашид. Намираме се на около петнадесет километра от Ер Рахад, в съвсем безопасен район. Хеликоптерът ще се отправи в обратната посока, към Сенар на Сини Нил. Ще пристигне там на разсъмване и туземният телеграф ще изпрати тази вест до Кости за минути. Това трябва да осуети плановете на Ахмед и да остави пътя ни свободен.

— Всичко изглежда тъй просто, щом веднъж бъде обяснено! Обаче не ми харесва фразата „плановете на Ахмед“. Наистина ли смяташ, че е намислил нещо?

— Не приемай всичко така безгрижно, Мати. Той е опасен младеж, а в тази страна законът понякога не се прилага.

Моторът на лендровера забръмча и това я подсети да попита:

— Защо воланът на това нещо е наопаки?

— О, имаш предвид кормилото? Това е английски модел с дясно управление — една от най-добрите коли за сафари в света. Има двойна предавка и допълнителен мотор, а каросерията е издигната високо над земята, за да преодолява храстите. Но къде се е дянал този път?

— Път? Ние търсим пътя?

— Вече не — доволно се засмя той. Колата се натъкна на някакво препятствие, от което и четирите й колела подскочиха във въздуха, след което се приземи със силно друсване, леко поднесе и отново продължи гладко.

— Сега се движим на югозапад — каза Райън. Планината Коалиб, която пресича страната, е на около сто и двадесет километра оттук.

Тази информация й внуши чувство за сигурност. Мати нямаше представа къде се намира планината Коалиб, но самото й име бе някаква опорна точка. На около километър преди следващото селище Райън спря и отби на петдесетина метра от пътя.

— Това място изглежда добро — заяви той и изключи мотора. — Ще спрем тук да поспим. И двамата не сме спали миналата нощ. Тези пътища са опасни.

— Да не би да искаш да кажеш, че движението е натоварено? През последния час не видях превозно средство. И изобщо не ми се ще да спя на открито при положение, че малко по-нататък има селище. Там сигурно има хотел?

— Не, няма. В най-близкото селище има не повече от четиристотин жители. Това е старият път на керваните. В селото има един стар кервансарай. В него стотици камили са донасяли и оставяли стотици бълхи и разни други насекоми. Аз лично бих предпочел един хубав и чист бивак на открито.

„А аз не бих искала да прекарам още една нощ близо до теб!“ — помисли Мати. Обаче трябваше да избира между Райън и бълхите.

— Звучи разумно.

— Как, няма ли да спориш? — изненада се той.

— Не, но мисля, че е по-добре да отидем под онези дървета. — От зазоряване пътуваха през тревиста местност. На около двеста метра от тях се издигаше малко хълмче, покрито с гъсталак от акациеви дървета.

— Нямаш предвид онези там, нали?

— Точно тях имам предвид. Дърветата ще ни предпазят от слънцето.

— Е, ти си шефът. — Той включи мотора, насочи ревера към хълмчето и спряха сред горичката от акации. — Ще разпъна палатката.

— Ще ти помогна. — Мати излезе от автомобила и пораздвижи мускулите си. Краката й се бяха вдървили от дългото некомфортно пътуване. Тя започна да се бори с едно от колчетата на палатката, залитна и се опря в едно дърво. — Набодох се! — извика тя, отскочи встрани и сълзи потекоха по лицето й. Райън дотича откъм огъня, огледа я и избухна в смях. — Изобщо не е смешно! Нещо ми се забоде в… в мен. Извади го! И да не си посмял да се смееш!

— Няма — увери я той. — Обърни се.

— Ти все още се смееш — обвини го тя.

— Не, наистина не. Ще те заболи малко.

— Аз… Олеле! — Мати се обърна да разгледа острия трън между пръстите му. — Откъде се взе това? Защо не ме предупреди?

— Мислех, че знаеш. Ти настоя да дойдем под тези дървета. Това не бе лоша идея, но при положение, че внимаваш. По тези места ги наричат „трънени дървета“.

На Мати бе необходим половин час, за да възвърне доброто си настроение. Като стоеше и наблюдаваше как Райън разпалва огъня, честността й я накара да признае, че той би могъл сам да свърши цялата работа само за десет минути, ако не бе нейната помощ.

— Чудя се защо наоколо няма нито птици, нито животни — като че цялата страна е опустяла — замислено каза тя.

— Напълно си права — забеляза Райън, като постави котле с вода на малкия огън и извади един тиган. — Сушата е продължила десет години по целия Сахел. Западният район на Судан, Етиопия, Чад, Централноафриканската Република бяха почти изпепелени от нея. Чувал съм, че някога тук е можело да се видят лъвове, слонове, щрауси, леопарди, жирафи — изобщо всички животни, характерни за Централна Африка; да не говорим за птиците. Всички те са били прогонени от сушата. Обичаш ли яйца на прах?

— Бих опитала всичко, но само веднъж.

Той наля малко вода в тигана и взе да разбърква сухия яйчен прах.

— Чух, че някои от птиците вече се връщат. В Малхал — той посочи към хълмовете на запад — казват, че кильосите са се завърнали. Това са африканските щъркели. От време на време се вижда и по някой лешояд. Казвали са ми, че се появяват и лъвове — обикновено стари мъжкари, преминали разцвета си. Те са най-опасни. Край Нил вече всичко се е нормализирало, но в саваната животът все още е труден. О, и се пази от змиите, разбира се.

— Как мога да различа отровните змии от другите?

— Няма други, госпожице. Опитай това, докато приготвя кафето. — Той й подаде къшей от „пътническия хляб“, който за първи път бе опитала на „Хурия“.

В палатката имаше два отделни спални чувала, поставени в най-раздалечените ъгли. Мати изтърка тигана с пясък, докато той премести лендровера под дърветата.

— Така няма да ни изненадат, докато спим — отбеляза Райън.

Окончателно разстроил нервите й с тази забележка, той събу ботушите си, разкопча колана и се опъна върху един от спалните чували. На Мати не й бе толкова лесно. Тя последва примера му, но само се мяташе и въртеше, без да намери удобно положение. Става два пъти, за да измъкне по някой камък изпод спалния чувал.

Но него изглежда нищо не го безпокоеше. Колкото повече мислеше Мати за това, толкова повече се ядосваше. С всяка изминала минута цялото начинание й изглеждаше все по-авантюристично. Да тръгне с Райън Куин, защото той не можел да бъде изслушан от Съвета, ако не бил женен? „Това е най-плитката лъжа, която някога съм чувала! Тогава защо се хванах на въдицата? Защо му повярвах? Трябва да съм идиот, за да се вържа на идея, подхвърлена от Райън Куин! Но тогава защо? Ами защото идеята не бе негова, а моя!“ — успя да помисли тя и се унесе в сън.

Бе дълбоко заспала и дишаше равномерно, когато Райън отвори очи, огледа се, претърколи се и прекара няколко приятни минути в съзерцание. Мати не си бе направила труда да се пъхне в спалния чувал. Тя само бе свалила обувките си и се бе изтегнала върху него. Русата й коса бе пръсната в безпорядък около лицето. Блузата и камизолата й се бяха вдигнали нагоре, разкривайки нежната загоряла кожа на бедрото и корема й. Райън помисли, че е много красива, легна и се унесе в сънища, каквито не бяха го спохождали от години.

А Мати сънуваше кошмар. Земята се разлюля, като че се намираше в лодка. Някаква заплашителна ръка размаха трън пред нея и в ушите й прозвуча кънтящ глас: „Как смееш да ръководиш, когато дори не можеш да изпълняваш заповеди?“. От върха на Олимп Зевс запрати към нея светкавица и страховитите пламъци, избухнали от двете страни на пътя й, я заставиха да застане трепереща по средата му. А след това тя падна в река и се измокри. Мати се събуди с вик и се застана на колене.

— Хайде, какво има? — Райън бе излязъл от спалния чувал, стоеше до нея и я прегръщаше покровителствено.

Наоколо трещяха гръмотевици и огромни дъждовни капки шибаха палатката. Дъждовният сезон бе настъпил.

Двамата останаха няколко минути коленичили и прегърнати, наблюдавайки дъжда. Райън я успокояваше. Мати положи усилие да възстанови контрола над разстроените си сетива.

— Цели три месеца ли ще вали? — попита тя.

— Няма да е чак толкова зле. През следващите три месеца ще вали. Но само през тридесетина дни от тях. Лошото е, че през тези тридесет дни ще се изсипе целият дъжд за годината. Виж колко големи са капките!

Равната повърхност на саваната около тях се бе превърнала на кал от дъжда. Капките бяха големи колкото градушката в Нова Англия. В облаците над тях блесна огромна светкавица.

— Трябва да се махаме оттук — промълви Райън.

— Да се махаме оттук, в този вид! Ти си луд!

— Слушай, ти си инженер! — изкрещя й той. — Погледни къде се намираме! Наоколо се святка и гърми, а ние сме под акациеви дървета на върха на хълм сред огромна равнина. Това не ти ли говори нещо, шефе?

Умът на Мати с мъка се размърда. Равнина, хълм, светкавици — всичко това сочеше опасност.

— Накъде да бягаме? — задъхано попита тя.

— Тук отляво има една канавка. Веднага след следващия гръм тичай към нея с всички сили!

Мати потърси обувките си; след това реши да ги вземе в ръка, вместо да губи време да ги обува. Тя пробяга тристате метра с рекордна скорост. Канавката — вдлъбнатина, дълбока едва един метър, се виждаше все по-добре, колкото повече я приближаваше. Райън не й остави време да скочи елегантно в нея. Със силен тласък той я бутна с главата напред в канавката и миг по-късно се стовари върху нея с цялата си тежест.

— Дръж главата си ниско! — изкрещя той, за да надвика воя на бурята. — Няма да продължи дълго. И си прибери дупето вътре!

Мати прегърна земята, като се стараеше да се държи колкото може по-близо до нея. Водата, която трябваше да се оттича някъде, бе избрала тяхната канавка за тази цел и след броени минути те се оказаха затънали в кал.

Мати надникна през ръба на канавката. Гледката бе потресаваща. На по-малко от четиристотин метра от тях една светкавица бе ударила група дървета. Въпреки потоците вода, изливащи се над главите им, дърветата бяха обхванати от пламъци.

Най-после черното кълбо на гръмотевичната буря бавно се отправи на север към Ел Обейд. Но коварна както всички бури, тя още не бе нанесла последния си удар — запрати най-страшната светкавица от арсенала си, която падна сред акациевите дървета, поразявайки цялата горичка заедно с това, което се намираше в нея. После бурята кротко отмина, последвана от спокоен дъжд.

— О, господи! — промълви Райън. — Погледни само! — Палатката им бе обхваната от огъня. Две дървета бяха паднали върху лендровера и около резервоара му играеха пламъци. — Всичката ни храна е в колата! Защо на мен, Господи!

В този миг една искра попадна в локвичката гориво, изтекла от резервоара на ровера, пробит от паднал клон. Със силен трясък ровера, палатката и това, което бе останало от дърветата, избухна в пламъци и изчезна.

Дъждът продължаваше да се лее. Възцари се тишина. Ръката на Райън я повдигна и те седнаха в канавката, потънали до кръста в придошлата вода, и се загледаха в останките от бивака си.

— О, господи! — жално повтори той.

— Има поне едно хубаво нещо — спокойно каза Мати, като търсеше обувките си под водата.

— О! И какво е то?

— Ами, тъй като ще трябва да вървим пеша, не е ли хубаво, че следващото село е само на километър оттук?

— Ти май не си се уплашила много?

— Разбира се, че не. Няма смисъл да се страхувам, след като всичко вече е свършило, нали?

— Предполагам, че не.

— Но преди пет минути, бях изплашена така, че зъбите ми щяха да се счупят от тракане! Как изглежда косата ми?

— Кална е, както и ти цялата. Но дъждовната вода е превъзходен шампоан.

— Всички мъже са еднакви! Вие никога няма да разберете жените! — Мати закачливо се усмихна. — Защо бе така мрачен преди малко?

— Всички жени са еднакви! — отвърна той. — Вие никога няма да разберете кое е важно за един мъж. На предната седалка на онзи ровер остана най-хубавата ми лула!