Джанел Тейлър
Опасни тайни (9)

Осма глава

Когато Миа осъзна, че е седнала на същото място в кафенето, на което седеше вечерта, когато се запозна с Матю, беше твърде късно.

Той вече се приближаваше.

Не приличаше на човек, прекарал нощта на тесен и неудобен диван. Изглеждаше добре. Прекалено добре. Носеше избелели дънки и тъмносиньо поло. Посетителите сигурно не му бяха обърнали кой знае какво внимание, за тях той беше само красив мъж, излязъл в неделя сутрин да пие кафе и да купи вестник. Невероятно колко лесно беше да се правят заключения за другите хора само по външния им вид — заключения, които нямаха нищо общо с истината.

Миа беше сигурна, че и тя изглежда така в очите на хората в кафенето. Беше пробвала почти всички дрехи в дрешника на Марго с надеждата да открие поне една, която да не е чак толкова прилепнала по тялото, но само белите тесни панталони и късата светлосиня тениска бяха горе–долу прилични. Колекцията на Марго от къси потничета, разголени блузки и миниполи можеше да й спечели място в книгата за рекорди „Гинес“.

— Да ти взема ли нещо? — попита той с непроницаемо изражение. — Аз ще пия едно еспресо.

— Не, благодаря.

Матю я погледна в очите, сякаш за да се увери, че му казва истината, после отиде до щанда.

Върна се с голяма пластмасова чаша кафе и двамата излязоха от кафенето.

Миа го изгледа изпод око:

— Ще отидем в болницата и ще попитаме дали Джъстин Грейвс е бил на смяна през нощта на деветнайсети юни, така ли?

Матю се замисли.

— Май ще е по-добре да се обадим по телефона, вместо да ходим там. Имам идея, която може да свърши работа. — Бръкна в джоба си и извади малък мобилен телефон. След като от „Телефонни услуги“ му съобщиха телефона на болницата, той го набра и зачака.

— Ало, обаждам се от адвокатска кантора „Браун енд Андрюс“, проверявам истинността на данни, които получихме. Бих искал да разбера дали един ваш служител е бил на смяна в болницата на деветнайсети юни тази година. Бихте ли ми предоставили тази информация? Страхотно… благодаря ви. Казва се Джъстин Грейвс. Да, ще изчакам. — Матю намигна на Миа. Лъжата беше свършила работа. — Бил е на смяна от шест следобед до два след полунощ. Да, много ви благодаря.

— Е, това изважда Джъстин от играта. — Миа сведе поглед.

— Фактът, че изключваме даден човек като заподозрян, не доказва вината на Марго. — Той сложи телефона в джоба си. — Не знаем какво се е случило през онази нощ — добави и сам се изненада от думите си.

Беше прав. Марго беше „невинна до доказване на противното“. Трябваше да се разгадае тази мистерия и ако обединяха силите си, щяха да стигнат до дъното на историята. И двамата бяха заинтересовани да открият какво се е случило с Робърт.

— И сега какво? — попита тя. — Ще започнем ли да разследваме вдовиците?

Матю кимна:

— Мисля, че това е най-добрата отправна точка. Взех информацията, която открихме в интернет.

Той сложи раницата на коленете си и я разкопча, а Миа се хвана, че погледът й е прикован към бедрата му. Бедрата, които снощи се притискаха към нейните.

— Първото убийство… — започна той, прекъсвайки непристойните й мисли, — е извършено на двайсет и първи февруари на паркинга на „Гуд Таймс“, малък нощен клуб в Бриджвил. Това е малък град на около половин час път оттук.

— Да, знам го. Живея в съседния град Бейуотър.

— Красив град — отбеляза той. — Отдавна ли живееш там?

„Твърде отдавна“ — помисли си Миа.

— Преместих се преди пет години, когато се омъжих. При развода къщата се падна на мен, така че…

— Ако трябва да си вземеш нещо от вкъщи, днес е много удобно, понеже и без това ще сме съвсем наблизо. В некролога на Джеймс Коул пише, че със съпругата му Лиза Ан Коул са живели в Бейуотър.

— Имената не ми говорят нищо, но градът е голям — каза Миа. — Да, искам да си взема някои неща от вкъщи.

— Да тръгваме тогава. Паркирал съм отсреща.

Заведе я до сребристото беемве и след минути вече пътуваха по магистралата към Бейуотър.

— Защо не се отбием първо у нас? — предложи Миа.

— Тъкмо ще проверя дали Лиза Ан Коул фигурира в телефонния указател.

— Добре. Ще можем на спокойствие да изградим стратегия как да подходим с нея. Как да подходим с всички вдовици.

— Включително Лори Грей ли? — промълви тя.

Матю за миг отклони вниманието си от пътя и я погледна.

— Да — отвърна след миг колебание. — Включително Лори Грей.

Миа се запита дали той си дава сметка колко много означава за нея съгласието му. То я увери, че и двамата са в една и съща ситуация, че залагат всичко. Че всеки е заподозрян, независимо колко е трудно да повярват или да приемат този факт.

Докато пътуваха мълчаливо, Миа имаше чувството, че той е наясно с това — и че се опитва да го приеме.

Мисълта я поуспокои и тя се загледа в познатата околност — наближаваха дома й.

Нейният дом. Всъщност така и не успя да почувства големия провинциален град като свой дом, не и след като бе живяла в идиличното градче Пийч Хевън на четирийсет минути път с кола източно от Бейуотър. Там царяха тишина и спокойствие, къщите бяха с бели огради, в градините цъфтяха азалии, съседите се познаваха и си помагаха. Миа и Марго живяха там с родителите си, докато не се случи трагедията.

След това Марго се пресели в Ню Йорк, а Миа угоди на Дейвид Андерсън, и заживя в много модерна къща в Бейуотър, където така и не се почувства добре.

Бейуотър бе град, в който съседите си пъхаха носа в живота на другите, клюкарстваха и се стремяха да достигнат стандарта на богаташите от семейство Джоунс.

„Сега си разведена — напомни си тя. — Учебната година приключи. Вече не се налага да живееш в Бейуотър. Можеш да отидеш, където си поискаш“.

Но къде? Понякога й се струваше, че когато можеш да отидеш, където си пожелаеш, да правиш това, което ти харесва, не предприемаш промени. Сякаш възможността да избираш те парализира.

Изпитваш страх.

Може би, защото не знаеш къде да отидеш и защо там би било по-различно от мястото, където си.

— Трябва да ми покажеш пътя до твоята къща — каза Матю.

Миа примигна и погледна през прозореца. Толкова бе потънала в мислите си, че не бе забелязала, че са стигнали до отбивката за Бейуотър.

— Завий тук вляво, а на първата пряка — вдясно — упъти го тя. — Втората къща е моята.

Когато наближиха къщата, Миа видя, че някакъв мъж чука на вратата. После той се наведе, за да надникне през прозореца на хола, и стъпка цветята, които беше засадила.

Пощальонът ли беше? Не, той не идваше в неделя.

Ами, тогава кой…

Норман Нюман!

— Дявол да го вземе! — ядоса се тя.

— Какво има? — разтревожено попита Матю. — Познаваш ли го?

— Никак не ми е приятно да го кажа, но е голям досадник. Колеги сме в училището и от месеци не престава да ме кани на срещи. Той е от хората, които не приемат отказ.

Докато спираше на алеята за коли, Матю погледна Норман, който щом чу приближаващата се кола, се обърна. Матю паркира и слезе.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — обърна се към Норман.

Миа също слезе. Изражението на Матю бе леденостудено, а Норман изглеждаше разстроен и нервен.

Присви очи и изгледа Матю:

— Не, няма с какво да ми помогнете. Не ви познавам.

— Тогава какво искаш от мен, Норман? — гневно попита Миа.

Той се обърна към нея:

— Бях наблизо. Отидох да посетя един болен приятел и ми хрумна да се отбия. Донесох кифлички и кафе, мислех да довършим разговора си от онази вечер. Но… — Той погледна Матю. — Виждам, че си заета.

— Норман, ние довършихме разговора си. — Миа въздъхна и скръсти ръце на гърдите си.

— Може би си права — промърмори Норман. — Май не са ми нужни други доказателства, че ме излъга. — Той хвърли злобен поглед към Матю.

Миа усети как Матю, който стоеше до нея, се напрегна.

— Норман, повтарям за последен път. Жената, която си видял миналата седмица, не съм била аз, а моята сестра близначка. Ако не ми вярваш, много съжалявам. Това е самата истина, друго не мога да ти кажа.

Норман извърна очи към нея:

— Довиждане, Миа.

— Довиждане! — сопна се тя. Норман се намръщи, обърна се и се отдалечи.

— Изненадан съм, че отхвърляш поканите му за среща — изкоментира Матю — в гласа му имаше нещо, което не можеше да назове.

Миа бръкна в чантата си, за да извади ключовете от къщата.

— Отначало го смятах за мил човек, който изпитва безобидно влечение към мен. По-късно обаче стана доста настоятелен.

Матю я последва по трите стъпала към верандата.

— Какво имаше предвид, като каза, че бил видял Марго в центъра и си помислил, че си ти?

Миа отключи вратата.

— Онази вечер ми се обади и ме обсипа с обиди и обвинения. Лъгала съм го, че не се срещам с другиго — миналата седмица ме бил виждал с различни мъже в града. Казах му, че е видял моята сестра близначка, но не ми повярва.

Очите на Матю се разшириха:

— Значи този Норман се мотае из баровете в центъра и е взел Марго за теб.

Миа се вцепени, хванала валчестата дръжка на вратата.

— О, Боже мой.

— Да влезем и да поговорим.

Но Миа не можеше да помръдне. Тя ли е виновна за смъртта на Робърт? Толкова много ли е разгневила Норман, че е откачил? Видял е Марго и Робърт миналата събота и ги е причакал на паркинга ли? Марго говорила ли е с Норман онази вечер? Помислила си е, че е някакъв хахо? Може да го е отрязала, после той да е причакал Робърт да излезе от „Чимлис“ за да убие предполагаемия си съперник.

О, Боже Господи.

„Аз съм виновна за всичко — помисли си Миа. Краката й се разтрепериха. — Братът на Матю е мъртъв по моя вина. Аз съм причината сестра ми да е уплашена до смърт и да се крие кой знае къде, поболяла се от притеснение.“

— Миа?

Матю я хвана миг преди да падне. Широко отвори входната врата, грабна Миа в прегръдките си.

Тя извърна глава, за да си поеме глътка въздух. Норман Нюман стоеше насред улицата, гледаше я, а в очите му се четеше омраза.

* * *

Половин час по-късно вратата на спалнята на Миа се отвори и тя най-после се появи.

Матю въздъхна с облекчение. След инцидента с Норман еди-кой-си, Миа съвсем рухна. Той я занесе в спалнята и я сложи на леглото, а тя му обърна гръб и затвори очи. Отказа да разговаря с него, дори не му отговори, когато я попита дали е добре.

Какво се бе случило, за Бога?

Тъкмо щяха да обсъдят дали е възможно този тип Норман да се ядоса дотолкова, че да…

Боже мой!

Ако Норман е превъртял, защото си е помислил, че жената, която желае, се вижда с други мъже, Миа по всяка вероятност се обвинява за действията му.

„Дявол да го вземе! — помисли си. — Кога най-после ще се науча да мисля, преди да кажа нещо?“

Когато Миа влезе в хола, лицето й не изразяваше никакви емоции. Застанала сред помещението, изобилстващо с ярки цветове — меко червено канапе, тапициран стол, шарено килимче, свещи, наредени на полицата над камината, тя изглеждаше още по-тъжна, още по-крехка.

— Мисля, че за днес ти стигат толкова емоции. Защо не си починеш? Отдъхни си и не мисли за…

— Добре съм, Матю. — Тя седна на един тапициран стол срещу него.

— Не изглеждаш добре.

Очите й се напълниха със сълзи, а той мислено се наруга.

— Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш — прекъсна го тя. — Разстроих се, като разбрах, че Норман е заподозрян — основен заподозрян, и че може аз да съм причината за…

— Не си причина за действията на когото и да било. Норман е отговорен за чувствата и постъпките си. Чуваш ли ме?

Миа вдигна поглед към него, прехапа устни и кимна. После се разплака.

Той коленичи до стола, на който беше седнала:

— Казвам ти самата истина. Не си отговорна за действията, чувствата и поведението на другите. Всеки сам поема отговорност за постъпките си.

Беше му отнело години да повярва в това.

— Но… ако не бях аз, Норман нямаше да…

— Първо, не знаем дали Норман е извършил престъпление — прекъсна я той. — И второ, няма такова нещо като „ако не бях аз“. Норман е отговорен за действията си. Не ти.

Миа се облегна на стола и сякаш се поуспокои. Добре. Трябваше да повярва на думите му. Иначе тревогата и страхът щяха да я победят.

Знаеше го от опит.

С години се обвиняваше за семейните неприятности на родителите си. Ако беше по-тих, по-умен, по-добър в спортовете, ако се държеше по-добре като детето на съседите, може би баща му щеше да се прибира у дома след работа, вместо да се мъкне по баровете, да пие и да се задява с разни жени. Може би, ако не беше кротък като малък, баща му щеше да спи у дома вместо… някъде другаде.

Беше възприел този начин на мислене от майка си, която се обвиняваше по същия начин. Ако беше по-красива, по-слаба, по-добра готвачка, по-добра домакиня, по-интригуваща, повече това, повече онова. Правеше какво ли не, за да достави удоволствие на съпруга си. Но така и не успяваше.

Човек не е отговорен за чуждите постъпки. Всеки сам отговаря за действията си. За майка му беше твърде късно да прозре тази истина.

Но за Миа все още имаше време.

— Наистина съм добре, Матю — увери го тя. — Няма да позволя ревността на Норман да съсипе живота ми, нито онова, което може да е сторил. Ще се тревожа само ако имам основателна причина.

— Така ми харесваш! — Той стисна дланите й.

Тя сведе поглед към ръцете му.

— Остави ме да отида да се преоблека и да си наплискам лицето. Ей сега се връщам.

Матю се почувства особено — липсваше му топлината и мекотата на ръцете й. Беше силна жена, по-силна, отколкото осъзнаваше.

След малко тя се появи. Носеше бял панталон и светлорозова тениска, беше прибрала косата си в хлабав кок. Изглеждаше много женствена.

„Господи, колко е красива!“ — помисли си Матю.

— Искам да знаеш, че съм готова да разговаряме. — Тя седна на стола. — Чувствам се много по-добре.

— Радвам се да го чуя. Искаш ли да поговорим за този Норман и за това как се вмества в картинката, или предпочиташ да не засягаме тази тема и да се съсредоточим върху вдовиците?

— Да говорим за Норман — каза Миа. — Ако се съсредоточа върху важните неща — истината, а не собствените ми притеснения, всичко ще е наред.

Докато изпиха по две кафета, тя разказа на Матю всичко за Норман Нюман и лошия му навик да не приема отказ.

— Мисля, че тази вечер трябва да го проследим — предложи Матю. — Да проверим дали ще отиде в някой бар. Искам известно време да го държим под око. После ще му позволим да те види с мен — интересно как ще реагира.

Миа пребледня.

— Но това може да те изложи на опасност.

— Аз съм с около двайсет сантиметра по-висок и доста по-як от онзи нещастник. Не се притеснявай за мен. Освен това не може да ме нападне от засада, след като го следя.

Тя си пое дълбоко въздух:

— Тази работа не ми харесва, но щом настояваш…

— Видя ли, не ни се наложи да губим кой знае колко време в приказки за този мръсник.

— Толкова ме е яд на него! — Очите й искряха от гняв. — Как смее да идва тук, след като му казах, че не излизам с мъже.

— Някои хора имат голям проблем с думичката „не“ — навъси се Матю. — Не бива да пренебрегваме това с лека ръка.

— Толкова е странно. Напоследък се държах доста грубо, за да го отблъсна от себе си, но дори и лошото отношение не го спира. Непрекъснато ме тормози с предложенията си.

— Защото не става дума за самата теб — каза Матю. — Той нито те чува, нито те вижда. Интересува се само от собствените си желания. Това е болестно състояние.

Миа мълчеше и Матю се запита дали пак не беше казал нещо нередно.

— Звучи ми доста познато — най-после каза тя. — Бившият ми съпруг беше точно такъв.

Матю отмести поглед, защото искаше да й даде възможност да запази личния си живот в тайна, но в същото време жадуваше да научи повече подробности за нея. Защо се беше омъжила за „такъв“ мъж?

„По същата причина, поради която майка ти се е омъжила за човек като баща ти“ — помисли си. Летиша Грей си въобразила, че е влюбена, когато била слаба и отчаяно се нуждаела от обич и подкрепа. А силата на бащата на Матю — фалшивото му перчене и прекалената самоувереност, са изглеждали качества, достойни за възхищение.

Майка му все повтаряше, че бракът й не е бил грешка, че в крайна сметка се е сдобила с две прекрасни деца. Това успокояваше Матю до известна степен, понеже утешаваше и нея.

— Да се върнем към Лиза Ан Коул — промърмори той.

Миа се втренчи в него, после стана, отиде в друга стая и се върна с телефонен указател. Прелисти няколко страници.

— Ето, Лиза Ан Коул, Бери Стрийт № 253. Намира се в другия край на града.

— Мисля, че трябва да кажем истината и на нея, и на другите вдовици — заяви Матю. — Че разследваме смъртта на брат ми и проверяваме други неразкрити убийства, извършени през последните шест месеца.

Миа кимна:

— Посещението ни няма да се хареса на вдовиците. Нека задаваме въпросите колкото се може по-внимателно.

— Но да не забравяме, че една от тях може да е хладнокръвна убийца — напомни й Матю. — Трябва да сме много предпазливи и ловки.

Миа отново пребледня.