Джанел Тейлър
Опасни тайни (11)

Десета глава

Миа се изненада, че в неделя вечер толкова много хора се разхождат в центъра на града. По това време тя обикновено четеше книга или поправяше контролни на бюрото си, но си лягаше не по-късно от десет часа.

Но всъщност не си падаше много — никак даже, по купоните. Никога не бе обикаляла баровете. Не бе ходила по нощни клубове, които Марго обожаваше. Миа смяташе, че баровете се посещават от пройдохи, но по ирония на съдбата се беше омъжила за най-големия пройдоха, който й беше съсед. Няколко нейни колежки от училището в Бейуотър се бяха запознали с гаджетата и съпрузите си в бар или нощен клуб и бяха много щастливи, много влюбени в прекрасни мъже.

Запита се дали Матю посещава барове за ергени. Живееше сред оживлението на големия град и вероятно шумотевицата и тълпите му допадаха.

Погледна го. Беше се преоблякъл и сега носеше черен панталон и сиво поло. Беше се избръснал. От време на време тя долавяше уханието на одеколона му… толкова чувствен…

О, Господи!

— Матю! — прошепна и сграбчи ръката му. — Ето го. Норман!

Той проследи погледа й. Беше се втренчила в отсрещния тротоар. Норман Нюман, който носеше кожено куфарче, спираше пред всеки бар и надничаше вътре.

„Мен ли търси?“ — запита се Миа, стомахът й се сви от паника и страх.

— Защо носи куфарче в неделя вечер, след като и без това учебната година приключи? — попита с треперещ глас. — Не ходеше на работа през последните две седмици, грижеше се за болната си майка. Поради тази причина го освободиха и от летните училищни мероприятия, така че…

Матю се обърна и впери в нея сините си очи.

— Той не може да те нарани. Не може да причини зло и на мен. Разбра ли? Не бива да се боиш от този досадник.

Тя кимна. Мълчаливо наблюдаваха как Норман наднича през витрините на баровете и ресторантите, които се намираха на оживения булевард.

— Очевидно търси нещо — отбеляза Матю. — Може би свои приятели или проверява дали заведението ще му допадне…

— Може би търси мен — подхвърли Миа.

— Да го проследим. Ще се движим зад него. Ако влезе в някое заведение, ще го последваме.

Миа преглътна.

Усети, че Матю хваща дланта й и я стиска в своята.

Стресна се и го погледна, но той беше вперил поглед право пред себе си.

Миа разбра, че спътникът й играе роля. В случай, че Норман внезапно се обърнеше и тръгнеше към тях, щеше да ги види хванати за ръце. Предизвикваше гнева му, за да види реакцията му.

Въпреки това й беше много приятно да стиска топлата длан на Матю. Чувстваше се в безопасност.

След като пет минути зяпа през витрината, Норман се върна няколко крачки и влезе в „Ред Хотс“ ресторант, известен с вкусните пилешки крилца.

— Да вървим — каза Матю и я преведе през улицата. Миа спря пред входа на заведението.

— Добре ли си?

Тя кимна и двамата влязоха в ресторанта, все така хванати за ръце.

Норман седеше на бара с гръб към вратата. Разглеждаше менюто. Беше сложил куфарчето си на стъпенката под краката си.

Матю се наведе към Миа.

— Да отидем по-навътре, където има много хора, и да го наблюдаваме известно време — предложи, надвиквайки музиката от джубокса. — Да видим кого следи, с кого разговаря.

Миа кимна. Отправиха се към задната част на заведението и седнаха зад голяма група хора, откъдето можеха да наблюдават Норман. Той носеше „официалния си костюм“, който, беше доста по-хубав от ежедневното „бизнес облекло“ възприето в средното училище в Бейуотър.

Няколко минути по-късно пред Норман поставиха порция пилешки крилца и той веднага натъпка две в устата си. Поръча си и нещо, което приличаше на безалкохолно, подправено с джинджифил.

В заведението влязоха две жени и седнаха до него. Едната му се усмихна, но той не й обърна внимание, а продължи да се тъпче, сякаш го мъчеше вълчи глад.

Матю повдигна вежда.

— Интересно. Симпатична жена му се усмихва, а той се интересува повече от храната си?

Миа не знаеше какво да каже. Питаше се дали Норман дотолкова е влюбен в нея, че не се интересува от други жени.

Той гледаше или храната си, или телевизора над бара, по който даваха бейзболен мач. Може да е дошъл да гледа мача и да хапне пилешки крилца. Може да е надничал през витрините, за да види в кое заведение има телевизор.

Миа въздъхна с облекчение. Той не беше заподозрян. Беше само досаден човек, неспособен да общува нормално.

— Миа — прошепна Матю и я побутна с лакът. — Погледни.

Тя проследи погледа му — Норман беше сложил куфарчето си на барплота. Отвори го и извади голяма книга.

— Годишникът на средното училище в Бейуотър — прошепна Миа.

— Изглежда, си е отбелязал с листче определена страница. — Матю се повдигна, за да види по-добре.

— Да, отвори точно на нея. Май само я гледа.

Миа поклати глава и отпи от газираната вода.

— Нямам представа защо преглежда годишника няколко дни след края на учебната година, още повече, че не беше на работа последните две седмици. Няма учител, който толкова бързо да се затъжи за училището.

— Може би училището му е предоставяло единствената възможност да се среща с хора — отбеляза Матю.

— Сигурно наистина му липсва.

Миа сви рамене:

— Вероятно си прав.

— Да се приближим малко, за да видим по-добре — предложи Матю. — Има доста хора между нас и бара, така че той няма да ни забележи, ако не се обърне.

Станаха, взеха питиетата си и се преместиха на маса, по-близо до бара. Норман не вдигна поглед от годишника.

Жената, която му се усмихна, бутна с лакът бирата си и разля малко върху бара, при което Норман скочи от мястото си и вената на слепоочието му изпъкна.

— Внимавайте! — озъби й се той. — Едва не ми съсипахте книгата!

— Извинете — сопна му се на свой ред жената и забели очи, докато забърсваше течността със салфетки.

Норман разгледа внимателно плота пред себе си, за да се увери, че е сух, после пак седна и постави книгата изправена. Сега Миа видя страницата, която гледаше той. Справочникът съдържаше информация за учителския състав на гимназията. На първата страница бяха вписани учителите, чиито фамилни имена започват с буквите, А, Б и В. Имаше и шест снимки. Норман с маркер бе зачертал всички, освен една. Освен тази на Миа Андерсън.

Миа присви очи.

— Той е вманиачен — мрачно заяви Матю. — Това хич не ми харесва.

— На мен още по-малко — промълви тя.

Жената до Норман се наведе и надникна в годишника.

— Красива е — отбеляза тя, гледайки снимката. — Гадже ли ви е?

Норман я изгледа така, сякаш е прекъснала важен разговор, после пак се втренчи в годишника:

— Да, гадже ми е.

Жената повдигна вежда:

— Тогава жалко, че седи ей там с друг мъж. Вижте. Хванали са се за ръце. О-о-о, изневерява ви!

Норман толкова бързо извърна глава, че едва не прекърши шията си. Изгледа я, после се вторачи в Матю и сплетените им ръце върху масата.

Лицето му почервеня като домат, вената на слепоочието му запулсира.

Рязко затвори годишника.

Жената до него избухна в смях. Норман скочи на крака, пъхна годишника в куфарчето, извади десетдоларова банкнота и я хвърли на плота. Изгледа на кръв Миа и напусна заведението.

— Да го последваме. — Матю стана и бръкна в портфейла си.

— Искам да се прибера у дома — промълви Миа. — Шпионирането ми дойде малко в повече за една вечер… за един уикенд. Всъщност за цял живот.

Той седна и придърпа стола си по-близо до нея.

— Чуй ме. Знам, че ти е трудно да го възприемеш, но току-що видяхме доказателство, първото ни истинско доказателство, че един от нашите заподозрени е объркан и разстроен. Трябва да го проследим заради собствената му безопасност и заради тази на всички останали. Ако е убиец, тогава…

Ръцете на Миа трепереха.

— Добре — прекъсна го тя. — Просто млъкни.

Но когато излязоха от бара, Норман Нюман беше изчезнал.

* * *

— Или ще живееш в моя апартамент, или аз ще дойда у вас — заяви Матю.

Остави я да възприеме думите му и хвърли последен поглед в двете посоки на булеварда. През последния час, два пъти обиколиха главната улица, влизаха в няколко бара и нощни клубове, но не откриха Норман.

Надяваше се той да не ги следи.

— Предлагам тази вечер да отидем в апартамента на Марго — добави, подчинявайки се на внезапно хрумване. — Има голяма вероятност Норман да я е проследил, мислейки, че си ти и че това е тайното ти местенце в града, където се срещаш с мъже през уикенда. Ако знае къде сме, ще ни е по-лесно да го спипаме.

Миа тежко въздъхна:

— Добре.

Мълчаливо тръгнаха към жилищния блок на Марго. Миа се беше замислила, а Матю се оглеждаше за Норман Нюман.

— Знам, че е ужасно — промърмори, когато наближиха високата сграда. — Говоря за историята с Норман. Не бива да се страхуваш от него. Няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Обещавам.

Тя го погледна, очите й бяха изпълнени с вълнение и трепет. Само кимна, после отново сведе поглед.

Когато влязоха в апартамента, изтича да прослуша телефонния секретар за обаждания от Марго, но за пореден път остана разочарована.

— Къде може да е? — зададе си риторичен въпрос, отиде до огромните прозорци и скръсти ръце на гърдите си. Загледа се в нощта. — Марго, къде си?

Матю застана зад нея; изкушаваше се да я прегърне, да погали раменете й, да я притисне към себе си. Но не го направи.

— Ще се върне, когато е готова. Засега трябва да вярваме, че е в безопасност.

Миа продължаваше да се взира в нощната тъма.

— Все още ли смяташ, че е виновна? — попита тихо.

— Мислиш ли, че е убила брат ти и другите мъже?

— Вече не знам какво да мисля — призна Матю.

— Да седнем на канапето и да си свалим обувките. Денят беше много дълъг.

След минута видя, че раменете й вече не са толкова напрегнати. Тя отпусна ръце и се обърна към него:

— Чакай малко. Току-що осъзнах нещо. Норман Нюман не може да е заподозрян.

— Защо?

— Ако ме е объркал с Марго, защо ще я наема като примамка?

Матю разбра, че тя отчаяно иска да извади Норман от списъка със заподозрени, за да облекчи съвестта си.

— Не бива да забравяме, че папката, която се появи онзи ден, не беше подписана, нито пък бележката. Не беше адресирана до Марго Даниелс. Просто пъхнаха кафявия плик под вратата. Доколкото знаем, Норман смята, че страничната ти работа е да си примамка, и тук е твоята „главна квартира“.

Миа прехапа устни и се замисли върху думите му.

— Но ако е така, как е научил за историята с примамката?

— Как ли? Нямам представа, но някой е използвал услугите на сестра ти.

— Да допуснем, че той я е наел… наел е мен, за да ме гледа с други мъже. Защо? За да се вбеси и да убие мъжете?

Матю отново сви рамене:

— Възможно е.

Тя се свлече на дивана и въздъхна тежко.

— Отвратително е. Направо ужасно. Все още не мога да разбера защо сестра ми се е замесила в подобен бизнес. Струва ми се пълен абсурд, не виждам никаква логика.

— На някой от моето семейство би му се сторило съвсем нормално — тъжно каза Матю и прокара пръсти през косата си. Седна до нея, събу обувките си и сложи краката си върху масичката. Миа го погледна.

— Защо?

— Защото баща ми постоянно изневеряваше на майка ми.

Щом изрече тези думи, усети познатия горчив вкус в устата си. Представи си баща си — мъж с прошарена коса и провиснал корем, с вечно изцапана риза, вонящ на бира, който или се хилеше самодоволно, или беше намръщен. После в съзнанието му изникна образът на майка му, неговата мила, добра и нежна майка, която полагаше толкова много усилия, а смяташе, че се е провалила.

— Майка ти знаеше ли? — попита Миа, сякаш прочете мислите му.

— Да.

— Защото е наела примамка, за да го изпита ли?

Матю тъжно се засмя.

— Не. Нямаше нужда да го прави.

— Как… Как е научила?

Той се облегна назад и впери поглед в тавана.

— Баща ми парадираше с любовниците си пред нея.

Миа се поизправи.

— Какво?

— Водеше ги дори у дома. — Майка му заслужаваше много, много повече. Нещо много по-добро от онази отрепка, нейния съпруг. Защо не го е напуснала още щом е разбрала за изневерите му ли? Как е възможно да знаеш, че те мамят, че изобщо не те уважават, че те унижават, пренебрегват и да не си събереш багажа и да се махнеш?

„Защото не е толкова просто“ — беше отговорът.

— В живота има нюанси — казваше майка му, когато Матю искаше отговори от нея. — Запомни го, Матю. Нищо не е само черно или само бяло.

Но според него беше тъкмо обратното: има черно и бяло, има факти и предположения. Има добро и зло. Сивото е просто оправдание, извинение.

— Водил ги е у вас ли? — недоверчиво повтори Миа.

— Родителите ми спяха в отделни стаи. Баща ми казваше, че мама хърка, а тя се чувстваше ужасно. Затова си имаше собствена стая.

— И водеше любовниците си у дома ли?

Беше му приятно, че й е трудно да повярва. Така би трябвало да бъде. Нямаше значение колко жени бяха минали през спалнята на баща му, Матю така и не можа да свикне, не смяташе, че е редно хората да живеят по този начин.

— О, Матю. Дори не знам какво да кажа.

— Не е нужно да казваш каквото и да било. Отвратително е. Защо въобще се жени човек, след като мами съпругата или съпруга си? Брачните клетви би трябвало да означават нещо, но очевидно не е така.

Миа кимна:

— Редно е да са важни и наистина е така. Ще ми се да вярвам, че всеки, който мами съпругата или съпруга си, е бил искрен, когато е изричал брачните клетви.

— Голяма оптимистка си — каза Матю, — но не съм съгласен с теб!

— Защо?

— Баща ми е изневерил на майка ми още през първата брачна нощ — отвърна Матю. Като видя изненадата на Миа, утвърдително кимна. — Да. През първата брачна нощ. Той ми го каза, когато бях на около дванайсет-тринайсет години. Хвалеше се с това пред синовете си.

— Ужасно е! — прошепна тя.

— Питаш се как сестра ти е стигнала дотам да стане примамка? Аз пък искам да разбера защо брат ми стана мръсен прелюбодеец като баща ми. След като видя как се отразиха на семейството ни изневерите му, какво причини на мама… след онзи инцидент… — Матю внезапно млъкна и впери поглед в тавана.

— Инцидент ли? — повтори Миа.

Струваше му се, че отново чува крясъците от спалнята на баща си, усещаше отчаянието на майка си, нейната болка и мъка, чуваше сирените на полицейските коли, сякаш всичко се случваше в момента, не преди почти двайсет години. Въздъхна тежко.

— Една вечер мама се прибра у дома и завари баща ми гол в леглото с някаква жена. Макар че не се случваше за първи път, тя се ядоса.

— Ядоса ли се? — колебливо попита Миа.

— Майка ми беше медицинска сестра — обясни Матю — и работеше нощна смяна, за да изкара някой и друг долар отгоре. Същата нощ починал неин млад пациент, на когото много държала, и когато се прибра и завари баща ми с друга жена, чашата преля. Нещо вътре в нея се прекърши.

— Какво… се случи?

Матю затвори очи.

— Изкрещя много силно, когато ги видя, но баща ми й каза да млъкне и да затвори вратата, да му даде малко „лична свобода“. — Матю отвори очи и впери поглед в пода. — Мама се подчини, после отиде в гаража, взе пушката, която баща ми държеше там…

Замълча, като видя, че Миа притисна длан до устните си.

— Май не трябваше да ти разказвам тази история — промърмори.

— Не. Продължавай.

Спомените нахлуха в съзнанието му много бързо, но той не почувства почти нищо, само вцепенение.

— Отвори вратата на спалнята и застана на прага, насочила дулото право в гърдите на баща ми. С брат ми влязохме в момента, в който тя свали предпазителя…

Миа ахна.

— Не казвай, че сте били свидетели на тази сцена!

Матю кимна:

— Разбира се. Бях на тринайсет, а Робърт на седемнайсет.

— На тринайсет — повтори Миа. — Представям си колко си бил уплашен.

„Нямаш дори най-бегла представа“ — помисли си Матю. Все още си спомняше страха и вцепенението, как трепереше и в същото време целият гореше.

— С брат ми бяхме толкова шокирани, че нито можехме да кажем нещо, нито да се помръднем. Най-после Робърт каза: „Мамо, хвърли пушката.“ Повтаряше го отново и отново.

— И тя го направи?

Той поклати глава:

— Не. Държеше я насочена срещу баща ми. Накрая се разтрепери и се разплака. С Робърт не смеехме да помръднем. После баща ми се обади на полицията. — Матю замълча, понеже образите от онази нощ нахлуха в съзнанието му. За миг затвори очи.

— А жената какво правеше?

— Пищеше като обезумяла. Непрекъснато повтаряше на баща ми: „Направи нещо, направи нещо.“ — Той се приведе, опря лакти на коленете си и отпусна глава.

— Да сменим темата — промълви Миа. — Не е нужно да изживяваш всичко отново.

— Никога не говоря за онази нощ — призна той, вдигна глава и я погледна. — Никога. Нито с Робърт, нито с когото и да било друг. Откакто се случи, не съм го споделял с никого.

„Защо тогава разказах именно на нея за най-кошмарната нощ в живота си? — запита се. — Защо го направих точно тази вечер? Защо на нея? Защо въобще й казах?“

Миа сложи ръка на сърцето си.

— Благодаря ти, че сподели с мен, Матю. Много се радвам, че го направи.

Той отмести поглед.

— Сигурно не е лесно и приятно да чуеш подобна история.

— Наистина не е, но искам да я чуя. Продължавай. Какво стана след това?

Стори му се, че пак чува сирените на полицейските коли, в началото някъде в далечината, а после по-близо, толкова близо, че кънтяха в ушите му.

— Пристигнаха ченгетата. Мама не бе мръднала от мястото си, стоеше на прага с насочена срещу баща ми пушка и плачеше истерично, а онази жена крещеше като обезумяла.

Миа не каза нищо, чакаше го да продължи.

— С брат ми гледахме как група ченгета обкръжиха мама и насочиха оръжията си към нея. За нас двамата това бе най-кошмарното.

Усети, че Миа потръпна, но се насили да продължи:

— Арестуваха майка ми и я отведоха с патрулна кола. Баща ми не предяви обвинение срещу нея и я освободиха. Трябваше известно време да ходи на психолог, но всяка вечер се прибираше у дома, приготвяше закуската и вечерята на баща ми, переше скапаните му дрехи и чаршафите му, изцапани със сперма, сякаш нищо не се е случило.

За миг и двамата замълчаха.

— Сигурно е била съкрушена — тихо каза Миа.

— Да, точно това стана с нея. Духът й, желанието й за живот се пречупиха. Нищо не я интересуваше. После и автомобилната катастрофа…

— Автомобилна катастрофа ли? — развълнувано повтори тя.

Матю се облегна на дивана напълно изтощен.

— Полицията не можа да установи със сигурност дали мама се е ударила в дървото умишлено, или е загубила управлението на колата. Онази нощ валеше дъжд, но тя постоянно шофираше в подобни условия. Случи се същото лято, през което завърших гимназия.

— О, Матю! — възкликна Миа. — Много съжалявам!

Съчувствието й го накара да се стегне. Отново усети предишната горчивина и мъка.

— Баща ми вкара жена в леглото си вечерта след погребението на мама. Така продължи до края на жалкия си живот — умря пет години по-късно.

Миа се пресегна и хвана ръката му; за миг той се поколеба, но не отдръпна дланите си.

Позволи си поне за миг да усети топлината и нежността й, после отново се облегна назад и заговори:

— През онази нощ, нощта, в която полицаите отведоха мама, се заклех, че никога няма да се окажа в ситуация, която наранява някого — съпруга, деца. Когото и да било.

— Матю, знам, че и преди сме говорили по този въпрос, но да се отречеш от семейство заради нечие чуждо…

— Крушата не пада по-далече от дървото — прекъсна я той.

— Само защото Робърт…

— Пак „само защото“ ли? Е, не съм сбъркал, нали? — напомни й той. — Брат ми се оказа същият като нашия старец. Предпазвам и себе си, и жената, която би имала лошия късмет да се влюби в мен, от подобна съдба.

Миа помълча, после заговори:

— Баща ми беше прекрасен човек. Май съм имала късмет. Беше предан и верен на майка ми в продължение на двайсет и една години, докато автомобилна катастрофа не отне живота и на двамата.

Матю се обърна с лице към нея и забеляза сълзите в очите й.

— Радвам се, че съществуват и добри мъже — промълви.

— Смятах, че всички мъже са добри като татко и дядо. Каква наивна глупачка съм била! Никога не ми е хрумвало, че съпругът ми ще ме мами… — Замълча, две червени петна се появиха на бузите й.

Интересно. От начина, по който говореше за брака и брачните клетви, той предположи, че изневярата не е била сред семейните й проблеми. Запита се как е успяла да запази оптимизма си относно любовта, след като се е опарила от измамата и изневярата. Нещо не се връзваше.

Миа извърна глава и той разбра, че се е почувствала неудобно от признанието.

— Онова, което е сторил съпругът ти, не излага теб. Няма от какво да се срамуваш.

— Мисля, че вечно ще се чувствам зле — прошепна. — За това, че не съм му била достатъчна.

Наистина ли си вярваше?

— Не познавам бившия ти съпруг, но съм сигурен в едно — съпругът или съпругата никога не са виновни. Вината е само на прелюбодейците. Нещо им липсва, не е както трябва, но то няма нищо общо с усилията, които полага брачната им половинка.

Миа прехапа устни, а той едва се сдържа да не я притисне в обятията си, да я целуне и да премахне следите, които зъбите оставиха на устните й.

Тя се разплака.

— Миа? — Матю коленичи до нея и махна ръцете от лицето й. — Миа, всичко е наред.

Погледна ръцете й, толкова малки, нежни, бледи и ги целуна, първо едната, после другата.

Тя не помръдна. Дори не трепна.

Постави ръката си на врата й и леко го разтри. Усети, че тя се обляга на него и това го довърши.

Привлече я в обятията си и я целуна, първо съвсем нежно, после по-настойчиво. Топлата й гръд се притискаше до неговата, което още повече го възбуди.

Вдигна я, сложи я на дивана и легна върху нея, като внимаваше да не се отпусне с цялата си тежест. Обсипа с целувки красивото й лице, разкопча блузката й и я съблече.

При вида на нежните й гърди, покрити с две парченца черна дантела, направо остана без дъх. Със зъби отстрани дантелените чашки на сутиена и погъделичка с език розовото зърно, което набъбна. Направи същото и със зърното на другата й гърда, Миа хрипливо изстена и се огъна в ръцете му.

Той съблече ризата си и се притисна към нея толкова плътно, че се уплаши да не й причинява болка. Но изражението й го увери, че тя изпитва неописуемо удоволствие.

Сложи ръката й върху набъбналата си мъжественост — тя се поколеба само за миг, после го остави да води ръката й.

Устните им се сляха.

— О, Матю — прошепна тя.

Матю я погледна. Очите й бяха затворени, по лицето й се четеше желание — и нещо друго…

Нещо, което го накара да се вцепени.

На лицето й бе изписана надежда. Очарователна, наивна надежда.

Матю се отдръпна, седна на дивана и прокара ръка през косата си.

— Матю?

Той не отговори.

— Матю? Нещо не е наред ли? — По погледа й личеше, че е объркана.

Той не можеше да я погледне в очите.

— Виж, късно е. Защо не отидеш в стаята, а аз ще спя тук.

Тя се втренчи в него, но Матю още не смееше да я погледне, само сви ризата си на топка, за да си направи възглавница, легна на дивана и затвори очи. Темата беше приключена.

Чу съвсем лек стон да се отронва от устните й, преди тя да изтича в стаята.