Джанел Тейлър
Опасни тайни (7)

Шеста глава

— Не! — сопна се Матю. — Категорично не.

— Защо? — попита Миа. — Защо да е толкова немислимо?

— Съпругата на Робърт не е наела Марго. Познавам Лори и няма начин да е наела жена — примамка, за да види дали Робърт ще й изневери. Точка по въпроса.

Миа го последва до пейка в парка в центъра на града. Вътрешно кипеше от яд. Как смее! Първо, отказа дори да обсъдят теорията й, а после й каза въобще да забрави за нея. Е, нямаше да го направи, както той отказа да се отрече от своята теория — съвсем погрешна при това, че Марго е проститутка.

— Матю, трябва да обсъдим тази идея — настоя тя, сядайки до него.

Без да каже и дума, той нави ръкавите на ризата си, бръкна в плика и извади двете кутийки кока — кола и двата сандвича със студени меса, сирене и зеленчуци, които купиха, след като си тръгнаха от дома на Джъстин. Подаде на Миа едната кола и единия сандвич, без да я поглежда.

Отдавна Миа бе разбрала, че макар хората да не я забелязват, не бива да им позволява да й се налагат. Той щеше да я изслуша, независимо дали иска или не.

— Марго получи снимки, на които е заедно с Робърт, бележка, с която й благодарят за добре свършената работа, и пачка пари. Кой друг, освен съпругата на Робърт би имал интерес да разбере дали той е склонен към изневяра?

Тишина. Матю отхапа от сандвича. Тя го изчака да сдъвче залъка, ала той пак не каза нищо.

— Матю?

Той безмълвно се загледа в океана. Миа забели очи, облегна се на пейката и отпи глътка кока — кола. Щеше да го остави на мира пет минути, после отново щеше да подхване темата. Вдигна поглед към ясното синьо небе, щастлива, че слънцето се бе показало, докато бяха у Джъстин. Беше почти дванайсет часът на обяд, но температурата не превишаваше трийсет градуса. За пръв път тази седмица влажността беше под петдесет процента. Слънцето се отразяваше в сиво — сините води на Атлантическия океан, алеята, разполовяваща парка, беше пълна с хора, които се наслаждаваха на прекрасния летен неделен ден: караха ролери, развеждаха кучетата си, двойки се разхождаха, хваната за ръце, семейства си бяха устроили пикник на тревните площи зад пейките. Миа се запита колко ли други двойки се опитват да разрешат убийство. „Обзалагам се, че нито една — уморено си помисли тя. — С Матю не сме двойка“ — поправи се.

— Хапни — сандвичът е много вкусен — каза й Матю.

— Не съм гладна.

— Както искаш.

„Точно така, ще направя каквото искам — мислено отвърна тя. — Със сигурност няма да променя мнението си, за да ти угодя. Изглежда, че и Марго не е променила решението си, за да угоди на един мъж.“ Думите на Джъстин продължаваха да ехтят в съзнанието й. Защо една жена се отказва от страхотен мъж, който я обича, за да бъде примамка?

„Сестра ми е примамка. Жена, на която плащат, за да примамва мъже и да ги кара да изневеряват.“

Защо Марго би направила подобно нещо? Този въпрос не й даваше мира, откакто си тръгнаха от дома на Джъстин.

Откъде е този цинизъм у сестра й? Родителите им имаха прекрасен брак в продължение на двайсет години, преди автомобилната катастрофа да отнеме живота им. С изключение на няколко спречквания, предизвикани от близначките — тийнейджърки, семейният им живот бе изпълнен с любов. А Марго бе имала безброй гаджета и никое от тях не я бе мамило или наранило, доколкото Миа знаеше. Нима смъртта на родителите им бе оставила такъв белег върху сестра й, че тя бе загубила вярата си?

— Трябва да проверим алибито на Джъстин — внезапно се обади Матю. — Само защото е лекар — само защото той твърди, че е лекар — не означава, че казва истината.

„Да, наистина трябва да го направим“ — осъзна. Миа. Толкова се подразни, задето Матю отказва да гледа на Лори Грей като на заподозряна, че въобще не й мина през ум, че и Джъстин има мотив да убие Робърт: ревността. Въпреки това трябваше да проверят алибито и на Лори Грей.

Матю се обърна към нея.

— Може би Джъстин е видял Марго с Робърт в „Чимлис“, проследил ги е, изпаднал е в ярост от ревност и е причакал Робърт на паркинга.

— Това е напълно вероятно — съгласи се Миа, — но какво ще кажеш за снимките, бележката, парите? Те доказват, че убийството на Робърт не е било случайно, а предумишлено. Примамили са го.

— Имаш право. От това следва, че Джъстин или който и да е убиецът, предварително е набелязал Робърт.

— Защо? — в един глас попитаха и двамата.

Матю въздъхна.

— Имаме много повече въпроси, отколкото отговори.

„Което значи, че не можем да изключим нито един заподозрян само защото ти смяташ, че не е замесен — помисли си Миа. — Ще разследваме Лори Грей. Независимо дали ще го понесеш или не, Матю.“

Разопакова сандвича и си отхапа от него по-скоро за да прави нещо, отколкото, защото е гладна.

Запита се как е възможно да възприема Матю като мъж? След всичко, което й се струпа на главата, всичко, пред което трябваше да се изправи и да понесе, как бе възможно самото му присъствие да има такова въздействие върху нея?

„Той е просто един красив мускулест мъж — каза си. — Всяка жена би го намерила за привлекателен. Дори жена, която няма никакво желание да се среща с мъже и да се впуска в любовни авантюри. Спри да мислиш за Матю и се съсредоточи върху случая. Върху Марго.“

— За какво си се замислила? — попита Матю, обръщайки се, за да я погледне.

Тъмносините му очи срещнаха нейните и за секунда тя си представи, че е в обятията му.

Примигна, шокирана от самата себе си.

— Ами, мислех си за Марго — отвърна — надяваше се той да не забележи пламналите й страни.

„Съсредоточи се, Миа. Съсредоточи се върху важните неща. И повярвай ми, това не е сексуалният ти живот — или липсата на такъв.“

— Не мога да проумея защо го е направила, защо е станала примамка. Струва ми се нелогично. Родителите ни бяха щастливо женени. Обичаха се много, а нас обожаваха. Нямаше изневери, нито подозрения. Само любов и доверие.

„Тогава защо се омъжи за Дейвид Андерсън, който нищичко не разбираше от любов и доверие, нито пък оценяваше и уважаваше тези неща? Не прибързвай да съдиш Марго“ — напомни си тя.

— С теб сме израснали в различна семейна среда — каза Матю.

Миа го погледна.

— Какво беше твоето…

Той се загледа в океана:

— Да не се отклоняваме от темата, нека говорим за Марго, става ли?

— Добре. — За пореден път темата на разговор беше Марго, а биха могли да поговорят и за характера на Робърт, за начина му на живот. — Що за човек е съпругата на Робърт? Струва ми се, че имаш много добро мнение за нея.

Матю кимна:

— Тя е прекрасен човек. Много мила, добра, благородна. Страхотна майка.

— И си сто процента сигурен, че не е възможно да е…

— Избий си го от главата! — сопна се Матю. — Не си прави труда да ходиш у тях.

— Матю, ще повторя собствените ти думи. Трябва да стигнем до истината, без значение колко е горчива.

— Снаха ми не е наела Марго.

— Откъде знаеш? — попита тя, използвайки неговата тактика.

Матю я погледна, след това се изправи и застана с гръб към нея:

— Не знам. Обаче бих се обзаложил, на каквото и да е, че съм прав.

— Но брат ти очевидно я е мамил. Може би Лори е подозирала нещо и е искала да разбере със сигурност, затова е наела Марго.

Забеляза, че мускулите на гърба му се напрегнаха.

— Лори не знаеше и не подозираше нищо! — Матю се обърна с лице към нея. — Робърт беше сигурен и в двете.

Миа го погледна:

— Значи си знаел, че брат ти й изневерява?

— Виж, никак не е просто. — Матю прокара пръсти през косата си. — Нима трябваше да й кажа?

Тя въздъхна:

— Не знам.

— Точно за това се скарахме с него онази вечер — промълви Матю и сведе поглед. — Миналата събота вечер минавах покрай „Чимлис“, любимия бар на Робърт — подозирах, че ще го открия там. Й наистина го видях. Беше прегърнал сестра ти, целуваше я по врата, беше седнал толкова близо, че почти бе легнал върху й.

Домъчня й за него.

— Последният ти разговор с Робърт е бил кавга?

Матю кимна и затвори очи.

— Видях го с нея, сграбчих го и го замъкнах до джубокса. Попитах го как може да сваля тази жена, този боклук, как може да мами прекрасната си съпруга, как може да мами собственото си дете.

— А той какво отговори?

— Да си гледам работата. И баща ми ни казваше същото — отвърна Матю. — Сякаш начинът, по който се отнасяше с мама и с нас, не ни засягаше.

— О, Матю, толкова съжалявам — тихо каза Миа, и пристъпи към него. — Аз…

— Остави. — Той отново се обърна към океана. — Познавам Лори много добре, тя е добра, мила, доверчива. Робърт бе сигурен, че не знае за изневерите му, и ако е истина, то тя не би наела жена, която да го примами. Освен това е много пестелива. Съмнявам се, че би похарчила хиляда и петстотин долара заради подозренията си.

Миа обаче не бързаше да зачеркне Лори Грей от списъка си със заподозрени. Още повече, че само двама души имаха мотиви — Джъстин Грейвс и Лори Грей.

— Кой друг би наел Марго, за да примами Робърт?

Матю седна до нея на пейката. Няколко минути и двамата мълчаха, потънали в мислите си. Гледаха океана, сякаш отговорите на въпросите им се намираха в тъмните му дълбини.

— Мисля, че трябва отново да претърсим апартамента на Марго — заяви Матю. — Щом получи една папка, сигурен съм, че има и други. Може би има тайно чекмедже в бюрото й, където ги държи.

— Може би онази… работа е била основното й занимание, единственото — бързо каза Миа. — Уплашила се е, защото са й платили да разбере дали някакъв женен мъж ще си падне по нея, а той се оказва мъртъв… — Гласът й секна. Миа осъзна колко глупаво и ужасно прозвуча това, което каза. Този „някакъв“ женен мъж беше братът на Матю, а тя говореше за него, сякаш е случаен непознат. Разбираше, че Матю иска да мисли само хубави неща за брат си и съпругата му, независимо от обстоятелствата, точно както тя искаше да мисли само хубави неща за Марго.

Изражението на Матю бе каменно.

— От писмото на Джъстин и от това, което ни разказа, става ясно, че Робърт не е бил първата й мишена. Мисля, че трябва да приемеш това, с което се е занимавала, за да си изкарва хляба. Също както аз трябва да приема факта, че Робърт беше проклет женкар.

Миа прехапа устни. Трябваше да се примири и с факта, че не познава сестра си, както се примири с истината за съпруга си, за брака си. Човек не печели нищо, като заравя главата си в пясъка. Научила го беше от горчив опит.

„Проклет женкар…“ Силни думи. Тя се запита каква е била връзката между Матю и брат му — какъв е бил семейният им живот. От това, което й бе казал и намекнал по-рано, излизаше, че семейство Грей са били пълна противоположност на семейство Даниелс.

Имаше толкова много въпроси към него, но знаеше, че сега не е най-подходящият момент да му ги зададе.

— Какво ще кажеш да се върнем в апартамента на Марго и да го претърсим по-обстойно? — попита Матю.

Миа кимна и погледна почти недокоснатия си сандвич. Опита да си представи, че някога пак ще има апетит — стомахът й се бе свил от притеснение какво ще открият сред вещите на Марго.

Мълчаха по пътя до блока на Марго. Паркираха, без да си кажат и дума. Пътуваха с асансьора мълчешком и влязоха в апартамента, без да си продумат. „Никога тишината не е била толкова оглушителна, толкова недружелюбна“ — помисли си Миа.

Матю пък за първи път усещаше толкова осезателно присъствието на една жена. Нейната близост. Ароматът на шампоана й, на сапуна й. Нейният…

Докато я следваше към спалнята, се насили да отпъди тази мисъл от съзнанието си.

Миа седна на края на леглото, сключи длани и се втренчи в обувките си. Миг по-късно скочи и отвори вратата на дрешника.

Личеше, че е нервна.

„Заради това, което ще открием ли? Защото знае, че сестра й е виновна и я прикрива? Защото самата тя е въпросната «Канди»? Роля ли играе?“ — запита се Матю.

Не. Ако се довереше на интуицията си, която се беше изострила след урока по предателство, който получи от Гуен Хариман, тя му подсказваше, че това е истинската Миа. Със сигурност бе срещнал Марго в сладоледената къща и именно тя го изрита на улицата. Сестрите може и да си приличаха като две капки вода, но по характер бяха съвсем различни.

Толкова различни, че Матю бе любопитен да разбере що за човек е Миа. Дяволски любопитен. Много неща искаше да научи за нея, доста неща не се връзваха, нямаше никаква логика в тях. Еднояйчните близнаци не трябваше ли да са еднакви? Не само по външност, но и по характер? Не знаеше за Марго; в интерес на истината не знаеше почти нищо за тази жена, но знаеше, че е платена „примамка“ — не много лицеприятна професия.

Имаше Чувството, че Миа не е и предполагала за съществуването на подобна професия.

Възможно ли беше да е чак толкова невинна? Може би по-уместната дума беше „наивна“.

Коя всъщност е Миа Андерсън?

Тя защитаваше сестра си със зъби и нокти — това му бе пределно ясно. И в същото време не я познаваше добре, не знаеше почти нищо за нея. Защо? Може би защото бяха различни.

„Защо се изненадваш, че братя и сестри могат да бъдат толкова различни — запита се той. — С Робърт винаги сте били като деня и нощта.“

Всъщност след „инцидента“, както семейство Грей наричаше случилото се, Робърт се промени.

Матю също се промени.

— Изглежда, че тук има само дрехи и обувки — провикна се Миа и той мислено й благодари, че го изтръгна от спомените. — Има много кутии. Вероятно с шапки и обувки, но предполагам, че си заслужава да проверим.

Той кимна:

— Не бива да пропускаме нито едно местенце. Дори от кош с капак става добро скривалище. Ще започна от бюрото. Ще се опитам да не го повредя, докато търся скрити отделения.

Тя надникна от дрешника, а Матю добави:

— Ако обичаш, донеси ножче или лъжица. Нещо, с което да отворя отделението, ако го намеря.

Когато Миа се върна, той неволно забеляза, че изглежда доста уморена и уязвима. Под очите й се бяха вдълбали сенки.

„Престани да мислиш за нея и се съсредоточи върху разследването“ — смъмри се Матю.

Миа приседна на края на леглото, а той се захвана с бюрото. „Всеки, който притежава документи, уличаващи го в престъпление, трябва да има скрито отделение“ — мислеше си, докато чукаше по дъната на чекмеджетата, за да види дали някъде няма кухина. Все пак не хвърляш просто така бележки и снимки, които показват, че участваш в нещо мръсно, законно или не. А не бе открил машина за унищожаване на документи сред вещите на Марго.

Трябваше да има и други бележки, други снимки. Марго е примамвала и други мъже, за което й е било плащано.

Докато ровеше, се чувстваше неудобно, че Миа седи на леглото, гледа в пода и се надява той да не намери нищо друго.

Но щеше да намери. Той го знаеше. Тя също.

Миа пак скочи:

— В кухнята има столче. Ще го донеса и ще проверя какво има на най-горните рафтове в дрешника.

— Добра идея. — Той я проследи с поглед. Миа изтича в кухнята. След минутка се върна и влезе в дрешника.

Половин час по-късно изглеждаше доста по-спокойна, а пък Матю се чувстваше по-неуверен.

Не намери нищо. Нямаше скрито отделение в чекмеджетата. Нямаше папки. Нищо, свързано с „работата“ й. Нямаше други папки, нито пък други снимки и бележки. Нищо.

По дяволите. Той въздъхна.

Отиде при нея. Тя се опитваше да запази равновесие върху столчето, докато сваляше голямо метално ковчеже от най-горния рафт.

— Хей, внимавай — предупреди я той и задържа столчето. Протегна ръка, за да й помогне да слезе, и когато топлата й длан докосна неговата, когато тънките й, фини пръсти леко стиснаха неговите, дишането му се учести.

Долавяше уханието на шампоан „Зелена ябълка“ свеж сапун и аромата, който беше характерен само за нея. Имаше огромното желание да я прегърне и да я притисне до себе си…

Беше плувнал в пот.

— Матю? Добре ли си? — попита го Миа. — Малко си се зачервил.

Той примигна и поклати глава. „Съсредоточи се, Грей. Съсредоточи се.“

— Добре съм — отвърна. — Малко съм притеснен. Да те свалим от там. Подай ми ковчежето.

Тя му го подаде и слезе от столчето. Близостта й, буквално го подлудяваше.

„Това е само физическо привличане — започна да си внушава той. — Похот. Нищо повече.“

— Заключена метална кутия, скрита на най-горния рафт, изглежда доста обещаващо. — Миа отмести поглед. Погледна стената, пода, после пак стената.

Х-м-м… Интересно. Мислеше, че създалата се ситуация я изнервя, но сега се запита дали и той не допринасяше за това.

Тя го погледна, светлокафявите й очи като на кошута бяха пълни с толкова много чувства, но все още неразгадаеми за него. Какво мислеше в момента?

— Ковчежето се отваря с шифър — промълви едва чуто.

Той се зачуди дали и към сърцето на Миа има шифър, който да го отвори. Нещо, което ще отключи тази нейна загадъчност.

„Не ставай мелодраматичен идиот — каза си. — Ако искаш да разбереш нещо за нея, просто я попитай. Разведена ли си? Разделени ли сте? Виждаш ли се с някой мъж?“

— Нямам представа каква е комбинацията — каза Миа, вперила поглед в ковчежето.

„Аз също — помисли си той. Наблюдаваше как гърдите й се повдигат и снишават всеки път, когато си поемеше дъх. — Какво значение има това? — запита се. — Физическо привличане — напомни си. — Просто похот. Това е всичко.“

Все пак беше минало много време, откакто бе държал жена в прегръдките си.

Извърна очи от съблазнителното й деколте, седна на леглото и опипа ключалката. Бе стоманена, с шифър, от онези, дето сам си програмираш и е невъзможно някой да я отвори.

Каквото и да имаше вътре, Марго бе искала да го скрие от чужди погледи.

— Да опитаме с датата й на раждане — предложи той.

— Знам я, тъй като и аз съм родена на същата дата — леко се усмихна тя. Седна на стола на Марго. — Десети август.

— Десет, осем — повтори Матю, съзнавайки, че датата се запечатва в паметта му, докато подрежда в шифъра числата едно, нула и осем. Ключалката не помръдна.

— Нещо друго? — попита. — Някаква друга по-специална дата в живота й?

— Ами не се е омъжвала, няма деца… — промърмори Миа. — Не знам дали има някакви по-особени дати, които би избрала.

— Да пробваме с рождените дати на родителите ви или датата, на която са сключили брак — каза Матю.

Миа леко се оживи:

— Да, сигурно е избрала датата на сватбата им. Годишнината им беше на първи септември.

— Беше? — попита той, без да се замисли.

— Загинаха при автомобилна катастрофа, когато с Марго бяхме на осемнайсет години — тихо отвърна Миа. — Понякога не мога да повярвам, че изминаха осем години, откакто ги видях за последен път, откакто чух гласа на мама, откакто видях усмивката на татко.

Матю се пресегна и постави ръката си върху дланите й, сключени върху коленете й. Миа трепна и той дръпна ръката си.

„Какво си въобразяваш, по дяволите? — запита се за втори път в разстояние на пет минути. — Не ти я изнервяш. Не е привлечена от теб. Вероятно те мрази. Заради това, което я караш да преживява. Заради обвиненията, които отправи. Заради отказа ти да обсъдите теорията й за участие на Лори в цялата тази история.“

Съмняваше се, че тя ще оцени съчувствието му.

Все пак беше опетнил името на сестра й, а в момента, в който тя засегна член от неговото семейство, той й обърна гръб.

Може би реакцията му бе такава, защото семейството му бе малко. Но семейството на Миа също не беше голямо. Родителите й бяха починали, както и неговите. Имаше сестра близначка, с която в никакъв случай не бяха близки.

Може би помежду им имаше много повече общи неща, отколкото си мислеше.

— Не знам какво друго да предложа — обади се Миа. — Да пробваме с датата на развода ми.

А! Значи е разведена. Матю усети странно чувство на облекчение, а после и вече познатото желание да разбере повече за нея. Какво се бе случило с брака й? Миа изглеждаше от онези жени, които избират внимателно, но имайки предвид възрастта й, със сигурност не е била омъжена дълго време, освен ако не е сключила брак на осемнайсет. Не можеше да си представи, че един мъж би се отказал от нея толкова лесно.

— Добре — кимна той, макар да не вярваше, че човек би избрал датата на нечий развод за шифър на ключалка.

Пък и така щеше да разбере кога се е развела, без да се налага да я разпитва.

— Двайсети декември — каза тя.

— Бяхте ли разделени преди това? — попита той, отново без много — много да му мисли.

Миа погледна през прозореца.

— Да, шест месеца. Той и без това през повечето време спеше в кабинета и най-накрая се изнесе.

— Нямах намерение да си пъхам носа в личния ти живот — смотолеви Матю.

— Няма нищо. — Очите й изразяваха чувство, което той не можеше да определи.

— Разводът бе най-хубавото, което някога ми се е случвало.

Той кимна:

— Ще ми се и майка ми да беше разсъждавала като теб. Но тя предпочете да остане омъжена за баща ми, може би заради мен и брат ми, ала сгреши. Бе ужасно не само за нея, но и за нас с брат ми.

Тя го погледна, очите й бяха пълни е въпроси.

Въпроси, на които той нямаше намерение да отговори.

„Тогава смени темата, Мат. И не говорете за личния си живот. Вие двамата работите заедно, за да откриете убиеца на Робърт. Мисли само за важните теми, човече“.

— Двайсети декември — повтори и нагласи шифъра.

Ключалката се отвори.

Миа зяпна от изненада.

— Май и сестра ти е смятала, че разводът е най-хубавото нещо, което ти се е случило — отбеляза Матю.

Миа прехапа устни, после се завъртя на стола и отмести поглед.

„Идиот — помисли си Матю. — Защо го каза?“

— Извинявай. Не исках да бъда груб…

Тя се обърна и застана с лице към него. По страните й имаше следи от сълзи.

— Не, всичко е наред. Аз… просто…

Замълча и с длани покри лицето си.

Матю коленичи до нея.

— Миа? Какво има?

— Аз… нямах представа, че толкова държи на мен — сподавено изрече тя. — Не знаех, че съм толкова важна за нея. Почти не разговаряме…

Той хвана ръцете й и ги задържа в своите.

— Ако от цялата история излезе нещо хубаво, Миа, ето го. Добрите неща, които ще разкрием.

Тя го погледна и кимна.

— Прав си. Трябва да съм благодарна, че ми се предоставя втори шанс да опозная сестра си — добави.

— О, Матю, сигурно ти е много тежко…

— Да видим какво има в ковчежето — прекъсна я той, стана и отиде до леглото. Отново бе засегнала темата, по която той нямаше желание да говори, да мисли дори.

Брат му беше мъртъв.

Единственият му брат.

Въздъхна тежко и отвори капака на ковчежето. Извади три бели листа, към които бяха прикрепени три снимки.

Бинго.

— Още три бележки — промълви. — И три снимки — по една към всяка бележка.

Миа сведе поглед. Той усети, че е разочарована, че се бори със сълзите си.

— Трябва да си силна, Миа. Колкото и да ти е трудно. Преследваме единствено и само истината, това е всичко.

Тя затвори очи и кимна, после отиде до леглото.

— Какво пише в бележките?

— Текстът на първата е почти като на тази, която Марго получи снощи, само че датата на следващата й задача е различна. — „Добра работа. Твоят хонорар е приложен…“

Миа пребледня като платно и Матю не си направи труда да прочете останалото.

— Предполагам, че Марго е прикачила снимките към съответната бележка, когато ги е получила, след като е изпълнила задачата си.

Миа въздъхна:

— Всички бележки с един и същи почерк ли са написани?

— Да — потвърди Матю. — Всяка бележка е написана със същия почерк, с който и бележката, която намерихме снощи. Със сигурност са от един и същи човек.

— Значи във всички бележки й благодарят за добре свършената работа и й посочват друго заведение, конкретна дата и час?

Матю прегледа кратките бележки.

— Да. Първата е от преди четири месеца. Изглежда, е получавала по една задача на месец.

— Тази, която получи снощи, е за след две седмици — отбеляза Миа.

— Това със сигурност нарушава вече изградения стереотип — отвърна Матю. — Чудя се какво ли означава, ако въобще означава нещо.

— Боже мой, Матю. — Миа закри устата си с длани.

— Това значи ли, че след две седмици ще бъде извършено още едно убийство?

Матю впери поглед в нея, стомахът му се преобърна.

— Не знам. Нямам представа дали това означава, че е имало три други убийства.

— Трябва да си готов да приемеш, че полицията може би е права за смъртта на Робърт, че може да се е оказал на погрешното място в неподходящия момент, забъркал се е в пиянска свада и…

— Самата ти каза, че не бива да правим каквито и да било сценарии! — сопна се Матю.

Тя се обърна и се загледа през прозореца, лицето й бе каменно.

— Можем да проверим некролозите в интернет — версията на вестник „Газет“ — предложи той. Не искаше да я утешава, да й се извинява всеки път, когато кажеше нещо неудобно. Не бяха приятели, а двама души, които се опитват да разкрият убийство. Тук нямаше място за чувства.

— Марго има ли компютър?

Тя се обърна към него:

— Мисля, че има лаптоп. Но не съм го виждала. Сигурно го е взела със себе си.

— Тогава ще използваме моя — заяви Матю. — Живея на по-малко от километър от тук.

Миа кимна и отново се загледа през прозореца.

Само това му липсваше. Миа Андерсън в неговия апартамент. В спалнята му.

Той затвори очи и въздъхна тежко.

Нощта щеше да бъде доста дълга.