Джанел Тейлър
Опасни тайни (3)

Втора глава

Прозявайки се, Миа изми и избърса чиниите от вечерята и погледна часовника на стената в кухнята. Осем и половина вечерта. Последният учебен ден трябваше да бъде приятен, без напрежение и стрес, но вместо това й се стори най-дългият в живота й. Първо, трябваше да остане цял час след учебните занятия заради наказанието на близначките, да не говорим за нелепата сцена с Норман Нюман; като капак Ейми Фарли я обсипа с коментари и въпроси, а накрая бе принудена да закара близначките до дома им.

— От къде на къде господин Нюман си въобразява, че е ваш тип, госпожо Андерсън — на един дъх каза Ейми. — Та той е такъв недодялан глупак, а вие сте толкова красива и елегантна. Не сте ли забелязали, че най-големите неудачници и смотаняци не се притесняват да поканят на среща най-красивото и най-харесваното момиче? Толкова са глупави, че дори не разбират съществуването на йерархия. Сякаш…

Не се наложи Миа да смъмри Ейми — Ан й направи забележка и момичетата подеха поредния спор за външния вид, популярността и почтеността. Когато закара близначките до тях и поздрави госпожа Фарли, Миа вече имаше ужасно главоболие. Ето защо не се отклони от пътя си, за да отиде до търговския център в съседния град Бриджвил, а се отби до магазинчетата в центъра на Бейуотър. Естествено, щом влезе в дрогерията, за да си купи боя за коса и паста за зъби, я спряха родителите на трима нейни ученици. В супермаркета срещна четирима ученици и майките и бащите на други шест, както и досадната госпожа Ригълс, която петнайсет минути й се оплаква, че пуделът на съседите унищожавал цветята в градините им, и поиска съвет как да постъпят?

Върна се у дома, прибра покупките, направи обичайната си четирийсетминутна разходка, приготви си сандвич с риба тон, обади се на възрастната си леля, която я бе търсила през деня, облече си стара фланелка и долнище на анцуг, изчисти кухнята и пресади едно цвете, което пуделът на съседите бе съборил, и като погледна, вече беше осем и половина.

Взе боята за коса и се запъти към банята. „Само след половин час пак ще съм аз — помисли си тя и на лицето й грейна усмивка. — Пак ще изглеждам като самата себе си и ще съм напълно свободна от Дейвид. Край на преструвките.“

Тананикаше си песен, която Ейми и Ан слушаха по радиото следобеда, и отлепи гумените ръкавици от упътването на боята за коса.

„Отворете капачката на фиксатора. Отворете шишенцето с кремообразната боя. Продупчете капа…“

Телефонът звънна.

„Остави да се включи секретарят — каза си тя. — Сега е твоят миг, Миа. Но може да е нещо важно — заспори със себе си. — Ами ако е леля Беси, ако е паднала или се е заключила навън, ами ако е Марго, която иска спешно да говори с мен?“

Леля Беси бе на седемдесет и две години, но беше здрава като бик и никога не си бе губила ключовете от колата, камо ли от къщата. Кога се е обаждала Марго, при това спешно?

„Само веднъж“ — каза си Миа и погледът й попадна на снимка на Марго и родителите им, която тя беше увеличила, сложила в рамка и закачила ма стената в банята. Да, странно място за семейна снимка, но Миа искаше да гледа любимата си снимка, докато се наслаждава на вечерния си ритуал, вана с ароматни соли.

— Само веднъж — повтори на глас тя, толкова тихо, че не бе сигурна дали въобще го е казала.

Случило се беше преди единайсет години. Осемнайсетгодишната Миа току-що бе пристигнала в лагера, където щеше да работи като възпитателна, но спешно я повикаха на телефона. Обаждаше се сестра й. Плачеше толкова истерично, че Миа едва разбираше какво казва. Но чу думите „мама“, „татко“, „автомобилна катастрофа“ и „отидоха си“.

При тези спомени по лицето на Миа потекоха сълзи. Изпусна упътването и гумените ръкавици, а тя се отпусна на капака на тоалетната чиния и с длани закри лицето си. „О, мамо, татко! Толкова много ми липсвате. Толкова много.“

Телефонът продължаваше да звъни и я върна към реалността. Думите „спешен случай“ още кънтяха в съзнанието й, когато изтича в хола и грабна слушалката на безжичния телефон.

— Ало? — почти изкрещя тя. — Ало?

Щом позна гласа от другата страна на линията, страшно се ядоса. Защо ли не бе оставила да се включи телефонният секретар?!

Норман Нюман.

„Не е за вярване! Няма ли най-сетне да проумее? — отчаяно се запита тя. — Вече прекалява!“

— Миа, ъ-ъ, днес наистина исках да говоря с теб, да стигна до дъното на тази загадка, но тъй като в класната ти стая имаше ученици, не можах да… — подхвана той, преминавайки на „ти“.

— Норман, в момента съм заета… — Единствената загадка беше защо продължава да я преследва, въпреки нейните откази да излезе с него.

— Исках да разбера защо ме лъжеш, Миа — каза Норман с леден глас.

— Моля? — попита тя, изненадана от тона му.

— Защо се преструваш, че нямаш желание да излизаш с мъже, след като само това правиш? Защо просто не каза: „Извинявай, Норман, но вече се срещам с друг мъж.“ Всъщност с няколко мъже!

Какви ги говореше, по дяволите?

— Норман, наистина не знам за какво говориш. Не че е твоя работа, но не съм излизала на среща, откакто се омъжих преди пет години. — Миа нетърпеливо погледна часовника си. Искаше да боядиса косата си и в десет часа да си легне, за да стане рано сутринта и да се погрижи за градината си.

— Във вторник вечерта те видях в центъра, снощи също — изръмжа Норман. — Натискаше се с някакъв мъж. И двата пъти беше различен. Много се изненадах, когато те видях в заведение като кръчмата „При Джо“. А когато снощи те зърнах в бар „Лулу“, си казах, че бързо действаш, и бях шокиран от поведението ти. Чудя се какво ли щеше да каже директорът на училището, ако те беше видял облечена по този начин, ако беше видял поведението ти.

— Какво, по дяво…?

Изведнъж й просветна.

Марго!

— Опитах да привлека вниманието ти — продължи да опява той. — Снощи забеляза, че те гледам стъписан, но реагира така, сякаш не бях там, сякаш въобще не ме познаваш. Много мило, Миа. Много мило.

Как смее! Не заслужаваше да му каже истината, трябваше да му затвори телефона, но нямаше да си изпусне нервите заради този тъпак.

— Чуй ме, Норман, слушай внимателно. Случайно имам еднояйчна близначка, която живее в центъра. Не се и съмнявам, че именно Марго си видял и…

Той изсумтя:

— Какво нахалство! Близначка ли? Моля те! Прогимназията е точно за теб, ако смяташ да си служиш с подобни детински лъжи. За глупак ли ме смяташ? Случайно имам магистърска степен по физика.

Миа стисна здраво телефонната слушалка — ядът й надделяваше.

— Норман, затварям…

— Надявах се да обсъдим този въпрос и да продължим напред — прекъсна я той, — но поведението ти… Забрави! Смятайте поканата ми за оттеглена, госпожо Андерсън. Не се интересувам от вас.

„Слава Богу!“

В ухото й прозвуча сигнал „свободно.“ Почувства такова облекчение, че гневът й позатихна.

— Знаеш ли какво, Норман Нюман? — каза. — Ейми Фарли е права. Ти си кръгъл глупак!

Клатейки глава, Миа се запъти обратно към банята. След като каза това, което си мисли, въпреки че само тя го чу, се почувства така, както когато живееше у дома, е родителите си. Тогава не се страхуваше да изрази чувствата си.

След малко щеше да изглежда така, както когато родителите й бяха живи. Преди Марго, погълната от собствената си мъка, да я отблъсне, и да се премести да живее в центъра на града и да прави Бог знае какво, преди Миа да позволи на човек, който не я обича, да я превърне в непозната жена.

Сестрите така и не възстановиха близостта, която съществуваше помежду им преди смъртта на родителите им. Но едно от нещата, които Миа планираше за това лято, бе да прекара повече време с Марго. Пое си дълбоко въздух и взе упътването на боята за коса. Да, очертаваше се много хубаво лято. Най-вече защото Норман Нюман май най-сетне бе излязъл от живота й.

* * *

Матю живееше на половин час път с кола от къщата на Лори. Докато се прибираше, блещукащите светлини в центъра му напомниха за миналата Коледа. Направиха чудеса за втората Коледа на Роби. Матю и Робърт украсиха дома на семейство Грей с хиляди разноцветни лампички, докараха най-високата елха, която можеше да влезе през вратата, купиха на Роби толкова много играчки, че едва ли щеше някога да играе с всичките.

Това бе най-хубавата Коледа в живота на Матю. Родителите им винаги отбелязваха тези празници с елха, пуйка за вечеря, някой и друг подарък, но най-вече с крясъци, сълзи и скандали. Матю престана да празнува Коледа, когато на осемнайсет години постъпи в армията. След това така и не намери повод да празнува, докато в живота му не се появи една причина, която тежеше три килограма и шестстотин грама. Затова миналата Коледа семейство Грей организираха на Роби празник, достоен за принц.

Миналата Коледа Матю искрено обичаше брат си. Да, знаеше, че няма право на избор, че е редно безрезервно да обича брат си, но пренебрежителното отношение на Робърт към хората, към собственото му семейство, помрачаваха чувствата му.

Робърт и Матю изпитваха смесени чувства към своя баща.

Би трябвало, когато пораснат, братята да станат по-добри хора от баща си. Вместо това Робърт се превърна в негово копие.

Матю нямаше никакъв опит като баща, пък и нямаше желание да се научи, но се беше заклел да направи всичко по силите си да даде добър пример на Роби, за да има поне един положителен модел за поведение. Никак не му беше леко, когато преди час се сбогува с племенника си.

Беше му много трудно да сложи заспалото дете в креватчето и да си тръгне. Две седмици нямаше да го види. Цели две седмици. Откакто се роди Роби, Матю през ден отиваше при него.

Искаше му се да поостане, да се грижи за племенника си още няколко часа след тържеството, за да може Лори да потъгува, да си поплаче насаме, на спокойствие. Но къщата бе пълна с близки и приятели, пък и снаха му се държеше забележително добре. Затова той сметна, че е по-добре да си тръгне.

Имаше основателна причина. Искаше най-късно в пет и половина да е в града.

Петък вечер бе идеалното време жена като Канди да излезе да се позабавлява след работа, ако изобщо работеше.

Сигурен беше, че ще я намери. Щеше да я познае веднага, защото никога нямаше да забрави лицето й.

Не защото беше незабравима. Ако миналата събота беше отишъл в „Чимлис“ с приятели да пийнат по бира, или да поиграят дартс и да впечатлят красивите жени (не че се мотаеше по нощните клубове), въобще нямаше да забележи Канди. Изрусените „барбита“, наплескани с грим и с оскъдни облекла, не бяха неговият тип жени. Никога не са били, никога нямаше и да бъдат.

Не, никога нямаше да забрави лицето й, защото трябваше да го помни. То беше ключът към убийството на брат му. Към убиеца на брат му. Може би беше лицето на убийцата на неговия брат.

Брат му бе мъртъв, племенникът му бе останал без баща, а онази се разхождаше някъде из града. Може би в момента отиваше към някой бар. Матю беше сигурен, че ще я види да се целува с някой женен мъж.

Догади му се само при мисълта за нея. Излезе от магистралата, а гневът го изгаряше отвътре. Докато измина краткото разстояние до сградата, в която се намираше апартаментът му, докато паркира и отключи вратата на жилището си, вече чувстваше само тежестта на тъгата.

Застана пред огромните прозорци, които заемаха цялата стена. Намираше се на двайсет и петия етаж, откъдето се виждаше целият град. „Ти си там някъде, Канди, или както ти е истинското име. Ще те открия.“

Въздъхна тежко и се отдръпна от прозореца, а погледът му попадна на снимка на семейството на брат му — Робърт, Лори и малкият Роби. Снимал ги беше само преди два месеца на рождения ден на брат си.

Отиде в банята, свали си дрехите, и застана под душа. Мислено обиколи най-посещаваните барове и нощни клубове в центъра и си набеляза пет, от които да започне. Беше ходил в някои от тях с клиенти или на рождения ден на свой служител. Но никога, за да се запознава с жени. Това беше патент на Робърт, Матю правеше точно обратното на онова, което правеше брат му.

Докато се бръснеше, забеляза, че тъмните кръгове под очите му почти са изчезнали. След като осъзна, че има по-голям шанс да открие Канди през уикенда, предишната нощ за пръв път спа горе–долу добре, откакто почина Робърт.

Сложи черни панталони и светлосиня риза, прокара пръсти през гъстата си кестенява коса и излезе.

Беше време да открие убиеца.

* * *

Улиците в центъра гъмжаха от хора, което бе нормално за петък вечер. Мъже и жени, млади и по-възрастни, се разхождаха по главната улица, някои изтупани, други облечени по-ежедневно. Всички изглеждаха безгрижни и весели, излезли да се забавляват. Матю изведнъж се почувства странно безгрижен.

Първа спирка, бар „Чимлис“. Миналата неделя започна търсенето от там. Мислеше, че ще му е тежко да влезе в бара, където за последен път видя брат си жив. Но не му бе трудно. Напротив, като влезе в нощния клуб, почувства спокойствие, усети, че духът на Робърт сякаш още витае там.

Отвори вратата, и го лъхна хладен въздух от климатика. Малкият нощен клуб бе пълен. Мъже и жени седяха на бара, почти всички кръгли масички бяха заети, няколко двойки танцуваха. Матю си поръча газирана вода и се огледа. Спираше погледа си на всяка блондинка в заведението, но нито една не бе Канди. Стори му се, че я е забелязал на дансинга, но не беше тя.

„Ще я открия, Робърт. Обещавам ти. Обещавам и на Роби. Ще разбера кой те отне от нас, Робърт. И ще се погрижа справедливостта да възтържествува.“

Отиде до джубокса и застана на същото място, на което се бяха скарали с Робърт. Затвори очи.

— Харесва ви тази песен, а? — Някой го потупа по рамото.

Той отвори очи и видя, че една привлекателна блондинка му се усмихва.

— Моля? — надвика той музиката.

Тя се засмя и поклати глава:

— Какво трябва да направи едно момиче, за да накара красив мъж като вас да я почерпи едно питие?

Матю забеляза венчалната й халка.

— Защо не зададете този въпрос на съпруга си? — изръмжа той.

Тя за секунда се вторачи в него и се изкиска, после сякаш разбра, че той говори сериозно.

— Омръзнало ми е от това лицемерно поведение на шефа ми в службата. Притрябвало ми е в петък вечер, глупак такъв! — Тя се обърна и се отдалечи.

Той ли е глупакът? Матю поклати глава и сложи содата си върху джубокса. Отново огледа заведението. „Къде си тази вечер, Канди?“

Вратата се отвори и влязоха няколко жени. Канди не бе сред тях. Матю постоя в „Чимлис“ още петнайсетина минути и си тръгна.

„Наляво или надясно?“ — запита се. Страхуваше се, че ако тръгне наляво, Канди ще се появи от другата страна. Тръгна наляво към бар „Лулу“ — известно заведение, посещавано предимно от младежи. Точно в такива заведения обичаше да си търси „приятелки“ брат му. Матю усети познатото парене в стомаха, когато се сети как Робърт, който имаше прекрасна жена и красиво здраво дете, вземаше хубавия си живот за даденост.

Изневеряваше на жена си.

Също като баща си.

Не спираше да се удивлява как двама братя, отгледани в един и същ дом, от едни и същи родители, при едни и същи ужасни условия, може да са толкова различни, да имат толкова различни характери.

Беше се зарекъл да не се жени, докато Робърт винаги бе търсил подходящата жена, която да направи своя съпруга. Зарекъл се бе никога да не изневерява на жена, независимо дали връзката е сериозна или не (ето защо всичките му връзки бяха мимолетни), а Робърт изневеряваше на жените още откакто на тринайсет години си хвана първото гадже. Братята Грей бяха различни като деня и нощта.

Матю седна на бара в „Лулу“ и си поръча сода и порция пилешки крилца.

— Обожавам пилешки крилца! — изчурулика червенокоса жена от дясната му страна.

— Бих си ги разделил с вас, но очаквам някого — каза й. Тя се усмихна, кимна и се обърна към приятелите си.

„Толкова ли е лесно да се запознаваш с хора?“ — учуди се той. Отиваш в някой бар, сядаш и voila, вече разговаряш с непознат, определяш си среща. Изведнъж това му се стори малко зловещо. Нямаш никаква представа с какъв човек разговаряш. Женен мъж. Омъжена жена. Психопат. Невротичен скандалджия. Мислиш си, че водиш приятен разговор с някого, който те привлича, а след две седмици ти се иска никога да не си спирал погледа си на него.

Запознанствата му с жени бяха главно чрез работата му. Не се захващаше с колежки, не и след грешката, която допусна преди четири години, но за сметка на това обичаше да излиза с клиентки, които смяташе за привлекателни и които показваха, че не им е безразличен. Клиентките никога не излизаха от черупките си, за да запазят деловите отношения с него, така че нещата никога не ставаха много лични и сериозни, никога не се объркваха. Ако някоя жена го попиташе накъде върви връзката им, Матю обясняваше, че не се стреми към сериозно обвързване.

Обикновено жената прекратяваше връзката, но това не вредеше на бизнес отношенията им, тъй като той бе честен с нея от самото начало.

Веднъж обаче една жена здраво хлътна по него и в крайна сметка той я нарани. Матю бе преживял какво ли не, но това, че разби нечие сърце, бе сред най-ужасните неща, които му се бяха случвали.

Докато брат му всеки ден рискуваше да разбие сърцето на собствената си съпруга.

„Как? Как успяваше да се справиш с подобно нещо?“

Когато му сервираха порцията с крилца със синьо сирене, Матю престана да мисли за миналото и си взе парче пилешко. Беше седнал отстрани на бара и виждаше цялото заведение. От Канди нямаше и следа.

Нямаше я и в останалите пет бара, които посети. До девет без петнайсет ги бе обиколил по два пъти. Не беше моментът да се отказва; някои хора едва сега излизаха да се позабавляват. Но не можеше да понесе мисълта, че трябва да изпие още една газирана вода, да отиде в още един задимен бар, да преживее още едно разочарование.

Вдъхна топлия влажен юнски въздух и прокара пръсти през косата си. Искаше да пробва в няколко бара на булевард „Ривър“. Пъхна ръце в джобовете си и тръгна по оживената улица. Дълга опашка от хора се извиваше чак до улицата пред една сладкарница, която предлагаше петдесет вида сладолед.

Петдесет вида. Той се засмя. Роби обичаше само ванилов сладолед. Това бе любимият и на Матю. Може на връщане да се отбие, да купи половин килограм и да го занесе до дома на Лори като подарък за довиждане…

Изведнъж се вцепени. Пред щанда стоеше Канди и държеше фунийка с шоколадов сладолед.