Джанел Тейлър
Опасни тайни (21)

Двайсета глава

Две седмици по-късно

Миа залепи с тиксо последните кашони и написа отгоре им: „Чинии. Чупливо“. Избърса потта от челото си и изпъна гръб. Събирането на багажа се беше оказало тежка работа.

Но си заслужаваше усилията заради мястото, където се местеше. В Пийч Хевън.

През последните две седмици Марго й помогна да си опакова покъщнината. Близначките разговаряха за какво ли не и работата вървеше бързо. Миа имаше чувството, че едва сега опознава сестра си.

Марго правеше ремонт и на собствения си апартамент, промените бяха невероятни. На мястото на кожените мебели в студено бежово сега имаше дивани и кресла, тапицирани с червено кадифе. Килимите бяха в ярки цветове, а на стените висяха акварелите, които Марго винаги бе харесвала. Спалнята й бе боядисана в ярко розово, а една екстравагантна боа обвиваше тоалетката. Марго си поръча нови визитни картички и ги раздаваше при всеки удобен случай. Вече имаше двама клиенти.

Най-важно го бе, че се осъзна. Пое по верния път и беше щастлива.

Миа се усмихна заради сестра си. И двете поеха по правия път. Миа си намери работа като преподавателка по английски в гимназията в Пийч Хевън и предупреди в Бейуотър, че напуска. Директорът съжали, че тя напуска училището му, но при така стеклите се обстоятелства разбираше много добре защо Миа иска да се махне от градчето. Полицията го предупреди за ареста на Норман Нюман. Норман вече нямаше да избяга, нямаше да преподава никога вече. Нямаше да тормози никого.

Миа чу мяукане и се озърна. Уличното коте, което хранеше от две седмици, се беше промъкнало в кухнята и лочеше млякото, останало от закуската.

— Сладурче, млякото не е полезно за коремчето ти! — Тя го вдигна и го погали. — Пийни си малко водичка. Какво ще кажеш да ти отворя една консерва с риба тон? Искаш ли, Сладурче?

— Май си се сдобила с домашен любимец.

Миа се обърна. Матю Грей стоеше на прага. Делеше ги само мрежестата врата.

— Името Сладурче много му отива.

Миа не можеше да реагира, само го гледаше.

— Мога ли да вляза? — попита той.

Тя кимна, притисна котето към гърдите си за подкрепа.

— Защо ми се струва, че това не е перуката. — Матю погледна прическата й. — Истинската ти коса е, нали?

— Да.

— Изглежда страхотно. — Той се пресегна и докосна — копринените й къдрици. — О, Миа!

Тя го гледаше в очите, примряла от страх, да не би да е дошъл да й каже, че мисли за нея, че му липсва, но, разбира се, не може да бъде с нея. Не може да се обвърже.

Не бе готова да чуе подобно нещо. Знаеше го, но не би понесла да го чуе отново.

— Марго се върна — промълви. — Посред нощ. Вече е добре.

Той кимна:

— Хубаво!

— С Джъстин отново са заедно — добави тя. — Не бързат със сериозните ангажименти, но и двамата са много влюбени един в друг. Миналия уикенд вечеряхме тримата заедно.

Никога не бе усещала липсата на Матю толкова силно както онази вечер. Седнаха на маса за четирима и празният стол бодеше очите й, столът, на който трябваше да седи нейният мъж. Нейният Матю.

— Миа…

— Недей, Матю — простена тя. — Моля те! Вече знам, ясно?

— Знаеш, че те обичам, и искам да прекарам остатъка от дните си с теб ли? Да ти показвам непрекъснато колко много те обичам?

Тя зяпна от изненада.

— Ако със Сладурчето ме приемете, де!

Миа беше загубила и ума и дума. Опита се да каже нещо, но от гърлото й не излезе нито звук.

— Ще се омъжиш ли за мен?

— О, Матю — въздъхна тя и изтича към него. Той я притисна в обятията си.

— Мяу, мяу-у-у.

Матю тихо се засмя.

— По-добре пусни Сладурчето, преди да сме го смазали от толкова много любов.

— Няма такова нещо като прекалено много любов — отвърна Миа. — Не и от теб.

— Нито пък от теб.

Той я прегърна и я погледна в очите:

— Мислех си, че като се оженим, бихме могли да направим едно братовчедче на Роби.

Миа само кимна, изгубила дар слово. Едва след няколко секунди прошепна:

— Толкова много те обичам, Матю!

— И аз те обичам, Миа. Съжалявам, че ми отне толкова време да разбера какъв глупак съм бил. Най-големият враг на самия себе си.

Тя се притисна до него.

— Най-важното е, че ще бъдем заедно.

— Очевидно няма да живеем тук — отбеляза той. — Местиш се някъде. Мога ли да знам къде?

— Марго ми купи къщата на родителите ни в Пийч Хевън. Градът и къщата на моите мечти. Мислиш ли, че ще си щастлив там?

— Сигурен съм, че ще бъда много щастлив… ще бъдем много щастливи през следващите шейсетина години.

Миа засия. Отиваше си у дома заедно с голямата си любов.