Джанел Тейлър
Опасни тайни (2)

Първа глава

Една седмица по-късно

„Дано не ме покани на среща — помисли си Миа Андерсън, като забеляза, че към нея върви шишкавият Нюман, стиснал букет увехнал люляк. — Моля те, Боже, дано най-сетне е разбрал намека ми.“

Скри се в класната стая и с копнеж се загледа в чешмата в другия край на коридора. Беше необичайно горещо за края на юни и естествено климатикът в стаята се бе повредил. Но ако отидеше да пийне студена вода, колегите й и учениците в коридора, които си пожелаваха весела ваканция, щяха да станат свидетели на поредния опит на Норман да я покани да излезе с него.

Какво всъщност правеше тук? Беше петък, три и петнайсет следобед, последният учебен ден — може да беше дошъл да се сбогува с учениците. Директорът му беше разрешил да вземе неизползваната си отпуска през последните две седмици, за да се грижи за майка си, която бе получила тежък удар.

Колегите оформиха оценките и на неговите ученици, погрижиха се и за административната работа, която трябваше да свърши през последните учебни дни.

Лъхна я ароматът на люляк. Защо ли бе споменала пред ученичките, че люлякът е любимото й цвете? Вече всички знаеха, че господин Нюман — обявен за „най-разсеяния учител“ чрез неофициален вот (проведен през голямото междучасие) — отдавна харесва госпожа Андерсън, която пък бе обявена за „любимата учителка“, — факт, който я притесняваше също като титлата „най-красивата“.

„Най-красивата“ — поклати глава тя. Ако всички, включително Нюман, я бяха видели как изглежда, преди да започне да преподава в „Бейуотър“, щяха да гласуват, че е „най-нуждаещата се от промяна“ учителка с най-безвкусните дрехи. „Най-безвкусната.“

В крайна сметка, собственият й съпруг й бе присъдил тази титла, преди тя да се промени, за да му се хареса. Преди да се превърне в друг човек. Преди да стане жената, която четири години подред печелеше титлата „Най-красивата учителка“.

„Да — помисли си тя, като видя отражението си в стъклената врата на класната стая. — Дълга руса коса, светлокафяви очи като на сърна, подчертани от малко грим, рокля, която очертава тялото, и елегантни сандали, обеци — халки и голям пръстен от чисто сребро… наистина съм красива.“

Красива лъжа.

Но тази вечер, след като свалеше грима и отмиеше боята от косата си, пак щеше да стане брюнетка. Щеше да сложи любимата си памучна пола и красива блуза, перлите, които беше наследила от майка си (единствения накит, който притежаваше), и отново да стане някогашната Миа. Онази Миа, която бе, преди Дейвид Андерсън да се появи в живота й.

„Не си виждала сестра си да носи перли, нали, Миа? — казваше бившият й съпруг всеки път, когато погледнеше огърлицата й. — Те са за възрастни жени, не мислиш ли?“

Преди пет години нямаше самочувствието да му противоречи, да му каже, че според нея перлите подхождат на жени от всяка възраст, че те са най-ценното нещо, което притежава, и че само те са й останали от майка й, освен прекрасните спомени. Просто престана да ги носи. Нямаше самочувствието да каже на Дейвид, че ако му се иска тя да се облича като близначката си Марго, може би е трябвало да се ожени за сестра й.

Преди пет години — какви ти пет години, преди година, нямаше смелостта да изпрати по дяволите Дейвид Андерсън. И това й бе струвало скъпо.

— Добър ден, Миа! Днес е доста горещо, а?

Норман Нюман. Беше застанал на вратата на класната стая — държеше увехналия люляк и кутия със студен чай. Поне я откъсна за малко от мислите й. Последното, за което искаше да мисли, бе бившият й съпруг.

Въпросът бе там, че не искаше да мисли и за Норман. Щеше й се да й е по-симпатичен, но той не бе милият „разсеян“ преподавател по химия и физика. Норман Нюман беше истински досадник. Преди шест месеца, щом се разнесе слухът, че разводът й е факт, Норман веднага я покани на среща. Отказа му, но той продължи да упорства и всеки понеделник сутрин я канеше да излезе с него в събота вечер. Тя любезно му обясни, че е поласкана, но ще й трябва доста време, за да превъзмогне развода си, че в момента не й е до срещи, и едва ли в близко бъдеще ще има желание да излиза с мъже, което си бе самата истина. Норман попита дали ще има шанс в по-далечно бъдеще. Тя му даде да разбере, че едва ли ще стане. Въпреки това всеки понеделник сутрин в учителската столова, в кабинета, в коридора, на чешмичката, на паркинга, където и да я срещнеше, Норман Нюман я питаше дали иска да вечерят заедно и да отидат на кино в събота вечер.

Караше я да се чувства така, както бившият й съпруг. Сякаш желанията й, мислите й, думите й не означаваха абсолютно нищо, сякаш нямаха никакво значение. И вместо „тръпката“ му към нея да я поласкае, започна да й тежи, да й се струва непоносима. Отсъствието му през последните две седмици беше истинско облекчение.

Норман се усмихна, шините на зъбите му проблеснаха:

— Надявах се да говоря с теб насаме за…

— Съжаляваме, че закъсняхме, госпожо Андерсън! Трябваше да се сбогуваме с всички съученици.

„Спасена съм!“ Близначките Фарли, Ейми и Ан, връхлетяха в стаята и побързаха да седнат на първите чинове. Типично за тях — бяха наказани да останат след часовете, и то през последния учебен ден.

Миа погледна часовника си:

— Добър ден, момичета. Извинете ме за минутка. — Отново се обърна към Норман: — Добър ден, колега. Да, наистина е доста топло. Извинете, но трябва да обърна внимание на момичетата, а не искам да оставам в училище на тази жега. — Пооправи идеално подредената купчина книжа на бюрото си. — Как е майка ви? — добави от учтивост.

Норман свъси вежди. Впери в момичетата кръглите си очички, после изгледа Миа.

— Майка се възстановява бавно, но сигурно, благодаря. — Прокашля се и сниши глас: — Надявах се да изпием по едно кафе, за да отпразнуваме последния учебен ден. Исках да ви питам нещо.

Миа не се съмняваше какво иска да я попита: да излезе с него в събота вечер!

— Благодаря, господин Нюман, но сега не мога, а предстоящите две–три седмици ще бъда доста заета, така че…

Лицето му помръкна:

— Тогава ще ви питам още сега.

Ейми Фарли едва се сдържа да не прихне.

— Питах се — започна Норман и пак се прокашля — дали, ъ-ъ, сте свободна тази събота вечер, дали бихте вечеряли с мен. Искам да обсъдим нещо… извън училищната сграда.

Ейми избухна в смях. Миа строго я погледна, после се обърна към Норман, който беше пламнал от притеснение.

Беше й неприятно да отхвърли поканата му пред момичетата, но той не й бе дал друга възможност. Сам се беше поставил в тази конфузна ситуация.

— Колега, ужасно съжалявам, но се опасявам, че ще ви откажа. През лятото ще бъда много заета и се съмнявам, че ще ми остане свободно време.

— Добре, госпожо Андерсън. — Той прокара пръсти през правата си кестенява коса. — Може да ви се обадя през лятото. Няма да се върна в „Бейуотър“ през новата учебна година. Майка има нужда от мен. — Несръчно й подаде букета и излезе от стаята.

Няма да се връща през новата учебна година! Миа се опита да обуздае радостта си, но неволно възкликна „Ура!“

Ейми понечи да каже нещо, но Миа не й позволи.

— Нито дума, госпожице Фарли. Наказанието ви започна преди пет минути. Ясна ли съм?

Ейми се усмихна и демонстративно стисна устни. Ан изгледа Миа, после наведе глава.

Миа въздъхна тежко:

— Добре, момичета. Наказанието ви е да напишете есе от пет страници за това колко е важно да се внимава в час — дори през последния учебен ден.

Ейми изпъшка, а сестра й веднага започна да пише.

— Ан, дай един лист. — Ейми шумно стана от чина и взе лист от сестра си. Върна се на мястото си и се загледа през прозореца в група момчета, голи до кръста, които играеха баскетбол.

Миа поклати глава… Един час със сестрите Фарли се равняваше на два. Дванайсетгодишните близначки си пишеха бележки в часа й по английски тази сутрин. Предупреди ги два пъти, но те продължиха да си подават сгънати листчета хартия. По-късно Миа има „късмета“ да е дежурна в бюфета и стана свидетел как Ейми изсипа една лъжица зелено желе в деколтето на сестра си. Ан побесня и замери сестра си с варен картоф, с което предизвика бой с храна на тяхната маса. А сега момичетата и Миа трябваше да останат в училището още един час. Поне нямаше да проверява есетата им. Трябваше обаче да ги закара до другия край на града, защото щяха да изпуснат училищния автобус.

Ейми се опитваше да привлече вниманието на сестра си, без Миа да забележи. Това се оказа невъзможно, защото и двете седяха на първия ред, вляво от бюрото на Миа. Тя сдържа усмивката си, когато Ан я погледна, за да разбере дали е забелязала, че сестра й шикалкави.

Светлорусите близначки с ангелски личица много й напомняха за самата нея и близначката й Марго. Ейми Фарли беше палава, немирна, инициаторка на лудории, но беше толкова мила и очарователна, че в повечето случаи й се разминаваше. Ан Фарли беше предпазлива, разумна и не можеше да лъже, което означаваше, че тя опираше пешкира и загазваше вместо сестра си. На Миа й дожаля за Ан, която прилежно пишеше есето. Така се бе съсредоточила, че бе изплезила езиче. А Ейми наблюдаваше момчетата, които играеха баскетбол. Може би пишеше есе за това колко е важно да огледаш внимателно баскетболистите и да определиш кой е най-готин.

Когато Миа беше на дванайсет, й бе неудобно да зяпа момчетата. И макар че с Марго изглеждаха абсолютно еднакви (с изключение на грима, прическата и дрехите), за разлика от сестра си тя не бе много популярна сред момчетата.

„Не мога да я разбера — чуваше коментара на някоя съученичка, докато беше в тоалетната. — Защо прикрива красотата си, след като би могла да изглежда като еднояйчната си близначка? Трябва само да си купи дрехи като тези на Марго, да си направи същата прическа, да си сложи малко грим и ще стане едно от най-красивите момичета в училището. Защо умишлено се загрозява и се облича безвкусно?“

Бившият й съпруг й зададе същия въпрос, когато видя Марго за пръв път.

— Ехо-о, госпожо Андерсън. Земята вика госпожа Андерсън.

Миа примигна и изведнъж осъзна, че два чифта сини очи са се вперили в нея.

— Да, Ейми?

— Как се пише „разкошен“? — попита девойката, докато замечтано наблюдаваше момчетата на двора.

Миа въздъхна:

— Ейми, Ейми, обърни се напред, ако обичаш. — Момичето неохотно се подчини. — Какво трябва да направите, когато искате да разберете как се пише някоя дума?

— Ами да проверим в речника — отговори Ейми и отново погледна през прозореца.

— Точно така. Знаеш къде стои речникът, и ако спреш да гледаш през прозореца, ще станеш да го вземеш.

Ан едва сдържа смеха си, а Миа й се усмихна.

Ейми неохотно отиде до библиотечката, разлисти речника и възкликна:

— О, пише се със „з“, а пък аз го написах със „с“.

— Затвори томчето и се върна на мястото си. Още веднъж погледна момчетата, после и тя изплези език и започна да пише.

Мия се запита дали сестрите скоро ще започнат да изглеждат по различен начин, толкова различен, че съучениците им ще забравят, че са близначки. Дали, когато влязат в пубертета с всичките му проблеми, Ейми ще се облича като поп звезда от MTV, както бе направила Марго, докато Ан крие красотата си, като носи широки дънки и развлечени пуловери. Дали момчетата ще обръщат внимание на Ейми, но няма да забелязват Ан. Дали момичетата ще завиждат на Ейми и ще презират Ан, че се е отказала от онова, което е можела да постигне толкова лесно, онова, за което всички те са мечтали.

Онова, което момчетата желаеха. И продължават да искат, доколкото си спомняше Миа. В прогимназията и гимназията съучениците не й обръщаха внимание, освен двама-трима от типа на Норман Нюман. В колежа имаше няколко гаджета, но когато откажеше да спи с тях, те я зарязваха. Преди пет години, когато Миа бе двайсет и четири годишна и се питаше дали няма да си умре девствена, стана лесна мишена за един изкусен хитрец. Красив, чаровен, интелигентен мъж, чиито манипулации в началото бяха толкова фини, че Миа се запита дали не е прекалено критична към себе си.

Лесно я съблазни, лесно я промени и превърна в бляскавата, стилна и елегантна жена, каквато му харесваше. След много упреци и критики от негова страна, тя боядиса косата си руса, остави я дълга до раменете, поднови гардероба си, като започна да пазарува от магазини, в които никога не би помислила да влезе, започна умело да се гримира, следвайки съветите на продавачките на козметика.

Понякога, когато разглеждаше сватбения си албум, бе сигурна, че до Дейвид се усмихва Марго, а не тя.

Бракът им просъществува до момента, в който Дейвид си помисли, че може да промени и характера й. О, той се опита, но колкото и да я хокаше, че срамежливо свежда поглед, когато я представя на някого, негов клиент или приятел, независимо колко я упрекваше, че когато са на купон, води скучни и глупави разговори с хората, тя си остана същата Миа. Същата скучна Миа.

Накрая той реши, че съпругата му е безнадежден случай, и заяви, че никога няма да стане жената на мечтите му. Имаше предвид Марго. Разбира се, все критикуваше сестра й, която била прекалено разпусната. Засрамвала го с дръзкото си поведение. „Комбинацията между вас двете представлява идеалната жена — казваше Дейвид. — Но поотделно сте гола вода. Тя е безсрамна мръсница, а ти зле облечена досадница.“

Винаги тихо се засмиваше при тези думи, горд от прозрението си.

Още щом ги изрече за първи път, Миа разбра, че с брака й е свършено. Може и да нямаше достойнство и самоувереност, но бе достатъчно умна, за да схване, че съпругът й вероятно въобще не я е харесвал, камо ли да я е обичал, щом можа да каже такова нещо, дори да си го помисли. Бе й отнело четири години семеен живот, за да го разбере. Четири години.

Никога не бе задоволявала всичките изисквания на Дейвид. Но онова, което наистина й причиняваше болка, бе, че не задоволява собствените си изисквания. Едва сега, когато стана на двайсет и девет години, започна да е доволна от себе си, да се харесва такава, каквато е.

Тя погледна миловидната кротка Ан Фарли, облечена с широки дънки и фланелка, с русата коса, вързана на опашка, и се помоли на всички богове момичето да има повече самоувереност и себеуважение от нея, да не разбере, че е добра, красива и достойна, едва като стане зряла жена.

Тази вечер най-после отново щеше да заприлича на себе си, на онази Миа, която бе, преди да се омъжи за Дейвид Андерсън.

От доста време боядисваше косата си, за да промени външния си вид и да угоди на Дейвид, който, въпреки всичко миналата Коледа се изнесе от дома им. Не искаше драстично да промени външността си по средата на учебната година, затова продължи да се изрусява, да се гримира, да носи предишните си дрехи.

Сега щеше коренно да промени външния си вид дотолкова, че дори Норман Нюман да не я познае.

Миа се усмихна.

* * *

Едва двегодишен, а вече нямаше баща.

Матю Грей затвори очи и притисна до гърдите си малкия си племенник Роби, вдъхвайки аромата на бебешка пудра и бебешки шампоан. На невинност. Бутна вратата на дома на брат си (сега вече на снаха му), излезе на верандата и седна на бялата дървена люлка, която двамата с Робърт бяха монтирали преди две години, когато Лори беше бременна с Роби.

Детето уви пухкавите си ръчички около врата на Матю и заспа дълбоко. Матю затвори очи щом усети как сълзите му напират и отпусна брадичката си върху главицата на бебето, върху бейзболната шапка на „Янките“, която тази сутрин подари на Роби за рождения му ден.

„На това му се вика празник, няма що“ — помисли си с горчивина, отвори очи и огледа двора. Нямаше тичащи и писукащи от радост дечица, нямаше клоун или говорещ папагал, нямаше детски песнички.

Чуваха се само скръбни ридания и утешителни думи.

Тук бе само малкият Роби, сладкият, невинен Роби. Единственият кръвен роднина, който му бе останал на този свят.

Матю стисна клепачи, после погледна небето. „Аз ще се грижа за Роби, негоднико — обърна се мислено към брат си. — Обещавам ти. Никога нищо няма да му липсва. Негодник такъв! Проклет мръсник!“

Знаеше, че не бива да използва подобен език, който нямаше да се понрави на „Онзи горе на небето“. Но Робърт бе убит, остави скърбяща съпруга и прекрасен син, който нямаше да познава баща си.

Робърт може и да бе, първокласен негодник що се отнася до начина му на живот, но поне бе добър баща. Искрено обичаше момченцето, доколкото бе в състояние да обича някого.

А и Роби обожаваше баща си, смееше се, пищеше от радост, лазеше да го посрещне и да се хвърли в прегръдките му. Робърт се бе отказал от всичко това. „Отказа се от всичко това“ — помисли си Матю, гледайки бялата къща в колониален стил. Робърт толкова се гордееше, че е успял да я купи. Бе проиграл шанса си за идеален живот, живота, към който Матю въобще не се стремеше.

Защото такъв живот не съществуваше. Бащата на Матю и Робърт го бе доказал, а смъртта на Робърт го потвърждаваше.

Потвърждаваше го и фактът, че на Матю се наложи да идентифицира собствения си брат в общинската морга.

Миналата събота вечер Робърт Грей бе намерен, наръган с нож, на паркинга на малък нощен клуб в центъра на града.

В навечерието на втория рожден ден на сина му.

Бяха уведомили Лори, а тя веднага се обади на Матю, който измина разстоянието от центъра до Кларкстаун толкова бързо, че се изненада, задето не го спряха за превишена скорост. Изненада се, че пристигна жив и здрав. Мислеше си, че не е възможно брат му да е мъртъв, та той го бе видял със собствените си очи само преди два-три часа. Бе разговарял с него.

Беше се скарал с него.

Отново примигна, за да пропъди сълзите. Бе плакал един-единствен път през целия си живот и отдавна се бе зарекъл, че никога нищо няма да го накара да изгуби контрол върху емоциите си. Освен това Робърт не заслужаваше да плачат за него. Сега Роби бе най-важният, той се нуждаеше от силен човек до себе си, нуждаеше се чичо му да е до него, сега и завинаги.

Семейството се подготвяше да отпразнува рождения ден на момченцето. Вторият му рожден ден. Матю се обади на семейните приятели в неделя сутринта, за да им обясни, че празненството по случай рождения ден на Роби се отменя — и каква е причината. През следващите няколко дни пристигаха подаръци за Роби, подноси с топла и студена храна, обаждаха се от фирми за почистване, както и познати, които поднасяха съболезнованията си. Семейството на Лори не бе голямо, но роднините се стекоха за погребението — кой с кола, кой със самолет. Матю бе единственият представител на семейство Грей. Родителите му бяха починали, нямаше други роднини. Само Роби. Лори реши днес, петък, да направи скромно празненство за рождения ден на Роби, само за близки приятели и роднини, понеже на следващия ден с детето заминаваха за две седмици в Пенсилвания при нейните родители.

Матю нежно потупа бебето по гръбчето и отново вдъхна аромата на бебешка пудра. „Слава Богу, че си още много малък и нищо не разбираш, Роби, защото не знам как щях да ти обяснявам случилото се. Не знам защо татко ти е мъртъв. Всъщност знам — поправи се Матю. — Видях с очите си защо. За кой ли път.“

— Добре ли сте вие двамата?

Матю се обърна и кимна на Лори, която стоеше зад мрежестата врата. Тя печално му се усмихна и отново изчезна в къщата. Бе млада (още ненавършила трийсет), красива и много добра. Заслужаваше нещо повече от съпруг, който не я оценява. Който я бе направил вдовица. Дали е знаела, че Робърт й изневерява? Съпругът й бе сигурен, че тя не подозира нищо, но може би Лори си мълчеше, за да запази семейството си.

Както бе постъпила майката на Робърт и Матю — докато тайните и лъжите не я съсипаха, не съсипаха семейството им.

„Негодник! — отново си помисли с горчивина Матю. — Проклет негодник! Ако не бе мъртъв, щях собственоръчно да те убия заради това, което причини на семейството си.“

Въздъхна тежко. Знаеше, че полицията се пита дали той не е убил брат си. Потръпна при тази мисъл. Но разбираше защо го подозират. Бяха го видели да се кара с Робърт половин час преди брат му да бъде намерен мъртъв на паркинга на нощен клуб „Чимлис“.

С часове го разпитваха в полицейското управление за причината за свадата, но в крайна сметка му разрешиха да отиде у Лори. Казаха, че не е заподозрян (поне засега), но щели да му бъдат благодарни, ако не напуска града.

Животът му бе поднасял какво ли не. Но никой досега не си бе помислял дори за миг, че е способен да убие, когото и да било, камо ли собствения си брат.

Когато полицаите приключиха с разпита, той също им зададе няколко въпроса. Детективите не бяха много словоохотливи с него, но бяха казали на Лори, че няма никакви улики, нито пръстови отпечатъци. Нищо, за което да се хванат. Не бяха извършвани подобни убийства. И понеже портфейлът на Робърт, в който имаше над сто долара, колата, ключовете от нея, скъпият часовник и златната халка не бяха откраднати, полицията работеше по версията, че Робърт се е замесил в пиянска свада и че извършителят, ужасен от стореното, е избягал от местопрестъплението.

— Ами блондинката? — все повтаряше Матю. — Тя е ключът към убийството. Или тя го е убила, или някой ревнив приятел или съпруг я е видял с Робърт и го е причакал на паркинга. Трябва да намерите блондинката.

Но не успяха да я проследят. Салфетка с телефонен номер и името — Канди, написани в едно сърце, беше намерена сгъната в портфейла на Робърт, но номерът беше на пицария, в която не работеше момиче на име Канди, пък и сред персонала нямаше блондинки.

Няколко свидетели, както и барманът потвърдиха, че и преди са виждали блондинката в „Чимлис“ или в центъра, но там живееха над един милион души и имаше много красиви изрусени жени. Миналата събота жената се бе набила на очи, защото Матю направи малък скандал в заведението.

— Сигурен ли сте, че не сте ревнив любовник на тази русокоса жена? — попита го един полицай и присви очи.

Това предположение беше толкова абсурдно, че стомахът на Матю се сви. Беше ги помолил да не казват на Лори за блондинката, нямаше нужда да знае, че съпругът й целувал друга жена в някакъв бар половин час преди да умре. В навечерието на рождения ден на бебето им.

Детективите се съгласиха, че наистина не е необходимо, защото няма връзка между русокосата жена и смъртта на Робърт. Според бармана Робърт бе разговарял с няколко други жени онази вечер, русата просто е била последната.

Сърцето му подсказваше, че жената, която бе видял с Робърт, има нещо общо със смъртта му. Усещаше го в мозъка на костите си, както бе усетил една друга ужасна истина в живота си. Според детективите русокосата си беше тръгнала от бара двайсетина минути преди Робърт. Тя ли го е убила? Или пък някой неин ревнив приятел? Дали Робърт се е замесил в случайна пиянска свада, която е излязла извън контрол?

Полицията нямаше отговор.

А Матю знаеше само, че Канди, ако това беше истинското й име, се натискаше с Робърт половин час преди да го убият. Тя беше последният човек, който го е видял жив. Не реагира нормално, когато Матю прекъсна „заниманията“ им и й отне Робърт. Всъщност почти не им обърна внимание. Просто разбърка коктейла си и огледа бара, сякаш всеки ден хващат за яката кавалера й, и го извличат от бара.

Или тя беше убила брат му, или ревнивия й приятел или съпруг ги бе видял заедно и бе убил Робърт. Матю бе сигурен в това.

Полицията нямаше да си мръдне пръста. Но той щеше да предприеме нещо. В неделя се бе заклел, че ще открие какво се е случило с брат му. Поне това щеше да направи за Робърт, с когото не се разбираха. Дължеше го на брата, с когото се скараха жестоко при последната си среща.

Но удари на камък. Днес бе петък, почти седмица, откакто убиха Робърт. Личното му разследване не доведе до нищо, знаеше само това, което полицаите споделиха с него. Никой в бар „Чимлис“ не познаваше блондинката. Никой не бе нито чул, нито видял нещо съмнително.

Загуби цяла седмица. Напразно дни наред обикаля центъра, за да намери Канди, търсеше я във всеки магазин, всяко кафене, всеки бар и ресторант. Нищо. Самият той живееше в центъра от дванайсет години и познаваше всяко кътче, всяка уличка. Беше сигурен, че ще я открие. От самото начало знаеше, че ще има повече късмет в събота вечер, когато много мъже и жени изпълват баровете и нощните клубове. Казваше си, че ако не я намери този уикенд, ще продължи да я търси. По характер беше упорит и непреклонен.

Той бе президент на собствена малка, но преуспяваща маркетингова компания, а сега бе оставил текущите бизнес дела на своя заместник. Не можеше да се съсредоточи върху работата, да обсъди служебни проблеми с изпълнителния си директор, камо ли да мисли за рекламни кампании. През изминалите осем години бе събрал отличен екип от хора, на които имаше доверие, и сега бе благодарен за това.

Роби се размърда в прегръдката му, той свали мъничката шапка на „Янките“ от главицата на детето и погали русата му косица. „Ще я намеря, Роби. Ще открия кой ти отне таткото, дори и да е последното нещо, което ще сторя.“