Джанел Тейлър
Опасни тайни (19)

Осемнайсета глава

Миа погледна часовника си. Сърцето й биеше до пръсване. Минаха пет минути, откакто Матю излезе от заведението, а тя се мушна между камионетката и спортната кола, но Норман все още го нямаше.

Какво чака още? Не се ли притеснява, че ще изпусне възможността да убие женения мъж, който не издържа изпита с примамката? Стискаше мобилния телефон, в чантата имаше касетофонче. Пое дълбоко горещия задушен нощен въздух, клекна, бавно се придвижи към предната част на камионетката. Надникна към входа на „Макдугалс“. Наоколо нямаше жива душа. Погледна и в другата посока, към най-отдалечения край на тъмния паркинг, за да види Матю. Зърна къдравата му руса перука и въздъхна с облекчение.

Отново се сви до камионетката. Краката я боляха от неудобната поза, но или трябваше да клечи, или да ожули коленете си на горещия грапав асфалт.

Отново си погледна часовника. Беше минала само минута от последния път. Не разбираше защо Норман не последва Матю. Все още ли чакаше да плати сметката? Дяволите до го вземат! Къде е този психопат? Не можеше постоянно да наднича иззад колата дали идва Норман; беше твърде рисковано. Ако той я забележи… За сметка на това чуваше как вратата на бара се отваря и затваря и можеше бързо да надникне и да види дали е Норман. После щеше да се обади на полицията.

Дишаше дълбоко. Всичко щеше да е наред. Засега само една двойка, хваната за ръце, излезе от „Макдугалс“, последвана от дребна брюнетка, издокарана с модни еспадрили. Не ги чу да идват към нея и предположи, че двойката и жената са тръгнали в противоположната посока.

Вратата се отвори. Сигурно е той! Сърцето на Миа биеше като лудо. Промъкна се зад колата и протегна врат да види дали е Норман.

Но не беше той, а мъж и жена, хванати за ръце, които завиха надясно към Бридж Авеню.

— Ла-ла-ла, йе-йе-йе… — Пияни млади жени пееха, колкото им глас държи. Врявата идваше откъм Бридж Авеню. — Йе-е… йе-е, бейби…

„Моля ви, престанете! — мислено ги помоли Миа. — Моля ви! Трябва да чувам, когато вратата се отваря!“

Гърлото й се сви от страх и ужас, но пак надзърна иззад колата. Изведнъж пред очите й притъмня.

Някой я сграбчи за гърлото и силно стисна. Мобилният телефон падна от ръката й.

Пред очите й заиграха снежинки, след това всичко побеля, накрая стана черно.

„Бори се! — каза си тя. — Не се предавай!“

С всички сили заби лакът в нападателя си; ръцете, които я стискаха за гърлото, се отпуснаха за миг, колкото тя да си поеме глътка въздух.

„Иска да убие мен — помисли си тя. — Мен. Матю! — мислено изкрещя тя. — Помогни ми!“

Нямаше глас. Не можеше да си поеме въздух.

„Измъкни ръката си и го удари в лицето или някъде другаде! Спаси се, за да спасиш и Матю, когато убиецът го нападне. Последва теб — ще последва и него“.

Заби лакът в корема на нападателя. Ръцете около шията й се отпуснаха. Тя бързо се обърна, готова да ритне Норман в лицето.

— Йе-е, йе-е, бейби, ла-а, ла-а, ла-а… — пееше жената отвъд оградата.

Но не Норман Нюман се бе вторачил в нея с кръвожаден блясък в очите.

Беше жена.

Жена, която Миа виждаше за пръв път в живота си.

Не, чакай малко. Еспадрилите! Беше жената, която излезе от „Макдугалс“ преди пет минути.

Непознатата извади пистолет и го насочи към нея.

Миа се вцепени.

— Какво правиш тук, защо се криеш, курва такава! — изсъска жената.

— Какво… какво? — едва успя да продума Миа.

Онази присви очи и се усмихна презрително, пистолетът се приближаваше все повече и повече към челото на Миа.

— Каква е тази проклета врява? — Непознатата вдигна глава, сякаш се опитваше да определи откъде идва пеенето.

— Йе-е, бейби…

Жената заплю Миа.

— Планираше да се прибереш с русия мъж, докато не ви наблюдавах, а, Марго? Ти си мръсна курва.

На Миа й се догади, сърцето й сякаш щеше да изскочи. Все пак се взря в ангелското лице на жената пред себе си. Беше висока едва метър и шейсет, с лунички по носа и бузите, красиви зелени очи като на котка и гъста лъскава кестенява коса. Беше дребна, но силна, добре сложена, като гимнастичка или човек, който тренира бодибилдинг. Миа бе поне с десет сантиметра по-висока, ала онази беше много по-силна.

— Не той исках да те сваля! Провали всичко, глупава кучка такава! — Брюнетката сложи пръст на спусъка и притисна дулото към слепоочието на жертвата си.

За момент на Миа й причерня, зави й се свят.

— Но днес имаш късмет, Марго — продължи жената, — защото и този ще свърши работа. Каква свиня само, опитва се да те сваля, а е женен. Видях халката му! Мръсник такъв!

— Да — прошепна Миа, надявайки се да я умилостиви. — Мръсник е.

Жената я зашлеви с опакото на дланта си.

— Въпреки това щеше да правиш секс с него, мръсна курва такава! Не ти плащам да спиш с тези мъже, само да ги изпробваш.

От силната плесница на Миа отново й се зави свят.

— Не — изпъшка тя. — Не. Нямаше да спя с него, кълна се. Накарах го да излезе от заведението, за да можеш да си свършиш работата. Защо мислиш, че се скрих тук?

— Какви ги говориш? — Жената присви очи.

— Знам какво вършиш — отговори Миа. — Целта ти е тези мъже никога вече да не изневерят на съпругите си. Затова ми изпращаш снимките.

Жената я зяпна, изражението й се смекчи.

— Те заслужаваха да умрат. Всички до един. Никой не ги спираше да прелюбодействат. Аз трябваше да го сторя. Именно мръсните курви като теб с дълги бедра, оскъдно облекло и секси грим ги отнемаха от съпругите им. Засрами се, гадна кучка такава!

— Обличам се така само когато съм на работа — прошепна Миа. — Когато ме наемаш. Когато поискаш да проверя верността на някой женен мъж. Една жена не отнема мъж от съпругата му. Той решава да изневери. Точно затова ги убиваш, нали? Защото самите те решават да прелюбодействат.

— Точно така. Те самите вземат това решение. Аз решавам да ги убия.

Камък падна от сърцето на Миа, когато чу признанието.

— Онзи блондин много ми се натискаше, беше направо отвратително — каза, преструвайки се на отвратена. — Затова го изведох навън, а после му казах, че съм си забравила нещо в заведението. Но всъщност се скрих тук, чаках да се появиш и да свършиш работата си.

— Точно това и правя — просъска жената. — Правя това, което трябва. Трябваше да убия и четиримата.

— Знам, че е така. Последният мъж, Робърт Грей, онзи от „Чимлис“, също ми се натискаше.

„Признай! — помоли се Миа. — Признай, за да се запише на касетофона.“

— Цели шест месеца наблюдавах как тази свиня сваля различни жени всяка събота вечер. Каква свиня само! Гад такъв! Беше женен, но какво му пукаше? Не спираше да изневерява на съпругата си!

— Знам — тихо каза Миа. — Разбирам те.

Очите на жената потъмняха от гняв.

— Прелюбодейците никога не прокопсват — изсъска.

— Така е. Благодарение на теб.

Пистолетът все още беше долепен до слепоочието й.

Жената бе вперила поглед в нея, но продължаваше да говори:

— Всички те изневеряваха на съпругите си, уикенд след уикенд. Наблюдавах ги непрекъснато. Виждах как махат халките си — ако въобще си правеха труда да ги носят, и свалят някоя долна курва като теб. — Бръкна в чантичката, закачена на колана й, и извади ролка тиксо.

Сърцето на Миа заби до пръсване. Опита се да изкрещи, но от устата и не излезе нито звук. Жените отвъд оградата пееха толкова силно, че дори да успееше да извика, никои нямаше да я чуе.

„Обичам те, Матю — призна му мислено. — Толкова много те обичам…“

Жената залепи устата й с тиксото и промърмори гневно:

— Хич не им пукаше, че някой може да ги види как се целуват с непознати жени. Всеки уикенд се появяваха в любимите си барове по едно и също време като по часовник, напиваха се и сваляха непознати. Копелета! — Тя отново заплю Миа.

Пред очите на Миа притъмня, появиха се бели светлинки, последвани от ярки звездички. Усети, че жената духа в лицето й и я удря леко по бузата:

— Не ми припадай, долна проститутка такава! Ти си мръсница! Отвратителна си! Ти си виновна, че изневеряваха на жените си. Мислех, че мога да ти имам доверие. Мислех, че си свястно момиче, което не излиза с женени мъже. Но и ти си като другите. Щеше да си тръгнеш с русокосия мъж и да правиш секс с него. Няма да стане, защото ще умреш.

* * *

„Млъкнете! — мислено извика Матю. — Не чувам дали вратата се отваря!“

Няколко млади жени на Бридж Авеню пееха някаква поп — песен колкото им глас държи. Дявол да го вземе! Щеше му се да прескочи оградата и да им каже да млъкнат.

„Успокой се, човече. Все някога или ще спрат да пеят, или ще си тръгнат.“ Но те сякаш чакаха на опашка да влязат в някой от по-посещаваните нощни клубове. „Млъкнете, де! — отново извика мислено той. — Млъкнете, дяволите да ви вземат!“

— Мръсник такъв!

Матю се обърна и видя, че Норман Нюман идва към него с ръце зад гърба.

„Започва се — помисли си той. — Започва се.“

— Къде е Миа? — попита Норман. — Искам да говоря с нея!

Камък падна от сърцето на Матю, като разбра, че Миа е в безопасност.

— Отиде до тоалетната — отвърна и посочи към бар „Макдугалс“.

— Ти не я заслужаваш!

— О, аз пък мисля точно обратното. — Матю повдигна вежди, за да го вбеси още повече. — Съпруга не би направила това, което според мен ще направи Миа, и то доста добре.

На слепоочието на Норман изпъкна вена, лицето му се зачерви като домат.

— Не говори така за нея! Тя е ангел.

— Щом казваш. Аз не я познавам. Знам само, че изглежда адски добре.

— Отвратителен си! Гади ми се от теб. Ти си женен. Какво мисли жена ти за това, че й изневеряваш?

— Какво ми пука? — сви рамене Матю. — След като тайничко правя невероятен секс с други жени…

Онзи замахна срещу него, но Матю се отмести и избегна несръчния удар.

„Значи не държи оръжие — каза си. — Но може да е скрил пистолет в колана или чорапа си. Бъди внимателен.“

— Защо го направи? — попита и погледна Нюман право в очите. Погледна в очите човека, който бе убил брат му.

— Какво да съм направил? — озъби се Норман.

— Защо уби онези мъже? Защо?

— Какво говориш? Какви мъже?

— Ето го! — чу се мъжки глас откъм „Макдугалс“.

— Джон, намерих го!

— О, не! — изскимтя Норман. Затропа с крака. — Ще ме върнат обратно, а още не сме се разбрали с Миа!

Матю погледна Норман и се запита какво става.

— Кои са тези хора?

Норман продължаваше да тропа с крака, помаха с ръка на мъжете.

— Те са ми приятели — отвърна той. — Единствено тях ги е грижа за мен.

— Йе-е, йе-е! Бейби, бейби. Ла-а, ла-а, ла-а! Йе-е.

Да му се не види! Тези пияни жени ще спрат ли да пеят?

Мъжете, целите в бяло, се доближиха.

— Роджър, цяла нощ обикаляхме центъра да те търсим. Знаеш какви са правилата. Ако продължаваш да бягаш, ще се наложи да вземем съответните мерки.

— Какво…? — Матю погледна мъжете, Норман и пак мъжете. Кой, по дяволите, е Роджър?

— Роджър, познаваш ли този човек? — попита един от мъжете.

— Не — отвърна Норман. — Този се опитва да свали жената, която харесвам.

Матю се наведе да прочете надписа, избродиран на ризите на мъжете: Болница „Гардънс“.

Болница „Гардънс“ ли? Та това е…

— Защо му викате Роджър? — попита Матю. — Той се казва Норман Нюман.

— Само навън съм Норман Нюман! Вътре съм Роджър Ший. Като стадиона „Ший“. О-о-о, знам тази песен! Йе-е, бейби! Ла-а, ла-а, ла-а! — Норман запя с жените, които още си тананикаха зад оградата.

На Матю му се зави свят. Вътре ли?

— Норман Нюман? — повтори мъжът. — Това ли е истинското ти име, Роджър?

Норман размърда устните си, наведе глава и кимна.

— На документите му пишеше „Роджър Ший“ — обясни един от мъжете.

— Болница „Гардънс“ е за психично болни хора, нали? Норман ваш пациент ли е?

Мъжът кимна.

— Вече пет пъти бяга, но да, той е пациент при нас. Сам постъпи преди три седмици.

Пет пъти? Преди три седмици? Робърт бе убит преди три седмици.

— Възможно ли е да разбера дали е бил в болницата в конкретна вечер? — попита Матю.

— Разбира се, ако докажете, че сте му близък роднина. Можете да се отбиете в канцеларията и да потърсите Боби или Мери, зависи дали се интересувате от вечер през седмицата или през уикенда.

— Беше събота — машинално отвърна Матю. — Събота вечер, деветнайсети юни.

Мъжът, който успокояваше Норман, погледна Матю, сякаш се опитваше да реши дали е безопасно да му даде тази информация.

— О, мога още сега да ви кажа, че не беше на себе си от шест часа вечерта до два часа сутринта на деветнайсети юни, събота. Същата вечер постъпи при нас. Помня, защото беше първата ми вечер на тази работа, и отговарях за неговото отделение. Седях с него цели осем часа. Плачеше като малко дете.

— Не е вярно! — изскимтя Норман. — Не плаках!

— Няма нищо срамно да плаче човек — каза мъжът и сръга колегата си.

— Той е гаден подлец — изсъска Норман и посочи Матю. — Женен е, а изневерява на съпругата си с жената, в която съм влюбен.

Матю леко поклати глава.

— Ще си получи заслуженото, Роджър — успокои го единият санитар. — Винаги си получават заслуженото. Хайде, юначага. Да те върнем в стаята ти. Ще трябва да говорим с доктор Фийлд какви мерки да вземем, за да не бягаш повече. Трябва да те предпазваме от самия теб, Роджър. Това са правилата. Обяснихме ти ги, когато постъпи при нас. Пиеш силни лекарства. Не можеш да избягаш просто ей така.

— Съжалявам — измънка Норман. — Но как ще убедя Миа да се омъжи за мен?

— Хей, Норман, мислех, че живееш с майка си — обади се Матю. — Или си измислил тази история, защото ти е било неудобно да кажеш истината на директора на училището, а? Че си приет в болница „Гардънс“?

— Не исках Миа да разбере! — Норман отново затропа с крака. — Ако бях признал на директора Аштън, Миа щеше да разбере. Затова му казах, че трябва да се грижа за майка си, понеже е получила удар. Даде ми две седмици отпуск по болест.

— Майка ти не е получила удар, така ли? — попита Матю.

Норман се разплака.

— Напротив, получи! Но съм наел жена, която се грижи за нея. Давам й част от заплатата си!

— Да вървим, Родж — подкани го мъжът. Пъхна визитната си картичка в ръцете на Матю. Той я погледна. На нея пишеше: „Болница «Гардънс». Джон Дъманд, старши санитар.“

Мъжете отведоха Норман, който отново запя с жените, докато се отдалечаваше.

Исусе Христе! Матю поклати глава.

Изведнъж го полазиха тръпки.

Щом Норман не е убиецът, кой е тогава? И къде, по дяволите, е Миа?