Джанел Тейлър
Опасни тайни (18)

Седемнайсета глава

Миа изстиска лимон в содата, която сервитьорката й донесе. Стомахът й се сви още щом прекрачи прага на „Макдугалс“ и продължи да се бунтува, когато тя седна на масата. Имаше чувството, че бие на очи с тези дрехи, че всички я гледат. Усети погледите на хората, когато влезе в бара, и отиде до масата. Мъжете я гледаха с необуздана похот. Догади й се. Бе готова да се обзаложи на каквото и да било, че нито един от тях нямаше желание да разговаря с нея, да разбере какво мисли за кризата в Средния изток или с какво се занимава. Интересуваха се от бройката, от това да покажат на приятелите си, че са „забили“ красива жена. Интересуваха се от секс. Само за една нощ. Може и за няколко нощи. Начинът, по който я гледаха, това, което искаха от нея, я отвращаваше.

„Съсредоточи се, Миа. Не забравяй защо си тук. Предполага се, че трябва да приличаш на лека жена. Предполага се, че мъжете гледат на теб само като такава. Точно това ще ви заведе до убиеца.“

Убиецът.

Убиецът беше някъде тук в заведението. Наблюдаваше я. Подготвяше се да нападне жертва номер пет.

Гърлото й се сви от страх, изведнъж усети, че се задушава. „Успокой се, Миа. Успокой се. Всичко ще мине добре. Матю е тук. Убиецът ще бъде заловен. Нито ти, нито Матю ще пострадате. Повярвай в това.“

Затвори очи и си пожела Матю да отиде при нея и всичко да приключи колкото се може по-скоро; след миг размисли и си пожела той да си тръгне, за да не се излага на опасност. Няколко пъти погледна към него и беше шокирана, както и преди три дни, като го видя дегизиран. Въпреки русата перука, мустаците и очилата с рогови рамки той си беше същият Матю. Нейният Матю. Мъжът, когото обичаше. Би го познала, би познала тези тъмносини очи навсякъде.

Дегизировката не го загрозяваше. Всеки път, когато го погледнеше, той разговаряше с различна жена. Имайки предвид защо бяха тук, Миа не се и съмняваше, че жените са го заговорили първи, но въпреки това не й беше приятно, като го гледаше с други жени.

„Свиквай с това — каза си. — Той не е твой.“ Поправка: нямаше да й се наложи да свиква, защото след тази вечер никога вече нямаше да види Матю Грей. Сърцето й се сви от мъка, очите й засмъдяха от прииждащите сълзи. Какво й ставаше, по дяволите? Подготвяше се за много опасна операция, а плачеше за мъж, когото не можеше да има. Мъж, който не я искаше.

Всъщност искаше я, но само сексуално.

Секс. Това определено бе най-важното в „Макдугалс“ тази вечер. Мъже и жени танцуваха и се гърчеха на дансинга, сякаш правеха секс, без да се събличат; жени с оскъдно облекло поклащаха гърдите си, сякаш приканваха мъжете да ги видят. Хората около нея се смееха, разговаряха и пиеха. Предполагаше, че сигурно се забавляват, но тя наблюдаваше всеки човек поотделно и беше на съвсем различно мнение. Видя мъж да пъха пръстите си в питието на жена, да взема кубче лед и да го пъха в пазвата й. Жената се изсмя и се престори, че го блъска. Що за удоволствие някой да ти пъха лед в пазвата. Ама че удоволствие да си с мъж, толкова инфантилен и незрял, че да го направи? В „Макдугалс“ нямаше тийнейджъри; в баровете се допускаха само пълнолетни, а повечето посетители изглеждаха трийсет — четирийсетгодишни.

„Май съдиш хората твърде строго — помисли си тя. — Пак се правиш на госпожица Благочестива и Морална.“ Бившият й съпруг й го натякваше винаги.

Наблюдаваше как жената на съседната маса опипва бедрата на гаджето си, докато мъжът не издържа, грабна ръката й, сложи я върху набъбналата си мъжественост и започна да я движи нагоре — надолу. Жената опита да дръпне ръката си, но онзи не й позволи. Гледаше я право в очите и не спираше да движи ръката й. Миа видя паника в очите на жената, после покорство. Тя започна да целува мъжа по шията и сама да движи ръката си. Той пъхна ръката си под блузата й и заопипва гърдите й. Миа се огледа и се зачуди дали някой друг ги наблюдава.

„Не си пъхай носа в чужди работи, госпожице Морал — казваше й Дейвид. — Престани да се възмущаваш от делата на другите, а самата ти започни да правиш нещо“ След това я привличаше близо до себе си и се притискаше плътно до нея, пъхайки езика си в устата й. Унизена, Миа избягваше от мястото, където се намираха, на купон, в барчето на някой ресторант, докато изчакваха да се освободи някоя маса, или в парка. След като изтърпя доста подобни унижения, тя отказа да ходи на светски събития с Дейвид. В началото той се ядоса, но след това беше доволен, че излиза сам. След известно време, когато започна да се прибира с червило по яката на ризата си, с опаковки от презервативи, й стана ясно защо.

Тогава му каза, че иска развод.

„Престани да мислиш за Дейвид Андерсън — заповяда си. — Мисли само за настоящия момент — за това да приключи успешно операцията и убиецът да бъде заловен.“

„Добре, Матю. Десет и двайсет е. Време е да дойдеш при мен, за да не го стори някой друг. Време е тази кошмарна вечер да приключи.“

Запита се къде ли е той и се огледа. Първо го видя до джубокса, след това го мерна да идва към нея, но привлекателна червенокоса жена го пресрещна. Последния път, когато го погледна, стоеше сравнително близо до нея, но сега го нямаше никъде.

Може да е отишъл на бара да си поръча още едно питие и да огледа входа на заведението. Беше сигурна, че е точно така.

Протегна шия, за да се огледа за висок мъж, но този, който видя, не беше Матю.

Към нея идваше друг мъж, когото познаваше.

Норман Нюман!

* * *

— Миа! — извика Норман. — Толкова си невнимателна. Позволи ми аз да почистя. Винаги нося кърпички.

Тя погледна содата, която беше разляла по цялата маса. Щом зърна Норман, сърцето й заби до пръсване, тя скочи от стола и събори питието си.

Норман бръкна в джоба си и Миа усети, че пребледнява, пред очите й заиграха черни, след това бели точици.

„Не губи съзнание, по дяволите! — нареди си. — Не припадай точно сега, не позволявай Норман Нюман да те спасява!“

Той извади от джоба си пакетче носни кърпички и тя си отдъхна. Лицето й възвърна цвета си.

„Дишай, Миа. Просто си поеми дъх. Това е пакет носни кърпички «Клинекс», не пистолет.“

Докато Норман забърсваше масата, Миа отчаяно търсеше с поглед Матю, но не го виждаше никъде. „Къде си, дявол да те вземе?“

О, Боже Господи! Дали Норман не е разпознал Матю и не го е убил?

„Не — каза си тя. — Не е възможно. Не си въобразявай разни невъзможни неща. Матю е неузнаваем. Но защо го нямаше в «Макдугалс»? Защо не е близо до нея, да слуша и да наблюдава? Къде е?“

Норман хвърли мокрите салфетки под масата и седна. Тя нямаше намерение да коментира обноските и поведението му.

— Надявах се пак да те срещна — каза той и оправи вратовръзката си.

Изведнъж широката вратовръзка в тъмносиньо и кремаво й заприлича на уред за душене.

Запита се дали не е избрал това оръжие за тази вечер, дали това е намислил да стори с жертвата си.

О, Боже! Норман Нюман е хладнокръвен убиец. Ужасният, досаден човечец, който преподаваше в гимназията в Бейуотър, който водеше класовете по физика и химия, както и кръжока по химия, бе хладнокръвен убиец.

Как е успял да изглежда нормален през всичките тези месеци? Норман беше учител за пример и директорът на училището често го хвалеше. „Учениците го харесват — казваше директорът. — Той е търпелив с тях. Прекрасен преподавател е.“

Беше се уверила в това със собствените си очи, защото на заместник — директора му бе хрумнала идея за усъвършенстване на учителите. Всеки преподавател трябваше да присъства в часа на свой колега, на Миа се бе паднал Норман Нюман. Присъства на два урока по химия в седми и осми клас и видя как той преподава сложната материя по интересен начин. Учениците дори се смяха на шегите му; стана й ясно, че наистина го харесват, макар и да го смятаха, според думите на Ейми Фарли, за глупак.

Но той не беше глупак, а коварен убиец.

Норман премести стола си по-близо до нея.

— Миа? Толкова си мълчалива! Признавам, че изглеждаш прекрасно тази вечер. Възхитителна си.

Тя преглътна. Да се съгласи ли с него? Да му каже ли, че се е нагласила специално за задачата, за която я е наел?

Не — на пликовете, които пристигаха за Марго, нямаше обратен адрес, нито пък име. Норман определено искаше да остане анонимен и ако му разкриеше, че знае, че именно той я е наел, можеше цялата операция тази вечер да отиде по дяволите.

Трябваше да бъде естествена, да се държи, както винаги се е държала с него, както се отнесе с него и при последната им среща.

— Искам да знаеш, че подадох оплакване срещу теб в полицията — излъга тя. — Получих ограничителна заповед. Не бива да се доближаваш до мен.

Той погледна гърдите й.

— Искам само да ти се извиня за отвратителното си поведение преди няколко седмици. Наистина съжалявам.

Ръцете на Миа се разтрепериха и тя ги сви в скута си.

— Тази заповед означава, че не можеш да ме доближаваш на повече от десет — петнайсет метра, Норман.

Той я погледна в очите, по изражението му личеше, че е оскърбен.

— Извинението ми нищо ли не означава за теб?

Миа сви рамене и си каза, че той е страхотен актьор, щом успява да прикрие психозата си така добре, да се справя с професионалните си задължения, да говори с колегите си в учителската стая. Никога не би предположила, че е психически неуравновесен. Би го помислила за досаден, истинска напаст, глупак. Оказа се обаче, че е сгрешила.

Не разбираше защо през последните шест месеца всеки понеделник я канеше на среща, след като е знаел, че е примамка под прикритие. След като четири пъти я бе наемал, за да провери верността на други мъже. След като бе убил тези мъже.

О, Боже! Тя ли е виновна за смъртта на четиримата? Дали ги е убил, защото са се опитали да я свалят, а той я е искал за себе си?

Не! Не! Нямаше никаква логика. Именно Норман ги бе подтикнал да излязат с нея! Но защо? Какво го е накарало да постъпи така? Норман бе ерген и ако не се лъжеше, родителите му са били щастливо женени в продължение на трийсет и пет години. Баща му беше починал от рак преди две години. Миа и повечето колеги от училището присъстваха на погребението; много хора произнесоха слова и казаха само хубави неща за покойника, нито един не пропусна да спомене какъв предан и всеотдаен съпруг и баща е бил. Майка му не престана да ридае, а когато отидоха в дома им, беше неутешима.

Тогава какво го е накарало да търси женени мъже, да им устройва клопки чрез жена — примамка, а после да ги убива, след като не издържат изпита му?

Какво общо има тя с всичко това?

Факт: той смяташе, че тя припечелва като жена — примамка, за да добави някой и друг долар към учителската си заплата. Факт: той си „падаше“ по нея. Тогава защо ще я наема? За да провери дали женените мъже спазват брачните клетви ли? С каква цел? Защо?

Върна се пак там, откъдето започна. Ако я смята за примамка, защо ще се вбесява толкова, че я е видял в бар с други мъже? Би трябвало да е наясно, че за нея това е само работа, нищо повече.

„Защо се опитваш да го разбереш? — запита се. — Та той е психично болен! Какво повече ти трябва да знаеш за начина му на мислене?“

Норман наклони глава и втренчи поглед в нея.

— Няма ли да приемеш извинението ми?

Стомахът й се сви от ужас и паника. Какво да му отвърне? Как да реагира в тази ситуация?

Защо не се беше подготвила за срещата с Норман Нюман?

„Защото не искаше да повярваш, че е убиецът — осъзна тя и се засрами от себе си. — Точно както Матю не искаше да повярва, че е Лори Грей. Разликата е там, че Лори е роднина на Матю, майка на любимия му племенник, специален човек за него. Ти не искаше Норман да се окаже убиец, защото би се почувствала много виновна“.

Наистина се чувстваше виновна. С разума си осъзнаваше какво имаше предвид Матю, когато каза, че никой не е отговорен и виновен за действията и постъпките на другите. Но ако не беше тя, Норман нямаше да наеме Марго. Нямаше да убие Робърт Грей. Нямаше да се подготвя да убие и Матю Грей.

В гърлото й се надигна ридание и тя опита да го потисне.

„Къде си, Матю? Къде си?“

Норман нетърпеливо се оглеждаше. „За да се увери, че Матю не е възкръснал и не идва да си отмъсти ли? — помисли си тя, обезумяла от ужас. — Престани! — заповяда си. — Стига вече! Матю е добре. Той е дегизиран и няма начин Норман да го е разпознал.“

— Къде е сервитьорката? — ядоса се Норман. — Обслужването тук е ужасно! Сервитьорката трябваше да ти донесе друго питие още щом си го разля, и то безплатно.

Миа въздъхна с облекчение. Той се оглеждаше за сервитьорката — не за Матю.

— Всичко е наред, Норман. Няма значение.

— Напротив, има. Искам да ти донесат ново питие, и то веднага — отвърна й той. Докато продължаваше да се оглежда, Миа се осмели да погледне наляво, а после надясно, с надеждата да зърне Матю. Но от него нямаше и следа. Норман се обърна и се оказаха лице в лице. — А, ето я там. Сигурен съм, че ей — сега ще дойде. — Миа само кимна.

— Не разбрах защо толкова се уплаши от мен, след като исках само да изпием по чаша кафе — промърмори Норман. — Никога не бих те наранил, Миа. Обичам те.

Боже! Боже! Боже! Сърцето й биеше до пръсване. Беше сигурна, че Норман го чува. Тя е виновна. Норман е убил четирима души, защото е влюбен в нея.

— Но се появи онзи „индивид“ и ни провали целия ден — продължи той. Отново се огледа. — Къде, по дяволите, се дяна сервитьорката? Седя тук от пет минути, а нито ми е сервирано нещо за пиене, нито твоето питие е сменено!

„Дишай дълбоко, Миа. Отпусни се. Намираш се на обществено място. Ако извади оръжие, двеста души ще ти се притекат на помощ. Боже Господи, моля те! Не позволявай някой да пострада“.

— Излизаш ли с онзи мъж? — продължи Норман, вперил поглед в нея. — С юначагата, който нахлува в мотелските стаи на хората и унищожава общественото имущество?

— Ние сме… само приятели — измънка Миа.

Той приглади вратовръзката си, без да я изпуска от поглед:

— Не ти вярвам.

Самата тя не знаеше отговора на този въпрос. Трябваше ли да го поуспокои, да го накара да повярва, че го харесва, така както постъпи в мотела?

„Чакай малко. Предизвикай го. Ядосай го. Ако хукне да търси Матю, ще повикаш полицията, те ще дойдат и ще го отведат. Вече никога няма да наранява, когото и да било.“

Ще хукне да търси Матю…

Отново я обзе страх, но се опита да се пребори с него. „Подготвили сте се за това — напомни си. — Всичко е планирано до последния детайл. Довери се на Матю“.

Погледна Норман, постара се изражението й да бъде леко агресивно. Усмихна се студено:

— Всъщност си прав. Излъгах те. Наистина излизам с него.

Той изглеждаше така, сякаш му се щеше да я заплюе.

— Така си и мислех. Личеше си от собственическия начин, по който се отнасяше с теб онзи ден. Как само нахлу в хотелската ми стая! Надявам се да са го накарали да плати щетите.

— О, убедена съм. Наистина се държи доста собственически. Никак не му е приятно, че се срещам с други мъже.

Лицето на Норман се оживи.

— Срещаш се и с други мъже ли?

Не беше сигурна дали не сгреши, но той изглеждаше доволен. Може би смяташе, че има шанс.

— Да, разбира се, че излизаш с други. Виждал съм те с различни мъже. — Той впери поглед в гърдите й.

Миа се възползва от случая, за да се огледа отново, надявайки се да зърне Матю.

Ето го! Стоеше на по-малко от метър от нейната маса, скрит зад доста едър мъж. Той засече погледа й и кимна, сякаш да й каже, че я наблюдава, и всичко е наред. Че тя прави точно това, което трябва.

Сякаш камък й падна от плещите и раменете й се отпуснаха.

„Разбира се, че излизаш с други. Виждал съм те с различни мъже…“

Не го разбираше. Той беше наясно, че въпросните мъже са същите, които е набелязал за свои жертви. Мъжете, които я беше наел да съблазни. Играеше ли си с нея? Или наистина си бе втълпил някакви измамни илюзии — или както там е психиатричният термин?

— Миа, изглеждаш уморена — обади се той. — Сигурна ли си, че си добре?

— Много съм добре — отвърна грубо тя. — Снощи си легнах много късно.

Лицето му помръкна.

— Била си с мръсника от онзи ден ли?

Миа се усмихна.

— Не, бях с друг. Запознах се с него преди няколко дни. Много ми харесва.

— О! — измънка Норман и се нацупи.

— Даже си мисля, че той е мъжът на живота ми! — възкликна Миа. — Отношенията ни са прекрасни.

Погледна Матю; той толкова бързо вдигна палец, за да я окуражи, че тя не беше сигурна дали го е направил.

— Прекрасни, значи — повтори Норман.

— Не-ве-ро-ят-ни! — потвърди тя с предизвикателна усмивка. — Ако разбираш какво искам да кажа.

Норман се закашля.

— Защо се срещаш с други мъже, а с мен не искаш? — попита и прокара пръсти през правата си кестенява коса. — Какво не ми е наред?

— Всичко ти е наред. Много си… мил. Но не си мой тип.

Той присви кръглите си очички.

— Не съм твой тип ли? — повтори. — А какъв е твоят тип?

— Ъ-м-м… като онзи мъж! — Тя посочи Матю, който се приближаваше към масата, сякаш току-що бе влязъл в заведението. Отпиваше от висока чаша, в която имаше течност, напомняща водка или джин, но всъщност беше сода.

— Извинете. — Матю посочи празния стол срещу Миа. — Свободно ли е?

Норман го погледна, в кръглите му очи се четеше досада.

— Да, заповядайте.

— Благодаря — отвърна Матю и седна, без да откъсва поглед от Миа.

— Какво си въобразявате? — гневно попита Норман, вперил поглед в новодошлия.

— Моля? — попита Матю, ни лук ял, ни лук мирисал. — Току-що казахте, че мястото е свободно.

Норман запелтечи:

— Помислих, че искате да вземете стола…

— Защо да сядам на друга маса, след като най-красивата жена в заведението е тук, на тази маса? — Матю огледа Миа от главата до петите.

Тя се изчерви и се засмя. Норман погледна първо нея, после и Матю.

— Оставете ни сами. Водим личен разговор.

— О! — възкликна Матю. — Съжалявам. Но няма друго свободно място. Продължавайте, говорете си. Аз няма да слушам.

От ушите на Норман сякаш излизаше пара. Гледаше Матю с изражение, което Миа не бе виждала досега — нещо повече от омраза.

„Не се страхувай — каза си тя. — В безопасност си. Матю също е в безопасност. Норман ще бъде арестуван много скоро. Просто направи това, което трябва. Следван примера на Матю“.

— Водим личен разговор — повтори Норман. — Имате ли нещо против?

Матю се усмихна глуповато и заговори на „ти“:

— Да, имам. Съжалявам, приятел. Защо не се разкараш?

Норман се изчерви като домат. Погледна Матю, после насочи вниманието си към Миа:

— Вярваш ли на този мръсник?

— О, Норман, не бъди такъв — подигравателно подхвърли Матю. — Защо не попитаме дамата с кого предпочита да седи и да си приказва?

Норман погледна Миа.

— Е, Миа?

— Приемам извинението ти. Мисля, че няма за какво повече да си говорим.

— Май ме пъдиш — изсъска Норман, на врата му изпъкна вена.

— Май е точно така, мой човек — напевно каза Матю. — Дамата направи своя избор. — Скръсти ръце на гърдите си и се засмя.

Норман забеляза златната халка на пръста на Матю и зяпна, после запелтечи.

— Той е женен, за Бога! Нищо ли не е свято за теб, Миа? Ако не зачиташ светостта на брака, то какъв пример даваш на учениците си?

— О, моля те! — Миа завъртя очи.

Норман изглеждаше така, сякаш му е зашлевила плесница.

— Аз съм отвратен. Ужасен и погнусен.

Миа се изкиска:

— Хайде, де, Норман, не бъди толкова ограничен и старомоден!

— Да, Норман — обади се Матю. — Не бъди толкова старомоден и ограничен.

Норман зяпна Матю, омразата и яростта помрачаваха кръглите му сини очи. После погледна с презрение Миа и стана.

— Все пак реши да си тръгнеш, а, приятелче? — попита Матю. — Надявах се да поостанеш.

Норман пъхна стола си под масата толкова рязко и силно, че хората около тях се обърнаха да ги погледнат.

— Не ми харесваш — просъска. — Въобще не ми харесваш.

— Още сега ли да се разплача, или като се прибера у дома? — отвърна с въпрос Матю. Изпи питието си и направи знак на сервитьорката да му донесе друго.

Норман го заряза и се обърна към Миа.

— Непрекъснато ме разочароваш, Миа.

— Норман! — сопна се тя. — Защо си толкова сериозен?

Той поклати глава:

— Наистина ми е жал за теб. Но още по-мъчно ми е за учениците ти. Със сигурност ще говоря с директора Аштън за поведението ти.

— Тичай при директора, скаут — подигра му се Матю, прегръщайки Миа. — Ще ми се да опозная по-добре тази прекрасна дама.

Норман изгледа Матю, обърна се и се отдалечи.

* * *

— Къде отива? — прошепна Миа. — Ами ако си тръгне? Няма да можем да докажем нищо!

— Съмнявам се, че си е тръгнал. Сигурно е отишъл на бара да се поуспокои.

Миа видя Норман да се връща на бара и да застава между две жени. Каза нещо на блондинката и посочи високия стол между нея и приятелката й. Блондинката го погледна, завъртя очи и махна чантичката си от високия стол. Той й хвърли злобен поглед, взе стола, занесе го на бара и седна така, че да наблюдава Миа и Матю.

Миа въздъхна.

— Добре ли си? — прошепна Матю.

Тя кимна, после промърмори:

— Къде се изгуби преди малко? Толкова се уплаших, че те е убил. Изгубих те от поглед, после видях него и се паникьосах.

Матю оправи очилата си.

— Мернах го още щом се появи, разхождаше се из бара, аз го следях. Исках да го наблюдавам, без да ме вижда, затова се изтеглих зад него.

— Много се уплаших — повтори тя, гласът й трепереше.

— Съжалявам. Добре съм. Нищо няма да ми се случи. Това важи и за двамата. Ще го пипнем, ясно? След малко полицаите ще го отведат и всичко ще свърши.

— Прав си. Знам, че си прав.

Сложи лявата си ръка върху нейната. Халката му беше толкова лъскава, че проблесна на приглушената светлина в нощния клуб.

— Трябва да му устроим капан. Да го ядосаме здравата. Да го накараме да изпусне нервите си.

— О, мисля, че вече го стори.

— И ти не се справи никак зле — похвали я той с усмивка. — Виж, Нюман отново се размърда. Сигурно иска да се настани така, че да чува какво си говорим.

Той протегна ръка и я погали по бузата, след това премести стола си още по-близо и я целуна по устата. Миа затвори очи и отвърна на целувката, позволявайки си за миг да забрави, че Матю играе роля. Устните му бяха топли и меки, ухаеше толкова хубаво, на мъж и на сапун. Щом престана да я целува, тя бавно отвори очи и се вгледа в неговите.

Тъмносините му очи горяха от желание. Миа се доближи по-близо до него и нежно притисна устните си към неговите. Докосна бузата му, обгърна с длани брадичката му и го целуна съвсем искрено, с цялата си любов.

Не играеше роля. Запита се дали той го усети.

„Божичко, Миа, не би трябвало да изглеждаш като влюбена жена!“ — смъмри се тя. Норман можеше да „приеме“ любовта й към другия и да омекне. Трябваше да се държи така, сякаш се интересува само от това да си прекара добре, да се „отдаде“ и да задоволи женения си любовник.

Отдръпна се и се засмя.

— М-м-м — изчурулика. — Казвала ли съм ти, че се целуваш страхотно?

Матю хвана ръцете й и ги погали върху масата, шепнейки й в ухото с похотливо изражение. Всъщност й казваше: „Ще го пипнем, Миа. Ще го пипнем“, но Норман не знаеше това.

До тях се приближи сервитьорка, за да вземе поръчката на Матю, и в момента, в който тя се отдалечи, той пак влезе в ролята си. Впери поглед в Миа. Шепнеше й в ухото. Галеше ръката й. Червената й рокля и сексапилният й грим му помагаха много. Почти не му личеше, че играе роля. Но Миа не видя любов в очите му, а само похот.

„Защото те желае, а не те обича — напомни си тя. — Не му се налага да се преструва. Просто си играй своята роля, Миа. Направи това, което трябва.“

Така и стори. Хилеше се глуповато, отмяташе косата си, примигваше и шепнеше на Матю, макар да се отвращаваше от поведението си.

„Как го прави Марго? — запита се. — Как го понася?“

— Мисля, че пийнах малко повечко — изфъфли Матю. Беше сигурна, че го прави заради Норман.

— Много си красива. — Той погали рамото й. — А косата ти мирише на полски цветя. Опа, исках да кажа „диви цветя“. Май наистина пих повечко тази вечер, кукличке.

— Няма нищо, скъпи — изчурулика тя. — Аз ще ти бъда шофьор.

— М-м-м, много би ми харесало ти да ме возиш, скъпа.

Миа малко се изненада от явния сексуален намек в думите му. „Добре, де, преиграва мъничко — напомни си тя. — Не приемай буквално думите му. Всичко е шоу заради Норман. Не го забравяй“.

Погледна Норман и за миг погледите им се срещнаха. На челото му пулсираше вена. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се пръсне.

— Мисля, че е доста ядосан и разгорещен — прошепна на Матю.

Матю се облегна назад, хвана ръката й и я целуна, после прошепна:

— Хубаво. Аз съм напълно готов за шоуто.

Стомахът на Миа се сви.

— Миличка — високо каза Матю, — знам един страхотен хотел наблизо. Много романтичен. Можем да идем в нощния клуб.

Тя му се усмихна и го погали под брадичката.

— Може би, скъпи. Може би.

Той се подпря на ръба на масата, сякаш бе толкова пиян, че не можеше да се държи на краката си.

— Събота вечер е. Ще потанцуваме, ще пием… искам да кажа, ще пийнем малко шампанско и ще видим какво друго ще ни предложи нощта…

— Добре — засмя се тя. — Да вървим.

— Чакай малко — прошепна Матю, за да чуе само тя. — Току-що ми хрумна, че не бива да тръгваме заедно. Може да размисли и да реши да не ни последва. Мен иска да нарани, не теб. Ако знае, че и двамата сме навън, може да не ме последва.

— Прав си. Скъпи — каза тя високо, за да чуе и Норман, — включи климатика в колата. Ще отскоча до тоалетната.

— Както кажеш, миличка — отвърна Матю. — Но няма да те пусна без целувчица.

Тя го погледна в очите, надявайки се, че говори сериозно, че иска последна целувка, преди да се разделят. Заради представлението и завинаги. Но видя само похот.

„Защо очакваш нещо повече? — запита се. — Остави го да си тръгне.“

Де да беше толкова лесно!

Изправи се и се насили да се усмихне.

— До скоро, сладур — каза и се отправи към дамската тоалетна. С периферното си зрение забеляза, че Норман я наблюдава. Погледът му сякаш пробиваше дупка в гърба й.

Като стигна до вратата на тоалетната, се осмели да го погледне. Той наблюдаваше Матю, който хвърли няколко банкноти на масата и стана. Норман се изправи и заразмахва десетдоларова банкнота:

— Момче! Искам да си платя!

Но барманът наливаше бира в две халби и не му обърна внимание. Норман почервеня от яд.

„Сега! — каза си Миа. — Измъкни се през вратата, докато чака да плати!“

Промъкна се зад голяма група хора, които си тръгваха, и се оказа сред тях. Норман все още беше на бара, размахваше банкнотата си и крещеше на бармана да му даде сметката.

Миа се измъкна през вратата и въздъхна с облекчение. Видя Матю да върви много бавно към колата си. Тя се скри зад някаква камионетка, паркирана между входната врата на бара и мястото, където Матю беше оставил колата си.

Придърпа чантичката пред себе си, извади мобилния телефон и го стисна здраво. Добре. Всичко ще бъде наред. „Щом Норман излезе от заведението и тръгне към Матю, ще се обадя в полицията. Полицейското управление е само на няколко преки оттук. Ще дойдат за нула време. Моля те, Господи, нека всичко мине добре — помоли се отново тя. — Моля те!“

* * *

Матю се облегна на колата си и вдъхна топлия летен въздух. Дишаше, издишваше. Дишаше, издишваше. Дишаше, издишваше. Беше по-спокоен, отколкото очакваше. Всъщност беше напълно спокоен.

Защото беше готов. Готов да даде на Норман да се разбере.

Убиецът на брат му.

Убиецът на още трима мъже, а може би и на други жертви.

Психопатът, който се опита да нарани Миа. Нямаше търпение да пипне мръсника. Не се съмняваше, че Норман ще го проследи. Ако халката не беше достатъчна примамка, това, че с Миа му се подиграха, със сигурност го бе вбесило до краен предел.

Хрумна му, че не беше облечен като човек, който се кани да извърши убийство. Носеше жълто — кафяв костюм, който не му стоеше добре, широка вратовръзка на тъмносини и кремави ивици. „Може пък Норман да обича да е нагласен, когато убива“ — помисли си.

Одеве едва се беше сдържал да не забие юмрука си в отпуснатия корем на Норман и да го повали на земята.

Едва се бе сдържал да не се изповръща върху костюма му. Познаваше Миа доста добре и по изражението й му беше станало ясно, че е попрекалил. Не й беше приятно да я ухажва, когато е облечена като Марго. Трябваше да уважи това нейно чувство, но искаше и да я накара да разбере, че без значение как изглежда, как е облечена, тя си е Миа. Не е Марго.

Не е жената-мечта, която бившият й съпруг желаеше.

Просто си е Миа. В бара бе показал доста страст и желание към нея, но го направи заради Норман. Надяваше се Миа да го е разбрала. Колкото повече ревнуваше Норман, толкова повече щеше да се вбеси.

Матю искаше да е напълно сигурен, че Норман е толкова ядосан, че да извърши убийство. Защото тази вечер бе единственият му шанс да спипа копелето.

„Миа, той е женен, за Бога… Нищо ли не е свято за теб?“ Думите на Нюман ехтяха в съзнанието му. Запита се какво е мотивирало ненормалника да убива женени мъже, които се опитваха да съблазнят жената — примамка, наета от самия него. Откакто видя Нюман в заведението, все се питаше какъв ли е мотивът му да убива. Не проумяваше защо тайно наема Миа за примамка, а после убива мъжете, които е съблазнила.

Защо мишените са женени мъже? Ако мотивът му е това, че Миа е примамка, жена, която желае, но не може да има, защо не убива всички мъже, които се опитват да я свалят? Защо само женени мъже? Защо, защо, защо, защо?

Може би фактът, че жертвите са женени мъже, донякъде го оневиняваше, според собствения му болен мозък. „Те извършват прелюбодеяние, значи са лоши.“ Така ли разсъждаваше Нюман?

„Така разсъждаваш ти — осъзна Матю и стомахът му се сви на топка. — Ти си този, който смята, че прелюбодейците са сред най-долните човешки същества.“ А не е ли така?

— Хората допускат грешка, Матю — все повтаряше брат му. — Понякога избират неподходящия човек, когато се женят. Разлюбват се. Понякога от това страдат невинни хора. Да, „грешно“ е, както и да се откажеш от това, което искаш.

Да се лишиш от това, което наистина желаеш. Може би това бе единственото смислено нещо, казано от брат му. Но на света съществуваше добро и зло. И да се откажеш от злото беше нещо добро. Точно това правеше Матю. Във вените му течеше кръвта на прелюбодеец; баща му бе доказателство за това, а брат му го бе потвърдил с действията си. Отказа се от възможността да има съпруга, да създаде семейство, за да не ги нарани. И постъпи правилно.

Единственият дефект на тези разсъждения бе, че той не можеше да си представи да изневери.

„Щом не би изневерил на Миа, защо трябва да се лишиш от удоволствието тя да присъства в живота ти? Давай по-полека, виж какво ще почувстваш.“ Вече се чувстваше неудобно, а само си мислеше за тези неща.

Господи, беше толкова объркан. Беше объркан и разстроен от чувствата си към Миа, от разследването. Прокара ръка през косата си и погледна нощното небе.

„Луната!“

Изведнъж Матю разбра защо Норман е наемал Марго веднъж в месеца: заради новолунието, което прикриваше престъпленията му. Липсата на лунна светлина му осигуряваше възможност да се скрие на тъмно местенце на паркинг, който може да е осветен само от улични лампи. Но тази вечер, само три седмици след последното убийство, луната светеше ярко.

Защо Норман не е изчакал до другата седмица, когато настъпва новолуние? Защо рискува да го видят?

Той поклати глава. Отново въпрос след въпрос след въпрос, без отговор.

Освен самоличността на убиеца. Ръцете го засърбяха. Идваше му да удуши Норман…

Чу, че вратата на „Макдугалс“ се отваря, но се насили да не поглежда натам. Искаше да изглежда така, сякаш въобще не го интересува кой влиза и излиза от заведението. Искаше Норман да си помисли, че може незабелязано да се доближи до него. Но беше застанал така, че с периферното си зрение забеляза, че някой тръгва към паркинга.

Дяволите да го вземат! Човекът, който беше излязъл от „Макдугалс“, не беше Норман, а наперената брюнетка, която два пъти го кани на танц. По дяволите! Жената, на която беше обещал по-късно да танцува с нея, или беше червенокосата?

Извърна глава, за да не види лицето му. Последното, което искаше, беше Норман да го види, че говори с друга жена. Можеше да се вбеси заради това, че мами Миа, и да убие и него, и брюнетката.

Осмели се да погледне с крайчеца на окото си.

На паркинга нямаше никого. Въздъхна с облекчение. Брюнетката или се бе върнала в бара, или беше тръгнала в другата посока, към изхода на Бридж Авеню.

Тик-так. Тик-так. Къде, за Бога, се беше дянал този кретен?

Вратата отново се отвори, излезе една двойка и зави към улицата.

Къде е Норман? Дали не се е отказал да убие Матю и да е решил да прекара известно време насаме с Миа? Милостиви Боже! Сърцето му се сви — дали не я е хванал в капан в мъжката тоалетна?

„Не си втълпявай глупости — каза си. — Нюман не би пропуснал възможността да те преследва. Теб иска мъртъв, не Миа.“ Ако иска Миа мъртва, щеше вече да се е опитал да я убие поне четири пъти. Нюман искаше да види него два метра под земята. Матю го бе видял в очите му. Въпреки това искаше да провери, да се убеди, че Миа е в безопасност.

Заведението нямаше витрина. Не че Матю би рискувал да изтича вътре да провери дали Миа е добре. Ако се срещнеха с Норман по пътя, планът щеше да отиде на кино.

Просто трябваше да изчака онзи да се появи.

„Излез, безгръбначно животно такова. Чакам те.“