Джанел Тейлър
Опасни тайни (13)

Дванайсета глава

Миа усети, че го няма до нея — още преди да е отворила очи. Легна по хълбок и докосна мястото, където бе спал Матю. Все още беше топло.

Затвори очи и вдъхна неговия аромат, мъжествен на сапун, на чисто. Все още усещаше целувките му по цялото си тяло.

Нямаше значение какво си бяха казали или какво щяха да си кажат, какво усещаха — случилото се предишната вечер не беше грешка. Никога досега не се бе чувствала както снощи, нито през петте години брак, нито дори когато беше влюбена в бившия си съпруг.

Нямаше представа, че правенето на любов може да запълни празнината в душата й, да я освободи.

Затова не беше разстроена, не плачеше, не беше извън себе си от разочарование. Дейвид Андерсън я беше нарекъл „фригидна“ и „скучна“. Но снощи тя разбра, че е всичко друго, не и това. Беше й достатъчно. Беше задоволила един мъж.

Това, което се случи снощи, не беше грешка.

Ала Матю бе излязъл рано — явно не мислеше като нея.

„Няма да се влюбя в мъж, който не иска сериозна връзка — каза си тя. — Няма, няма, няма.“

За жалост вече бе влюбена.

Отметна завивката и отиде в банята. Дрехите му ги нямаше на пода. Не че очакваше да са още там, не знаеше какво е очаквала; Матю да лежи до нея, ръката му да е отпусната върху корема й, да усеща нежния му дъх на врата си ли?

Усети, че в очите й напират сълзи.

„Не плачи, не плачи, не плачи — заповяда си. — Той ти каза, че не се интересува от сериозно обвързване. Снощи разговаряхте надълго и нашироко за вслушването в думите на другия. Ти избра да не слушаш. А сега ще си понесеш последствията.“

Затвори очи и си наложи да престане да мисли за него. Дълго се бе молила Дейвид Андерсън да я обикне, да я приеме такава, каквато е. Разбрала бе, че най-важното е да обича и да приема себе си. Защо тогава се надяваше, че ще се случи чудо и Матю ще промени мнението си?

„Не си причинявай това, Миа. Недей! Не пожелавай нещо, което никога няма да имаш.“

Но тя го желаеше. Много го желаеше.

Сълзите потекоха по лицето й, влезе под душа и остави горещата вода да отмие вкуса и мириса на Матю Грей.

„Примири се с това, което можеш да имаш, Миа. Не тъжи за нещо, което никога няма да е твое.“

Но снощи не беше ли неин? Поне за мъничко?

Не. Това беше само секс. За Матю означаваше само това. Секс. Нито повече, нито по-малко.

Сълзите й секнаха и в душата й се зароди гняв. Когато се изкъпа и излезе изпод душа, вече беше готова да се брани.

Вторачи се в образа си в огледалото.

„Обзалагам се, че ще изглеждаш невероятно и като брюнетка…“

Да. Точно така. Дори като секси блондинка не успя да го задържи до себе си на следващата сутрин.

Опита се да не мисли за това. Не биваше да забравя, че интересът на мъжа няма нищо общо с това как изглежда жената, а колко я харесва, колко я обича, а Матю Грей не я обичаше.

Иначе сега щеше да е тук.

„Какво да направя? — зачуди се тя. — Какво е нужно? Защо това продължава да ме тормози? Облечи се, излез навън и направи нещо, за да върнеш сестра си у дома. Престани да се самосъжаляваш в този празен апартамент и да чакаш някой друг да взема решенията вместо теб.“

Пет минути по-късно излезе от апартамента. Ако Матю се върнеше и съжалеше, че я няма, толкова по-зле за него.

* * *

В девет часа сутринта въздухът беше влажен и топъл. Миа съблече тънката жилетка и я завърза на кръста си.

Нямаше представа къде да отиде, какво да направи.

— Здравей, Миа.

Тя се обърна и срещна студените очи на Норман Нюман.

— Надявах се да те видя — каза той. — Сама.

Стомахът й се сви от страх. Дали след последната им среща обикаляше наоколо и чакаше да я види насаме?

— О, Боже, вече е девет часът? — попита тя и театрално погледна часовника си. — Закъснявам, Норман. Може ли да поговорим някой друг път?

Той присви очи:

— Сигурен съм, че ще намериш време за едно кафе, Миа.

Тя се огледа, надявайки се да стане чудо и Матю да се появи. Но него го нямаше.

Не се виждаше и някой полицай.

— Бих искал да поговорим за това, което се случи снощи — каза Норман. — За малкото „недоразумение“ в бара. Почувствах се много неудобно.

Миа нямаше представа какво да каже. С психопат ли разговаряше? Или просто с досадния и ужасен Норман Нюман, когото познаваше от училище? Би ли я наранил?

— Миа? Моля те да ми отделиш само половин час от времето си, за да поговорим за снощи. Познаваме се от толкова време, много ли искам от теб?

Миа се насили да се усмихне. Каза си, че ако му отдели половин час, за да пият кафе, ще го поразпита къде е бил по време на убийствата. Ако поговорят на оживено място, на улицата или в някое кафене, щеше да е в безопасност.

— Добре, Норман. Нямам нищо против да пием кафе.

Лицето му грейна от радост.

— Чудесно.

— Какво ще кажеш да отидем в кафенето отсреща? — Тя посочи заведението, в което се запознаха с Матю.

— О, не! Кафето им е отвратително.

Миа усети, че пребледнява.

— На мен ми харесва — настоя. — Освен това е под носа ни.

— Знам много по-хубаво кафене — заяви Норман, без да откъсва очи от нея. — Съвсем близо е. На няколко преки от тук.

Противно на здравия разум Миа кимна и позволи на Норман Нюман да я хване за ръка и да я поведе нанякъде.

* * *

Матю се чудеше какво ли прави Миа в момента. Ходи нагоре-надолу из апартамента? Проклина го. Плаче?

„Май твърде много се надценяваш — каза си. — Може би се радва, че не си бил там, когато се е събудила. Може да съжалява за случилото се снощи“.

Но реакцията й подсказваше друго. Страстта идваше от сърцето й, от душата й. Точно там беше проблемът. Никога досега не беше срещал такова желание у една жена. Снощи бе правил най-страстния секс в живота си.

Но тази сутрин се чувстваше объркан, смутен. Когато се събуди, тя се беше свила до него, ръката й беше върху гърдите му, лицето й беше толкова красиво и нежно, излъчваше такова доверие.

Но той не издържа и излезе рано сутринта. Дявол да го вземе, снощи, докато Миа беше във ваната, й каза, че не се интересува от обвързване. Ако тя не можеше да приеме това положение, не трябваше да позволява снощи да се случи нещо помежду им.

Може пък да го приеме. Може би и тя е искала да се случи.

А той какво искаше?

Никакво обвързване.

Красивото лице на Гуен Хариман изникна в съзнанието му. Двайсет и две годишна, с красиви сини очи и руса коса, тя олицетворяваше самата невинност. Беше играла ролята на влюбена до ушите секретарка.

Но всъщност се оказа шпионка на конкурентите му, гаджето на неговия конкурент и в крайна сметка беше откраднала документи, които можеха да го доведат до фалит, ако не беше реагирал бързо и безкомпромисно.

Беше го шокирала, нещо, което смяташе, че не е възможно да му се случи след това, което бе преживял, след онази ужасна нощ с майка му и пушката.

Истинско предателство.

Беше я допуснал в живота си, след като се беше заклел, че няма да го позволи на нито една жена, и го беше изиграла.

Нямаше да допусне да се случи отново, още повече че според него Миа Андерсън играеше някаква мръсна игра заедно със сестра си. Или може би просто го използваше, за да изчисти името на Марго.

Откъде да знае, че тя няма да изчезне щом получи това, което иска?

Какво всъщност искаше тя? Искаше името на сестра й да бъде изчистено. Искаше сестра й да се върне у дома. И след като Норман Нюман бе човекът, когото подозират, тя искаше да успокои съвестта си.

„Много ти се ще да е така — помисли си. — Би направил всичко, за да оправдаеш факта, че тази сутрин избяга. Бягаш от всякакви обвързвания и ангажименти, освен професионалните.“

Матю въздъхна. Огледа се и видя двойки, които отиваха пеша на работа, държаха се за ръце, хора с куфарче в ръка или хванали каишката на кучето си.

„Това никога няма да се случи на мен — напомни си той. — Никога няма да позволя да стана като баща си.“

Единственият начин да не го допусне, беше да избягва близостта е Миа Андерсън.

Стана и се протегна, краката му се бяха схванали, два часа беше стоял на едно и също място. Беше време да се върне в апартамента на Марго и да говори с Миа.

* * *

С всяка следваща стъпка Миа се чувстваше все по-притеснена и неспокойна. За човек, който държи да говори с нея, Норман беше много мълчалив. Всъщност не бе продумал, откакто преди десет минути тръгнаха за кафенето.

Тишина. Чуваше се само тракането на токовете на обувките им по тротоара, което беше много изнервящо, още повече че навлизаха в индустриалната част на центъра. Миа се чувстваше неспокойна, защото бе доста пусто. Досега не беше идвала в тази част на града.

— Норман, нали каза, че заведението е близо?

— Ами да. — За миг той се втренчи в нея. — А, ето, стигнахме.

Миа видя, че се намират пред мотел „Сентър Сити Норт“. Неонова табела на витрината рекламираше кафене, което е отворено двайсет и четири часа.

— Известно кафене ли е? — попита тя, опитвайки се да не издаде колко е нервна.

— Тук правят най-хубавото кафе в града. Личи си само като погледнеш заведението…

Миа погледна разнебитената тухлена сграда. Щяха да влязат в заведение, в което със сигурност имаше персонал и поне двама-трима постоянни клиенти. Щеше да е в безопасност.

„Искаш да изключиш Норман Нюман от списъка със заподозрените, ето ти възможност да го направиш“ — напомни си тя.

Насили се да се усмихне, Норман Нюман също й се усмихна.

Усети ръката му на кръста си, докато влизаха в мотела, и се опита да не се дръпне.

Малкият мотел беше чист, макар и старомоден. Във фоайето имаше само една служителка, жена на средна възраст, която седеше зад бюрото на рецепцията. Четеше някакво романче и се тъпчеше с шоколадови бонбони. Когато влязоха, тя вдигна поглед.

— Кафенето е насам. — Норман поведе Миа към тесен коридор.

Тя се усмихна, надявайки се изражението й да не я издаде. В края на коридора видя табелка с надпис:

„Ресторант“.

По средата на коридора Норман внезапно спря. Миа почти се блъсна в гърба му.

— О, дявол да го вземе. Току-що се сетих, че оставих портфейла си в стаята — каза той. — Ето я, номер сто и четири.

На Миа й призля.

— Ъ-ъ, защо да не те изчакам в…

Норман извади ключа и отвори вратата, без да изчака Миа да довърши изречението си.

И преди да успее да извика, той хвана ръката й и я блъсна в стаята.

* * *

Къде, по дяволите, беше Миа?

Матю дълго ходи из апартамента на Марго, след това за втори път претърси стаите за бележка или нещо, което да му подскаже къде може да е отишла Миа. Дявол да я вземе! Не й ли обясни достатъчно ясно колко е опасно да се разхожда из центъра сама?

— Къде си, Миа? — изкрещя в празния апартамент. „Къде може да е отишла?“ — запита се.

Този неин нелеп план — да се превърне в стръв, като се прави на Марго, за да залови убиеца, — бе план на жена, която си мисли, че трябва да доказва нещо. Беше повече от опасно, пълна лудост. Дали не беше решила да подмами Норман Нюман и да го накара да се разприказва? Да си признае?

Не, не беше чак толкова луда, за да се опита да го направи сама. Нали?

„Ако се чувства изоставена, би могла“ — отговори си сам.

Бързо изскочи от апартамента.

* * *

Норман скръсти ръце и застана пред вратата.

— Аз не хапя, за Бога — каза. Погледът му изведнъж стана… замечтан, влюбен.

Миа усети, че й се повдига. Беше затворена с него в мотелската му стая, никой не знаеше къде е. В гърлото й загорча.

— Норман, аз… аз предпочитам да говорим в кафенето. Много съм жадна, а и малко гладна. Искам да си поръчам пържена филийка със сироп от клен. — Опита се гласът й да е спокоен, но знаеше, че звучи уплашена и притеснена. — Какво искаш?

— Искам… — Той премести погледа си към гърдите й, задържа го там, преди отново да го плъзне нагоре. — Искам да прекарам малко време насаме с теб. Не успях да го постигна цяла година. А сега си тук. — Изведнъж под ципа на панталона му се образува подутина.

„Успокой се, успокой се, успокой се — заповяда си тя. — Просто се успокой и мисли!“

— В кафенето сигурно няма много хора, Норман. — Тя се насили да се усмихне. — Защо не отидем там. Боже, как ми се пие чаша силно кафе.

— Тук имам кафе — заяви той и пак се втренчи в гърдите й.

Миа скръсти ръце на гърдите си, благодарна, че вчера си взе дрехи от вкъщи. Носеше широка светлосиня тениска и дънки. Ако беше облечена с дрехите на Марго, щеше да се чувства още по-неудобно.

— Имам безкофеиново и нормално кафе, обезмаслена сметана и захар. Както и малки пластмасови чашки — добави той с усмивка.

„Мисли, Миа. Мисли. Успокой се и помисли.“ Отпусна ръце, за да изглежда по-спокойна.

— Ъ-м-м, Норман, обикновено кафе със сметана и захар ще бъде чудесно. Защо не отидеш да направиш и за двамата по едно кафе, а аз ще се освежа в банята. От тази жега и влага се изпотих.

„Усмихни се, Миа — каза си. — Усмихни му се.“

Норман я погледна в очите, а тя му се усмихна приветливо. Норман отново се втренчи в гърдите й.

— Добре, Миа. Малко си се зачервила от горещината. Банята е втората врата вляво.

Миа погледна през отворената врата. Видя, че помещението е с прозорец.

„Слава Богу! — помисли си, надеждата й се върна. — О, слава Богу!“

— Само минутка-две. — Тя се обърна, за да му се усмихне.

— Кафето ти ще е готово. — Той прокара език по устните си. — Върви. Обичам да те гледам как ходиш. Въртиш си дупето много секси.

Миа се насили да се усмихне.

— Е, малко е дръзко — промърмори и още повече й загорча в устата. — Ей сега идвам.

Щом влезе в малката баня, тя затвори очи, свлече се на пода и въздъхна дълбоко. Отвори очи и потърси резето. За съжаление вратата не се заключваше.

Изтича до прозореца.

Опита се да го отвори, обаче Норман Нюман се втурна вътре и я дръпна назад.

Миа бе попаднала в капан с него в банята. Той беше застанал така, че препречваше пътя й.

— Да, Миа, тук е ужасно топло, нали? Разбирам защо искаш да отвориш прозореца, но тъй като сме на партера, се страхувам, да не би да влезе някой неканен гост. Намираме се в голям град. Това не ти е Бейуотър.

Миа преглътна.

— Всъщност мисля, че ще ни е много по-добре, ако съблека ризата си — добави той, без да откъсне поглед от нея. Очите му бяха вперени в гърдите й и тя едва не повърна.

* * *

Матю си каза, че все едно отново търси „Канди“. Изведнъж видя русокоса жена. Не беше далеч, но по улицата се движеха тълпи от хора, които излизаха от гарата или автогарата и отиваха на работа, и за миг жената изчезна от погледа му.

След малко отново мерна отблясък от руса коса. Да! Сигурно беше Миа! Вървеше до мъж, по-нисък от нея, набит, с права кестенява коса.

Исусе Христе! Това бе онази отрепка Норман Нюман!

По собствено желание ли отиваше с него? Или я е принудил по някакъв начин?

По дяволите!

— Миа! — извика, но шумът от приближаващ се влак заглуши гласа му.

Затича се, за да ги настигне, запровира се между хората, ала бяха изчезнали.

Проклятие! Къде отидоха по дяволите? Останал без дъх, Матю тичаше бързо и се оглеждаше във всички посоки. Забеляза руса жена със синя тениска да влиза в мотел „Сити Сентър Норт“.

Нюман задържа вратата, за да влезе първо тя, а после я последва.

Проклятие! Какво прави, дявол да го вземе? Защо отива там с него? Сигурно е опрял пистолет или нож в гърба й.

Когато най-после влезе в мотела, във фоайето нямаше никого, освен една служителка, която четеше романче.

— Извинете — извика Матю на служителката на рецепцията. — Жена и мъж току-що влязоха тук. Знаете ли къде отидоха?

Жената посочи с глава към коридора.

— Мисля, че в кафенето. Или в стаята на мъжа.

Стомахът на Матю се преобърна. Изтича по коридора към кафенето. Трима души седяха на бара и закусваха. Нямаше и следа от Миа и Норман.

Той бързо се върна във фоайето.

— Госпожо, в коя стая е настанен мъжът?

— Вие съпругът ли сте? — попита тя и любопитно го изгледа.

— Спешно е — каза той. — Жената може би е в опасност. Коя е стаята му?

— Сто и четири. Не чупете нищо! — извика след него.

Матю хукна по коридора и долепи ухо до вратата на стаята.

Тишина.

Той почука.

— Миа? Миа, там ли си?

Тишина.

Чу се трясък от чупене на стъкло.

„Това е то“ — каза си той и с ритник отвори вратата.

— Ей! Какво става там? — извика администраторката. — Казах ви да не чупите инвентара! Не ме принуждавайте да викам ченгетата!

В малката стая нямаше никого. Матю отвори някаква врата — беше дрешник. Опита да отвори другата, но или беше заключена, или някой я беше залостил.

— Миа! Миа, вътре ли си? — Никой не отговори. Сърцето му биеше до пръсване. Той извика: — Миа стой далеч от вратата, ще я разбия с ритник!

Вратата поддаде лесно. Миа се беше свила в ъгъла, предпазваше лицето си с ръце. Прозорецът бе широко отворен, стъклото беше счупено.

Норман беше избягал.

— Миа! Добре ли си? Нарани ли те? Докосна ли те онова копеле?

Тя понечи да отговори, но от устата й не излезе нито звук.

— Да се махаме от тук. — Матю й помогна да се изправи. Прегърна я през кръста, за да я подкрепи, и я изведе от малкото помещение.

— Обадих се на ченгетата — заяви администраторката, без да вдига поглед от книгата си. — Трябва да платите вратата.

— Включете я към сметката на мръсника, който е наел стаята — изсъска й Матю.

— Ъ-ъ — измънка тя. — Боб Смит. Ако това е истинското му име.

Матю не се изненада, че Норман се е регистрирал под фалшиво име. Явно имаше какво да крие и да отговаря за много неща.

— Да вземем такси — предложи.

— Хей! Трябва да изчакате ченгетата! — възкликна администраторката.

Но Матю вече беше настанил Миа в таксито. Тъкмо когато потеглиха, полицейската кола спря пред мотела.

Матю си отдъхна. Беше си върнал Миа. Само това имаше значение.

* * *

Щом Матю положи Миа на дивана в апартамента си, тя рухна, разплака се и закри лицето си с ръце.

Той клекна пред нея:

— Миа, вече си в безопасност. Всичко е наред.

— Много се уплаших. Никога не съм се страхувала толкова.

Стомахът му се сви от гняв. Проклето копеле! Само да пипне онзи подлец!

— Сега не може да ти причини зло. Това копеле никога няма да се доближи до теб, не и докато съм жив.

— Толкова се страхувах, че ще… — Тя се разрида и извърна глава. — Ако не беше дошъл навреме, не знам какво щеше да се случи.

Кръвта във вените на Матю закипя. „Успокой се заради нея — заповяда си. — Тя има нужда от теб — не от гнева ти.“

— Всичко свърши. Онзи никога повече няма да се доближи до теб, обещавам. Искам да отидем в полицейския участък да повдигнем обвинения срещу Нюман и да поискаме ограничителна заповед. Обвинение в отвличане ще го държи далеч от теб за дълго време.

— Не можах да му задам нито един въпрос — каза тя на пресекулки. — Затова се съгласих да пия кафе с него. Помислих си, че ще успея да го накарам да си признае, но преди да се усетя какво става, той ме дръпна в стаята си…

Тя се разплака, неспособна да разкаже онова, което се бе случило в онази задушна, смрадлива стая Норман не я докосна, освен когато я дръпна от прозореца, след като влезе в банята, но начинът, по който я гледаше — начинът, по който свали ризата си…

Миа притисна с длан устата си, скочи от дивана и хукна към банята. Коленичи на студените плочки пред тоалетната чиния и повърна.

— Миа, добре ли си? Да ти донеса ли вода?

— Благодаря ти — успя да прошепне тя.

Чу стъпките му да се отдалечават и се отпусна до тоалетната чиния.

„Изправи се, Миа. Стани и се стегни. Никой няма да го направи вместо теб. Последното, от което имаш нужда, е Матю Грей да те види в това състояние“ Облегна се на тоалетната чиния, изправи се и си пое дълбоко въздух. Отиде до мивката и се погледна в огледалото. Изглеждаше точно както се чувстваше — ужасно.

Наплиска лицето си със студена вода и се почувства поосвежена. Изстиска малко паста за зъби върху показалеца си и доколкото можа изми зъбите си. След това излезе от банята.

Матю седеше на канапето, на масичката пред него имаше чаша с вода и чиния със соленки.

— Добре ли си?

Тя кимна и седна.

— Много се уплаших, но вече съм по-добре. След малко ще се оправя. Шокът взе да отминава.

— Обещай, че повече няма да излизаш сама — настойчиво каза Матю. — Обещай ми.

— Би трябвало ти да правиш това, което съветваш другите. — Тя моментално съжали за думите си. Не искаше да каже точно това.

Той я погледна — в очите му се четеше вина.

Страхотно. Точно каквото искаше да внуши на един мъж — вина.

— Е, при мен нещата са малко по-различни. — Той й подаде чашата с вода.

— Така ли? И защо? Защото си мъж и следователно можеш да се грижиш за себе си ли?

— Точно така. Това не е шовинизъм, а самата истина.

Високомерието му нямаше граници.

— Искаш да кажеш, че Норман не може да те нападне с нож или да те простреля с пистолет и сериозно да пострадаш, така ли? — сопна се Миа.

Той само я изгледа.

По дяволите! Как може да е толкова безчувствена? Как можа да му напомни, че брат му го е сполетяла подобна съдба, независимо дали от ръката на Норман или от нечия друга.

— Ако имаш предвид Робърт — промърмори Матю, — да не забравяме, че е бил доста пиян, когато са…

Той замълча, а Миа се почувства като пълно нищожество.

— Матю, съжалявам, аз…

— Няма значение — прекъсна я той. — Да се върнем на темата, а? Всъщност защо не си починем няколко часа, а после да отидем у снаха ми за вечеря, ако все още искаш да дойдеш с мен.

Миа кимна:

— Признавам, че Норман се изкачи на челно място в списъка ми на заподозрените.

— В моя също — съгласи се Матю. — На път за дома на Лори ще се отбием в полицейския участък и ще подадем жалба срещу него. Тъкмо ще попитаме докъде са стигнали с тяхното разследване, макар да съм сигурен, че са го прекратили поради липса на улики.

— Не — отсече Миа. — Никаква, полиция. — Мислеше за сестра си, която се криеше някъде, съвсем сама уплашена до смърт. — Никаква полиция, Матю. Поне засега. Моля те.

Той я погледна в очите и кимна.

— Ще стигнем до дъното на тази история — настоя тя.

— Знам — разсеяно отвърна Матю.

„А след това всеки ще поеме по своя път“ — мислено довърши изречението му Миа. Знаеше, че и той си мисли същото.