Джанел Тейлър
Опасни тайни (10)

Девета глава

— Оня некадърен кучи син! Да гние в гроба дано, хич не ми пука.

Докато вдовицата Коул хулеше покойния си съпруг, Миа се опита да скрие чувствата си. Не й беше лесно.

— И без това щях да поискам развод от този мръсник — продължи Лиза Ан Коул и поднесе на Миа и Матю по чаша кафе. — Захар? — попита и се усмихна лъчезарно.

Миа изпод око погледна Матю; дори да беше шокиран колкото нея, не се издаваше.

— Получи си заслуженото. — Лиза Ан сложи бучка захар в чашата си. — Кретенът ме мамеше от години. Не мога да обясня защо не го изхвърлих още когато разбрах. — Тя поклати глава и разказа колко много бил напълнял съпругът й и колко била изненадана, че се е намерила жена, която да го хареса. — Да му бяхте видели голямото шкембе…

— Ъ-ъ, госпожо Коул… — прекъсна я Миа.

— Моля ви, казвайте ми Лиза Ан — каза жената и оправи шалчето си на точки. — Мисля да си сменя името на Лизан — само една дума. Звучи някак чуждестранно, нали? Екзотично.

Миа се поусмихна.

— Лиза… Лизан, ще ни разкажете ли за нощта, в която съпругът ви… когато загубихте съпруга си?

Вдовицата се облегна назад и отпи от кафето си. Беше на около трийсет години и привлекателна по особен начин. Красивите й сини очи бяха очертани с черна очна линия, ружът и червилото й бяха прекалено ярки. Беше слаба и кокалеста и предпочиташе десени, напомнящи животински кожи. Блузата й бе като леопардова кожа, също обувките й с висок ток.

Тя остави чашата си на масата и оправи грима си.

— В онази февруарска вечер полицаите дойдоха към девет часа. Накараха ме да седна и ми съобщиха, че са намерили Джими мъртъв на паркинга на някакъв бар в центъра.

— Спомняте ли си подробности, свързани с убийството, които полицаите са споделили с вас? — обади се Матю.

Вдовицата се приведе и кокетно му се усмихна. Миа забели очи. От първия момент вдовицата не спираше да се сваля на Матю. Насочи цялото си внимание към него: Искаш ли чаша кафе, Мат? Нямаш нищо против да те наричам Мат, нали, миличък? Матю звучи много официално. Майката на съпруга ми винаги му викаше Джеймс, но още щом се запознахме започнах да го наричам Джими. Искаш ли парче плодов кейк, Мати? Бисквити? Току-що ги купих от магазина, никой не предлага по-хубави бисквити от „Ентеман“. Изкиска се. Заопипва гердана си. Облиза устните си.

Не че Миа не я разбираше. Матю бе красив мъж. Всъщност, изключително красив.

Ревнуваше ли го? От какво? От друга жена, която пърхаше като пеперуда около него? Та това беше абсурдно!

— Нямаше кой знае какви подробности — отвърна Лиза Ан. — Джими излязъл от бара, един от любимите му, и го нападнали. Ударили го няколко пъти по главата с тежък предмет, най-вероятно гаечен ключ. Горкият Джими. Ченгетата казаха, че вероятно да не е разбрал какво му се е случило. — Лицето й за миг засия. — Хей, това е почти смешно, нали?

Изведнъж на Миа й домъчня за Лиза Ан Коул. Жената умело се преструваше.

— Лизан — каза Матю, — спомняш ли си дали съпругът ти е бил ограбен?

— Не, дадоха ми всичко, което е било в портфейла му. Имаше шейсет долара и няколко кредитни карти. Евтиният му часовник, който никой не би взел, венчалната халка, която не струваше кой знае колко, но все пак е от четиринайсеткаратово злато.

— Лизан, благодарим, че ни отдели от времето си — каза Матю.

Вдовицата се усмихна и отново се приведе, сякаш предлагаше на Матю да надникне в деколтето й.

— Разбира се, сладурче. Съжалявам за брат ти.

Матю стана, Миа също се изправи и й подаде ръка:

— Да, много благодарим, Лизан.

Вдовицата стисна дланта й и изпрати гостите до вратата.

— О, знаете ли какво винаги ме е озадачавало относно онази нощ? — попита изведнъж.

— Какво? — погледна я Матю.

— Халката му — отвърна Лизан. Бръкна в пазвата си и извади златна халка, окачена на дълга верижка на врата й. — Джими никога не носеше халката си. От години насам. Винаги я държеше в портфейла си. В началото, когато се оженихме, му се сърдех заради това, после се уморих да викам, без да има никакъв с резултат.

Миа погледна Матю. Личеше си, че и той с нетърпение чака да чуе какво още ще каже вдовицата.

— Полицаите казаха, че когато са го убили, е бил с нея. Била е на пръста на лявата му ръка. Не е ли е интересно?

— Да, много — съгласи се Матю. — Много интересно.

Лиза Ан се замисли.

— Никога не я слагаше, но тогава е била на пръста му.

— Според мен това означава, че я е носил по-често, отколкото си мислиш — предложи някакво обяснение Миа. — Когато е бил далеч от дома и когато си му липсвала.

По лицето на вдовицата се появи плаха усмивка.

— Наистина ли мислиш така? Хубаво е, нали?

— Да — отвърна Миа. — Хубаво е.

Двамата с Матю си тръгнаха, Лиза Ан Коул ги изпрати. Изглеждаше замислена и удивена.

* * *

— Той беше съпруг — мечта за всяка жена — каза Ашли Дейвидсън, като леко докосваше очите си със салфетка. — Толкова мил, толкова предан. И такъв добър баща на двете си малки момиченца.

Матю не беше сигурен дали един мъж може да бъде хем прекрасен баща, хем да изневерява на съпругата си, но прилагателното „предан“ не бе подходящо за Рей Дейвидсън. Снимките на Дейвидсън и Марго бяха най-интимни, най-показателни. Бяха заснети на паркинга на „Гуд Таймс“, известен бар в центъра на града. Дейвидсън и Марго се целуваха страстно, той опипваше задните й части. На друга снимка се виждаше как Дейвидсън е пъхнал езика си в устата на Марго. Марго се усмихваше.

Не беше усмивка на актриса на сцената, а на жена, която изпитва удоволствие, наслаждава се. Матю бе отвратен. Миа не каза нищо, само извърна глава и затвори очи.

Тя бе предана на Марго; Рей Дейвидсън беше предан на съпругата си.

Поне така смятаха и двамата. „Колко е лесно да заблудиш хората около себе си“ — помисли си Матю. Стомахът му се свиваше, като гледаше как госпожа Дейвидсън искрено плаче и скърби за съпруга си, починал през март.

— Госпожо Дейвидсън, искрено съжаляваме за загубата ви. — Миа се приведе и хвана ръцете на жената.

— Съжаляваме, че ви се натрапихме. Не искахме да засилваме мъката ви. — Миа се изправи, Матю също скочи от мястото си.

— О, не — възрази Ашли. — Моля ви, останете. Да, все още скърбя за Рей. Никога няма да го прежаля. Но ми олеква, когато говоря за него. След първите няколко седмици хората престанаха да идват, да ме питат как съм. Предполагам, че не са знаели какво да ми кажат.

Миа кимна и отново седна. Матю направи същото.

— Знам. Помня, че стана така, когато родителите ми починаха — каза Миа. — Точно когато шокът отмина и най-много се нуждаех от подкрепа, никой не ми помогна.

— Да, да! Точно така е и с мен — възкликна госпожа Дейвидсън.

— Защо не ни разкажете за брака си, госпожо Дейвидсън? — подхвърли Миа. — Изглежда, с Рей сте били много щастливи.

Ашли се усмихна.

— О, да. Бяхме щастливи. Рей постоянно пътуваше — беше търговски пътник, но когато си беше у дома беше изцяло отдаден на семейството си.

Стомахът на Матю се обърна.

— Ще ми се и семейният живот на родителите ми да беше толкова прекрасен — промълви. — Когато бях дете, у дома непрекъснато имаше скандали. Родителите ми взаимно се нападаха, бяха като куче и котка.

— Ужасно! — поклати глава вдовицата. — С Рей почти не се карахме. Приятелите ни смятаха, че съм твърде снизходителна към него, но исках да е щастлив.

— Снизходителна ли? — повтори Миа. — За какво?

Госпожа Дейвидсън се размърда на стола си.

— Задето излизаше в събота вечер. С приятелите му от клуба по боулинг, и се отбиваха в някой бар в събота вечер, след като приключеха играта. Е, не ми беше приятно, понеже и без това често отсъстваше от къщи. Но винаги прекарваше неделите с мен и момичетата.

Миа се усмихна топло:

— От колко време сте женени?

— От седемнайсет години. Оженихме се, когато и двамата бяхме на деветнайсет.

— Прекрасен пръстен имате — отбеляза Миа. — Венчална халка ли е?

На Матю му се прииска да я целуне. Разговорът протичаше идеално. Тя го водеше в правилната посока.

— Да — отвърна Ашли и протегна ръка, за да може Миа да го разгледа. — Рей ми го направи по поръчка. Купи халките ни и когато се оженихме, си дадохме клетва, че никога няма да ги свалим.

— Обзалагам се, че и двамата сте спазили обета, нали? — попита Матю.

Очите на вдовицата се напълниха със сълзи:

— Знаете ли какво? Когато полицията намерила Рей на онзи паркинг, бил обран до шушка. Но крадците не взели халката. Беше от двайсет и четири каратово злато и с един диамант.

Матю погледна Миа.

— Според мен е умолявал убиеца си да вземе всичко, но да остави халката — продължи Ашли. — Така или иначе, халката била на пръста му. Това ми даде малко утеха.

„Защото си го убила ли? — запита се Матю. — Защото си знаела, че те мами, получила си доказателства за това, убила си го и си направила така, че да се срещне със Създателя си с халка на пръста?“

— Как се справят дъщерите ви? — попита Миа.

— С всеки ден стават все по-силни. Но той ужасно им липсва.

— Значи полицията не е намерила никакви улики? — обади се Матю. — Нищо?

Ашли поклати глава.

— Според тях той се е озовал на неподходящо място в неподходящ момент. Рей се обличаше много добре, обичаше скъпите дрехи, затова полицията смята, че е изглеждал подходящ обект за грабеж. Един изстрел и съпругът ми вече го нямаше.

Миа поклати глава.

— Толкова съжалявам.

Матю се изправи.

— Отнехме ви прекалено много време, госпожо Дейвидсън. Много ви благодарим, че се съгласихте да разговаряте с нас.

Вдовицата кимна:

— Съмнявам се, че полицаите ще хванат убиеца на Рей. Надявам се вие да имате повече късмет.

— Благодаря — отвърна Матю. — Най-важното за мене е да заловя убиеца на брат си, но май смъртта, му ще остане неразкрита.

— Госпожо Дейвидсън, правихте ли ваше собствено разследване? — попита Миа. — Опитвала ли сте се да откриете улики?

— О, за Бога, не! Оставих тази работа на полицията. Трябваше да се грижа за двете си дъщери. А и не знаех откъде да започна.

* * *

Тереза Хийли не бе любезна и общителна като Лиза Ан Коул и Ашли Дейвидсън.

— За какво, по дяволите, идвате да ме безпокоите? — сопна се тя иззад мрежестата врата.

Миа хвърли поглед на Матю, който стоеше до нея на стъпалата на двуфамилната къща.

— Съжаляваме, че ви се натрапваме, госпожо Хийли, но…

Вдовицата свъси вежди.

— Не се казвам така. Никога не съм си сменяла името на Хийли.

— Госпожо…? — попита Матю.

— Не ви влиза в работата как се казвам — озъби се тя. — Вижте какво, нямам представа какво общо има смъртта на брат ви с тази на моя съпруг.

— Ние също — отвърна Миа, надявайки се жената да не тресне вратата под носа им. — Решихме, че ако проучим други неразкрити убийства, извършени в района, може да открием сходство. Нещо, което да ни помогне да разберем кой е убил брата на Матю.

— Вашият брат не ме интересува — каза жената. — Нито пък кой е убил Карл.

Миа се опита да се сдържи и да не зяпне от учудване.

— Мога ли да попитам защо?

— Много хора му имаха зъб — отговори Тереза. — Той играеше комар, покер, залагаше на коне. Дължеше пари. Чудя се дали този, който го е убил, няма да ме преследва, за да му върна парите.

— Имате ли такива опасения? — попита Матю.

— Наех тази дупка — каза жената. — И получавам минимална заплата във вагон — ресторанта, където съм сервитьорка. В сметката ми има четирийсет и шест долара. Всеки, който иска пари от мен, ще остане разочарован.

— Значи съпругът ви не ви е оставил застрахователна полица — намеси се Миа.

Жената се засмя:

— Тая скръндза ли? Изпи премията от застраховката си, а всичко останало пропиляваше на комар. Дори халката си загуби при игра на покер. Опита се да открадне моята, за да заложи и нея, но му избих тази глупост от главата.

Матю и Миа се спогледаха.

— Значи не е имал халка?

— Винаги носеше евтина имитация. Каза, че ако някой го притесни, щял да моли за пощада, като каже, че има бременна жена и деца.

Миа пребледня.

— Била сте бременна, когато са го убили ли?

Тереза се изкиска:

— Той измисли тази история, смятайки, че лихварите и букмейкърите ще го пощадят, ако си мислят, че жена му е бременна. Убиецът му не си е направил труда да вземе евтината халка. Ченгетата ми я върнаха. Хвърлих я в реката заедно с праха му. Както и да е.

„Както и да е“ — помисли си Матю. Искаше му се да блъсне вратата и хубавичко да разтърси жената, за да й дойде умът в главата и да стане малко по-любезна.

— Госпожо… Тереза — започна Миа, — в докладите и статиите за смъртта на съпруга ви се казва, че са му откраднали портфейла на някаква уличка в центъра. Вярно ли е?

— Да, така казаха. Било обир. Намерили са Карл на уличката, на която се намира любимата му кръчма. Според мен на убиеца му е писнало Карл да харчи пари за алкохол, вместо да си връща дълговете.

— Не е ли странно — обади се Матю, — че убиецът е откраднал портфейла, а е оставил халката?

— Не смятам, че е странно — отговори Тереза. — По всяка вероятност убиецът е някой собственик на агенция за залози, който може да различи имитацията на златен пръстен от истински. Сигурно е взел портфейла, за да не може полицията да идентифицира Карл и да стигне до враговете му.

— Как са го идентифицирали тогава? — попита Миа, без да е напълно сигурна, че иска да чуе отговора.

— По татуировката на задника, която си направи преди години в пияно състояние. Инициалите на малкото му име и фамилията.

— И… — понечи да каже Матю.

— Вижте, трябва да отивам на работа — прекъсна го тя и затвори вратата.

Миа и Матю се спогледаха.

— В главата ми е пълна каша — промърмори Миа.

Матю тежко въздъхна:

— И в моята. Да се махаме оттук. Бях се зарекъл да не се женя, а сега три пъти потвърждавам клетвата.

Миа го изгледа:

— Матю, само защото…

Той се обърна и заслиза по стъпалата.

— Не се опитвай да ме разубедиш — подхвърли.

Шегуваше ли се?

— Когато бях разстроена от нахалството на Норман, и аз мислех като теб. Но не бива да си такъв циник.

— Това е различно — процеди през зъби той.

Миа го последва до колата.

— Защо? Защото става дума за теб ли? — попита.

— Да, точно заради това? — сопна се Матю, после смекчи тона: — Искаш ли да сготвя нещо свястно за вечеря, да седнем и да обсъдим това, което научихме днес. Ще си почина един-два часа, после ще напазарувам в супермаркета. Какво ще кажеш?

— Страхотно — отвърна Миа и седна на предната седалка.

Просто страхотно. Облегна се на плюшената тапицерия и затвори очи. Но лицата на трите вдовици изникнаха пред очите й — сълзите на първата, гордостта на втората и горчивината на третата.

Запита се какво ли ще научат от Лори Грей. Ако Матю въобще позволеше да я разпитат. Интересно. За човек, който не вярваше в брака, той явно уважаваше светостта на брака на Лори Грей — дори и да е бил лъжа.

Матю Грей беше особен човек. Толкова много неща у него я плашеха, но я и интригуваха.

„Я стига! Току-що го чу да казва, че никога няма да се ожени.“ Миа се запита дали иска да се забърква с мъж, който няма намерение да се обвързва сериозно.

„Вече си се забъркала — прошепна в главата й едно гласче, — и то сериозно.“

* * *

Когато Матю отключи вратата на апартамента си и захвърли обувките си, беше почти шест часът вечерта. Миа беше отишла до апартамента на сестра си да разопакова багажа си и да провери телефонния секретар. Трябваше да дойде у Матю в шест и половина за вечеря.

Която той приготвяше в момента. Нямаше да е кой знае какво, две пържоли, пържени картофи и маруля от близкия супермаркет и на път за вкъщи се сети, че е забравил да купи салата, затова се върна. После пак се върна за бутилка вино.

Малко се престараваше с тази вечеря.

Но след случилото се с Миа тази сутрин и преживяванията следобеда, тя имаше нужда от домашно приготвена вечеря — той също.

Докато слагаше картофите във фурната, се замисли за Лиза Ли Коул, Ашли Дейвидсън и Тереза Хийли. Едната отчаяно се нуждаеше да научи, че съпругът й я е обичал, другата бе съсипана от загубата на мъжа си, а на третата хич не й пукаше.

Но сълзите не означаваха невинност, както и хулите на госпожа Коул и на Тереза относно съпрузите им, не означаваха, че са виновни. И трите не им предоставиха кой знае колко повече информация от това, което вече знаеха от статиите и некролозите — освен интересната подробност за халките.

И тримата убити са носели халките си, въпреки че двама са били ограбени до шушка.

Матю разсъждаваше по тези въпроси, докато готвеше. Ако полицаите се бяха запитали защо на две жертви на убийства и обири е взето всичко, освен халките, със сигурност показанията на Тереза Хийли щяха да им помогнат донякъде да разрешат загадката.

Той поклати глава. Може да нямаше връзка. Може би халките не означаваха нищо. Съпругът на Лиза Ан Коул никога не е носел халката си, но е била на пръста му, когато са го намерили. А Дейвидсън и Хийли, на които са взели портфейла, часовника и всичко останало, също са били с венчалните си пръстени.

По дяволите! Какво означаваше това?

На вратата се позвъни и Матю беше благодарен, че идването на Миа го откъсна от мислите му. Уморил се беше да си задава въпроси, на които нямаше отговори.

Тя беше невероятно красива. Носеше широки копринени черни панталони, блузка с копчета на гърба и сандали с ниско токче.

Не можеше да откъсне очи от нея. Изведнъж забрави имената и на трите вдовици и това защо смята, че халките имат нещо общо със случая.

Тя ухаеше деликатно на парфюм. И зелена ябълка. И сапун.

„Кажи нещо, идиот такъв“ — упрекна се той.

— Искаш ли вино? — попита я и грабна бутилката.

— Благодаря ти — отвърна тя. — С удоволствие бих пийнала една чаша.

Матю извади корковата тапа и наля две чаши. Подаде едната на нея и вдигна своята.

— Тост?

Миа наклони глава и зачака. Той нямаше идея какво да каже.

— За… съвместната ни работа — изрече най-накрая.

— Въпреки че нямам нищо против поне за малко да забравим за случая. Опитах се да се поотпусна, но не успях, вдовиците не ми излизат от ума.

— Аз също — призна тя. — Добре тогава, за съвместната ни работа — повтори с усмивка — и за това да се поотпуснем поне за половин час.

— Наздраве.

— Мирише много хубаво — добави тя. — М-м-м, пържола ли е? И печени картофи?

— И аспержи.

Задоволството, изписано на лицето й, го зарадва — не съжаляваше нито за миг, че два пъти се е връщал до супермаркета.

— Бившият ми съпруг никога не е готвил през живота си — засмя се тя. — Дори овесената каша за закуска не си сипваше сам.

Матю не си спомняше досега да е чувал Миа да се смее. Звънливият й смях беше прекрасен. Радваше се, че тя се чувства добре и се смее, че говори за брака си.

— Трябваше или да се науча да готвя някои съвсем елементарни гозби, или да харча цяло състояние за храна от ресторанти — обясни той. — Освен това много е приятно да готвиш за другиго.

Тя го погледна, после сведе очи — пак се беше засрамила. Матю се поусмихна.

— Седни. Няма с какво да ми помогнеш, освен да красиш трапезата с присъствието си — каза й.

Миа лъчезарно се усмихна. Седна и разгъна салфетката върху коленете си. След минути Матю бе сервирал вечерята и седеше до нея.

— Благодаря ти. — Светлокафявите й очи искряха.

— Всичко изглежда прекрасно.

— Да, така е — съгласи се той, неспособен да откъсне поглед от нея.

— М-м-м… — промърмори тя още при първата хапка от пържолата. — Много е вкусно!

Матю се усмихна, отново се чукнаха и отпиха от виното. Заговориха за Бейуотър и за околните градчета, които бяха посетили днес. Нищо прекалено лично, което да го накара да загуби апетит.

След вечерята Матю занесе виното и чашите в хола и сложи на масичката фруктиера с плодове и купички с лимонов сладолед.

— Впечатлена съм, господин Грей — каза Миа. — Лимонов сладолед и всичко останало.

Той седна до нея на канапето.

— Нещо ми подсказа, че ще ти хареса.

— Харесва ми — усмихна се тя. — Ароматът на лимон е любимият ми.

Матю се чувстваше толкова добре, че се запита дали усмивката на лицето му не е глупавата.

— Цял ден си мисля нещо. — Миа отпи от виното. — И Дейвидсън, и Хийли са били ограбени, но не са им взели халките. Защо?

— И аз все това се питам. — Матю прокара пръсти през косата си. — Още повече, че халката на Дейвидсън е била златна, украсена с диамант.

— Мисля, че разбирам защо убиецът е оставил халката на Хийли — каза Миа.

Матю кимна.

— А Джеймс Коул никога не е носил халката си, но когато са го намерили мъртъв, тя е била на пръста му.

Миа си взе от сладоледа и промълви:

— В главата ми отново е пълна каша.

— Да повторим още веднъж. — Матю се приведе.

— Вчера разбрахме, че единственото, което свързва четиримата мъже, е фактът, че са били женени, били са снимани в компрометиращи пози с Марго в барове. — Той сложи парче ягода в устата си. — Сега научаваме, че единият, който не би трябвало да е с халката си, я е носил, когато са го открили мъртъв, и че на двамата ограбени не са взели халките. Халките са изключително важни, но не разбирам защо.

— Според мен те са улика срещу вдовиците. Ти какво мислиш? — попита Миа. — Човекът, който е наел Марго, е искал да види дали тези мъже ще изневерят. Всички са го направили. И въпреки че двама са били ограбени, и четиримата са носели халките си. Сякаш убиецът е искал да отдаде дължимото на брака.

Матю я изгледа:

— Права си. Има нещо гнило.

— Все още не разбирам защо някоя от вдовиците ще наема Марго да съблазнява и другите съпрузи — Миа пак се облегна на канапето. — Защо на Лиза Ан Коул ще й пука дали съпругът на Тереза Дейвидсън й изневерява? Вдовиците дори не се познават.

Това бе самата истина. Матю попита всяка жена дали е чувала за другите и те отрекоха. Той внимателно наблюдаваше реакциите им, но и трите не трепнаха.

Имаше чувството, че нито една от тях няма нищо общо със смъртта на съпруга си или съпрузите на другите две жени. Знаеше без капка съмнение, че Лори Грей е невинна. Не беше сигурен за Норман Нюман, но историята с халките, изглежда, не сочеше към него.

— Ами Робърт? — обади се Миа. — Той е бил е халката си, когато са го намерили, нали?

— Да, но нищо не показва, че…

— Какво? — попита Миа.

— Чакай малко! — възкликна Матю. — Чакай малко. Когато се натъкнах на Робърт и Марго в „Чимлис“ и го издърпах до джубокса, той не носеше халката си. Забелязах го. Това беше една от причините толкова да му се ядосам.

— Но я носеше, когато го намериха на паркинга, така ли? — попита Миа.

— Да, видях я на ръката му, когато го идентифицирах в моргата.

— Излиза, че две от жертвите не са носели халките си, преди да ги убият, но когато са ги намерили, са били с тях — каза Миа.

— Какво става, по дяволите? — извика Матю. — Какво общо имат халките? Кой е убил тези мъже?

— И коя ще е жертвата на убиеца на десети юли в „Макдугалс“? — прошепна Миа, клатейки глава.

Той я погледна:

— Нищичко не схващам.

— Май трябва да отидем в полицията, Матю. Имаме основателна причина да вярваме, че след две седмици някой ще е в смъртна опасност. Трябва да съобщи на полицията това, което знаем.

— И да рискуваме да замесим и сестра ти ли? — Той вдигна вежди.

Миа въздъхна:

— Знам, че Марго е невинна. Знам също, че можем да спасим един човешки живот, като се обърнем към ченгетата…

— Да продължим нататък — прекъсна я Матю. — Имаме още две седмици, преди да се тревожим за следващата жертва на психопата. Две седмици да разкрием убиеца, преди той или тя да направи следващия си удар.

Миа кимна и сложи на масата почти недокоснатата купа сладолед. Явно апетитът й, както и този на Матю, се бе изпарил.

— А тази вечер трябва да проследим един от нашите заподозрени — промълви Матю — не можеше да забрави онзи нещастник Норман Нюман.

Миа отново въздъхна.