Линда Барлоу
Ревност (40)

Четиридесет и първа глава

Флетчър изчака Сам Броуди при амвона. Обичаше амвона. Осигуряваше му цялостен поглед върху вътрешността на катедралата.

Тази вечер навсякъде виждаше сенки. Светлината на запалените свещи не проникваше до най-отдалечените кътчета на храма. Там, където един ден щяха да седят богомолците, сега се стелеше тъмнина.

Обърна се да погледне отново за миг жертвеника. За миг, за толкова кратък миг, просна Ани върху него. Велик момент, но прекалено къс. Защо, по дяволите, не се сети да завърже ръцете й, а и краката, за да не го рита. Следващият път няма да допусне грешка.

Очите все още го боляха. Вече виждаше сравнително добре. Не успя да го ослепи. Нищо не спечели, само увеличи тормоза, който й предстои да изпита.

Ясно е, ще трябва да я убие. След като го мрази, ще умре. Смяташе, че тялото и духът й му принадлежат, готови да ги овладее, но тя ги бе предложила на друг. След като не е негова, защо да й позволи да живее?

 

 

— Знаех, че никой няма да ми повярва — уверяваше Вико.

Четиримата седяха сгушени в закътано местенце под северната част на сградата. Таванът, който всъщност представляваше пода на катедралата тук бе по-висок.

Не беше студено, защото отоплителна тръба минаваше по стената. Вико бе покрил пръстения под с изолационен материал, намерен някъде по строежа. Отгоре бе постлал одеяла. Забелязваха се няколко фенера с батерии, доставени очевидно от Паулина. Имаше няколко бутилки вода и храна в тенекиена кутия, за да се запази от плъховете.

Паулина лежеше върху купчина дюшеци и одеяла — това беше леглото на младата двойка. Тя изглеждаше спокойна и щастлива, независимо от премеждията. Ръката й постоянно галеше рамото на Вико.

— Сам Броуди е големият шеф, архитектът. Вуйчо ме учеше, че един строеж е като кораб в океана — строителите и занаятчиите са моряците, но архитектът е капитан на кораба.

„Прав е — помисли си Ани. — На Сам подобна метафора щеше да се хареса.“

— Кой щеше да ми повярва, след като чуе историята ми? — продължаваше момчето. — Уволнен от строежа, бяга от властите… А господин Броуди е уважаван човек. Всички, които работят на строежа, го харесват. Ако посочех някой друг, можеше и да ми обърнат внимание, но не и, ако това беше Сам Броуди. Той е като Бог.

— Но именно Сам си видял онази вечер, така ли? — попита Матю.

Вико кимна.

— Беше господин Броуди. Сигурен съм. Влезе в катедралата и тръгна право към скелето. Наблюдавах го скришом и видях всичко. Покачи се, държеше гаечен ключ и човъркаше нещо по една от сглобките. Разбира се и през ум не ми мина, че прави нещо нередно. Предположих, че някой се е оплакал за нещо разхлабило се и той го затяга. Единствено се учудих, защо самият шеф се занимава лично с поправката, а не изпрати някой от работниците.

— И после какво стана?

— Нищо. Слезе долу. Хрумна ми, че не е могъл да заспи. Хората правят странни работи, когато ги хване безсъницата. Той обаче не си тръгна. Започна да се оглежда наоколо, сякаш търси нещо. После се насочи право към мястото, където се криех. Спуснах се надолу по стълбите, защото реших, че отива в мазето да вземе инструмент или нещо друго. Не го чух обаче да слиза и отново се качих горе. Заварих го клекнал, скрит в нишата, където бях преди малко.

— Подобно на теб е намерил добро място за наблюдение — отбеляза Матю.

— Да. Стори ми се странно, но продължавах да не свързвам нещата. Въобще не бях наясно какво шибано, извинете, дяволско нещо става. Забелязах ръкавиците на ръцете му, но глупаво предположих, че просто не иска да се изцапа.

Ани и Матю се спогледаха. Сам е бил с ръкавици, за да е сигурен, че по скелето ще се открият отпечатъците на всички други, но не и неговите.

— Той чакаше и аз чаках — подхвана отново Вико. — Единствено исках да си иде и да не ме намери.

— И тогава какво стана?

— Известно време — нищо. Започнах да се отегчавам. Но забелязах, че е нащрек. Целият някак се бе напрегнал. Обзе ме лошо предчувствие, но все още нямах представа защо. Той наблюдаваше нещо, което става в катедралата, но аз не виждах какво. Само да знаех какво е намислил! — простена високо Вико. — Ако си бях дал сметка кое време е и че вуйчо скоро ще се появи на работа… Но тук долу е тъмно, бях уморен и нямах представа за времето. А и нали той е архитектът? Каква полза ще има от смъртта на занаятчия като вуйчо? — Направи пауза и Ани видя как по челото му се стича пот. — Не се досетих за нищо, докато не чух писъка. — Момчето потрепери. — Ужасен писък и после удар. Не знаех кой е извикал… Стоях и гледах Броуди, а той изчака няколко секунди докато писъкът заглъхна. Само няколко секунди. Сякаш се страхуваше, че някой ще чуе и ще дотича. Отвори вратата и се измъкна. Усетих, че треперя. Промъкнах се до мястото, където се бе укрил и погледнах… — Отново замлъкна. Покри лицето си с ръце. — Броуди бе хвърлил само бегъл поглед, сякаш да се увери, че жертвата му е мъртва. След това моментално се изниза.

— А ти?

— Промъкнах се до скелето. Видях кой е мъртвият. Огледах как се е сринало скелето и едва тогава схванах. Броуди бе убил вуйчо, и то съзнателно. Именно тогава разбрах, че трябва да го убия… Вендета — пророни той, а очите му бяха ледени.

— Най-добре е да оставиш полицията да се справи, Вико — обади се Паулина за пръв път. — Тук не е Сицилия. Ако убиеш Броуди, ще отидеш в затвора до края на живота си.

— Освен това — включи се и Матю мрачно, — познавам го преди теб. Аз ще се разправя със Сам Броуди.

 

 

— Къде са? — попита Броуди.

Флетчър го наблюдаваше как се движи по централната алея на катедралата с мощен фенер в ръка. Все още стоеше на амвона и оглеждаше въображаемото паство.

— Още ли са в криптата? Провери ли? Лошо ли са наранени?

Флетчър продължаваше да се взира в него.

— Джак, добре ли си, човече?

— Всичко е наред — успя да отвърне той. — Нали Вико ти трябва? Взимай го и изчезвай.

Флетчър искаше да е сам. Сам с Ани.

— Дай първо да видим кого си заключил в криптата, Джак, става ли?

Броуди заобиколи олтара, спусна се по стъпалата към криптата. Флетчър го следваше бавно. Изпитваше чувството сякаш плава по мраморния под…

Докато сочеше към кукичката с ключа за криптата, му се струваше, че е в топъл приятен сън. Сънят малко се замъгли, когато видя Сам да вади пистолет от джоба. Държеше го сякаш знае как се използва. Флетчър не бе очаквал подобно нещо от този златокос мъж.

„Може би приказките на Ани са верни? Може би Броуди лъже?“

Сам бавно отключи вратата и я отвори. Насочи лъча на фенера в криптата, показалецът му бе върху спусъка…

Изведнъж Броуди се обърна и този път светлината и дулото бяха насочени към Флетчър.

— Криптата е празна. Каква проклета игра играеш?

— Не-е–е-е… — извика Флетчър и без да обръща внимание на пистолета, се втурна в кръглото помещение. Насочи фенера си наляво-надясно, нагоре-надолу. Строителните отпадъци бяха там, но от затворниците нямаше и следа.