Линда Барлоу
Ревност (33)

Тридесет и трета глава

Следващата вечер Матю звънна на Ани от летището и попита дали може да намине.

— Не искам да се връщам вкъщи. Госпожа Робъртс твърди, че наоколо гъмжи от ченгета.

Защо ли, помисли си Ани. Дали Сам все пак не е отишъл в полицията да съобщи, че е бил свидетел как Франческа и Джузепе се прегръщат? Не, не би постъпил така.

„Не се тревожи. Матю винаги може да разчита на мен.“ Надяваше се да е така. Господи, надяваше се Сам да продължи да е такъв добър приятел, за какъвто го смяташе Матю.

В очакване на Матю умът й не преставаше трескаво да работи. Днес прекара напрегнат ден на строежа. Ужасяваше се от всеки контакт с Джак Флетчър. Изглеждаше й мрачен и заплашителен докато я следеше навсякъде с поглед. Беше убедена, че нещо не е наред с него. Ех, да имаше малко повече време да претърси фургона му! Но след като се измъкна на косъм снощи се съмняваше дали ще опита отново.

Но колкото повече мислеше, толкова по-малко си представяше Флетчър зад пъклен конспиративен план, свързан със съзнателни грешки около проекта на катедралата. Да участва в подобен заговор — да, но да го измисли и осъществи — не.

Не по-малко я тревожеше спомена за последната й среща със Сам. Когато я свари да разглежда чертежите, тя изпита страх. Или разюзданото й въображение си правеше лоша шега?

Няколко пъти си припомни думите на Дарси за потайния нрав на Сам. Преди Дарси да го спомене, Ани никога не бе мислила за Сам като за загадъчен. Но приятелката й бе права — никой не знаеше особено много за Сам, независимо от добродушния му прям маниер.

Хрумна й, че вместо да успее да надникне в душата на Сам, гледа към лъскава огледална повърхност, която отразява онова, което очаква да види. Не успяваше да проникне под повърхността.

Дали наистина е сварил Джузепе и Франческа да се прегръщат? Защо се съмнява в думите му? Нима Сам, подобно на останалите, които смята, че познава и им има доверие, е попаднал в списъка й на хора-на-които-да-не-вярвам?

Странно, но напълно и безрезервно в момента вярваше само на Матю. На обвинения в убийство, за когото повече от половината град смяташе, че с подкупи е успял да избегне газовата камера, единствено можеше да се довери.

— Господи, колко ми липсваше, Ани — възкликна той още на прага.

Притегли я в обятията си и жадно я целуна, сякаш устните й му носеха спасение.

Трябваше да направи нещо, за да му помогне. Не успя да спаси Чарли. По дяволите, няма да стои със скръстени ръце и да наблюдава как мъж, когото обича, страда несправедливо.

— Приготвила съм вечеря — прошепна тя.

— Ще почака — отвърна той.

 

 

Още не бяха стигнали до вечерята, когато телефонът до леглото на Ани иззвъня. Оказа се Барбара Рей.

— Трябва да дойдеш незабавно — съобщи тя с тих, но твърд глас. — Матю случайно да е при теб?

— Да.

— Доведи и него.

— Барбара Рей, какво става?

— При мен има един човек. Иска да поговори с теб.

— Вико?

— Паулина. Сама е. Не знам колко време ще остане, затова побързай.

Барбара Рей ги посрещна на задния вход на Младежкия център. Широкото й, мило лице изглеждаше угрижено. Между очите й имаше бръчка, а характерната й, ласкава усмивка, отсъстваше.

— Елате — подкани тя и ги поведе по тъмен коридор към мазето. — Престраши се да дойде при мен и сякаш успях да я убедя да разговаря с вас. Повиках лекар да я прегледа. Кървеше, но сега е добре. Беше ужасена, че ще загуби детето, но тревогата е била напразна.

— А Вико? — попита Матю.

Барбара Рей поклати глава:

— Все така отказва да съобщи къде е.

Завариха момичето в малка неугледна стая в мазето. Лежеше върху тесен нар, покрита с одеяла. Краката й бяха повдигнати, за да се предотврати евентуално ново кървене. Изящното й лице бе по-бледо от последната й среща с Ани, но огромните й очи излъчваха жизненост.

Ани и Барбара Рей се приближиха към нея, Матю остана облегнат върху рамката на вратата.

Щом видя Ани, Паулина се разплака. Ани приседна на леглото и я прегърна. Момичето се вкопчи в нея и продължи да ридае.

— Всичко е наред, всичко е наред — утешаваше я Ани.

— Исках да дойда при вас, но се страхувах.

— Сега всичко е наред. Нормално е да се страхуваш. — Подържа я още малко, макар да долови известно нетърпение в погледа на Матю. Когато момичето се поуспокои, продължи: — Паулина, търсят те. Теб и Вико. Много хора, включително и от полицията.

— И убиецът ли? — прошепна Паулина.

Ани стрелна Матю с поглед. Той слушаше внимателно.

— Двамата с него бяхте в катедралата, когато Джузепе умря, нали?

Паулина кимна.

— Там ни беше мястото за срещи. — Погледна гузно към Барбара Рей, която се бе отдръпнала в сянката. — Знам, че е нередно, но нямаше къде да отидем.

— Няма страшно — успокои я Ани нежно. — Всеки се нуждае от място за срещи.

— Самата аз не видях какво се случи, но Вико видя. Отказва обаче да ми каже. Било мъжка работа и жени не бивало да се месят. — Направи безпомощен жест. — Такъв му е характерът. Много е смел, но всъщност по душа е още момче. Не мисля, че ще се справи сам с този убиец.

— Какво точно стана в онази нощ, Паулина?

— Както обикновено отидохме в катедралата и останахме до рано сутринта, защото Вико знаеше, че вуйчо му ще пристигне пръв. Винаги пристигаше пръв и всички го знаеха.

Дисциплината в поведението на Джузепе очевидно е спомогнала за смъртта му. Убиецът е бил наясно кога и къде да го открие.

— Вико се нуждаеше от пари. Искаше да абортирам и единствено вуйчо си можеше да помоли.

Ани знаеше, че вече е било късно за аборт, но не я прекъсна.

— И какво?

— Чухме някой да идва. Вико реши, че е вуйчо му, но не искаше той да ме види и ме накара да се скрия в стаичката до олтара. Не видях какво стана. Вико отиде да поговори с Джузепе. Върна се, прошепна, че не бил вуйчо му и отново изчезна. Когато отново дойде, беше като луд.

— Луд ли? Какво искаш да кажеш?

Момичето трепереше от напрежението да си припомня неприятната сцена.

— Плачеше. Никога не е плакал. И беше нервен. Мислех, че ще ме удари — толкова беше ядосан. Съобщи ми, че Джузепе е мъртъв.

— Искаш да кажеш, че си била в стаичката и си го видяла отново едва след като вуйчо му е бил мъртъв? — обади се Матю.

— Точно така.

Ани го погледна. Знаеше какво се върти в главата му. Ако Паулина не е видяла нищо, как да са сигурни, че Вико не е убиецът?

— Дойде отново в катедралата следващата вечер — напомни Ани. — Защо?

Паулина изглеждаше объркана. После бавно пророни:

— Бях изплашена, а и трябваше да мисля за бебето. Не мразех полицията, така както Вико ги мрази. Мислех да говоря с тях, дори да им кажа, че аз, а не Вико, съм била в катедралата, така че поне да са наясно с част от нещата, които станаха. Знаех, че ще има полиция в катедралата, но и знаех, че Вико ще се ядоса, ако разбере какво съм намислила. Дадох си сметка, че няма да мога да го направя. Щяха да последват прекалено много въпроси, щяха да ме принудят да им кажа всичко. Щяха да открият Вико, да го арестуват и никога нямаше да си го простя. Затова избягах.

— Но по-късно дойде да поприказваме.

— Вие се държахте така мило с мен. Страхувах се от полицията, но трябваше да говоря с някого… — Паулина сви безпомощно рамене. — Вие ме питахте за толкова неща. Смятах, че ако успея да отговоря, историята ще се разнищи. Но не можех да отговоря на главния въпрос. Не съм видяла убиеца.

— Вико не ти ли е споменал кой е?

— Не. Когато реши да мълчи, е като скала.

— Но знае кой е, така ли? — попита Матю.

— Да. Познава го.

— Щом го познава, значи е някой от строежа? Сигурно е някой, когото е срещал тук?

Паулина сви рамене и чистосърдечно отвърна:

— Не знам.

— Знаеш ли с положителност дали убиецът е бил мъж? — обади се Ани.

— Н-е-е знам…

— Как говори за убиеца Вико? „Той“ ли го нарича? — попита Матю.

Паулина не отговори. Под очите й се забелязваха сенки и изглеждаше изтощена.

Барбара Рей свъси вежди и пристъпи напред.

— Следващите въпроси ще трябва да почакат, прекара много тежък ден. Нека си почине.

Матю кимна, но повтори въпроса си:

— Сети се, Паулина. Когато Вико говори за убиеца за мъж ли говори?

— Май да — отвърна тя предпазливо. — Не съм напълно сигурна, но мисля, че става въпрос за мъж.

Барбара Рей застана между Матю и леглото. Леко го докосна по ръката.

— Стига толкова. Достатъчно засега.

— Трябва да ви кажа нещо — обади се Паулина тихо.

Барбара Рей се намръщи, но отстъпи:

— Побързай, дете. Искам да поспиш.

— Вико ми спомена, че вуйчо му се тревожел за две неща и според него те са свързани. Едното било за паната на витражите, които поставяше. Но другото нямало нищо общо със строежа. — Тя погледна Матю неспокойно. — Джузепе казал на Вико, че ще отиде в полицията, защото разполагал с информация за смъртта на Франческа Карлайл. Именно затова Вико е така изплашен. Твърди, че всичко е огромна конспирация.

Лицето на Матю се вкамени. Пристъпи напред и се надвеси над момичето:

— По дяволите! Къде е Вико?

Момичето издържа на втренчения му поглед и поклати глава:

— Не мога да ви помогна.

— Не желаеш да ни помогнеш, по-точно.

Очите й останаха решителни и непоколебими:

— Няма да кажа нищо повече.

 

 

— Тя ще се върне при него — отбеляза Матю, след като напуснаха стаята.

— Убедена съм. Но не и тази вечер. Барбара Рей възнамерява да й даде приспивателно.

— Щом свърши въздействието му и се усети в безопасност, ще изчезне. — Погледна часовника си. — Рано е. Няма осем и половина. Дори с хапче, колко ще спи? Шест, може би осем часа? В два, три или четири сутринта ще е будна и готова да тръгне.

— Надявам се да поспи повече.

— Не можем да разчитаме, че ще го стори, обаче. Трябва да я проследим. Само така ще открием хлапака. Предлагам да се завъртим наоколо и да я последваме, когато тръгне. Обзалагам се десет към едно, че ще ни отведе прави при него.

Ани въздъхна. Матю звучеше така уверено. Щеше й се и тя да е толкова сигурна.

— Излиза, че няма да оправдаем доверието й.

— Съжалявам, но се налага.

Изразът на лицето му отново стана безмилостен и Ани знаеше, че нищо не е в състояние да го разколебае. Разбираше, че Матю няма да се откаже, затова каза:

— Преди да тръгнем, искам да разменя няколко думи с Барбара Рей насаме.

Матю кимна. Изглеждаше доста уморен. След като настояваше да се върне в Младежкия център по-късно, най-добре да дремне малко. И двамата се нуждаеха от сън.

Отиде в кабинета на Барбара Рей и затвори вратата. Бързо, без да се спира на подробностите й разказа за най-новия развой на събитията. Обвиненията на Сидни, колебливата подкрепа на Сам спрямо Дарси, решителния начин, по който Дарси отхвърли обвиненията.

Когато свърши, Барбара Рей я изгледа и попита:

— Има още нещо, нали?

Ани пое дълбоко въздух.

— Помолих Матю да остане отвън, защото не исках да го чуе. — Набързо разказа как Сам е видял Джузепе и Франческа прегърнати. — Ако е истина, това е още една улика срещу Матю. А и не съм сигурна вече в Сам. Нямало да отиде в полицията, но според мен се колебае. Барбара Рей, Сам е най-старият приятел на Матю. Толкова много хора досега са го предавали, че може би вече нищо няма да го нарани. Но си мисля, измени ли му и Сам, това ще го довърши.

Барбара Рей стана и отиде до прозореца. Загледа се в тъмнината и не пророни дума.

— Не разбирам какво става, Барбара Рей, но сякаш съм потопена в гъста мъгла. Един човек е убит, а основният заподозрян яростно отрича да има нещо общо. По някаква причина съм по-склонна да повярвам на хлапака. Вероятно е замесен в пласмент на наркотици. Но в едно нещо твърдо вярвам. Матю няма нищо общо със смъртта на Джузепе.

Барбара Рей продължаваше да мълчи.

— Мисля, че Сам ме излъга — продължи Ани. Сама се изненада от думите си. — Като че ли се опита да ме подведе. Не мога точно да го обясня… Единствено знам със сигурност, че Матю продължава да вярва на Сам, а аз вече — не.

Най-после Барбара Рей се обърна. Изразът на лицето й бе напрегнат, а очите й изглеждаха уморени.

— Добре ли си? — загрижено попита Ани.

— Да. Просто трябва да премисля някои неща. Това е всичко.