Линда Барлоу
Ревност (32)

Тридесет и втора глава

По-късно Ани подкара към строежа. Главата й гъмжеше от мисли. Вероятността Матю наистина да е разполагал със сериозен мотив да убие и съпругата си, и Джузепе я караше още по-решително да докаже невинността му. Този път забеляза, че фургонът на Флетчър не свети.

Без да се замисля или колебае, Ани подмина катедралата, паркира на две преки от нея и извади фенерчето и инструментите от жабката. После тичешком се отправи по тъмната улица към фургона.

Огледа се дали няма някой наоколо, притисна се към вратата на фургона на Флетчър и почука. Долепи ухо до вратата, за да чуе дали вътре има шум. Не долови нищо.

Измъкна инструментите и мълчаливо се залови за работа. Изненада се как бързо и чевръсто пипат пръстите й. След по-малко от минута се озова вътре.

 

 

Тази вечер в дома си Флетчър изброи всички причини, поради които мразеше апартамента. Най-неприятен му беше квартала, пълен с педерасти и лесбийки.

Уж приятен, тих и чист квартал, но в подножието на хълма имаше търговски център с безброй магазинчета — за храна, лекарства, книги и какво ли не. Там постоянно се навъртаха обратни, които караха Флетчър да настръхва. Мъже се държаха за ръце, понякога се прегръщаха и целуваха. Жени в тесни къси кожени поли вървяха под ръка с други жени. Типове с ярки татуировки по гърдите, момичета с халки на носовете.

А и гимнастическият салон, който посещаваше, беше пълен с тях. Господи, как само мразеше този град.

С удоволствие би го напуснал, но Ани беше тук. Напоследък мислеше май единствено за нея.

Даваше си сметка, че никоя от тактиките му не се увенча с успех. Явно, налага се да промени малко нещата. Първоначалният план предвиждаше и Ани, поне отчасти, да го пожелае. Но тогава нещата не бяха толкова сложни. Сега вече искаше да я притежава и да я държи под контрол, затова няма значение, дали тя е склонна или не. Ако се досетеше кое е добре за нея, щеше да му се подчини безрезервно и със страхопочитание. Ще се подчини на волята му, докато той направи всичко, което иска с нея.

Но за да се стигне дотам, трябва да й даде да разбере кой командва.

Мисълта го възбуди.

Беше готов да действа. Изпитваше потребност да действа. Напрежението му ставаше нетърпимо.

Първият път обаче се налага да прибегне към коварство. Тя и без това вече проявява нервност. По дяволите, така и трябва да бъде. Сети се за ужаса в гласа й, когато се озова затворена в тясното тъмно мазе. Вероятно катедралата вече е свързана с неприятни спомени за нея.

Трябва да я закара отново там и то тази вечер. Именно тогава ще й посегне.

А после… Ами ще я докара в апартамента си. Единственото хубаво на този квартал е, че хората не си врат носа в чуждите работи. Да не би да не беше виждал по улиците мъже с привързани на гърба ръце; водени от своите „господари“? Дори да поведе Ани с кучешка каишка на врата, никому окото няма да трепне.

Да, идеята му допадна. Ще предяви претенциите си на строежа и ще я домъкне тук.

Независимо от атмосферата на квартала, апартаментът, на Флетчър говореше за мъжко присъствие. Беше абонат на няколко списания, пригодени да помогнат на човек да оцелее в днешната действителност, и от време на време поръчваше доставка на рекламирана стока по пощата. Удивляваше се какви неща може да си набави човек. Е, не всичко беше законно. Притежаваше например няколко пистолета, а долу в мазето, в различни кашони, бе разхвърлял разглобен на части автомат. Сглобяваше го за по-малко от две минути, но ако случайно някой се разрови във вещите му, няма да го открие.

Любимата му придобивка бе нож, използван от командосите в пустинни условия. Доставиха му го преди няколко седмици. Острието бе дълго поне четиридесет сантиметра, а в най-широката част достигаше десетина. Беше леко извит и с остри ръбове от двете страни.

Фантастичен нож.

Флетчър го извади и го разгледа, претегли го в ръка. Чувстваше се напрегнат и знаеше, че няма да успее да заспи. Напоследък не се радваше на добър сън. Умът му се занимаваше прекалено много с планове и кроежи. Мислите му бяха пълни с фантазии.

Трябваше някак да докара Ани в катедралата през нощта. В това е ключът на задачата. Няма начин да не може да се осъществи, и той трябва да го постигне.

Флетчър остави ножа и грабна якето си. Тази вечер се прибра с надеждата да се наспи, но вече бе наясно, че е невъзможно. Трябва да е на строежа. Там планира по-добре нещата. А и на строежа има чувството, че е много по-близо до Ани.

Грабна ножа и се отправи към вратата.

Никога не се знае дали един прекрасен нож няма да ти е от полза.

Докато ровеше из нещата на Джак Флетчър във фургона, Ани не се чувстваше спокойна. Повтаряше си основателната причина за постъпката си — свободата на Матю — но продължаваше да се чувства неловко.

Вещите на Флетчър бяха спретнато подредени. Разполагаше с тясна койка, малък хладилник, микровълнова печка. Имаше и компютър. Ани го включи докато ровеше из чекмеджетата в търсене на документи, разписки, кореспонденция. Не желаеше да пали светлината във фургона, а работеше на лекото сияние, излъчвано от екрана на монитора.

В едно от чекмеджетата откри бланки на фирмата на Макенерней. Флетчър очевидно ги попълваше всекидневно и те отразяваха различните дейности на строителните бригади, графиците, както и коментари по извършената работа.

Може и да съдържат нещо важно, мина й през ума. Седна пред компютъра, за да ги прочете по-внимателно на светлината от джобното фенерче. Щеше й се да разполага с ксерокс, тук имаше толкова много документи…

Флетчър бе така потънал във фантазиите си, че подмина строежа. Чак след четири преки осъзна какво е направил.

Често му се случваше, докато шофира. Сякаш включваше на автопилот и оставяше мислите си да се реят. Изплуваха какви ли не спомени — неща от миналото, които смяташе за отдавна забравени.

Винаги с лекота успяваше да разкара мрачните спомени: как майка му го съблича и налага с железен прът и други подобни сцени. Когато тя почина от рак той искрено се зарадва. Така и не успя да си отмъсти подобаващо, защото болестта я повали. Понякога смяташе, че леко й се е разминало.

Но Ани събуждаше приятни спомени. Понякога, когато мислеше за нея, спомените му се преплитаха с други моменти от живота му, сещаше се за друго русокосо момиче със сладникав парфюм, ухаещ на летни цветя…

Замислеше ли се за нея — за отдавна заровеното момиче — отново изплуваха всички сладостно-болезнени чувства, които смяташе, че е покорил. Чувства, които консултантът в затвора го бе подтиквал да зарови дълбоко, дълбоко… Да ги зарови заедно с момичето, което отвлече, облада, обича всеки ден, докато я държеше в тайното тъмно мазе, и което с такава наслада душеше, защото бе чел, че колкото по-малко кислород получи докато я чука, толкова по-голям ще е сексуалния й екстаз…

Не бе възнамерявал да я стисне прекалено силно. Плака, скърбя и бе не на себе си седмици след смъртта й.

Никога не го заловиха.

Хванаха го за изнасилването.

Както и да е — той дори не е сигурен, че я е убил. Не беше сигурен дали беше действителност, сън или кошмарно видение. Не беше сигурен дали изобщо я е познавал, докосвал… Дали тя е била истинска.

Но Ани е истинска.

Истинска и негова.

Пръстите на Ани замръзнаха, когато дочу гумите върху асфалта. Изгаси фенерчето и компютъра.

Вероятно е Флетчър, мина й през ума. Кой друг ще е посред нощ?

Пъхна документите, които четеше, обратно в чекмеджето, бързо се придвижи до вратата и я открехна. Видя фаровете на автомобила да се приближават. Съобрази, че няма къде да се скрие във фургона. Трябваше да изчезне или ще я заловят. Но фаровете бяха насочени право към нея. Не смееше да отвори вратата по-широко, за да не я забележи и да разбере, че е била вътре.

Светлините на колата се изместиха. Ясно, търси място да паркира, така че да избегне калта. В момента фургонът тънеше в мрак, нямаше да я види, но беше съвсем наблизо. Щеше да пристигне всеки момент.

„Бягай! Бягай!“ — приканваше се тя. Предпазливо отвори вратата. Слава Богу, не изскърца и се измъкна. Придвижваше се внимателно и безшумно. Шмугна се отстрани на фургона. Придържаше се плътно в сянката му и неспокойно погледна към ярката луна. Чу да се затваря автомобилна врата от другата страна на фургона и се плъзна отзад точно в момента, когато стъпките се приближиха към входа, където стоеше само преди секунди.

Ключалката. Забрави да заключи. По дяволите, трябва да изчезва!

Зад фургона на Флетчър имаше друг и тя се завтече натам. Бравата не беше стабилна. Дано си помисли, че на излизане е пропуснал да я затвори както трябва, молеше се за това.

Зад втория фургон имаше контейнер за боклук. Подмина и него. Още малко и ще се озове на улицата.

Обърна се и видя лампата във фургона на Флетчър да светва. Пак се помоли да не се замисли за бравата. Опита се да си припомни, дали е разместила нещо. Дали ще забележи, че някой е влизал? Смяташе, че е била предпазлива, но от години не бе правила подобно нещо.

И, като съдеше по лудите удари на сърцето си, нямаше да го направи отново!

Флетчър се ядоса малко, когато откри, че е забравил да заключи. По дяволите! Ставаше небрежен. В мислите му присъстваше единствено Ани, а това го правеше невнимателен. Крайно време е да спре да мисли и да премине към действие.

Излетна се на тясната койка и изпита чувството, че Ани е съвсем наблизо. Стори му се, че долавя парфюма й. Затвори очи — тя сякаш витаеше наоколо, уханието на тялото й го възбуждаше, виеше му се свят и изпитваше слабост.

Трябва да я обладае. Ще полудее, ако не го направи скоро.

Разкопча джинсите и сложи ръка между краката си, отдавайки се на най-необуздани фантазии.