Линда Барлоу
Ревност (31)

Тридесет и първа глава

Тази нощ Ани сънува сън за мъжките и женски приятелства. Двете с Дарси са в някаква стая и се смеят. „Нашите дружби са по-различни — твърди Дарси. — Ние разговаряме за истинските житейски проблеми, а те — за резултатите от бейзболните мачове.“

Двете се хилят неистово. Ани се събуди, обляна в сълзи. „Трябва да поговори с Дарси. Няма да е честно, ако не го стори.“

Раздразнението й продължи и следващата сутрин. Дарси бе излязла много преди Ани да стане. В офиса се оказа, че Дарси ще прекара деня в Оукланд, за да оглежда сграда, която „Броуди Асошиътс“ ще ремонтира основно.

Избирайки нова линия на поведение, Ани се отправи към строежа. Щеше да се опита да проникне във фургона през деня, докато Флетчър е в катедралата. Беше далеч по-рисковано, разбира се, но ако я залови, ще се оправдае с желанието си да поговорят. Не го е видяла на строежа и е дошла във фургона да го търси.

След няколко часа обаче се оказа, че този ден очевидно не й върви. През по-голямата част от деня Флетчър бе или в, или около фургона. Очевидно се занимаваше с оформяне на документи.

По дяволите! Ще полудее. На кого да вярва, на кого да се довери?

След работа Ани завари колата на Дарси пред къщата. Направо отиде и потропа на вратата на приятелката си.

Дарси отвори, загърната в пешкир. Дългите й тъмни мокри коси се спускаха по раменете.

— Слава Богу, че си ти. Тъкмо се изкъпах. Влизай.

Ани я последва в банята, където Дарси продължи да разресва косите си.

— Дарси, трябва да те питам нещо.

— Давай!

Звучеше напълно незаинтересована.

Ани пое дълбоко въздух и на един дъх изстреля:

— Имала ли си краткотрайна връзка със Сам?

Гребенът в ръката на Дарси замръзна. Смуглата й кожа поруменя.

— С-ъ-с Сам?

— Със Сам!

Очите на двете се срещнаха.

— Кой ти каза?

— Той.

— Кучи син!

— Значи е истина?

— Да — призна тя неохотно. — Жива истина. Чудя се как целият свят не е разбрал, като се има предвид как въздишам по него оттогава.

— Въздишаш по Сам?

— Да. Той ме заряза. Случва ми се за пръв път от години. И вероятно не мога да се примиря, че са ме зарязали, защото не успявам да разкарам този тип от главата си. — Говореше припряно. — Лоша шега ми изигра животът. Мисля за него денонощно. Като побъркана съм. — Направи пауза. — Значи той ти каза? По дяволите! А спомена ли как вися около къщата му?

— Не.

Ани беше потресена. Значи между двамата наистина е имало любовна връзка. Почти очакваше Дарси да отрече.

Дарси се изсмя суховато.

— Значи не те е залял с позорните истории как вечер го проследявам до дома му, как стоя в паркираната кола и зяпам прозорците с отчаяната надежда да го зърна?

Ани поклати глава. Опита се да си представи как неотразимата Дарси преследва, който и да е мъж. Струваше й се невероятно. Дарси винаги й правеше впечатление на свръх независима и владееща се, особено когато се касаеше за мъже.

— И всичко това, след като по цял ден сме били заедно в службата!

— Господи, Дарси! — Ани отново поклати глава. Не знаеше дали да се ядоса или да се разсмее. — Защо не ми каза за връзката ви? Нали сме приятелки?

— Ани, кълна се в Бога, исках да ти кажа. Но Сам настояваше връзката ни, докато трае, да остане в тайна. А когато приключи, бях прекалено унизена, за да го споделя. Правех такива неща, след като ме заряза, че ме е срам да ги спомена пред когото и да било.

„Какви ли неща?“

Дарси се засмя:

— Сега, когато го изричам, изпитвам огромно облекчение! По дяволите! Трябваше да го сторя още преди няколко седмици.

— Защо Сам държеше толкова всичко да остане в тайна?

— Той е доста затворен. А и нали работим заедно. Някой във фирмата или дори в бранша можеше да не погледне с добро око.

— Та от нас никой дори не е подозирал за връзката ви. Двамата сте били доста предпазливи.

Дарси сви рамене.

— Ако историята беше продължила, щях да ти кажа, Ани. Не ме бива да пазя тайна. По дяволите! Това вероятно е една от причините да ме зареже. Разбрал е, че не съм дискретна.

— Но поне в този случай ти беше дискретна!

— Да. За пръв път. Вероятно той ми е повлиял. — За момент замълча. — Забелязала ли си как всъщност никога не говори много за себе си? Искам да кажа, можеш да разговаряш с него за какво ли не, умее да слуша внимателно, насърчава другите да приказват, но той рядко взима думата. Дори когато излизахме, си мислех, че ще узная нещо по-интимно от живота му… Нали знаеш: какво обича, кого чувства близък, какви са интересите или идеалите му. Ако щеш вярвай, Ани, но не открих нищо или почти нищо. Ако ме питаш, това е част от причината да се увлека толкова. Така умело се изплъзва, че ми действа като предизвикателство.

— Чудя се защо се изплъзва — обади се Ани.

Даде си сметка, че Дарси е права — Сам винаги бе дружелюбен и мил, но малко се знаеше за личния му живот.

Дарси отметна дълъг кичур коса от лицето си. Маникюрът й отново бе дълъг и отлично поддържан. Ани го оцени като знак, че нещата започват да се оправят.

Ани се замисли. Имаше увереността, че може да надникне в душата на Матю и да узнае истината. Бариери, разбира се, съществуваха, но те не прикриваха някакво неподозирано зло. Дарси често менеше настроението си, но и у нея нямаше нищо плашещо, тъмно. У Чарли имаше комбинация от добронамереност и решителност, амбициозност и нежност. Мъж с недостатъци, като всички хора, но по същество добър. Такива бяха повечето хора около нея. Веднъж, след като ги приеме, знаеше какво има в тях.

Но Сам беше различен. Всъщност не си беше правила труда да надниква зад фасадата на изключително приятната му външност.

— Била си любовница на Сам — обърна се тя към Дарси — и въпреки това не си го опознала?

Дарси сви рамене.

— Не го опознах особено, но и връзката ни не продължи дълго.

Ани въздъхна.

— Знаеш ли, че Сид Канин подмята, че има грешка при проектирането на катедралата, а Джузепе е бил убит, защото е разбрал?

— Какво!

— Подтекстът, Дарси, е, че ако има грешка, ти си знаела за нея. Нещо повече — ти си я допуснала. И следователно носиш отговорност за смъртта на Джузепе.

— Не говориш сериозно, нали? — Извърна се от огледалото и погледна Ани в очите. — Аз да съм убила Джузепе? Аз?

— Макар Сам да скочи в твоя защита, когато чу тази теория, колкото повече напредваше разговорът, толкова по-несигурен ставаше.

— По дяволите! — Лицето на Дарси първо пламна, а после пребледня. — Ани, все така става, че се влюбвам в неподходящи типове!

 

 

Е, добре, поговори с Дарси. И какво? Тя отхвърли пламенно всички обвинения и настояваше, че за пръв път чува за това в проекта да е допусната грешка.

Ани се върна в офиса. Отвори с ключа си и се обади на нощната охрана. Всички останали си бяха отишли.

Първо погледна файла за катедралата, вложен в нейния компютър. После извади чертежите, отнесе ги в съвещателната зала и ги разгъна на масата.

Джузепе бе поискал да види архитектурните планове на сградата. Всъщност — поиска да види оригиналите. Така и не успя да ги разгледа, защото беше убит.

Тогава не се замисли особено, но сега.

По дяволите, защо не знае повече за статиката и динамиката на сгради и товари! Макар да разбираше техническата страна, не се чувстваше достатъчно компетентна да прецени дали при изчисленията са допуснати грешки.

Чу стъпки пред заседателната зала. Вдигна гузно глава. Нямаше причина да не разглежда чертежите, но все пак…

Вратата се отвори. Оказа се Сам.

— А, ти ли си? — подхвана той. — Видях, че свети и се зачудих кой работи така съвестно по това време. С какво се занимаваш — продължи той и се приближи към масата. — А, това са чертежите на катедралата?

— Да. Исках още веднъж да ги огледам.

Очите му се плъзнаха от лицето й към чертежите и обратно. Ани усети как се изчервява.

Сам седна срещу нея.

— Правиш го заради теорията на Фостър, нали? Ани, лично прегледах чертежите, казах ти. — Той се намръщи.

В очите му се четеше упрек. — От какво се страхуваш?

Тя се накани да възрази, но думите заседнаха в гърлото й. Напоследък наистина имаше чувството, че всичко в живота й се клати. Някак не възприе обвиненията за вината на Вико или Матю, но мисълта за евентуална грешка в проекта не й даваше мира.

— Слушай — продължи Сам, — мислех за разговора ни онзи ден. Срещнах се с детективите и ги уверих, че Сидни Канин непрекъснато създава неприятности, а и има зъб на компанията. А за Дарси гарантирах лично.

Не е никакъв убиец. Поне мисля, че не е.

— Благодаря, Сам. Между другото, съгласна съм с теб относно Сид.

— Доколкото разбрах при разследване на убийство оглеждат всички следи. Но това не означава задължително да предпочетат една хипотеза пред друга, преди да разполагат със солидни доказателства. — Прокашля се леко: — Например според една от версиите, но която работят, смъртта на Джузепе е свързана някак със смъртта на Франческа Карлайл.

Чудничко! Отново тази песен.

— Полицията — не спираше Сам, — проверява дали Джузепе не е бил любовник на Франческа. Ако е така… — След миг добави: — Ани, вярно ли е, че излизаш с Матю?

Тя се забави с отговора и Сам бързо подметна:

— Не искам да се бъркам в личния ти живот, но Матю си има неприятности с полицията. Ако продължат да го обследват, а ти си във връзка с него, ще се отрази и върху твоя живот.

— Сам, смятах, че Матю Карлайл ти е добър приятел!

— Да, Ани. Познаваме се от двадесет години.

— Тогава как допускаш мисълта, че е убил съпругата си, или Джузепе…

— Ани — прекъсна я той внимателно, — не обсъждаме какво мисля или не в случая. Полицията гледа на него като на убиеца, комуто се е разминало. Не успяха да му припишат първото убийство, затова сега са настървени да го пипнат за второто.

— Но те не разполагат с доказателства. Сидни вероятно е измислил историята за любовната връзка между Джузепе и Франческа, за да прикрие, че той и тя са имали такава!

Сам поклати глава. Съмнението му беше повече от очевидно.

— Сидни и Франческа? Не. Сид може да я е харесвал… Дори със сигурност знам, че е така, но… А Франческа, каквато безсърдечна флиртаджийка си беше, сигурно се е забавлявала. Но не той е тайнственият любовник.

— Говориш сякаш знаеш кой е.

— Така е. Не забравяй, ние двамата с Франческа бяхме приятели от години. Та аз я познавах, преди да познавам Матю. Никога не ми го каза направо, но знаех, че между нея и Джузепе има нещо. Веднъж в старата църква ги сварих в страстна прегръдка.

— Господи, Сам!

— Не го споменах по време на процеса срещу Матю. Джузепе беше извън страната, явно не той е бил убиецът. А как да се изправя и да кажа какво съм видял? Нямаше да помогне на Матю, напротив — дори можеше да му навреди. Затова си замълчах. Доста се тормозех, Ани, но Матю ми е приятел и реших, че заслужава да му засвидетелствам поне тази лоялност. Но сега, когато Джузепе е мъртъв… Той бе убит в деня, когато Матю посети катедралата и разбра, че се е върнал в страната… А и ченгетата намериха отпечатъци от пръстите на Матю по скелето… Не знам вече какво да мисля, Ани.

— Знаеш не по-зле от мен защо се появиха отпечатъците му там! Аз бях с него. Матю не е убил никого!

— И аз все това си повтарям. Матю просто не е човек, който ще стори подобно нещо. Трябва да има някакво друго обяснение. Полудявам, като се мъча да го открия.

— Сам, нали няма да споменеш за това пред полицията?

— Не, разбира се, не. Просто искам да заловят престъпника.

Тя се пресегна и хвана ръцете му.

— Той не го е направил! Повярвай. Има нужда от приятелите си в момента. Моля те не го изоставяй сега, когато нещата отново са мрачни за него.

— Извадил е късмет, че те е намерил, Ани. Не се тревожи. Матю винаги може да разчита на мен.