Линда Барлоу
Ревност (30)

Тридесета глава

Същата вечер след работа Ани подкара към дома на Сидни Канин. Не я задоволяваше преразказаното от полицията. Искаше да чуе от него какво е подозирал.

Макар Сам да я увещаваше да престане да се тормози, не намираше сили да го стори. Сам бе прекалено доверчив. Понякога Ани се чудеше дали си дава сметка за всичкото зло по земята.

Ани странеше от злото отдавна. Чарли я измъкна от тресавището на човешката алчност, лъжи и измама. С лекота се раздели и забрави предишния си начин на живот.

Но беше голяма грешка да се твърди, че злото е единствено по улиците. Ненаситността, агресията и жаждата за власт обитаваха не една и две спални или заседателни зали по целия свят. Тези недостатъци не признаваха социални, икономически или професионални граници. Можеха да се проявят у всекиго, по всяко време.

Дори у хората, които харесваш най-много и им вярваш.

Домът на Сидни бе тъмен. Не се забелязваше нито една светлинка. Странно, защото Сидни неизменно оставяше една-две запалени лампи, за да заблуждава евентуални крадци. Сидни се тревожеше за всичко и непрекъснато взимаше предпазни мерки да не го сполети някое житейско бедствие.

Ани паркира на забраненото място до противопожарния кран и се изкачи по петте стъпала към входната врата. Натисна звънеца и чу ехото да се разнася из къщата.

Никой не се появи. Дори да е излязъл, защо нямаше никаква светлина? Усети как стомахът й се свива. Сидни бе споделил пред полицията нещо, което може да промени целия ход на разследванията им. Бе загатнал за конспирация и бе посочил Дарси, като една от виновниците. Ако подозренията му бяха основателни, последният човек, който се опита да ги извади наяве, вече е мъртъв.

Ами ако някой е решил да премахне и Сидни от играта?

Вдясно от входната врата имаше прозорец. Ани долепи лице към стъклото и надникна.

Не забеляза нищо.

Нямаше нито мебели, нито килими, нито картини. Виждаха се само няколко кашона и руло лепенки.

Сидни харесваше дома си, но очевидно е решил, че не е благоразумно да се навърта наоколо. Отдавна говореше за връщане в Ню Йорк. Изглежда най-сетне го бе сторил.

Ани се качи отново в колата и подкара безцелно из града. Сидни Канин оставаше голяма въпросителна. Спомни си как изглеждаше по време на тържеството на яхтата на Матю, вечерта, когато Франческа бе убита. Сид не откъсваше очи от жената. Застана изпълнен с внимание до нея в момента, когато тя обяви, че възнамерява да се разведе. Беше танцувал с нея. Държа я в обятията си.

Ами ако Сидни бе тайнственият любовник на Франческа? Ако я е обичал и е възнамерявал да се оженят, а после — в пристъп на гняв и ревност, заради отказа й да зареже съпруга си — я е убил? Паникьосал се е да не би полицията да разнищи историята и е измислил дефектите, свързани с проекта на катедралата, намеквайки, че Джузепе е в дъното на изневярата?

Хубавото на тази теория, помисли си Ани, е, че оневинява Дарси. Освен ако съществува някаква нередност около строежа, но не е свързана с убийството…

Даде си сметка, че несъзнателно се е насочила към строежа. Мина покрай катедралата, заобиколи квартала и отново мина покрай сградата.

В един от фургоните, този на Флетчър, забеляза светлина. Доста време прекарва във фургона. Никога ли не се прибира?

Къде ли съхранява документацията си? Ако има веществени доказателства за нередностите и той участва в конспирацията, нищо чудно да ги пази.

Полицията, както Ани добре знаеше, не може да се сдобие с разрешително за обиск, без основателни подозрения. Тя дори не е сигурна дали властите са се насочили към Флетчър. А и трябва да признае, че собствените и подозрения са ирационални и интуитивни. Не го харесва, значи той е виновният!

Нечестно и напълно нелогично.

Но й се искаше да претърси фургона му.

Не е представител на властта и няма начин да се сдобие с разрешително за обиск. Но такова не й трябва. Да нахълтва в чужди домове бе едно от уменията, придобито, преди много години, още докато скиташе по улиците.

Подкара към къщи. Навлече тъмен анцуг и маратонки. Нахлузи и черна скиорска шапка, за да скрие русите си коси.

В джоба пусна малко фенерче със силен, концентриран лъч. От една кутия, която пазеше от години — винаги на безопасно място — измъкна комплект стоманени инструменти. Неин стар познайник, по прякор Джако-Царя на горните етажи, навремето й ги продаде доста евтино. Шперцове. Поигра си малко да се увери, че не е забравила как се използват.

Отиде отново до катедралата и направи кръг около квартала. Светлината във фургона на Флетчър продължаваше да свети. По дяволите! Не й прилича на тип, дето ще остави светлина за заблуда на крадците. А и колата му е още отпред.

Подкара безцелно и остави мислите да се роят. Дарси не е замесена, повтаряше си тя за кой ли път. Флетчър трябва да е виновникът. Всичко с архитектурния проект на катедралата е наред. Той е бърникал по сглобката на скелето.

Ани наистина не желаеше Дарси да е замесена.

Отново мина покрай строежа. Бяха изтекли двадесет минути. Още не си е тръгнал, дявол да го вземе!

Беше нервна, но готова да действа. Усещаше адреналина да пулсира във вените й, а шперцовете да подскачат в джоба, в ритъм с туптенето на сърцето й.

„Хайде, Флетчър, тръгвай си!“

Едва след полунощ се отказа. Светлината във фургона изгасна, но колата остана там. Очевидно щеше да прекара нощта на строежа.

Ядосана и разстроена, Ани хвърли инструментите в жабката и подкара към дома си, където изтощена се хвърли в леглото.