Линда Барлоу
Ревност (25)

Двадесет и пета глава

— Ани, изглеждаш ми малко бледа. Добре ли си? — попита Флетчър следващата вечер.

Стояха на площадката за църковния хор в западната част на катедралата и наблюдаваха инсталирането на големия орган. Работният ден приключваше и строителите се канеха да си вървят.

— Добре съм — увери го Ани. — След малко тръгвам. Ще имаш ли грижата ти да затвориш, ако обичаш?

— Никакъв проблем.

Ани бързаше да се прибере, защото имаше среща с Матю. През целия следобед мисли за него — ту притеснена, ту развълнувана. Позвъни й по обяд и не се престори, че иска да говори за строежа, убийството или друг делови въпрос.

— Имам нужда да те видя — каза той простичко, но с многозначителен тон.

— Ако ме изчакаш няколко минути, ще те съпроводя до колата ти — предложи Флетчър.

— Благодаря, не е необходимо.

— Вероятно, но като се има предвид убийството и заплахите, които получаваш напоследък, присъствието на силен мъж до теб в тъмнината няма да ти дойде зле, мисля.

„Но не и твоето“ — помисли си Ани, но не го сподели на глас. Не беше честно, прецени тя. Джак просто проявява внимание.

— Е, добре — съгласи се тя.

Двамата тръгнаха към наскоро инсталирания асансьор в съседство с южната камбанария. Катедралата бе тъмна и мрачна, пълна със сенки. Ани се сети какво й разказа Барбара Рей за своите предчувствия и леко потрепери. След смъртта на Джузепе сякаш нещо зловещо витаеше из катедралата. Вместо храм на красотата и божественото начало, мястото като че ли се пропи с болка.

Нещата се уреждат, помисли си Флетчър, докато я придружаваше до асансьора. Прибягна до суров метод, но резултатът е налице. Ани вече не изглежда така уверена и наперена, както преди няколко седмици. Беше изплашена. Това й придаваше известна мекота, правеше я още по-женствена.

Трябва да внимава, разбира се. Никакви заплашителни писма повече. Полицията е уведомена. Прекалено рисковано е, а той не бива да проявява непредпазливост.

И няма да я преследва пак с колата си. Спомни си вълнението и тръпката, когато се насочи към нея в тъмната улица. Изплаши я. По дяволите, той самият се изплаши. Дори си помисли: „Ами ако я блъсна и изящното й тяло полети във въздуха, преди да се размаже на паважа, вече негодно да го тормози?“

„Господи, полудяваш, човече“ — смъмри се той. Не искаше да я нарани. Беше гадна работа, плод на болно съзнание. А той знаеше разликата между фантазиите и реалността. Онзи терапевт му я бе набил в главата, докато лежа в затвора.

Искаше единствено да я сплаши.

А дотук кампанията със сплашването вървеше по ноти. Дали да не последва анонимно обаждане? Ще позвъни от уличен автомат, разбира се. Само така ще е безопасно.

Най-добре да го направи посред нощ. Час-два след като си легне. Ще е заспала, но не така дълбоко, че да не чуе телефона. Ще вдигне слушалката сънена и естествените й съпротивителни сили ще са притъпени.

Зачуди се дали спи гола. Представи си я как се обръща в леглото, посяга към звънящия телефон… Вдига слушалката, той разбира се, мълчи, но тя ще усети присъствието му.

А защо да не си набави един от онези електронни уреди, които променят гласа? Така ще може да й говори, без тя да го разпознае. Искаше да разговаря с нея в тъмнината, да й съобщи какво ще направи с нея, когато останат сами. Ще я накара да му се подчини изцяло. Каквито и да са съпротивителните й сили, той ще ги унищожи постепенно. А постигне ли го, тя ще бъде напълно и безропотно изцяло под негов контрол. Негова за една нощ, да прави каквото пожелае. А той искаше да прави… всичко.

Беше готов да се обзаложи, че това ще я възбуди, ще я подмокри, макар да умира от страх. Не се съмняваше, че копнее за мъж, който да я постави на колене, да го умолява да отприщи тъмните й страсти, способен единствено той да задоволи…

Но първо трябва да я постави под своя зависимост. А за да го постигне, бе необходимо да я подплаши дотолкова, че тя да се обърне към него за защита. Искаше да я чуе как признава тоталното си подчинение пред него.

Късно следобед използва познанията си по електроника, за да размести лостовете на новопоставения асансьор. Когато се натисне бутона за приземния етаж, кабината ще се спусне в мазето под южната кула.

Влязоха в асансьора. Флетчър остави Ани да натисне бутона. Не искаше да реши, че той има нещо общо с цялата работа. Тясната кабинка започна да се спуска.

Изпитваше огромна наслада да е така близо до Ани. Долавяше уханието на парфюма й и това го влудяваше от възбуда.

Асансьорът подмина първия етаж и продължи да се спуска. Флетчър хвърли поглед към Ани и забеляза, че тя въобще не гледа към контролното табло. Гледаше право във вратата, очевидно потопена в мислите си.

Зачуди се за какво ли мисли. Какво предизвиква това меко, замечтано изражение по лицето й?

Асансьорът спря и врата се плъзна. Ани понечи да излезе, но внезапно спря. Флетчър беше точно зад нея и когато пристъпи назад, неволно се сблъска с него. За миг усети стегнатия й задник върху слабините си и кръвта му кипна.

— Не сме, където трябва — отбеляза тя.

— Май сме в мазето — съгласи се той. — Подминали сме приземния етаж.

— Сигурна съм, че натиснах бутона на партера.

— Да не е някаква повреда — продължи той, като се обърна към контролното табло. Изтегли предварително разхлабената жичка и лампата в асансьора изгасна.

Ани сепнато си пое въздух. Излезе от асансьора и пристъпи в тъмното мазе.

— Лампата! Запали лампата! — подвикна тя, а Флетчър усети как се изпълва с похот, разбрал, че тя наистина се страхува.

— Отказва да задейства. Проклетите електрикаджии трябва да са объркали нещо при инсталирането! — Тропаше по таблото, сякаш се опитваше да го оправи. — По дяволите, отказва да действа — обяви той и я последва в тъмното мазе.

Пространството беше малко, при това недостроено. Тънка циментова замазка едва покриваше пода и стените.

Лесно беше да я притисне тук. Дори да запищи, няма кой да я чуе.

— По дяволите, Джак. Някъде, трябва да има светлина — настояваше тя паникьосана. — Нямаш ли поне фенерче?

— Не.

— От дете ме е страх от тъмнината…

Беше като опиянен. Тя звучеше ужасена и това го изпълваше с възбуда.

— Тук някъде имаше крушка — обади се той и воден от гласа й, се приближаваше към нея. Всъщност бе останала само фасонката, защото той лично се погрижи да отвърти крушката следобед.

— Трябва да има и врата — продължаваше да говори уплашено тя и той я чу да опипва стената с ръце.

А защо да не го стори тук и сега? Защо да изчаква, да планира? Мястото беше идеално. Защо да не се възползва от момента?

Чу я да ровичка из чантата си и изведнъж го заслепи ярък лъч. По дяволите! Тя имаше фенерче. Не се сети за тази възможност.

— О, намерих го — въздъхна тя, с доста разтреперан глас. — Сега, да видим къде е вратата. А, ето я. Слава Богу.

За миг се изкуши да я сграбчи и да приключи още сега, но тя се оказа прекалено бърза за него. Едва съзряла вратата, се втурна натам и я отвори със замах. Само след секунди се катереше по спираловидното стълбище към горния етаж.

„По дяволите! По дяволите!“

Втурна се след нея. Ерекцията му бе като нажежен прът между краката. Догони я едва при изхода.

— Съжалявам, че се случи така — едва изрече той. — Ще имам грижата да оправят асансьора още сутринта. Хайде — подхвана я той за ръка, — дай да те изпратя.

Тя се отскубна, затича към колата, отвори я с треперещи ръце и като се настани вътре, заключи вратата. Гумите изсвистяха, когато напускаше паркинга.

„Добре. Подплаши я. Много добре.“

 

 

Ани подкара към къщи. Беше й лошо и постоянно поглеждаше в огледалото за обратно виждане.

„Да, наистина, асансьорът може и да беше повреден.

Такива неща се случват. Ха, та на строеж те стават постоянно!“

Знаеше, че не е честно да подозира един мъж, просто защото не го харесва. Само колко несправедливо се отнесе към Матю в това отношение.

Джак Флетчър не предприе нищо заплашително. Дори не я докосна. А страхът, който изпита след като лампата изгасна, беше стар. Щеше да го изпита, дори ако там долу беше с някого, когото харесва и му има доверие.

Ала и след тези уверения не спря да трепери.

Дълбоко в душата си имаше чувството, че се е разминала на косъм с нещо лошо.