Линда Барлоу
Ревност (16)

Шестнадесета глава

Ани пристигна на строежа малко преди осем. Завари линейка и няколко полицейски коли, паркирани до фургоните. Неколцина работници с каски се навъртаха наоколо, разговаряха нервно и пушеха. Районът бе отцепен с жълта найлонова лента и една полицайка й препречи пътя.

— Сам, какво става? — попита тя с разтреперан глас.

Той разговаряше с детектива пред южния страничен вход на катедралата. Щом я зърна, протегна ръце. Тя се отпусна в прегръдката му. След това Сам отстъпи назад и тъжно поклати глава. Изглеждаше съсипан. Златистите му коси, останали без блясък, сивееха.

— Съжалявам, Ани. Знам колко държиш на работниците, особено на Джузепе.

За миг отново се приближи към него и остана в прегръдката му.

— Знае ли се как е станало?

— Не съм сигурен, но изглежда смятат, че е извършено престъпление или поне ще го третират като такова, докато не се убедят в противното. Вероятно ще искат да се уверят, че Джузепе не е бил блъснат от скелето. Съдебният лекар е тук — той кимна към паркираната кола отпред. — Ченгетата правят предварителни проучвания.

— Та кой би блъснал някого от скелето?

— За Бога, Ани, представа нямам. Сигурно работят методично, не искат да пропуснат нищо.

Изглеждаше съкрушен. Ани нежно положи ръка върху рамото му за утеха.

— Знае ли някой точно как е станало? — продължи с въпросите тя. — Някой друг от бригадата работил ли е с Джузепе?

Сам поклати глава.

— Прекалено рано е било. Очевидно е бил сам.

Ани кимна. Наистина Джузепе често пристигаше по-рано от другите.

— Мисля обаче, че Барбара Рей е била тук — продължи Сам. — Молила се е. Вероятно тя го е открила. В момента е там — посочи той към един от фургоните. — Разпитват я.

В този момент вратата на фургона се отвори и Барбара Рей излезе. Изглеждаше разстроена и уморена. Полицейската служителка, висока жена с безизразно лице, посочи Сам.

— Вие сте следващият, господин Броуди.

Ани се втурна към Барбара Рей Акер. Възрастната жена я прегърна.

— Горкият човек — каза, тя с гърлен глас. — Такъв майстор, а и отдаден на семейството си. Каква загуба.

— Барбара Рей, как стана? Видя ли злополуката? По кое време се е случило?

— Не го видях да пада, но открих тялото му — отвърна монахинята. — Дойдох да се помоля. Мислех, че съм сама.

— Молила си се в строежа? Знам, че ще е храм… Твоят храм… Но все пак…

— Звучи малко странно, но често идвам тук да се помоля. Ще ми се от самото начало да предам на мястото святост. Моля Господ да ми помогне да свикна и да се чувствам тук у дома. Искам да се превърне в уютно място не само за хората, но и за Бога.

Господ обаче още не беше дошъл тук, помисли си Ани. Не й се струваше особено великодушно от негова страна да допусне човек да умре на строежа.

„Престани да мислиш такива неща“ — заповяда си тя. Вярата й бе силно разклатена, когато Чарли почина.

— Най-ужасното е, че имах предчувствие — продължаваше с глух глас Барбара Рей, загледана в далечината.

— Предчувствие?

Барбара Рей бавно разтърси глава.

— От време на време ми се явява видение. Спохождаше и майка ми. Според нейните твърдения било дар, ала на мен ми е трудно да го възприема за такова. Предчувствията, когато ми се явят, са все за лоши неща, и независимо колко усилено се моля, не успявам да предотвратя злината.

— Искаш да кажеш, че знаеш кога предстои да се случи трагедия?

— Невинаги. Всъщност доста рядко, за което съм благодарна. А и не виждам самото нещастие. Просто имам някакво предчувствие.

Ани кимна, но дълбоко в себе си нито разбираше, нито вярваше на подобни приказки за предчувствия и видения. Такива неща бяха повече в стила на Дарси.

— И какво точно ти бе подсказано за този случай?

Барбара Рей скръсти ръце върху стомаха си.

— Споходи ме една вечер, когато бях тук и се молех. Наоколо беше тъмно. Изпитах чувството, че нещо тежко пада от голяма височина. Долових мирис на кръв.

Ани усети как потреперва. Откъм входа се дочу шум — двама мъже изнасяха носилката със скритото в черна торба с цип тяло. Ани се извърна, за да не види как го товарят в линейката.

Горкият Джузепе!

Барбара Рей се обърна към нея и двете се прегърнаха.

Сам излезе от фургона, зает от полицаите, и тръгна към Ани и Барбара Рей. Изглеждаше измъчен и тъжен.

— Искат да поговорят с теб. — Той стисна ръката на Ани за кураж.

Детективите бяха двама — Катрин Съливан, делова, сериозна и очевидно нетърпяща глупости жена, с посивяваща кестенява коса и очила, и Джон Фостър, мъж на средна възраст с коремче, пропит от миризма на цигари. Повечето въпроси задаваше Съливан, а Фостър барабанеше с пръсти по портативния компютър.

Колко добре е познавала покойника?

Какво точно е работил?

Има ли представа защо е пристигнал толкова рано на строежа?

Имал ли е неприятели?

Какво знае за семейството му?

Кой има достъп до строежа през нощта?

Кой има достъп до скелето и колко души знаят как се сглобява такова съоръжение?

На някакъв етап, докато се стараеше да даде изчерпателни отговори, Ани подметна:

— Ама вие май третирате случая като насилствена смърт. Нали не вярвате, че не е злополука?

— Не изключваме никакви възможности, госпожо Джеферсън — отвърна Съливан.

— Но вече известно ли е какво е станало? Искам да кажа… Като че ли никой не може да ми даде точна информация. Да не би част от скелето да се е срутило? Затова ли е паднал?

— Това се стремим да уточним, госпожо Джеферсън.

— Разбирате ли, аз съм един от отговорниците за строежа, а и дизайнер на интериора. Ако става въпрос за безопасност…

— Не се и съмнявам, че се притеснявате докъде е вашата отговорност — прекъсна я Съливан.

— Господин Броуди изрази същото безпокойство — довърши тя с кисел тон.

Ани се изчерви. Още не й бе хрумнало, че евентуално ще последват правни последствия. В главата й се въртеше съвсем друго. Ако съществува заплаха, не желаеше да пострадат и други работници.

Строежи като катедралата криеха опасности, независимо от предварителното обезопасяване и предпазните мерки. Професията на строителните работници е сред най-рискованите. Случваше се някой да загине при по-мащабни строежи.

Но до тази сутрин тя не изпитваше никакви съмнения в стопроцентовото обезопасяване тук. И за „Броуди Асошиътс“, и за фирмата на Макенерней беше важно да потвърдят взетите мерки за избягване на риска. Имаше изключително значение да се установи причината за смъртта на Джузепе. Ако е паднал поради недостатъчна стабилност на скелето, някой неминуемо щеше да бъде въвлечен в съдебен процес.

— Разбрахме — обади се детектив Фостър, — че покойникът, господин Бриндеси, е имал племенник, който е работил на строежа.

— Да. Вико. Пълното му име май е Лудовико Дженезе.

— И вярно ли е, че този млад мъж — Вико, е бил уволнен наскоро?

— За съжаление, да.

— Защо?

— Спря да се явява на работа. Подразбрахме, че е обвинен и се укрива от закона.

— А имате ли представа къде се крие, госпожо Джеферсън?

— Никаква — поклати глава тя.

Поколеба са дали да спомене, че е видяла Вико в Младежкия център с Паулина, но реши да изчака следващите им въпроси. Не възнамеряваше да лъже пред полицията, но и нямаше желание да създава на Вико и Паулина допълнителни неприятности.

— Вико разбираше ли се с вуйчо си? — попита детектив Съливан.

— Ами… — замълча смутено. — Често се препираха. Джузепе се стараеше да превъзпита момчето, но Вико е изключително горд и упорит.

— Значи помежду им е имало конфликт?

Ани погледна към двамата детективи. Главата започваше да я боли.

— Какво искате да кажете?

— Нищо, госпожо Джеферсън. Просто се опитваме да установим фактите.

— Съществува ли нещо подозрително около смъртта на Джузепе? — настоя Ани. — Търсите човек, когото да обвините ли?

Ченгетата се спогледаха. Съливан кимна и Фостър заговори:

— Да, опитваме се да разберем дали няма саботаж около скелето. Три от винтовете, които държат сглобката под дървения подиум на скелето, са били извадени. Конструкцията е щяла да се срути в момента, когато някой стъпи на нея. Именно затова смятаме, че Джузепе Бриндеси е бил убит.