Линда Барлоу
Ревност (14)

Четиринадесета глава

Ани си тръгна от дома на Матю малко преди единадесет. При изпращането и двамата си бяха възвърнали самообладанието. Не я докосна повече, дори когато й държа мантото, а после тя се извърна с лице към него. Дали щеше да я целуне?

Не. Нищо подобно. Съпроводи я обаче до колата, макар че остана с ръце натикани в задните джобове на джинсите, докато тя влезе и запали двигателя.

— Благодаря ти за великолепната вечеря.

— Удоволствието бе изцяло мое.

Ех, по дяволите! Отвори прозореца и му направи знак да се приближи. Озадачен, той се наведе. Тя подаде глава, целуна го бързо по устните и се дръпна, засмяна:

— До скоро — сбогува се тя и потегли.

 

 

В тъмната мрачна къща Матю се отпусна върху дълбок кожен фотьойл и се загледа в тлеещата жарава. От месеци мислите му не бяха така ясни и той искаше да ги проследи.

Хубаво стана, че Ани се поколеба, а той успя да се вземе в ръце. Последното нещо, което желаеше, бе да се впусне в емоционално обвързваща връзка. Сега трябваше да се съсредоточи върху това как да устрои наново живота си. Чакаха го делови сделки, срещи за подновяване на контакти, работа…

В компютърната индустрия нещата се променяха бързо. „Пауърдим“ се държеше на върха благодарение на способностите му. Успехите на компанията му даваха възможност да наеме изявени талантливи специалисти. Докато водеше битки с калифорнийските власти, те се погрижиха деловите неща да вървят добре. Но сега отново се нуждаеха от уменията му.

Върху това трябваше да съсредоточи усилията си. Не можеше да си позволи да се развихрят емоциите му.

И въпреки това…

Човек се променя, след като прекара осемнадесет месеца зад решетките.

Беше размислял върху нещата, за които съжаляваше, в които беше сгрешил — разполагаше с доста време. А сега, когато отново е свободен, трябваше да реши как ще живее живота си.

За съжаление мислите му по този въпрос бяха противоречиви. Знаеше, че иска семейство, деца. Преглътна при спомена за загубеното. Господи. Да, искаше още един шанс да има дете!

Но не желаеше прекалено бързо да се влюби и да се посвети на жена, преди да се увери, че си подхождат.

Допусна грешка с Франческа. Поддаде се на моментното чувство и си затвори очите за недостатъците й докато не се ожениха. Сега нямаше нужда от страстно привличане между две тела. А колко лесно е да се заблуди, да подмине подробностите, които по-късно ще унищожат брака. Копнежът е силно чувство, но е необходимо по-дълбоко разбирателство, за да се съберат две души.

Щеше му се да не изпитва толкова силно влечение към Ани Джеферсън. Научи се да не вярва на копнежа. Макар и чудесно като усещане това не беше база за постоянна връзка.

Харесваше Ани. Характерът и темпераментът й му допадаха. Но нямаше причина да бърза. По-добре бе да кара по-бавно и да се убеди, че си подхождат.

През ум не му минаваше, че ще помни целувката й.

Сладките й, невероятно сладки устни…

 

 

Внезапно Дарси се събуди скована и изтръпнала. Известно време не успя да се ориентира къде е, защо й е студено и защо е седнала, вместо да лежи в уютното си легло. „Сам!“

„По дяволите.“

Заспала е в колата, паркирана пред дома му.

Дали я е видял? Ами ако е минал и е надзърнал? Какво ще си помисли? Че е луда? Че го преследва? Дали ще позвъни на полицията? Или на психиатър? А ако я уволни? „По дяволите, шибана работа!“

Навън все още беше тъмно. Погледна часовника — 4:11. Какво ли е станало с блондинката, зачуди се тя. Дали е останала за нощта? Дали е още там, гола и задоволена, сгушена до Сам?

Усети как нещо пробожда сърцето й.

„Престани!“

Отново погледна часовника и се паникьоса. Как можа да заспи!

„Господи, Дарси, този път наистина се движиш по ръба!“

Не си усещаше пръстите докато завърташе ключа в стартера. Да заспи в колата, докато дебне бившия си любовник. Това е направо налудничаво! И нелепо.

Внимателно подкара колата, но не пропусна да огледа мястото, където беше паркиран червеният мерцедес. Нямаше го.

Е, поне това узна. Явно я беше отпратил. Може би русокосата не я бива в леглото? Тогава вероятно няма да се среща повече с нея. Значи има надежда…

„Престани с тези глупости, Дарси. Той не те желае! А ако имаш малко мозък и ти няма да мислиш за… гадното копеле! И определено няма да губиш от ценното си време и енергия!“

Отново хвърли поглед към часовника на таблото. Показваше 4:13.

„По дяволите!“