Линдзи Макена
Горска магьосница (9)

Девета глава

В ранното утро Тревър Бейтс седеше край малък огън и вареше кафе в старо почерняло канче. Видя двама души да приближават лагера и присви очи. Либи първа му подаде ръка и наруши мълчанието.

— Господин Бейтс, аз съм Либи Стейпълтън. А с господин Уагнър, доколкото ми е известно, се познавате.

Бейтс неохотно отвърна на ръкостискането и веднага издърпа длан. В тъмните му очи се четеше неприязън. Премести поглед от нея към Дан.

— Радвам се да се запозная с вас, доктор Стейпълтън. Разбира се, че познавам господин Уагнър. Седнете, моля. Тъкмо правя кафе. Ще пиете, нали?

Дан огледа лагера. По всичко личеше, че Бейтс е небрежен. На земята се търкаляха остатъци от храна, смачкани тенекиени кутии, хартии и всевъзможни боклуци. Това го раздразни.

— Бейтс, търсете си белята! Да не искате някоя прегладняла гризли да ви дойде на гости? — запита, едва сдържайки гнева си, Дан.

Бейтс му хвърли враждебен поглед.

— Не се грижете за мен, Уагнър. Имам достатъчно опит в горите. По това време на годината мечките са заети да ядат боровинки и едва ли ще им е до мен.

Либи побърза да се намеси, за да предотврати назряващия конфликт.

— Тревър, ще остана няколко дни при вас.

— Както желаете — съгласи се той и им подаде чаши с кафе. — Предполагам, запознали сте се с докладите, които изпращам по радиото.

— Прегледах ги.

— Да не забравя — намеси се Дан. — Донесох ви нов модел радиоапарат. Ще ви бъде от полза, защото има по-голям обхват и е по-надежден.

Бейтс се намръщи.

— Уагнър, оценявам високо вашата загриженост, но запазете това радио за себе си. Моят портативен апарат тежи само двеста грама. А когато нося двайсет килограма на гърба си, не ми трябва нов, пък макар и по-добър. Ще ми тежи излишно. Предпочитам моето радио. Досега не ме е подвеждало.

Дан искаше да го постави на място, но срещна предупредителния поглед на Либи и с мъка потисна раздразнението си.

— Както желаете — отвърна спокойно той.

— Освен това всяка вечер се връщам в лагера. Тук имам по-голям предавател. Тъй че няма проблеми.

Ще има, ако Либи остане дори една нощ при теб, помисли си Дан, но стисна устни и се отдалечи от огъня. Остави Либи и Тревър да поговорят. Свърза се с базата по своя портативен радиоапарат, за да провери програмата за деня. Графикът не биваше да изостава, въпреки отсъствието му.

— Тревър, ще бъда тук няколко дни, но всяка нощ ще се връщам в базовия лагер. Не искам да нарушавам програмата ви. Само ще се убедя, че всичко върви добре — обърна се Либи към Бейтс.

Биологът имаше оредяваща кестенява коса и огромни диоптри. Беше дребен, невзрачен и с нервни движения.

— Доктор Стейпълтън, бих искал да ви попитам защо всъщност сте тук? Работил съм и преди за „Каскейд Амалгъмейтид“ и не е имало никакви оплаквания. За разлика от много биолози — изгледа я той право в очите, — имам повече от десетгодишен опит в горите. Не виждам причина за вашето присъствие.

Либи реши да бъде тактична и да даде обяснение, с което да не го засегне. Излишно беше да го дразни. Атмосферата и без това беше нажежена.

— Много ни заинтересува доклада ви за кондора. Нали знаете, птицата е на изчезване. Всъщност искам да потвърдя наблюдението ви, за да вземем мерки за нейното опазване.

— Не се съмнявам във вашите мотиви, доктор Стейпълтън, но познавам Уагнър. Двамата с него не се погаждаме. Дали пък причината не е, че той се съмнява в твърдението ми за кондора!

— О, не — излъга Либи. — Аз имам квалификация на орнитолог и личен интерес към вашите наблюдения.

Това вече не беше лъжа. Втората й специалност наистина бе орнитология. Забеляза как за секунда очите му се разшириха. Бейтс нямаше такава квалификация, беше проверила и знаеше със сигурност. Което означаваше, че може и да е сбъркал.

— Либи! — извика Дан.

— Да?

— Съжалявам, но трябва да се върна в базата. Възникнал е проблем и Чък не може да се справи сам. — Спря и изгледа предупредително Бейтс. — Надявам се, тук всичко да бъде наред.

Биологът изсумтя и тръгна към палатката си. Либи въздъхна.

— Вие двамата сте като куче и котка, готови сте да се биете на живот и смърт.

— Да — сериозно отвърна Дан. — Никак не искам да тръгвам…

— Върви, върви. Убедена съм, че ще свърша повече работа, ако не си наоколо да дразниш Бейтс. Нали виждам, той не е никак приятелски настроен.

Дан явно се колебаеше.

— По дяволите! Бейтс си търси белята! Либ, слушай, ако се появи мечка, качи се на някое дърво, колкото можеш по-високо. Не се опитвай да бягаш, безсмислено е. Не знам колко ще се задържа в базата, но ще опитам да се върна до четири следобед. Ще ти оставя моето радио, носи го със себе си. Така ще бъда в постоянна връзка с теб.

Либи се усмихна и шеговито имитира Бейтс:

— Хайде, стига, господин Уагнър, допълнителни килограми, как ще ги нося!

— Не започвай и ти — навъси се Дан, но в очите му се прокраднаха весели пламъчета. — Ще проверя какъв е маршрутът за днес. Ето, вземи моя компас. Нали носиш ножа в раницата си?

— Да, нося го. — Либи взе компаса. През последната седмица от незабравимото им пътешествие той я бе научил да си служи с него. Беше се справила така добре, че на връщане определяше пътя сама.

— Сложи го на колана си. Може да ти потрябва. И се оглеждай за змии. Сега са излезли на припек.

— Не се притеснявай. Ще внимавам! Обещавам.

— До следобед!

Либи остана до огъня, докато двамата мъже уточнят маршрута. Сетне Дан отлетя с хеликоптера.

— Много се радвам, че Уагнър си тръгна. Ще си свършим работата, без да ни досажда — процеди през зъби Тревър.

Либи реши да не обръща внимание на забележката. Нямаше смисъл да спори с него. Извади ножа от раницата и го закачи на колана си. Бейтс загаси огъня. Вдигна глава и изкрещя:

— Ето го! Кондорът!

Либи се изправи. Беше в сянката на дърветата, а те скриваха почти половината небе. Нищо не виждаше. Бейтс подскачаше като полудял и сочеше небето.

— Бързо!

Либи захвърли раницата и се затича. Но докато стигне на открито, птицата се бе превърнала в малка точица в безкрая.

— Видяхте ли? Колко големи бяха крилата му! Феноменален е! Господи, каква находка!

— Беше прекалено далеч, за да видя нещо, Тревър!

— Знам накъде отлетя! Хайде, да го последваме! Отиде към скалистия район на юг. Точно това ще направим и ние. Аз ще взема камерата, а вие — раницата. Бързо!

Гледаше го как тича припряно из лагера като побъркано джудже. Подхвърли й камерата и тя едва не я изпусна.

— Да вървим! Няма време. Винаги прелита оттук около осем и напуска скалите към три. Ако побързаме, ще стигнем навреме, за да се убедите, че е кондор.

— Но…

— Идвате ли?

— Добре, идвам, но не трябва ли първо…

— Наистина, доктор Стейпълтън, другата работа може да почака! Ще се върнем преди свечеряване. — Говореше й покровителствено, сякаш тя бе малко дете. Стана й неприятно.

Досега не беше работила с емоционално неуравновесен човек и в съзнанието й се прокрадна неясна тревога. Започваше да разбира Дан и отрицателното му отношение към Бейтс. Мълчаливо сложи раницата на гърба си и с неохота последва мъжа.

Биологът така бързаше, че не искаше дори да почиват. По обяд Либи все пак успя да го убеди да спрат.

— Още само няколко километра! — възрази Тревър.

— Не ме интересува! Може и един да е. Аз спирам, за да обядвам — отвърна твърдо тя и отвори раницата, за да потърси пакета с храна. И застина от изненада. Господи, къде беше радиото, което й даде Дан! Затършува навътре, прерови и джобовете — нищо. Стомахът й се сви от лошо предчувствие. Сигурно го бе забравила в суматохата! — По дяволите!

— Какво има? — попита Бейтс.

— Забравила съм радиото.

— Моето нали е тук!

— Сигурен ли сте, че работи? — недоверчиво попита Либи, припомняйки си недоволството на Дан.

— Разбира се! Имам го от шест години и досега не се е разваляло нито веднъж. Няма проблеми. Или може би всезнайкото Уагнър ви е уплашил с глупавите си притеснения?

Този път тя наистина се ядоса.

— Не мисля, че господин Уагнър е всезнайко, нито, че притесненията му са глупави. Той отговаря за безопасността на всички тук. Може да не сте забелязали, но гората е суха и съществува голяма опасност от пожар. Не го обвинявам, че се грижи за нас.

— За вас може и да се грижи, но за мен не му пука. Сто на сто ще му хареса да ме види опечен. Така пред брадвата му ще има една пречка по-малко.

Либи отпи от манерката и опита да потисне раздразнението си. Вече напълно оправдаваше отношението на Дан към този дребен досадник и мърморко.

— Да вървим! — предложи тя и стана.

Последните няколко километра пътят беше стръмен и много тежък. Отне им повече от три часа. Стигнаха хребет 254 едва към четири следобед. Либи избърса потта от челото си и погледна с безпокойство часовника.

Бейтс извади от раницата си бинокъл.

— Тревър, не ме интересува какво възнамерявате да правите. Искам първо да се обадите в базата и да им кажете къде сме.

— Само минутка! — отвърна бързо той, но продължи да оглежда сиво-черните скали пред тях.

Беше непоносимо горещо. Над базалтовите каменни блокове се издигаше мараня като завеса. Въздухът бе нажежен и сякаш плуваше пред очите й.

— Тревър! — извика отново тя. — Кондорът не ме интересува! Обадете се незабавно в базата!

Той недоволно свали бинокъла и започна да рови нервно в раницата. Либи го наблюдаваше напрегнато. Искаше й се Дан да узнае къде се намират колкото може по-скоро. Бейтс му беше казал, че ще вървят на север. А всъщност се намираха на повече от двайсет километра в обратна посока.

Е, паниката е излишна, опита да се успокои тя. Ще се обадят и Дан ще изпрати хеликоптер да ги вземе.

Бейтс несръчно отвори калъфа на радиото. То изхвръкна и падна върху скалите. Либи тревожно извика.

— Спокойно! — отвърна мъжът, но гласът му издайнически трепна. Взе апарата и завъртя едно копче. Не се чу никакъв звук. Натисна друго, сложи радиото до ухото си и поклати глава.

— Не работи ли?

— Сигурно се е счупило.

— Но ако не се обадим, Дан ще се безпокои!

— Стига, доктор Стейпълтън! Не сме малки деца!

Либи трескаво мислеше. Дан щеше да се върне в лагера на Бейтс към четири и нямаше да ги намери. Погледна назад. Беше много далеч. Имаха най-малко шест часа път. А към седем ставаше тъмно. Нямаше да успеят. Дали да се върнат обратно, или да останат тук? И в двата случая Дан щеше да се тревожи. Тя се обърна и гневно изгледа Бейтс.

— Надявам се, не сте се отнасяли към работата си така небрежно, както към радиото току-що. Сега трябва да решим. Или ще пренощуваме тук, или ще тръгнем още сега.

— Ами да останем тук, докторе — сви угоднически рамене биологът. — Може да имаме късмет и ако кондорът се върне, ще се уверите в правотата на моите твърдения. Не се притеснявайте! Уагнър ще стои там и ще ни чака, няма къде да ходи. — Той се усмихна саркастично и започна да събира сухи дърва за огън. — Сега да си направим лагер. А по-късно ще разглобя радиото и ще се опитам да го поправя.

 

 

Малко след залез-слънце Бейтс отново се разкрещя:

— Ето! Там! Виждате ли го? — Сочеше към потъналите в сянка скали.

Либи взе бинокъла от ръцете му. Потърси птицата, която явно се връщаше в гнездото си да пренощува.

— Да… виждам…

— Е?

Тя свали бинокъла и поклати глава.

— Това е лешояд, Тревър. Не е кондор.

Мъжът пребледня.

— Не може да бъде! — извика той и грабна бинокъла. — Крилете му са много по-големи!

Либи не желаеше да спори с него! Беше изтощена и ядосана.

— Мога да разпозная лешояда, Бейтс! Има червена гола шия. Кондорите също са с гола шия, но цветът й е като човешка кожа. Не е червен.

Обърна се и се върна под дърветата. Извади спалния си чувал и седна на него. Събу ботушите и чорапите.

Биологът мълчаливо приближи. Либи дори не вдигна поглед. Мечтаеше само да си бъде у дома, с Дан.

— Ще поправите ли радиото? — попита тя. Беше се стъмнило. Огънят догаряше.

— Да, ще опитам.

Към десет часа Либи напълно се отчая. Сълзите напираха в очите й. Бейтс на два пъти разглоби и сглоби радиото, но не успя да го поправи. Накрая се отказа.

— Хайде да поспим. Ще станем рано и ще се върнем преди обяд. Така всички ще бъдат доволни.

Тя мълчаливо се пъхна в чувала си. Най-разумно беше да го послуша. И без това не можеше нищо да направи.

Беше неестествено топло за сезона. Дори на тази височина температурата не бе паднала много.

Не каза нищо на Бейтс. По-добре никога да не беше го срещала! Затвори очи и се насили да заспи. Искаше да сънува, че е в прегръдките на Дан. По някое време се събуди от далечен гръм, но отново заспа.