Линдзи Макена
Горска магьосница (8)

Осма глава

Есенното слънце бе нагряло настилката на летището в Чалис. Дан гореше от нетърпение в очакване на малката „Чесна“. С нея пристигаше Либи. Радостта от пристигането й почти бе потушила гнева му към Бейтс. Дали се беше променила? Два месеца и половина бяха доста време.

Тя слезе усмихната от самолета и се хвърли в прегръдките на Дан. Той я грабна и я завъртя във въздуха. Дори не забелязваше, че пречат на другите пътници. А и никак не го интересуваше.

Либи едва успя да си поеме дъх и докосна нежно бузата му.

— Здравей!

— Здравей! Радвам се, че те виждам.

— Надявам се, не си чакал много.

— Само два месеца и половина! Изглеждаш великолепно!

— Няма ли да ме пуснеш на земята?

— Нямам намерение да те пускам изобщо. — Целуна я. Вдъхна дълбоко упойващия люляков аромат на парфюма й. Ръката му се плъзна, обхвана талията й и я притисна властно.

Либи отвърна с жар на целувката. Сияеше от щастие.

— О, Дан, най-сетне съм тук — прошепна тя.

— Харесва ми блясъкът в очите ти. Хайде да вземем багажа. Ще ти разкажа по пътя.

Либи дишаше с пълни гърди свежия опияняващ боров аромат, докато пътуваха по стария изровен път. Гората бе окъпана в жълто, червено, оранжево — багрите на есента. Но така беше още по-красива.

— Колко съм щастлива! — засмя се искрено младата жена и прегърна Дан през рамо.

— Мога да го прочета по лицето ти, Либи! Добре дошла у дома!

— Знаеш ли, чувствам се малко виновна. Ако не беше Бейтс, кой знае кога щяхме да се видим!

Той се намръщи.

— Ако не беше Бейтс, щях да долетя до Сан Франциско и да те отвлека.

— Наистина ли?

— Да, госпожо. Исках да те изненадам, но оня идиот провали плановете ми. Всяко зло за добро. Предпочитам да сме тук, в нашата гора, отколкото в онази каменна джунгла, наречена град.

Хареса й, че каза „нашата гора“. Душата й преливаше от щастие. Беше заедно с любимия си сред красотата на природата и не искаше да мисли за града. Нито да се връща там!

— Бейтс в лагера ли е?

— Не. Остана в парцел 256. Всеки ден си разменяме любезности по радиото и той дава кратък отчет — къде се намира, как върви работата.

— А защо не се връща?

— Искал да довърши изследванията си — сви рамене Дан.

— И докъде е стигнал?

— Нямам представа! В интерес на истината, той дори не говори с мен. Само с Чък Буш, моят заместник. Когато се обадя аз, прекъсва връзката. Може и да е за добро, Либи. Този път ще си строши главата. Толкова далеч на запад няма кондори. Виждал съм в Перу, в Андите и много добре знам как изглеждат. Бейтс, вместо да си брои буболечките, се вживява в ролята на велик орнитолог! Откривател!

Либи избухна в смях.

— Значи аз ще трябва да отида при него!

— Да, но с мен. Никъде не те пускам сама. Забеляза ли каква суша е? Това лято не падна капка дъжд, всичко изгоря. Съществува голяма опасност от пожари. Една клечка и… Гората ще отиде по дяволите.

Тя се огледа и потръпна. Наистина, всичко наоколо беше изсушено от слънцето. Тревата, храстите, дори младите дървета бяха мъртви… Клонките им висяха кафяви и безжизнени.

— Пет години бях в Отряда за борба с пожарите — продължи Дан. — Знам всичко за огъня. Горските пожари са особено опасни, защото трудно се овладяват. Обикновено се запалва короната на едно дърво, огънят бързо се пренася към околните и се разпространява със светкавична скорост.

Либи го наблюдаваше с интерес.

— Разкажи ми още. Сигурно е вълнуващо да си пожарникар! Изобщо има ли нещо, което да не си правил?

— О, куп неща! Работих в Отряда цели пет години. Имахме парашути и пожарогасители със специална смес. Скачахме пред линията на пожара и се опитвахме да го спрем. Беше изключително тежка физическа работа. И опасна, повярвай ми. Също като на война.

— Защо се отказа?

— При един скок си счупих крака. Закачих се на дърво. Бях безпомощен, висях на клоните и нищо не можех да направя. Приятелят ми Дейв ме свалил точно навреме. Вятърът сменил посоката и огънят идвал право към мен. Аз съм бил в безсъзнание. Дейв ме носил цели два километра на гръб. Но ме спаси.

Либи въздъхна с облекчение. Беше доволна, че Дан вече не работи в Отряда за борба с пожарите!

— Явно е изключително опасно!

— И да, и не. Скачането е лесно, истинският враг е огънят. Промените на вятъра и скоростта на разпространение създават големите трудности. Огънят е стихия, с която човек трудно може да се пребори.

— Ще бъде ужасно, ако тези прекрасни гори изгорят!

— За жалост, случва се почти всяка година — рече загрижено Дан. — В момента седим върху буре с барут. И макар че не понасям Бейтс, искам час по-скоро да се върне в лагера. Гръмотевичните бури зачестиха, а това никак не ми харесва. Имам лоши предчувствия!

— Тогава как ще отида при Бейтс?

— Ще отидем заедно. В друга ситуация щях да изпратя хеликоптер да те закара. Сега обаче не те пускам сама. Ти си неопитна и ако попаднеш в пожар, няма да знаеш как да действаш.

Либи беше напълно съгласна с него. В своя град от бетон, стъкло и стомана никога не беше се сблъсквала с подобна опасност.

— Радвам се, че ще дойдеш с мен. Кога тръгваме?

— Утре сутрин, рано. Знам точните координати на Бейтс. Денем прави обход от няколко километра, а вечер се връща и нощува в лагера си. Не се притеснявай, ще го намерим. Освен това искам да видя с очите си неговия кондор!

 

 

Либи учудено подсвирна, когато видя колко се е разраснал лагерът. При първото й пребиваване тук имаше само два-три фургона. Сега бяха над десетина. Огромни булдозери, трактори и тежки камиони вдигаха невъобразим шум и жълти облаци прах в горещия следобед. Изкореняваха дървета, копаеха и проправяха трасето за новия път.

Дан взе багажа й и я поведе към един от фургоните. Внесе куфарите в спалнята. Тяхната спалня, помисли си тя мечтателно.

— Много работа има! И ти ръководиш всичко? — В гласа й се долавяше уважение и възхищение.

— Да. Бързаме, защото скоро ще падне снегът. Трябва да довършим изкопните работи до края на октомври.

Гледаше го и сърцето й преливаше от любов. Изглеждаше по момчешки небрежен в избелелите си джинси и прашни ботуши. Дан отметна непокорен кичур от челото си и се насочи към кухнята.

— Гладна ли си?

— Умирам от глад — разсмя се Либи и седна на масата.

— Значи както обикновено. Но защо си отслабнала? — Той отвори хладилника.

Наистина беше отслабнала с около пет килограма. Но не от работа или грижи. Причината бе, че далеч от Дан нямаше апетит. Само че не можеше да му го каже. Нали знаеше, че той не желае сериозна връзка. А тя го обичаше без задръжки, без резерви. Стана й тъжно.

— Сигурно планините са ми липсвали — излъга Либи.

Дан се зае да приготви набързо нещо за хапване.

— А аз не ти ли липсвах? Поне мъничко? — попита неочаквано.

— Ужасно много ми липсваше. — Тя смутено въртеше солницата в ръце, без да съзнава какво прави.

На лицето му се изписа облекчение.

— Защото аз бях дяволски самотен без теб. Колко парчета шунка искаш?

— Само едно! Ти ги режеш огромни!

— Спомни си, че си в планината, Либ! Височината, чистият въздух, забрави ли?

— Все пак едно ми стига. Довечера ще изям още едно.

— Ако ти остане време. Желая те до болка — продума той и очите му потъмняха.

 

 

Либи прекара целия следобед в офиса на Дан. Прегледа всички доклади, изпратени от Тревър Бейтс. Като приключи, изправи изморено гръб и погледна часовника си. Беше около пет. Стана и отиде в съседната стая.

— Свърши ли? — попита Дан и вдигна глава от папките.

— Да.

— И какво с мнението ти?

— Дотук всичко изглежда наред. Не мога да преценя, без да отида на място. Само че сега искам да се разходим из гората. Можете ли да организирате една разходка, господин Уагнър?

— Какво пък, да опитаме. И аз съм изморен. Ела, ще вземем джипа! Облечи си блуза с дълги ръкави.

— Защо с дълги ръкави?

— По това време на годината е пълно с отровен бръшлян и смрадлика. Ще ти ги покажа, за да ги избягваш, но предпазните мерки никога не са излишни. А и не искам прекрасната ти кожа да пострада!

Разходката им беше кратка. Слънцето вече се скриваше зад хребетите и дърветата като мълчаливи стражи хвърляха дълги сенки. Дан й показа новия път, после оставиха джипа и тръгнаха между боровете. Беше божествено тихо и ако не знаеше, че зад тях работата на строежа ври и кипи, човек можеше да си помисли, че цивилизацията е останала много, много далеч.

— Господи, колко ми липсваше всичко това! — възкликна Либи, без да пуска ръката на Дан. — Когато погледнех през прозореца, виждах само небостъргачи от желязо, камък и стъкло. Лабиринтите на бездушния град. — Наведе се и погали един храст. — Липсваше ми, мили мой — каза нежно тя, сякаш растението беше живо същество. После се обърна към Дан и добави с грейнало лице: — Но най-много ми липсваше ти. Има толкова много неща, които искам да науча за теб.

Той я целуна нежно.

— Та аз съм отворена книга, Либи. За първи път имам желание да дам всичко от себе си на някого. Сигурно си ме омаяла, малка горска магьоснице!

— А какво да кажа аз? Кълна се, тези планини омагьосаха мен. Цели два месеца мислих непрекъснато за теб и за прекрасната природа тук!

 

 

Към осем часа Чък Буш донесе поредния доклад на Бейтс. Дан взе листовете и ги подаде на Либи. Двамата тъкмо бяха приключили вечерята си и Либи се бе излегнала на дивана.

— Значи ще летим утре в шест с хеликоптер?

— Да. Ако тръгнем по-късно, Бейтс може вече да е потеглил. Казах на Чък да му съобщи за нашето пристигане. Ще бъде най-добре да ни изчака.

Тя прочете набързо съобщението. В него се изброяваха няколко насекоми, характерни за областта, а също растения и птици. За кондора нямаше нито дума.

— Видях в предишните му доклади, че не е забелязал лешояди. Би ли могъл да сбърка лешояда с кондор?

— Предполагам. Каквото и да е било, вероятно само преминава оттук и отива да зимува на юг.

— Понякога биолозите са големи фанатици. Въобразят ли си нещо — край! Може би Бейтс е точно такъв?

Дан я притегли към себе си и поклати глава.

— Хайде да забравим Бейтс и неговия кондор фантом! Ужасно съм изморен и леглото ме привлича неудържимо. А теб?

— Мен също.

Либи усети възбудата му и сърцето й лудо заби. Помисли си, че не може да се държи така с нея, ако не изпитва никакви чувства. Поне мъничко сигурно я обичаше! Но тя знаеше, че за да признае любовта си, той трябва да преодолее онези бариери от миналото, които сам бе издигнал около себе си. Затвори очи и се притисна към него. Остави се на вълните на нежността, която изпълваше сърцето й.

— Люби ме, Дан.

Малката спалня бе окъпана в сребристи лунни лъчи. Върху завесите се открояваха силуетите на Либи и Дан, слети в едно. Дан захвърли ризата си върху стола, обърна се и Либи прочете в очите му изгарящата го страст. Беше чакала този миг толкова дълго! Дъхът й секна.

— Знаеш ли по колко пъти на ден мечтаех за този миг? — Той разкопча блузата й и погали гърдите й. Кожата й пламна под ласките му, зърната й се втвърдиха, жадни за милувки… — И за това. — Той прокара език по гърдата й.

Либи впи пръсти в раменете му.

— Аз също — прошепна, тръпнеща от възбуда.

Не й достигаше въздух. Затвори очи и плъзна длан по лицето му. Вятърът и слънцето бяха оставили своя отпечатък върху кожата му. Ръката й застина на устните му.

Дан нежно целуна пръстите й. Тялото му се напрегна от възбуда. Очите му проблясваха в полумрака и сякаш изпиваха силата й. Коленете й се подкосиха. Устните му докоснаха челото й, носа, брадичката, обсипаха с целувки изящната шия, копринената й коса, стигнаха извивката на раменете, после гърдите, корема, докато младата жена потръпна като струна. Той плъзна ръка по талията й, погали стройните бедра и бавно свали джинсите й. Отнесе я на леглото.

Задъхана от страст, Либи го наблюдаваше как разстила косата й по възглавницата. Луната обливаше в сребриста светлина голото й тяло.

А нощта бе вълшебна и събираше в едно минало и настояще. И сърцата им, които така дълго се бяха търсили.

Обичам я! Мисълта мина като светкавица през ума му. Повече от всяка друга жена. Тя е всичко на този свят. Тази нощ ще те обичам с цялото си сърце, мила. Искам да ти дам себе си, безмълвно обеща Дан. Ти ми разкри нови светове, промени живота ми, промени и мен самия. Беше удивен, дори стреснат от любовта, която струеше в погледа й. Нали съдбата я бе наранила също както бе наранила и него? Как бе успяла да преодолее болката и да обича така безрезервно, така всеотдайно? Не знаеше. Съзнаваше единствено, че любовта отново се бе върнала при него и той пак беше способен да обича. Либи го желаеше както никога не бе желала мъж. Притисна се към силното му тяло и простена. Не можеше да си поеме въздух. Главата й бучеше. Конвулсивно впи пръсти в раменете му.

— Господи, толкова си красива! — прошепна Дан.

Разтопена лава и огън се разляха по вените й. И тя се отдаде на опиянението, на мига, на щастието от споделената любов. Искаше да извика името му, но от устните й се отрони само стенание.

Телата им се сляха, от устните й се откъсна възторжен вик. Сърцата им биеха в неистов любовен ритъм.

Далеч в гората се обади бухал.

 

 

Дан се подпря на лакът и нежно се взря в лицето й. Либи лежеше безмълвна, с глава на гърдите му. Луната осветяваше нежните черти на лицето й, косите й падаха като сребърните струи на водопад. Сърцето й пърхаше като птица в клетка.

— Коя си ти? — попита учудено мъжът. Не беше изпитвал подобно щастие. Дори не знаеше, че е възможно да се чувства толкова щастлив.

— Самата себе си — прошепна тя.

— Не, ти си вълшебница! Нищо чудно, че съм омагьосан. Любовта ти е най-ценното съкровище на света. Ти си така всеотдайна, така искрена!

— Ти ме правиш такава, защото си също толкова всеотдаен! — усмихна се Либи.

Дан занемя и се вгледа в нея, опитвайки се да осъзнае чутото.

— То е, защото съм с теб. Ти ме промени. Направи ме по-добър.

И затова те обичам толкова много, добави на себе си, а как искаше да го изрече на глас!

Объркан и тревожен, тази нощ той дълго не можа да заспи. Лежеше в мрака и не смееше да помръдне. Държеше в прегръдките си мечтаната жена. Питаше се как да я задържи в живота си.

Чудото, което бе чакал, най-сетне беше действителност.