Линдзи Макена
Горска магьосница (6)

Шеста глава

Либи се размърда неспокойно в мрака. Беше тясно и двамата едва успяха да разстелят спалните си чували. Температурата падна неочаквано бързо. Стана студено като в ледник, Либи зъзнеше, зъбите й тракаха. Въпреки това не се оплака, само потърси якето си в раницата.

— Какво има? — попита загрижено Дан.

— Студено ми е.

— Трябва да се преоблечеш, мокра си до кости.

— Ще си сложа якето.

— Няма да помогне. По-добре свали тези дрехи. Това е единственият начин да се стоплиш. Ще събера двата чувала и ще се пъхнеш в тях.

През отвора на пещерата вееше хлад. Либи не чувстваше нито ръцете, нито краката си. Нямаше сили да говори, още по-малко да спори. Чу Дан да мърмори в тъмнината.

— Ела тук, докато не си умряла от студ! — Той я придърпа към себе си и започна да разкопчава блузата й.

— Но какво правиш? — ужасена извика тя и го отблъсна.

Свали мократа й блуза, сетне много опитно разкопча и сутиена. Пръстите му пареха кожата й като нажежено желязо. Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите, когато я прегърна и притисна към себе си.

— Само се отпусни. Имаш признаци на хипотермия.

— Хипо… Какво? — запита бездиханна Либи и отпусна глава на рамото му, благодарна на топлината, която се излъчваше от него.

— Тялото ти е стигнало до опасна точка на изстудяване. Ако не се стоплиш, може да изпаднеш в шок. — Дан започна да разтрива гърба й. — Обикновено се случва, когато някой падне в ледено езеро. Но днес беше много горещо, после изведнъж застудя. А такива резки промени също водят до хипотермия.

Усетила топлината да пълзи по гърба, раменете и гърдите й, Либи се отпусна, а той продължи да разтрива краката и бедрата й, докато кръвта й се раздвижи. Вдъхна уханието на тялото му и се притисна още по-плътно. Дан я положи върху чувала, зави я със своя и легна до нея.

— Сега трябва да ти е по-топло — прошепна той.

— Да, благодаря ти.

Ръката му погали мократа й коса. Дишането му се промени, накъса се. Либи отвори очи и едва различи в сумрака чертите на лицето му. Срещна погледа му и сякаш сърцето й се разтопи. Как бе могла да мисли, че е студен и безчувствен! Потънала в прегръдката му, защитена, вече знаеше с абсолютна сигурност, че е необикновено чувствителен и нежен. Колебливо вдигна ръка и прокара пръсти по челото му. Почувства как тялото му потръпна. Чуваше ударите на сърцето му. Дъхът му изгаряше врата й. Прималяла се отпусна назад, а тръпката, която го разтърси, я изпълни с ликуване.

— Либи, недей… Моля те!

Тя сложи пръсти на устните му. В кръвта й сякаш бушуваха пламъци. Горещите искри изпепелиха и последните й колебания и съмнения.

— Люби ме, Дан — прошепна тихо.

— Не искам да ти причиня болка — прошепна той и нежно целуна ръката й. В очите му проблесна тъга.

Без да съзнава какво прави, Либи вдигна глава и полуотворените й устни потърсиха неговите.

Светът престана да съществува. Земята спря да се върти. Целувката я остави без дъх. Устата му властно търсеше, искаше, настояваше. Езикът му я хвърли в огнената бездна на измъчващото я желание. Той погали гърдите й. После устните му се откъснаха от нейните и намериха втвърдените зърна. Простена, когато ръката му се плъзна между бедрата й.

Младата жена разкопча джинсите му и нежно го погали. Усети силната му възбуда, дочу тихия му стон.

Дан вдигна глава, очите му горяха. Беше учуден, но доволен от желанието й. Тя не се страхуваше да го люби тук, на негова територия. А той искаше да й даде повече любов, отколкото на която и да е друга жена. Чувстваше се замаян. Желаеше я до болка.

— Дан… Моля те, люби ме — дочу шепота й в мрака.

Сърцето му се изпълни с нежност, когато я привлече към себе си. Тялото й го влудяваше. Тя го желаеше, очакваше го, нетърпелива и срамежлива едновременно. Не можеше повече да се контролира. Имаше чувството, че ще се взриви. С много любов той проникна в нея. Очите й се разшириха от изненада и удоволствие. Двамата потънаха в бездната на страстта.

Бяха като орел в полет, издигаха се и се гмуркаха в бездънната синева на безкрая. Вик на екстаз се откъсна от устните й, а Дан имаше чувството, че е стигнал до вратите на рая.

— О, Дан! — Шепотът й бе накъсан, очите — затворени. Тя лежеше в прегръдката му и не смееше да диша.

— Моята малка друида — погали косата й той. — Древна и различна…

Либи заспа, приютена в силните му прегръдки, защитена, спокойна. На разсъмване отвори очи и видя, че е буден и внимателно я наблюдава. Беше подпрял глава с ръка.

— Добро утро — усмихна се нежно тя. Устните й, подпухнали и горещи, още пазеха сладостта на целувките.

— Наистина е добро — отвърна Дан. Лицето му бе спокойно. Суровото изражение бе изчезнало. В очите му грееше нежност и Либи се почувства неизказано щастлива. Беше се случило нещо много повече от обикновеното сливане на две тела. Бяха споделили не само постелята. Бяха съединили душите си.

— Гледах те, докато спеше. Толкова си красива! И притежаваш необикновена чистота и невинност, Либи. Не се преструваш. Ти си като свободния дух на гората… Наистина си част от тази гора. Ти си моята друида.

— Преди да благодаря за прекрасните думи, може би ще попълниш знанията ми за друидите. Разкажи ми за тях!

— Келтите вярвали, че всяко дърво има душа. Смятали дърветата за живи същества и възрастта им била мярка за мъдрост. Друидите били жрици, които говорели с дърветата в свещените горички. Само те осъществявали контакт с тях. И до днес в Британия съществуват местата за религиозните им обреди, обвити с митове и легенди.

— Има ли доказателства? — Настроението му се предаде и на нея. Беше очарована, хипнотизирана от разказа му.

Той кимна.

— Бил съм там. Не вярвах, докато не видях култовите им оброчища. Знаеш ли, чувствах се странно. Не мога да го обясня. Беше неуловимо, а в същото време властно и натрапчиво усещане. — Явно търсеше думите.

— Мислех, че не си падаш много по чувствата!

— Често ме обвиняват, че съм безчувствен. Може и да е така. Не знам. Бях научен да казвам на бялото бяло и да бъда практичен. Чувствата са нещо невидимо. Не можеш да ги премериш, да ги претеглиш или докажеш.

Либи взе ръката му и я притисна до устните си.

— Ти не си безчувствен! Само си вечно в опозиция. Аз… Никой не ме е любил така! — Срещна учудения му поглед и храбро повтори: — Никога.

— И мен. Още не съм сигурен дали не си част от виденията ми.

Либи се усмихна. Ето, това бе другата страна на Дан Уагнър. Тази, която я накара да се влюби в него.

Да се влюби ли? Откритието я зашемети. Ами ако той не споделяше чувствата й!

— Защо непрекъснато се самоупрекваш? Липсата на образование с нищо не пречи на интелигентността ти. Кой ти е втълпил подобни глупости? Та ти си обиколил света и си опознал толкова различни култури! Опитът ти струва много повече, от който и да е университет.

— Наистина ли мислиш така, Либи? — попита с недоверие Дан.

— Държа прекалено много на теб, за да те лъжа на дребно. Нали сам каза, че честността е най-добрата политика.

Той отвори раницата и започна да вади продукти, за да приготви закуската.

— И това е едно от качествата ти, което много ценя. Моето детство не беше нито весело, нито безгрижно. Достатъчно е да кажа, че баща ми ни биеше с мама по три пъти на ден, докато не се намесиха властите, за да ни защитят. Майка ми умря след година, а мен ме подхвърляха от сиропиталище в сиропиталище. — Тъжните спомени явно го разстройваха. — Нямах дом. Мразех всичко и всички. Беше лесно да мразя и да бъда мразен. До седемнайсетгодишна възраст все налитах на бой.

— А после?

— Започнах да крада. Хванаха ме на местопрестъплението. Можеха да ме тикнат в затвора, но не го направиха. Ханк ме взе за свой помощник в гората и така открих света, на който принадлежах. Ханк беше лесничей. Сигурно е мислел, че трудният живот и работата ще ме отучат от лошите навици. Бил е абсолютно прав. Но ти не можеш да си го представиш! И моля те, не ме съжалявай! Наситих се на съжаление през детството си.

Очите й се напълниха със сълзи. Нищо чудно, че бе тъй суров и враждебен! И въпреки това, въпреки тежките детски години, бе запазил нежността и човещината си! Либи преглътна мъчително и хвана ръката му.

— Не те съжалявам, Дан. Разбирам те и ти съчувствам.

Той коленичи пред нея.

— Чудна работа! Очаквах го от теб. Имаш меко сърце. А в същото време си изключително смела! Невероятна комбинация.

Наведе се и я целуна. Не му се тръгваше. Искаше да я люби отново, нежно и всеотдайно. Миналата нощ бе откритие и за двамата… Зарови глава в коприната на косите й. От нея се излъчваше аромат на любов, който го опияняваше.

— Имам нужда от теб, Либ — прошепна Дан и сам трепна от признанието. Досега не беше изпитвал нужда от жена. Беше затворил съзнанието си, потиснал емоциите си, а сега… Сега всичко се беше променило.

Сълзи изпълниха очите й, тя погали бузата му и усети наболата брада. Вдигна глава и устните им се сляха.

— Искам да те любя — прошепна той.

Либи беше неговата келтска легенда, превърнала се в действителност. Косата й проблясваше на първите слънчеви лъчи и й придаваше неземен вид. Очите й… Господи, в очите й грееше щастие! Ръцете й галеха бедрата му, възбуждаха го.

— Либ… — простена Дан и обгърна гъвкавото й тяло. Гореше от желание, не можеше да се контролира. Искаше да й даде радост и удоволствие. Нежно погали гърдите й. Пое зърното с устни, усети как пръстите й се впиват в раменете му.

Тялото й тръпнеше. Дан обсипа с целувки гърдите й, корема, стройните бедра. Тя ухаеше прекрасно. Бе невероятно женствена и страстна.

Либи прошепна името му и се притисна силно към тялото му. Беше негова. Очите й му го казваха.

Той бавно проникна в нея. Беше наистина негова… Тази мисъл събори и последните бариери, които бе градил с ярост през последните десет години. И той с радост се потопи в неподозираната сладост на споделеното удоволствие.

Когато стигнаха върховния миг, видя сълзи по лицето й. Изпи ги с устни. И продължи да я целува. Сърцето й биеше лудо. Неговото сякаш щеше да експлодира. Тя отвори очи. В тях гореше любов.

— Ти ми взе дъха!

— Чувствам го — отвърна той с целувка.

— Никой не ме е любил така!

— Заслугата е изцяло твоя. Толкова си всеотдайна и любвеобилна, че не ми оставяш друг изход.

— Ти си всеотдаен, Дан. Всъщност никога не си бил егоист, така мисля.

— Някои жени не са на това мнение. — Той неохотно погледна часовника си. — Колкото и да искам да прекараме деня тук, ще трябва да ставаме.

— Зная. — В гласа й звучеше съжаление.

Дан я зави добре и се изправи.

— Ще направя кафе. Ти се поизлежавай още малко.

След като се облече, Либи изпълзя от пещерата. Коленете й бяха натъртени и я боляха.

Снощната буря сякаш беше измила небето. Зората разстилаше фантастичната си черга от бледорозово до тъмночервено. Либи стоеше безмълвна пред зашеметяващата красота и не можеше да й се насити…

— Сигурно затова пещерните хора са смятали слънцето за Бог. Невероятно, нали? — Дан застана до нея и я прегърна през рамо.

— Нямам думи — прошепна Либи, заслушана в песента на птиците, поздравяващи слънцето.

Той я погледна и си помисли, че също няма думи, за да й обясни какво чувства. Тя вече не беше биоложката с бяла престилка, високомерна и авторитетна. Беше топла, любяща, чувствена. Беше жената, родена за него.

— Хайде, кафето е готово. Направил съм и специална закуска — палачинки със сушени плодове.

Либи безмълвно се взря в него. Светът беше тих, чист и вдъхновен. Не бе изпитвала подобно чувство в градския си апартамент. Как бе могла да живее без тази красота! Беше благодарна на Дан за неочакваното му нахлуване в живота й. И за света, който й разкри.

Седяха край малкия огън и пиеха кафе.

— Защо все пак те напусна съпругът ти?

— Не можеше да живее с преуспяваща в кариерата си жена, ако трябва да кажа истинската причина.

— Значи има и друга причина.

Тя не се подвоуми. Вече знаеше, че може да сподели с него всичко. Добро и лошо, мъка и радост.

— Имаше любовница.

— Трябва да е бил пълен идиот! — свъси вежди Дан.

— Не, просто искаше да се махне. И бе намерил най-лесния начин. Според него.

— Ти обичаше ли го, Либ?

— Бях съвсем млада, когато се омъжих. Сега си давам сметка, че бракът ми е бил твърде неразумна постъпка. Но тогава сякаш не бях на себе си. Не разсъждавах трезво.

— И аз — горчиво сподели Дан.

— Така ли?

— Да. Само че ти си излязла от този брак без белези, за разлика от мен.

— Да не би да имаш деца?

— Не, слава богу. Много исках, но Шийла бе против. И всичко завърши с развод. — В гласа му се долавяха горчивина и тъга.

— О, съжалявам… — прошепна Либи, съзряла болката в очите му. — Може би не трябваше да питам… Не знам какво да ти кажа, но…

— Всичко е наред. Отдавна разбрах, че е по-добре да споделиш каквото ти тежи, вместо да го таиш в себе си.

— Но ти си бил толкова нещастен! Първо с родителите си, после с тази жена, която си мислел, че обичаш!

Усмивката му премина в гримаса.

— Права си. Разведен съм от десет години и все още имам комплекси. Страхувам се от жените. — Искаше да добави; „Досега“, но замълча. Не можеше да го признае. Страхът от нов провал бе много силен, макар че Либи го бе накарала да събори стената, която бе издигнал през годините, за да се предпази, от каквато и да е сериозна връзка.

— Разбирам те — продума тя.

В главата й се въртеше натрапчива мисъл. Какво я накара да се люби с него? Никога в живота си не бе вземала прибързани решения. Не беше се подчинявала безразсъдно на емоциите. Какво я привличаше така неудържимо в този мъж?

— Шийла ли създаде този комплекс за малоценност у теб?

Дан кимна и й подаде нова палачинка.

— Тя беше много изобретателна в мъченията. Знаеше как да унижава мъжете. Хайде да говорим за по-весели неща. — Той тръсна глава, сякаш да отпъди тъжните спомени.

Има сила у Дан Уагнър, помисли си Либи. Може би някой ден това щеше да й причини болка. Но удоволствието да го познава си заслужаваше риска. Цената бе висока, такава бе и наградата. А опасенията и предпазливостта — да вървят по дяволите!

Слънцето изгря и те събраха багажа. Хванаха се за работа. Часовете неусетно летяха. По обяд седнаха да хапнат набързо и Дан попита:

— Живи ли са родителите ти?

— Да. Татко е лекар, а мама преподава биология в малък колеж.

— Имаш ли братя, сестри?

— Не, единствено дете съм. Разглезена дъщеря.

— Глезиха ли те, когато беше малка?

— Всъщност не. Бях добро момиченце, което слушаше родителите си. Затова и завърших биология, мама така поиска.

— Нима се съмняваш в правилността на избора?

— Като погледна назад — усмихна се Либи, — ми се струва, че можеше да си избера друга професия. Ако имах повече свобода.

— Значи не си мечтала да станеш бръмбаровед?

— Не — засмя се тъжно тя.

— А каква искаше да станеш?

— Може би мореплавател! Или ветеринар, защото много обичам животните.

— И сега авантюристичният ти характер излиза наяве. — В очите му танцуваха пламъчета. — Можела си да станеш пират или звероукротител. Имаш подход и усет към дивите животни.

Либи се изчерви, защото се досети, че той има предвид нощта в пещерата.

— О, може би щях да стана лесничей или нещо подобно. Но тогава не знаех, че обичам гората.

Смехът му събуди ехото. Защо се чувстваше така плаха и несигурна в негово присъствие?

— Ако последните няколко дни показват отношението ти към гората, наистина ще е най-добре да смениш професията си. Не ми изглеждаше много щастлива сред четирите стени на кабинета. Беше като птиче в клетка!

Този път Дан беше съвсем сериозен.

— Но ти ме видя след една ужасно изморителна седмица! Бях на края на силите си!

— И на всичко отгоре се появих и аз! Добре че те поканих на вечеря тогава.

— Защото си непоносимо нахален, Дан Уагнър! — заяви тя и стана.

— Знаеш ли, бях заинтригуван от бялата ти престилка. Исках да разбера какво се крие под нея.

— Ето, постигна каквото желаеше!

— О, не, още не съм. Това е само началото. Да те разгадая ще бъде като разходка из райските градини. — Забеляза поруменелите й бузи и добави: — Беше комплимент!

— Ако се бе родил преди много време, би могъл да бъдеш сър Галахад! — направи дълбок реверанс тя.

— Ако се съгласиш да бъдеш моята дама на сърцето — отвърна сериозно той. — Трябва ти само дълга рокля с воал и ще заприличаш наистина на фея от приказките.

— А на теб не ти е нужна дори ризница! И без нея приличаш на рицар, повярвай ми.

— С доста лоша слава. Не бързай да ме издигаш на пиедестал, Либ. Мога да падна много лесно от него.