Линдзи Макена
Горска магьосница (5)

Пета глава

Първите слънчеви лъчи се промъкваха през дантелата на дъбовите листа, когато Либи се събуди. Долови приятния аромат на овесена каша и кафе, който напълно я разсъни. В съзнанието й нахлуха откъслечни спомени. Сън ли беше, или истина? Ръцете на Дан, които я прегръщаха! Извърна глава и погледна мъжа, в чиито обятия бе спала.

— Добро утро! Как си? — попита грижовно той.

Огнена тръпка разтърси тялото й. Ударите на сърцето й заглушаваха дори мислите. Смътно усещаше горещи устни върху своите. Това също ли беше сън? Дали Дан Уагнър я бе целунал наистина? Опияняваща вихрушка забушува в кръвта й, а в ушите си чуваше шепот, любовни думи…

Опита да събере обърканите си мисли и го погледна смело в очите. Там светеше нова непозната нежност.

— Все още си малко бледа — рече той и разбърка кашата. — Искаш ли закуската в леглото, принцесо?

— Не, ще стана.

Облече се набързо, изми се и когато се върна в лагера, Дан бе разсипал кашата в две купи.

— Защо си се разбързала толкова тази сутрин?

— Ами вече е осем часът!

— Спокойно. Оставих те нарочно да се наспиш. Трябва да поправя грешката от вчера.

— Какво искаш да кажеш? — изненада се Либи. За каква грешка говореше той? Да не би нещо да беше сбъркала?

— Не биваше да забравям, че все пак си аматьор. Ти наистина си издръжлива, а аз имам лошия навик да се възползвам от хора с подобно качество. Вчерашният инцидент стана по моя вина. Подведох се. Трябваше да бъда до теб, а не да те оставя да преминеш сама толкова труден терен.

— Благодаря за високата оценка — продума тя и продължи: — Знаеш ли, оказа се, че обичам да вървя. Изненадана съм.

— Главата боли ли те?

— Не.

Помежду им се бе установило чувство на близост, а Либи не знаеше кога и как се е появило.

— Благодаря ти за снощи. И извинявай.

Дан досипа още каша и седна.

— Познавам достатъчно жени, за да правя разлика между престорения и истинския страх.

Либи се изчерви.

— Чувствам се като дете, Дан! Всичко е така необятно и първобитно! Струва ми се, че ще се изгубя! Снощната ми реакция ме уплаши. Нищо не зная за живота в гората, нито дори как да оцелея. В Сан Франциско няма змии… — направи опит да се пошегува тя.

— Това е добре, защото в противен случай ще трябва да прекарваш всяка нощ в прегръдките ми. Не че идеята не ми харесва… Знаеш ли, че хъркаш?

— Моля? — удиви се Либи.

— Шегувам се — разсмя се той. — Ти си като малко, пухкаво котенце, Либ. Хайде, не гледай така стреснато! Да събираме багажа и да тръгваме. Предстои ни тежко изкачване.

Докато стягаше раницата си, думите му се въртяха в глава й. Беше й хубаво. Необяснимо, но приятно. Искаше да бъде достойна за него. И за могъщото величие на всичко, което я заобикаляше.

Проправяха си път през тясна долина, сгушена между стръмни склонове и покрита с висока до коленете трева и горски цветя. Трябваше да стигнат обширен скалист район. Обедното слънце препичаше неумолимо, а небето бе синьо като очите на Дан. Либи спря за миг, избърса потта от лицето си и плъзна поглед наоколо. Вятърът си играеше с косите й. Усмихна се сама на себе си, чувстваше се силна. В кръвта й се събуждаше предизвикателство, може би най-древното човешко предизвикателство към природата…

— Ако не ме лъжат очите, гледката те впечатлява. Готова си да се пребориш с планината, нали? — Дан я наблюдаваше с нескрит интерес.

Тя се засмя, прочела изненадата в очите му.

— Прав си. Сякаш съм на покрива на света и мога да литна! Нищо не може да ми се опре! Сигурно така казват всички аматьори!

Той отвърна на усмивката й и я хвана за ръка.

— Ела на сянка. Ще хапнем набързо, преди да продължим.

Либи започваше да разбира любовта му към планините и гората, разстлала зеленото си кадифе, докъдето поглед стига. Вече трети ден беше тук. Организмът й се приспособяваше към височината. Ръцете й бяха загорели. Дългите й нокти се бяха изпочупили и тя реши да ги изреже.

Дан лежеше със затворени очи, подпрял глава на раницата си.

— Харесва ти, нали?

— Много. Но сигурно си изненадан. Едва ли е присъщо на гражданите да се удивяват от красотата на планината.

— Ти не си типична гражданка.

— Това пък изненадва мен.

— Засега се справяш отлично. Обикновено третият ден е критичен. Знаеш ли, Либи, мога да прочета възторга в очите ти. Нямаш представа как лицето ти отразява всичко, което те вълнува. — Той я погледна с нежност. — Никога не се разделяй с това си качество. Много ти прилича.

Тя не знаеше какво да отговори. Последните му думи я погалиха като ръката на любовник. Отново прочете в очите му нескрит копнеж и се обърка. Изпита познатото прималяване в стомаха, усещането, че потъва и губи способността си да разсъждава. Седеше безмълвна и чувстваше как желанието се пробужда в клетките й. Господи, една нощ в прегръдките му и цялата й дълго изграждана съпротива рухна! Да спи в обятията на мъж беше чудесно, а тя се бе лишавала от това удоволствие толкова дълго! И бе достатъчна само една нощ, за да паднат стените, които бе градила с години.

— Ще ми се да не съм толкова прозрачна — продума Либи и се изправи. Започна да подрежда раницата си. — Харолд четеше мислите ми и това не ми донесе нищо добро. Само неприятности.

— Безразсъдството на един мъж може да се окаже благословия за друг. Откровеността е качество, което ценя много — рече той и се изправи.

Сърцето й замря. С безкрайна нежност мъжът плъзна пръсти по бузата й, по изящната шия. Взря се в лицето й, сякаш искаше да запечати завинаги образа й в паметта си.

— Красива си, златокоса моя горска магьоснице! — сподавено прошепна той. — Дяволски примамлива и опасна…

Устните му докоснаха нейните като повей на вечерник. Сладостни тръпки разтърсиха тялото й, когато Дан я привлече в прегръдките си. Лъхна я свежия възбуждащ аромат на борова гора. Либи затвори очи и се притисна към него… Сякаш огън избухна в кръвта й.

Мъжът плъзна длан по гърдите й…

Измина цяла вечност. Двамата не откъсваха поглед един от друг, онемели от чувствата, които целувката им разкри. Либи вдигна ръка и я сложи на гърдите му, сякаш да го отблъсне.

— Моля те… Не трябва…

— Защо? — дрезгаво попита той.

Тръпнеща от желание и същевременно уплашена, тя се освободи от прегръдката. Дай беше безпощаден като ягуар, а опасната му близост я правеше безпомощна. Затова се отдръпна още повече.

— Имаме работа…

— Е, сега вече играеш. Будалкай, когото си щеш, само не и мен, Либи. Или те спира това, че не съм от твоята черга?

Засрамена от откровено зададения въпрос, тя се изчерви. Обзе я страх и гняв едновременно, но не каза нищо.

Той извади от раницата си въже и го закачи към колана й.

— Ще те вържа за мен, докато изкачваме хребета. Обикновена предпазна мярка.

Очите му отново бяха непроницаеми. Либи вирна брадичка, но Дан я изпревари.

— Спокойно! Не те искам зла като оса преди това изкачване.

— Ти ме обвини, че играя! Не е вярно! След като претендираш за честност, защо не ми кажеш женен ли си, или си разведен? Имам правило, не се занимавам с женени мъже. Глупаво е и не си струва риска. — Цялата трепереше от възмущение.

— Това ли е единствената причина да ме отблъснеш?

— Да!

Очите му потъмняха. Бързият й отговор би трябвало да му допадне, но той като че ли не му обърна никакво внимание.

— И не те притеснява фактът, че съм прост дървар? Обикновен работник, който вади хляба си с трион и брадва?

— За какво говориш? Какво общо има тук работата? — искрено се изненада Либи.

— Ти си или много умела лъжкиня, или наистина вярваш в това, което говориш — поклати глава Дан.

— Никога не съм позволявала подобни глупости да застават на пътя на приятелството или любовта! — Гласът й заглъхна от гняв.

— За повечето жени това е достатъчна причина.

— По дяволите! Аз не съм като повечето жени!

Тъжна усмивка се плъзна по устните му.

— Все още не е доказано. Но от реакцията ти разбрах, че си имала връзка с женен мъж. Така ли е?

— Е, и какво от това? Щом искаш да знаеш, имах.

— Нали не обичаш да поемаш подобни рискове?

— Беше пресметнат риск.

— Много умно — съгласи се той.

Либи му хвърли изпитателен поглед. Не разбираше какво цели той.

— Все още не си отговорил на въпроса ми — сърдито му напомни тя.

— Ако ти кажа, че съм разведен, по-добре ли ще се почувстваш? — запита с ирония Дан. — Нима ще стана по-малко опасен?

Не беше в състояние да издържи погледа му и извърна глава.

— Дори да си единственият мъж на земята, пак ще бъдеш най-опасният! — избухна тя.

— Печелиш, моя малка друидо! Хайде, чака ни три часа път!

Тръгнаха. Преходът беше наистина труден, трябваше внимателно да се преценява всяка крачка. Часовете минаваха в мълчание, а Либи непрекъснато се връщаше към разговора им. Каква ли е била жена му? И защо ли се е развел? Защо темата професия бе така болезнена за него? Сякаш имаше комплекс за малоценност. Всичко я объркваше. Но откри и нещо ново — той обичаше да рискува. И то не на дребно. Залагаше всичко наведнъж. Мъжът пред нея си оставаше загадка!

Късно следобед достигнаха върха. Слънчевият ден неочаквано помръкна, задуха вятър, небето се покри с черни, буреносни облаци.

Либи седна на една скала и отпи глътка от манерката. Беше неописуемо щастлива тук, където господстваше волният вятър.

— Почивка — обяви Дан.

— Жалко. Имам чувството, че ще литна!

— Това бе най-трудният преход, но нарочно не ти казах. Справи се блестящо.

— Ние, авантюристите, обичаме силните емоции — съгласи се тя.

— Ти наистина си авантюристка — каза той, като й подаде парче шоколад.

— Само в определени случаи, но гледката е чудесна, нали?

— Ти си чудесна!

— Ласкателството няма да ти помогне.

— Така ли? Тогава защо се изчерви?

— Не съм. От слънцето е.

— Винаги ли отхвърляш комплиментите, Либи?

— Не, само понякога. Особено твоите.

Дан отвърза въжето от колана си и се изправи.

— Страхуваш ли се от мен? — попита и се наведе над нея.

Тя се чувстваше несигурна при тази опасна близост, но се насили да се усмихне храбро.

— Не се опитвай да ме плашиш със силата си, Дан Уагнър. Няма да мине. От нищо не ме е страх.

— Впечатленията ми от снощи са съвсем други.

Сърцето й биеше лудо. Беше започнала опасна игра. На него или въобще не му пукаше, или изчакваше търпеливо сама да падне в ръцете му.

— За да изясним нещата, искам да знаеш, че не скачам в прегръдките на всеки срещнат мъж. В това число и в твоите. Обстоятелствата през миналата нощ бяха особени. — Стисна устни и го погледна през притворените си клепачи.

Той наистина я плашеше по много причини, включително и заради собствените й чувства. Не желаеше мимолетна връзка. Леките флиртове и еднократното пребиваване в нечие легло не й бяха по вкуса. Въпреки свободните нрави, които царяха навсякъде, тя не одобряваше безсмислените любовни авантюри.

Тези мисли се въртяха в главата й, докато търсеше сухи дърва. Не се заблуждаваше, беше срещнала мъж, който получава всичко, което поиска. По този въпрос не можеше да има две мнения. Даваше си сметка за това.

Върна се с цял наръч клони. Дан бе запалил малък огън под каменен навес. Вдигна очи и погледът му я прониза. Ядоса се на детинското си поведение. Отдавна бе минало времето на ученическите вълнения! Но той я смущаваше по необясним и непознат начин. Досега не бе изпитвала подобни чувства! Тревога и възбуда, вълнение и блаженство. Седна и подпря гръб на топлата скала.

— Винаги ли получаваш каквото искаш? — все пак не се сдържа и попита тя.

— Моля?

— Създаваш впечатление, че винаги постигаш целта си. Вярно ли е?

— Откъде ти хрумна?

— От поведението ти, от теб самия. Влезе в кабинета ми като хала и преобърна целия ми свят!

— Винаги вземам, каквото искам, но понякога разбирам цената му твърде късно.

— Не казвай, че се хвърляш в пропастта със затворени очи!

— Така беше, когато бях млад. Сега се оглеждам много внимателно…

— Аз също. Разкажи ми за себе си, Дан.

— Ти като че ли стана много приказлива — изгледа я подозрително той и отвори раницата.

— Да не искаш да си говоря със скалите и вятъра?

— По-добре погледни небето. След час ще се разрази страхотна буря. Вместо да бърбориш, защо не потърсиш наоколо пещера, в която да се скрием? Или предпочиташ върху ти да се изсипе гнева на Зевс под формата на хиляди волтове електричество?

На хоризонта се кълбяха огромни черни облаци. Наистина се задаваше буря.

— В Сан Франциско няма бури — промърмори Либи.

— Още по-добре. Ще присъстваш на спектакъл, какъвто не си виждала и на Четвърти юли! Фойерверките не са за изпускане!

Тя понечи да тръгне, но той я хвана за китката.

— И внимавай. Една погрешна стъпка и ще те търся в пропастта. Не искам да те загубя.

— Я виж ти! А аз си мислех, че ще бъдеш щастлив да се отървеш от мен! — нервно се засмя Либи. — Освен това ако изчезна, проклетите изследвания ще бъдат отложени! Ето ти възможност да постигнеш целта си!

— Бъди внимателна, моля те! — повтори настойчиво Дан, без да обръща внимание на думите й.

Усмивката й се стопи. В гласа му имаше истинска загриженост и Либи се смути.

Стъпка по стъпка тя огледа скалите. Вятърът свистеше зловещо в каменистата пустош. След половин час намери това, което търсеше. Върна се с победоносна усмивка. Небето все повече притъмняваше и всеки миг щеше да завали.

Дан й подаде чаша гореща грахова супа, хляб и гигантска порция пържени яйца. Подслониха се под навеса.

— Е, намери ли нещо?

— Ще видиш! Малка пещера съвсем наблизо — успя да продума Либи, докато се хранеше. Беше много горда от себе си.

— Не си влизала, надявам се?

Тя се стресна.

— Не съм, защо?

— Слава богу, че интуицията ти работи! Защото може да има диви зверове, затова.

Либи се сконфузи. И през ум не беше й минало. Нахраниха се мълчаливо. Събраха съдовете, загасиха огъня. Вятърът се усили, стана студен. Светкавици раздираха надвисналите тежки облаци и се забиваха в гората. Чуваше се далечният тътен на гръмотевици. Либи се изплаши не на шега.

— Да тръгваме! — хвана ръката й Дан. — Стой близо до мен. Вятърът е много силен, поне шейсет километра в час.

Не беше нужно да я предупреждава. Бурята приближаваше, вихърът ги блъскаше отвсякъде, сякаш искаше да ги раздели.

— По дяволите! Ще попаднем точно в центъра, ако не побързаме!

Двамата затичаха, като се държаха здраво за ръце. Стигнаха пещерата.

— Ти остани тук — нареди Дан и я притисна към скалата до тъмния отвор.

— А ти? Какво ще правиш?

— Ще проверя дали е празна. Наблюдавай.

Взе няколко големи камъка и ги хвърли в дупката. Извади от раницата си фенерчето и като пропълзя навътре, насочи лъча в тъмнината.

Бурята връхлетя с неподозирана ярост. Светкавиците разсичаха небето като гигантски мечове и танцуваха лудешки около върховете. Гръмотевици тътнеха оглушително. Ливна дъжд като из ведро, забули всичко с непрогледната си пелена и Либи вдигна ръце да предпази поне очите си. Гръмотевиците, воят на вятъра и дъждът я заглушиха и тя не чу вика на Дан. За секунди се измокри до кости. Заслепена, пристъпи към входа на пещерата. Скалата бе гладка и хлъзгава. Силен порив на вятъра я удари отзад. За секунда загуби равновесие, извика и политна към ръба на пропастта. И изведнъж падна в прегръдките на Дан. Той беше там…

После… После беше съвсем тъмно. Не можеше да диша. Усещаше коленете и ръцете си ожулени. Почувства, че Дан сваля раницата и я слага зад гърба й, за да се облегне.

— Либи? Добре ли си? Отговори ми!

— Добре съм… Само секунда… Да си поема дъх.

Светкавица освети входа на пещерата. Беше студено, но Либи трепереше не от студ, а от страх.

— Ела! — Дъхът му опари ухото й. Имаше място, колкото да седнат един до друг и тя се сгуши в прегръдките му. Отпусна глава на гърдите му. Той наметна одеялото върху треперещите й рамене и я притисна към себе си. Сърцето й биеше до пръсване. Неговото също. Постепенно тя се отпусна, страхът й премина, дишането й се успокои.

— Господи, как ме изплаши. Какво се случи? — попита Дан.

— Вятърът ме блъсна и… политнах.

Той погали лицето й. Ръката му бе груба и мазолеста. Но по-нежна ласка не помнеше в живота си.

— За малко да паднеш. Знаеш ли колко е високо?

— Не говори, моля те — затвори очи Либи.

— Съжалявам!

— Извинявай. Не бива да ти се карам, та ти трепериш като лист. Но така ме изплаши!

Тя се взря в тъмнината и потърси очите му на светлината на светкавиците.

— Ту ръмжиш като мечка, ту… — Почувства, че тялото му се тресе от беззвучен смях. Въздъхна блажено, а ласката му стана още по-нежна.

— Казах ти, не искам да те загубя, пък ти тръгна да скачаш. Ако не ме искаш, кажи. Но не скачай в пропастите!

Либи го избута и приседна, този път ядосана не на шега.

— Не се заблуждавай, че ще скоча, само и само да привлека вниманието ти! — Дръпна сърдито одеялото и се зави плътно до брадичката.

Проблесна нова светкавица и за миг Либи забеляза нескрито задоволство в очите му.

— Не съм срещала човек със самоувереност като твоята, Дан Уагнър!

— Хайде, успокой се. Ще бъде дълга нощ и независимо дали ти харесва, или не, налага се да я прекараме заедно. Предлагам да сключим примирие и да поспим. Или смяташ да съскаш и да драскаш като дива котка?