Линдзи Макена
Горска магьосница (4)

Четвърта глава

Либи седеше до малкия огън и с мъка държеше очите си отворени. Все още имаше достатъчно светлина, за да довърши работата си и да запише изводите от направените наблюдения. Но се чувстваше така изтощена, че се отказа и затвори бележника.

— Свърши ли? — попита Дан, нарамил наръч дърва. Остави ги и изтръска ръкави.

— Не. Но съм толкова изморена, че не мога дори да мисля — отвърна тя. Погледна часовника си и изстена. — Господи, само девет и половина! Неприлично рано! Обикновено си лягам след дванайсет.

Дан отиде до раницата й, взе спалния чувал и го разстла близо до огъня.

— Днес изминахме повече от двайсет километра. Нормално е да си малко изморена.

— Малко ли? Нямам сили да отида до поточето и да се измия.

Той събра сухи борови иглички за възглавница. Отвори ципа на чувала и я подкани:

— Лягай! Може да се измиеш сутринта. Съветвам те да спиш с чорапи и фланелка.

— Нямам друга фланелка.

— Ще ти дам една от моите.

Либи стана и почисти панталоните си с ръка. Отиде до чувала, събу ботушите и ги остави наблизо.

— Благодаря ти, че ми оправи леглото. Дан! — Каза го съвсем искрено. Беше направил вече толкова много за нея!

Дан й подаде голяма бяла фланелка.

— Още ли си будна? Мислех, че отдавна спиш.

Тя го изгледа продължително. Беше сякаш част от дивата гора, висок и силен както дърветата наоколо. Широките му рамене закриваха небето.

Въображението отново ми играе номера, помисли си Либи и едва продума сънено:

— Лека нощ. — Минута след това беше заспала дълбоко.

 

 

Събуди се и усети приятно ухание на кафе и палачинки. Обърна се и отвори очи. Дан бе клекнал край огъня. Усмихна й се.

— Добро утро, поспаланке!

— Колко е часът?

— Шест.

Утрото бе удивително тихо. Либи занемя пред красотата наоколо. Двойка любопитни сойки прелетяха ниско и кацнаха на близкия храст, привлечени от храната. А може би бяха учудени от човешкото присъствие. Либи навлече джинсите. Настани се на един дънер, а Дан й подаде чинията и посочи пластмасовата купичка на земята.

— Вземи си кленов сироп.

— Умирам от глад! — вдъхна тя аромата на палачинките.

— Интересно изявление. Нали вчера заяви, че не закусваш! — Той седна до нея и постави чиния с бекон помежду им.

— Повече никога няма да се съмнявам в думите ти.

— Но за проклетото изследване продължаваш да не си съгласна с мен, нали?

— Работата си е отделен въпрос. — Взе една палачинка и видя малки тъмни зрънца в нея. — Какво е това?

— Кое? А, боровинки. Зърнах ги до потока и реших, че стават за подправка.

Либи яде повече от всеки друг път.

— Дан, не зная дали причината е във въздуха, или височината, но по-вкусни палачинки не съм яла в живота си. Ти си страшен готвач! Засрами и най-прочутите ресторанти в Сан Франциско, повярвай ми.

Той сякаш бе поласкан от комплимента.

— Още няколко дни и ти гарантирам, че като седнеш на бюрото си в офиса, ще копнееш да се върнеш обратно в планините.

Либи се намръщи.

— О, бюрото… кабинетът. Звучи ми така далеч… Сякаш са част от друг свят…

— Така е. Надявам се, че през идните седмици ще разбереш защо предпочитам затънтената провинция пред големия град.

— Дан, наистина, защо не обичаш градовете и хората, които живеят там?

— Ще си отговориш сама, когато се върнеш в Сан Франциско.

Отговорът не я задоволи. Реши да опита отново, окуражена от откровеността и приятелското му поведение. Усещаше, че вече не е така враждебен и настръхнал в стоманената си обвивка. Планините сигурно упражняваха своята магия и върху него.

— Защо мислиш, че гражданите са лицемери и непрекъснато си правят гнусни номера? — настоя тя.

— Да речем, смятам, че хората в града са забравили основните природни закони, които важат както за човека, така и за животните. От незапомнени времена. — Сините му очи се спряха продължително на нейните. — Например, когато си на моя територия, аз ще направя всичко, за да ти помогна със съвет или информация. В града никой от никого не се интересува. Не можеш да попиташ дори за посоката. Гледат те, сякаш си извънземен. Опасно е да се разхождаш по улиците нощем, много по-опасно отколкото в гората. Ще те ограбят или изнасилят. — Той поклати глава. — Човек трябва да е сляп, глух или ням, за да не обръща внимание на градското ви безразличие и жестокост.

— Знаеш ли, караш ме да се срамувам. Но все пак хората живеят там, където работят. Налага се. Така са възникнали градовете.

Дан се изправи с усмивка.

— Слава богу, че мога да си вадя хляба тук.

— И отиваш в града само когато страшният главен биолог на компанията те извика в своя кабинет!

— Не беше така болезнено, както очаквах. — Очите му сякаш се изпълниха със спомени. Той взе празната чиния от ръцете й и добави: — Всъщност беше много приятна изненада. Представях си, че ще се сблъскам със старец, изкривен от артрит и се чудех какво ще го правя в планината. Вместо това срещнах красива млада дама, която има влечение към природата. Изненадан съм, че градът не те е покварил, Либи.

— Ти опростяваш нещата! — Все още смеейки се, тя взе кърпата и сапуна и тръгна към поточето. — Градовете не са чудовища, а гражданите не са толкова зли същества.

— Ти определено не си.

— Моля те, смили се над нас! Би трябвало да изпитваш състрадание, а не презрение към горките градски обитатели. Всъщност те са нещастни!

Дан клекна срещу нея и започна да мие съдовете.

— Сега вече преувеличаваш. Ако искаш да знаеш, ходя в града доста често.

— По какви причини?

— На театър или концерт. — Намръщи се и добави: — Но ти сигурно ме мислиш за първобитен човек!

Потокът скачаше от камък на камък, пееше вечната си песничка, а слънцето сякаш къпеше ръцете си в него. Либи наплиска лицето си с ледената вода.

— Има нещо такова — реши да го подразни тя. Дори й се щеше да добави саркастична забележка за бедната му съпруга, заключена в някоя самотна горска хижа, но се отказа. Той не носеше халка, макар това да не означаваше нищо. Дали беше женен? Всъщност какво значение имаше? Погледна го крадешком. Беше толкова различен от мъжете, които бе срещала! Но я привличаше, караше я да се чувства странно, необяснимо щастлива. Този мъж й харесваше, независимо от недостатъците, които имаше. Само че, ако беше женен, ще трябва да го забрави. Защото имаше правило да не се занимава с женени мъже.

От тази мисъл кой знае защо й стана тъжно.

 

 

Уточниха маршрута и тръгнаха. Отвсякъде ги заобикаляше зеленото могъщество на планината. Дърветата бяха като сериозни мълчаливи великани. След пет километра Либи помоли за почивка. Забеляза блясъка в очите на Дан и си помисли колко различно двамата възприемаха гората. Той виждаше в нея само дървен материал и пари. А за нея тя бе като красиво наметало върху плещите на земята. И то не биваше да бъде унищожено.

Дан разтвори картата и съобщи координатите. Либи взе бинокъла. Трябваше да направи тестове на почвата. Бързото възстановяване на гората след изсичането на определените дървета бе от изключителна важност.

Двамата работиха усърдно няколко часа. Той й показа къде смята да прокара пътища за извозване на материала, а тя направи необходимите измервания. Често надничаше над рамото й и правеше забележки. Това, което тя предлагаше, щеше да струва доста повече. Седнаха да обядват и Дан продължи разпалено да спори.

— Ти май си мислиш, че възнамерявам да изнасиля планината!

— Не го разбирай така. Знам, че ще бъдеш внимателен. Дъг Адамс има много високо мнение за теб. А нали виждам отношението ти към природата! След всеки наш лагер не остава и следа от присъствието ни. Все едно, че никога не сме били тук.

— Най-добре би било наистина да е така!

— Това, което аз предлагам, може да струва повече, но гората ще се възстанови по-бързо и препоръките на правителството ще бъдат спазени.

— По дяволите и правителството, и бюрократите!

— Трябва да се съобразяваме с тях. Да не мислиш, че на мен ми е лесно. Нали видя документите на бюрото ми? Точно сега водя борба с федералните власти по цели пет проекта. Понякога законите за опазване на околната среда са нелепи и трябва да изровя какви ли не аргументи, факти и доказателства, за да спечелим!

— Така ли? Остава да кажеш, че защитаваш нас, бедните дървари?

— Може и да ти звучи странно, но битката често свършва в съда.

— Предполагам, че „Амалгъмейтид“ наема фирми, които провеждат тъпите изследвания?

— Да. Но аз трябва да дам нарежданията — какви проби, къде и най-важното защо.

Той легна по гръб, с ръце под главата.

— Не го приемай лично, Либи, но повечето биолози и ботаници са ненормални. Вбесяват ме със способността си да открият някоя въшлива буболечка и да я обявят за чудо на природата. След това заявяват, че понеже въпросната буболечка обитавала само едно определено място, ние трябва да го заобикаляме едва ли не на пръсти, за да не й пречим. — Очите му гневно проблясваха. — Те не познават компромиса, Либи. А ти?

— Мисля, че съм по-различна.

— Е, ще видим.

Тя се изправи с усмивка.

— За добро или лошо, ще бъдем заедно още три седмици.

Той също се засмя.

— Да, няма къде да избягам. Нали съм женен за компанията! Все едно да си женен за зла жена.

Либи се развълнува от направената аналогия.

— Не всички бракове свършват с развод.

— Днес е по-разумно да живееш с някого, без да се жениш. И удобно, и евтино!

— Откъде този горчив цинизъм, Дан? Не го очаквах от теб!

— Ами, видях много разочаровани приятели с разбити бракове.

— А ти?

— И аз. Но това беше отдавна — отвърна с безразличие.

Значи беше разведен. Искаше да научи още, но почувства, че темата му е неприятна и не продължи разговора.

През по-голямата част от следобеда вървяха по стръмен наклон. Беше каменисто и Либи едва пазеше равновесие под тежестта на раницата си, стъпвайки внимателно от камък на камък. Слънцето препичаше силно, скалите излъчваха топлина, сякаш отразяваха лъчите му като огледало. Тя върза червената кърпа на челото си, за да се предпази от потта. Лицето й се зачерви и заблестя. Около три и половина реши да помоли Дан за почивка. Той вървеше на няколко крачки пред нея, като от време на време я поглеждаше през рамо или обявяваше посоката. Тъкмо да извика, долови с периферното си зрение движение. Вляво, на няколко сантиметра от ръката й. И замръзна от ужас, защото чу съскането на гърмяща змия.

— Либи! — извика Дан, който също бе чул звука. Искаше да я предупреди да не мърда.

Тя обърна рязко глава. Видя, че змията се надига и се готви да скочи. Всичко се разви като на забавени кадри. Или поне така й се стори. От гърлото й се изтръгна вик. Без да осъзнава какво прави. Либи се метна встрани. Скалата бе нестабилна, разклати се, а тежестта на раницата й попречи да запази равновесие. Пред очите й се завъртяха камъни, небето и земята смениха местата си. В последната секунда вдигна инстинктивно ръце, за да предпази главата си. И потъна в мрак.

Усещаше върху лицето си нещо студено и мокро. Простена и отвори очи, но мигновено спусна отново клепачи, заслепена от ярката слънчева светлина. Почувства ръката на Дан върху челото си.

— Лежи спокойно — нежно продума той.

Либи трепна от допира на влажната кърпа до слепоочието си. От устните й се изтръгна стенание.

— Боли…

Колко ли време е била в безсъзнание? Сега й беше добре. Главата й лежеше на рамото на Дан, а той я притискаше към себе си. Долавяше ускорените удари на сърцето му. Нима се беше уплашил! За нея.

— Къде е змията?

— Мъртва е.

Либи опита да си припомни какво се случи. Падна върху камъните. А сега лежеше на трева. Значи Дан я бе пренесъл дотук.

— Как си? — попита той и намокри кърпата с вода от манерката.

— Всъщност не знам. Какво стана, лошо ли се ударих?

— Не. Само челото ти е малко одраскано. Сложих ти антисептичен прах. Имаше страхотен късмет, че падна първо върху раницата. Тя пое удара. Следващия път не се паникьосвай!

— Съжалявам…

— Сега сигурно ще мърмориш, че съм убил змията и съм нарушил екологичния баланс на тези чукари!

О, защо беше толкова груб! Защо продължаваше да се заяжда!

Главата й пулсираше от болка. Почувства, че Дан става.

— Ще отида за багажа. Ти си лежи.

Върна се след минута. Почисти раната и превърза главата й. Действаше спокойно и уверено. Лицето му бе на сантиметри от нейното. Устните му я примамваха неудържимо. Изпита страстно желание, искаше той да я целуне. Лекарството щипеше и очите й се насълзиха. Но тя стисна зъби и се опита да преглътне сълзите. А също така да потисне непреодолимия копнеж.

— Ето че отново си цяла! А сега най-добре да спрем за днес. Ще лагеруваме тук.

— О, аз мога да вървя! Честна дума!

Той стана и прибра пакета за първа помощ.

— Ако видиш лицето си, няма да мислиш така. Много си бледа. Пулсът ти е ускорен.

— Но трябва да стигнем долината преди здрачаване и утре сутрин да взема проби от почвата и водата.

— Ти наистина си голям инат! — промърмори през зъби Дан и чертите на лицето му се смекчиха. — Виж какво, възхищавам се на упоритостта, но не харесвам безразсъдните хора, които не се вслушват в сигналите, които им изпраща тялото. Не можеш да отречеш, че те боли главата, нали?

— Боли ме — потвърди тя.

— И искаш да вървиш още седем-осем километра в тази жега?

— А ще ме научиш ли да готвя като теб? — предаде се Либи, като реши да го развесели.

По устните му се плъзна усмивка.

— Разбира се. Сега си почивай. Ще ти дам два аспирина и ще се почувстваш по-добре.

 

 

Лятната вечер бе топла, въпреки че след залез-слънце повя лек ветрец. Аспиринът действително прогони болката и Либи с интерес наблюдаваше как Дан приготвя вкусни неща в такива примитивни условия. Под негово ръководство тя самата бъркаше тесто в голяма купа.

— Ще го сложим с малко мазнина в тавичката и ще го изпечем на жаравата. Ще видиш какъв чудесен хляб ще стане!

— Умирам от глад, както обикновено — призна с усмивка Либи.

— Сигурен признак за възстановяването ти. Как се чувстваш?

— Сякаш са ме изстискали през центрофуга.

— Храната и добрият сън ще те оправят. Извади дяволски късмет при това падане. Не си счупи нищо, но ме изплаши до смърт.

— Аз също се изплаших, като видях змията. Следващия път ще внимавам повече, особено по скалисти терени — обеща тя.

Вечерята бе невероятно вкусна — супа от сушени гъби, печен на жар хляб, варен ориз, и говежди бульон. За десерт Дан поднесе горещо какао. Либи взе чашата и се облегна на дънера на голямо дърво. Кората му беше топла. Младата жена въздъхна и затвори очи. Чувстваше се чудесно. След миг се унесе в сън.

— Либи? — дочу сякаш отдалече гласа на Дан. — Хайде, момичето ми, време е да си лягаш.

Нямаше сили дори да вдигне клепачи. Усети, че мъжът я вдигна на ръце и я понесе, но не възрази, а се притисна към силното му тяло. Чувстваше се лека като перце. Склони глава на рамото му и усети опияняващ аромат. Дан я загърна в спалния чувал и последното, което си спомняше, бе ласкавата му ръка, която галеше косите й.

В ранните утринни часове в съня й нахлуха кошмари. Гърмящата змия. Беше виждала змии само два пъти в живота си, и то когато бе малко момиченце. По улиците и плажовете на Сан Франциско не се разхождаха влечуги. Змията отвори огромна паст и от жълтите й зъби прокапа отрова. След миг щеше да я ухапе.

Либи изпищя и се събуди. Беше тъмно, не знаеше къде е, все още обхваната от ужаса на съня. Разхлипа се безпомощно. Сетне усети силни, но нежни ръце да я прегръщат.

— Няма нищо, всичко е наред — прошепна тихо Дан, като я притискаше към себе си и галеше косата й.

— О, Дан, змията…

— Успокой се. Цялата трепериш! Това беше само лош сън.

— Вече съм по-добре. — Скри лице в гърдите му. Сълзите течаха по лицето й, а тя се мъчеше да прогони спомена за змията зад затворените си клепачи. Той галеше раменете и гърба й. Постепенно Либи се успокои и притихна. Но остана в прегръдката му. Там се чувстваше в безопасност! Искаше завинаги да остане в обятията му. Сърцето й биеше до изнемога.

— Съжалявам… — прошепна.

Дан избърса сълзите по лицето й.

— Би било странно, ако не сънуваш случилото се поне веднъж.

Нощта бе хладна, както винаги в планината, но тялото на мъжа излъчваше топлина.

— Щом затворя очи и виждам тази ужасна змия!

— Рано е за ставане, Либи. Опитай се да поспиш още малко.

— Чувствам се толкова глупаво — ядоса се на себе си тя. — Стори ми се, че змията се е промъкнала в спалния чувал.

— Успокой се. Страх ли те е?

— Наистина съжалявам. Не предполагах, че ще ми бъде толкова трудно.

Този път се разплака неудържимо. Не успя да сподави сълзите.

Дан я притисна в прегръдките си.

— Това е реакция от преживяния страх. Ще те оставя за момент, може ли?

— Да… Но защо?

Той не отговори, стана и изчезна в тъмнината. След миг се върна, клекна до нея, разстла спалния си чувал и я подкани:

— Хайде, лягай тук до мен.

Тя го изгледа изненадано.

— Слушай, и двамата имаме нужда от сън. Ще заспиш, ако съм близо до теб. Чака ни тежък ден. Хайде!

Прегърна я, сложи главата й на рамото си и я зави. Либи не знаеше кое е по-опасно в този миг, змията или неговите ръце. Но дишането му скоро стана равномерно. Това успокои опънатите й нерви и тя се отпусна.

— Лека нощ, скъпа моя горска магьоснице — дочу шепота му в тъмнината. — Тази нощ повече няма да сънуваш кошмари, обещавам ти.

Усети, че прехвърля ръка през тялото й и се озова в прегръдката му. Почувствала се в безопасност, Либи заспа.