Линдзи Макена
Горска магьосница (3)

Трета глава

Работиха до късно през нощта. Върху грубо скованото бюро лежаха огромни карти на района. Трябваше да уточнят всички детайли по предстоящата експедиция — маршрут, лагери, проби. Дан погледна часовника си и вдигна глава.

— Вече е почти единайсет.

— Нима? — изненада се Либи. Изправи се с мъка. Боляха я ръцете, краката, главата… Гърбът й се бе схванал от неудобната поза. — Как лети времето!

— Да! Толкова загубено време заради проклетата бюрокрация! — изръмжа той и посегна за якето си, преметнато на стола. Беше захладняло.

— Има неща, които трябва да спазваме, колкото и да ни е неприятно. Правилата на съвременната игра! О, да, ти не обичаш игрите! Сега разбирам защо беше толкова ядосан, когато влезе в кабинета ми.

— И все още не ми е минало. Продължавам да смятам цялата тази щуротия за излишна!

Либи взе новото си топло яке, подплатено с пух. Беше го купила според инструкциите на Дан и сега бе много доволна, че го послуша.

Той галантно отвори вратата през нея.

— Доколкото разбирам, следващите седмици ще бъдат като ваканция за теб. Екскурзоводът ще бъда аз. А сега най-добре да си лягаш.

Тя мина покрай него и телата им почти се докоснаха. Лъхна я топлина. Сякаш през целия ден мъжът беше събирал слънце и сега излъчваше.

Погледна към небето и онемя от изненада. Не можа да сдържи възклицанието си.

— Какво има? — попита загрижено Дан, следвайки я в мрака.

— Виж звездите, толкова са близо! Мога да се закълна, че ако протегна ръка, ще ги докосна! Удивително красиво, нали?

Звездите бяха огромни като скъпоценни камъни в черното кадифено небе. Тъмният силует на планината засилваше преклонението й пред могъществото на природата.

— Не само те са красиви — промърмори на себе си Дан.

Не можеше да откъсне очи от нея. Беше му приятно, че е впечатлена от света, който той обичаше. Гледаше я и си мислеше: „Дали въображението не ми играе номера?“. Либи Стейпълтън приличаше на древна келтска горска магьосница, на друида, а не на съвременна градска жена. Златисторусата й коса струеше около лицето със звездни отблясъци. Той едва сдържа желанието си да докосне младата жена, за да се убеди, че е жива, а не плод на развихрените му фантазии.

Тя обаче бе така запленена от гледката, че не схвана намека в думите му.

— Никога не съм предполагала, че са такива. В Сан Франциско изобщо няма звезди!

— Ти си като децата — промълви Дан.

Либи го погледна и сърцето й замря. Прочете в очите му нескрито желание и копнеж. Преглътна с мъка и сведе поглед. Устните й пресъхнаха. В гърдите й бушуваха непознати чувства. Настъпи тишина, изпълнена с напрежение. Двамата мълчаха неловко. Накрая, сякаш за да разреди атмосферата, той каза:

— Причината е във височината и чистия въздух. Не мога да повярвам — доктор по биология да се впечатлява от подобни неща!

— О, ти сигурно си мислиш, че за мен най-вълнуващата гледка са микробите под микроскопа? — с мъка успя да възвърне самообладанието си Либи.

Дан се намръщи, хвана я за ръка и я поведе към фургоните.

— Интересите ми към биологията се свеждат единствено до леглото.

Тя пламна и бе благодарна, че мракът скри червенината, заляла лицето й.

— Не зная дали някога ще свикна с твоя прекалено откровен начин на изразяване.

Спряха пред третия фургон и Дан го отвори:

— Повечето граждани трудно се погаждат с диваци като мен. — Посочи към вътрешността. — Там има още едно легло. Тази нощ ще спиш в него. Ако искаш да се измиеш, използвай душа. Но не разхищавай водата. Имаме малък бойлер.

— Това твоят фургон ли е?

— На компанията — поправи я той. — Хайде, действай.

Фургонът бе оскъдно обзаведен с най-необходимото. Линолеумът на пода бе изтъркан. Имаше съвсем малко мебели, повечето груби и овехтели.

След като бе прочела желанието в очите му, Либи не знаеше дали е разумно да спи така близо до него. Но нямаше избор, затова се примири. Взе набързо горещ душ и заспа мигновено. Денят бе така богат на преживявания!

 

 

Събуди се бавно. Усети топла длан, докосваща рамото й.

— Либи, време е да ставаш. Хайде, ленивке!

Беше стоял няколко минути до нея, преди да посегне да я разбуди. Разпиляната по възглавницата коса го примамваше като магнит. Искаше да зарови пръсти в нея, за да се убеди, че наистина е копринена. Беше запленен и от изражението на младата жена. Приличаше на невинно дете. Сърцето му се изпълни с нежност и странно желание. Представи си, че му е съпруга. Колко хубаво би било! Щяха да правят заедно дълги разходки в планината! Щяха да се възхищават на красотата на природата! Той въздъхна. Либи Стейпълтън го бе очаровала не само с красотата си. И вече не се чувстваше застрашен от авторитета й. Напротив, тя го привличаше неудържимо!

Либи бавно отвори очи и ги разтърка. Обърна се по гръб и видя до леглото си Дан, който я наблюдаваше с усмивка.

— Колко е часът?

— Пет и половина.

— Невъзможно! Аз току-що заспах.

Той посегна неочаквано и я погали по главата.

— Имаш страхотна коса! Хайде, поспаланке, кафето е готово. Чакам те в кухнята.

Тя набързо навлече джинсите, синя памучна фланелка с дълги ръкави и ботушите. Несресана и все още сънена, изглеждаше като девойче. Влезе в малката кухничка и Дан й подаде чаша кафе.

— Заповядай. Ако искаш захар и сметана, ето тук има.

Либи благодари, седна и подпря глава с ръка. Едва държеше очите си отворени.

— О, господи, всяка сутрин ли ще ставаме толкова рано?

— Ще свикнеш.

— Съмнявам се.

Отпи от кафето. Усети приятния аромат на бекон и препечен хляб. Дан сложи на масата пред нея чиния с три пържени яйца, шест парчета бекон и две големи филии.

Тя занемя. Погледна го стреснато, а той седна насреща й със своята порция.

— Но какво е това? Ти луд ли си? Никога не съм яла толкова много през живота си!

— Никой не те кара да изядеш всичко. Яж колкото искаш. Но трябва да знаеш, че ще вървим цял ден и ще ти трябват сили. Повярвай ми. Хайде, започвай!

— Ще надебелея!

— Ами! Мисля, че дори ще отслабнеш първата седмица — отвърна с усмивка Дан.

— Всъщност в града нямам време за закуска. Никога не съм закусвала. Едно кафе набързо и…

— Сега не си в града. Тук въздухът е по-беден на кислород и организмът изгаря по-бързо захарта. Ти нямаш никакви тлъстини, за да компенсираш загубата на енергия, затова ще огладнееш много скоро — обясни сериозно той.

Откъде пък знаеше, че няма тлъстини? Тя му хвърли изпитателен поглед и се зае със закуската. Гореше от нетърпение да се захване за работа, да се докосне до гората, да се потопи в магията и великолепието на природата.

 

 

Първите лъчи на слънцето вече се показваха зад върховете, когато Дан спря джипа. През последните два часа, докато пътуваха, Либи слушаше инструкциите му. На задната седалка лежаха две големи раници. Той остана доволен, щом разбра, че е тренирала всеки ден с ботушите по пет километра. А тя пък се почувства необяснимо горда.

Дан слезе и разтвори картата на района върху прашния капак на колата.

— Ще тръгнем по този коларски път на север. Сега сме на шестстотин и петдесет метра височина. Ще се изкачим до седемстотин и трийсет, ще превалим хребета и ще слезем в долините, където има стари дървета. Готова ли си?

— Да тръгваме! — засмя се Либи.

Той й помогна да сложи тежката раница на гърба. Затегна ремъците и я огледа критично.

— Как я чувстваш?

Тя направи няколко крачки.

— Не я усещам. Сигурен ли си, че тежи трийсет килограма?

— След два часа ще ти се стори доста по-тежка. Я се наведи, все едно че ти се е развързала обувката.

Изгледа го изненадано, но се подчини. Ремъкът се впи в стомаха й.

— Така и предполагах. — Той разкопча токата и разхлаби ремъка.

— Опитай пак.

Този път всичко бе наред. Дан нарами другата раница. Изглеждаше доста по-голяма и по-тежка от нейната.

— Запомни как става. Няма всеки път да ти помагам да я слагаш.

Либи не обърна внимание на забележката. Беше нетърпелива да започнат изкачването. Хълмовете я привличаха неудържимо. Записа си няколко първоначални наблюдения, прибра бележника и молива на удобно място и събра косата си на опашка.

— Вземи, подарък — подаде й голяма червена кърпа Дан.

— Благодаря, но за какво ми е?

— Вържи я на челото си. Ще ти потрябва, като се изпотиш.

Той завърза своята около врата си. Сетне огледа Либи от глава до пети и се усмихна широко.

— Ами да тръгваме! Представлението започва!

Утринният въздух бе чист и свеж. По високата трева блестяха капчици роса. Либи се опитваше да не пропусне и най-малката подробност, искаше да запомни всичко, покрай което минаваха. Краката й се измокриха, крачолите на джинсите й потъмняха от влагата. Изкачиха първия хълм. Все още не усещаше умора. Дишаше леко и с пълни гърди. След около час се позадъха и лицето й порозовя. Но не се оплака. Страхуваше се, че Дан ще я смъмри за слабостта. Мускулите на краката й сякаш се напълниха с олово, но тя продължаваше да върви, упорито навела глава.

— Либи!

Гласът му я стресна. Всеки път, когато чуеше името си, произнесено от него, я обземаше трепет. Сякаш я галеше. Харесваше й.

— Почивка — нареди Дан и седна на една скала.

— Не съм изморена! Мога да вървя още! — възрази тя.

— Знам, че можеш — погледна я нежно той. — Но първите дни трябва да внимаваме. Свали ботушите. Искам да видя краката ти.

Либи седна на мекия килим от борови иглички. Вече не се притесняваше от въпросите или мотивите му. Знаеше, че може да му вярва. Той нямаше да я нагруби, нито да я обиди. Свали ботушите, двата чифта чорапи и погледна краката си. Дан се наведе и огледа петата й.

— Ухаеш приятно, на люляк.

Заля я топлина и луди тръпки запълзяха по гърба й. За миг си помисли, какво ли ще бъде, ако се люби с този мъж! Тук, върху сухите борови иглички… Наоколо нямаше жива душа. Само те двамата и небето. Представи си какво би станало, ако той я вземе в прегръдките си, ако зарови лице в косите й…

Мъжът докосваше крака й така сигурно, уверено и нежно. Сякаш знаеше, че й доставя удоволствие. Можеше да плъзне ръка по-нагоре…

— Каква е диагнозата, докторе? — попита закачливо тя и прогони опасните мисли от главата си.

— Всичко е наред. Всеки път, когато почиваме, ще правим проверка. Ако има червени петна, значи ще излязат мехури. Кожата ти е нежна и нямаш мазоли да те предпазват от дългото ходене.

— И друг път са ми излизали мехури, така че не ме е страх — възпротиви се Либи.

— Да, но след това не се е налагало да вървиш още петдесет километра. А аз, както знаеш, няма да те нося. Така че внимавай и бъди нащрек за всеки симптом. Просто слушай какво ти говорят краката. Хайде!

Към обяд първоначалният й ентусиазъм се постопи, но тя мълчаливо и упорито продължи да върви. Най-сетне Дан спря. Либи свали рапицата и от устните й се откъсна въздишка на облекчение. Тревата бе така сочна и подканяща, че без да се замисли, легна по гръб и затвори очи.

— Имам чувството, че раменете ми горят — едва прошепна тя. Слънцето грееше в лицето й, лек ветрец разхлаждаше пламналата й кожа.

— Почини си. Аз ще приготвя обяда. Гладна си, нали?

Почти не го чу. Мечтаеше за дрямка, всяка клетка на тялото й неистово молеше за почивка.

— Либи?

Гласът му я стресна. Понадигна се и видя, че й подава малък найлонов пакет.

— Това ли е обядът?

— Да. Хайде, не се отпускай. — Той я хвана за ръка и й помогна да седне. Косата й се разпиля по раменете.

— Бившият ти съпруг казвал ли ти е, че имаш прекрасна коса?

Либи надничаше в плика.

— Моля?

— Човек може да се побърка, само като я гледа.

Страстните нотки в гласа му ускориха пулса й, но тя не издаде вълнението си.

— Искаш да кажеш, че с разпусната коса не приличам на доктор по биология?

Дан се изтегна на тревата и подпря глава с ръка.

— Точно така. Трябва да я прибираш, ако искаш да имаш сериозен вид и да вдъхваш респект.

— Предлагам да уточним нещата. Според теб с разпусната коса ме мислят за обикновена секретарка, така ли? — усмихна се Либи. — Е, ще се вслушам в съвета ти, когато съм в офиса.

— А вкъщи как ходиш?

— Май трябва да внимавам с отговора! Откъде този интерес към моята скромна персона?

— Хайде, кажи как прекарваш свободното си време! Сигурно не си заета непрекъснато с лабораторна работа.

— Обичам да се разхождам по брега на океана. Изобщо обичам тишината и спокойствието навсякъде, където успея да ги намеря. — Разкърши рамене и огледа поляната, сгушила се в прегръдката на високите мълчаливи дървета. — Тук например ми харесва.

— Какво чувам? Глезеното градско момиче е на път да се влюби в тъпата провинция? Да не те е хванал чистият въздух, Либи?

В лешниковите й очи играеха весели пламъчета.

— Може би. Обичам тишината — въздъхна тя. — Тук цари такъв мир! Грехота е, че след по-малко от година ще гърмят камиони и дърворезачки и всички тези прекрасни дървета ще бъдат изсечени!

— Забрави ли за какво сме тук! Нали ще засадим нови! Ние не унищожаваме гората, само добиваме дървен материал.

— Знаеш ли, може да ти прозвучи глупаво, но имам усещането, че съм в катедрала. Гората е като църква, която Бог е съградил за нас, а ние я оскверняваме.

— Запозната ли си с историята на келтите? — изгледа я продължително Дан, пресявайки през пръстите си борови иглички.

— Не… Бях много зле по история. Защо питаш?

— Това, което току-що каза, ми напомни нещо. Чел съм, че когато римляните превзели Британия, срещнали племена, обединени в религиозен клан, наречени друиди. Те извършвали своите церемонии в свещени горички, сред дърветата. Вярвали, че във всяко дърво живее дух и влизали в контакт с него. Сетне някакъв римски пълководец наредил дърветата да бъдат изсечени, за да унищожи силата, която обединявала племената. Когато каза, че гората наоколо ти прилича на катедрала, си помислих как ли са се чувствали друидите, когато римляните са изсекли горите им! — Той се усмихна. — История и митология бяха любимите ми предмети.

Либи беше удивена. Почувства се като хипнотизирана, докато слушаше разказа му.

— Ако ми бяха преподавали история по този начин, сигурно щях да я заобичам — призна тя.

Дан се изправи.

— Кой знае, може би ти си превъплъщение на друида, която се е завърнала в своя роден дом.

— Вярваш ли в прераждането на душата? — изненадано попита тя.

— А ти? Не ти ли се е струвало, че вече си била на някое място, че си изпитала определено чувство? Усещането, че си била в този град или в тази страна? Нещо като живата памет на клетките или спомен за непреживяното?

— Да, понякога.

— А сега какво изпита, Либи? Когато заговори за гората, очите ти се промениха. Ти наистина се чувстваш тук като у дома си, което е много странно за жена, израснала в града.

Той протегна ръка. Либи я пое и се изправи. Беше прекалено близо до него. Дан не откъсваше поглед от нея. Устните й бавно се разтвориха, дъхът й секна. Либи потръпна от неизказаното, но ясно желание в очите му. Сякаш беше отместил тежки завеси и зад тях тя прочете чувство, което я зашемети.

— Да вървим — сподавено промълви мъжът и магията отлетя. Стопи се като мъгла под слънчевите лъчи.